По молитвите на отрока Вячеслав

«Искам да напиша за чудните дела Божии, които са ни явени на нас, грешните, чрез удивителния човек — наистина Божи човек — отрока Вячеслав Крашенинников, живял в град Чебаркул.

Да, дивен е Бог сред Своите светии! Чудесата с нас започнаха да стават още преди идването на гробчето на Славочка, веднага след като чух за него и силно пожелах да дойда при него. Моята духовна сестра Оля ми предложи да посетим гробчето на отрока Вячеслав, момчето, което предсказа всички главни идващи събития от нашите дни и по-нататък до края на времената, до пришествието на антихриста, и наставляваше как е нужно да се държат православните християни. Още тя каза, че би било добре да поговорим с неговата майка. Повече ние нищо не знаехме, само това, че майката на отрока Вячеслав помага на хората със съве­т и молитва.

Най-накрая ми се присъни сън — стои, като във въздуха монах — слаб, тъмнокос, с кра­сиви очи. Той благославяйки, ми каза: «Избери детето». Аз се обърнах надясно и видях стая и няколко деца на около 15 години и по-малки. Аз се приближих до едно момче, около 10-11 годишно, с разпуснати до рамената коси, в светло сива ленена дреха. Едва усмихвайки се, той гледаше към мен. В този момент аз се събудих... Тогава за Слава аз нищо не знаех, но запомних отрока, както и съня с неговата необикновеност. Моята позната, Надежда, изведнъж ми пред­ложи книга за отрока Вячеслав, аз се учудих на така стеклите се обстоятелства и след работа, уморена, взех късно вечерта в ръце книгата и чак до сутринта не успях да се отделя от нея. Тази неголяма книга и тази информация, която е в нея, така ме потресе и удиви, както нищо друго. Аз из­питвах трепет, възторг, радост, че Господ е проявил такова милосърдие към нас — изпратил е святия небесен пратеник у нас, в Русия!

С какъв трепет ние поехме за Чебаркул! Ние намерихме лесно къде живеят родителите на Славик. Баща му — Сергей Вячеславович – беше вкъщи, прие ни радушно, той е тактичен и много добър човек. С него ние отидохме на гроба на Славочка. Имахме удивителното чувство, че се намираме в някаква градина на покоя, която събираше и премахваше всичката умора, суета и болка. Колкото пъти след това ние пътувахме до гроба на Славочка, без значение какво беше времето в Челябинск — дъжд, мрачни облаци, мъгла, но приближавайки към град Чебаркул – виждахме небето залято от слън­це, от сияние, дъжд нямаше никак. Веднъж, минавайки с влака край Чебаркул, аз не успях да се отбия на гробището при Славочка, съвсем нямаше възможност, тогава, помислих си, поне ще се помоля на отрока, но във влака по време на целия път имаше музика и песни. Аз си помислих: «Ако можеше малко да замълчат, поне докато си направя молитвата, — и ето, че радиото изведнъж взе да хрипти и замълча. Аз се помо­лих в тишина, а после, след 10-15 минути, то отново взе да свири.

Неотдавна пътувахме до Чебаркул, беше студ до минус 40°, ние някак си бързо отидохме до гробището, помолихме се, и шофьорът се оказа добродушен, почака ни, а ето че ни се наложи да чакаме след това електричката около 20 минути. Студът беше същият, но имаше такова ласкаво, почти пролетно слънце, че забравихме за студа, и вече в Челябинск отново почувствахме пронизващия студ.

По време на второто посещение ние се запознахме със Славочкината майка – Валентина Афанасиевна. По-радушен, добър човек едва ли и сред роднините си ще намериш, особено в нашето време. Още от първата минута на запознанството ни аз бях поразена, колко любов, топлина тя даваше даже на непознатите хора, без внимание не оставаше нито един от придошлите, всеки ще чуе това, което именно му е нужно, като важен и мъдър съвет. Моите роднини – сестра Светлана, син Олег, дъщеря Алена, моите духовни сестри и аз – усещаме посто­янната помощ от отрока Вячеслав във всичките си молби. Ще напиша за най-запомнящото се.

Ще разкажа още няколко случая за помощта на от­рока Вячеслав към мене грешната. Няколко години вече, по време на ежегодния мед. профилактичен преглед гинекологът ми казваше, че имам уплътнение на млечната жлеза и ме пращаше при лекар онколог. Но в този период аз нямах нито време, нито сили - трагедията със Слава, раждането на дъщерята, гледането на малкото дете, просто дневните ангажименти за насъщния хляб – не можех да си отдъхна. След поредния преглед аз, малко разстроена, взех камъчета от могилката на Славочка, приложих ги към болното мяс­то и няколко дни носих мраморните камъчета на гърдите си, често призовавайки Славочка: «Помогни ми, Славочка, изцери ме, ако е такава волята Божия, да поживея, на роднините да помогна, в покаяние да умия гре­ховете си – помоли се за мен». През тези няколко дни аз чувствах някакво «обостряне» или «движе­ние» вътре в болното място, но отново никъде не отидох, напълно оставяйки се на волята Божия за мен, а на поредния медицински преглед, след три ме­сеца, лекарят-гинеколог каза: «Ето, вижда­те ли, колко е важно да се лекувате при специалисти, вие сте вече здрава!» Нищо не му разказах за това, че не съм посетила онколог, че не съм пила никаква химия, а казах, че лечението с вяра, никога не подвежда. Дивни са делата Ти, Госпо­ди! Благодаря ти, отроче Вячеславе!

Веднъж силно ме заболя кракът – приличаше на варикозно разширени вени. Понякога ме понаболяваше, но сега, просто болките бяха непоносими. Аз чета вечерни молитви, а от болка не зная, къде и как да си поставя крака, какво да правя? Донесох пакетче пръст от гроба на Славочка и пакетче пръст от Ганината яма, там, където са изгорени царствените мъченици, напоих ги с вода от снега на гроба на Сла­вочка, и привързах пакетите към крака си, така и дочетох правилото. От този момент аз забравих за болката си в крака. Вече нося заедно с нагръдния си кръст кутийка с икона на преп. Серафим Саров­ски, малко камъче от гроба на Славочка и светиня от храм на Богородица. Както ми об­ясни Славочкината майка Валентина Афанасиевна, на нея старец й е казал, че в нашето време не е до­статъчно да се носи само нагръден кръст, нужни са или мощи, или още някаква светиня. Слава Богу, че е дал на нашата Си­бирска и Уралска земя такава светиня — отро­ка Вячеслав.

Имам сестра Светлана Александровна Любченко, на която се случило удивително събитие – помощта на Славочка дошла така навреме и била така необходима. Сестра ми живее в село Хармуши и помага на свещеника в храма на «Покров на Пресвета Богородица», като продавачка на свещи и чисти хра­ма, помага на о. Александър във всичките му работи. В това село няма болница, и болните жители са предо­ставени на самите тях. Веднъж на Светлана рязко се вдигнала температурата, гърдата й горяла като огън, кожата върху гърдата станала твърда и ярка като портокал. С всеки ден туморът се увеличавал, с около два сантиметра. Сестра ми отначало мислела че това е простуда, но после видяла, че става въпрос за възпале­ние на гърдата и вече легнала на легло, поради високата тем­пература. През цялото това време сестра ми се молела, обръщала се към Господа, Майката Божия, лечителя Пантелеймон, просила помощ и застъпничество от Славик, и както се оплаквала на Славик от болката, изведнъж отекнало в съ­знанието й — «Постави пръст от Славочкиното гробче, постави и намажи». Тя станала, приближила се към своя молитвен кът, взела пръст, смесила с ихтиолова мас, намазала тумора, сложила превръзка – имала усещането, все едно живителна сила успокоява и омекотява болката и огъня...

Туморът започнал да минава и да се смалява със същата скорост, с която се и появил – на ден по два сантиме­тра. Температурата паднала за денонощие в норма, въпреки, че Света не взела нито една таблетка за свалянето й. След няколко дни туморът изчезнал съвсем. Сега има неголяма следа от него – като шев. Ето каква явна помощ беше получена от Славик! Благодарим ти, милостиви отроче, за тази целителна помощ, понеже Светлана има още две деца, те трябва да се отглеждат и да им се помогне в живота.

Енориаршата при храма Валентина се оплаквала на Света, че в дома й се случвало нещо не­приятно, което я плашело, чукало се и я било страх да стои сама в къщи. Света взела камъчета от Славочкиното гробче, и ги разположила в четирите ъгъла, а в центъра поставили кам­ъче от Дивеевската Богородична канавка, а още вкъщи и около дома поръсили с Йордановска вода. Света и Валентина обиколили с икони около къщата, помолили се, особено молили Славочка за защита на живущите в дома. Чукането се прекратило, а в къщата станало спокойно. Ва­лентина вече често се обръща с благодарност към отрока Вячеслав, а светите камъчетата така и ос­тавила по ъглите. Слава Богу за помощта, а иначе как да се живее в дом, в който е толкова тревожно и страшно?

Това пътуване беше през 2005 година, ние с Валентина Афанасиевна и още пет човека заминахме за Екате­ринбург. Аз много отдавна мечтаех заедно със Славочкината майка да посетя мястото на трагедията, където са били разстреляни и изгорени Царствените мъченици. Недалече от Екатеринбург се намира и Ганина яма – там сега има мъжки манастир. Нашето посещение беше рано напролет, още лежеше снегът, вечерта беше хладно и мрачно, но пътуването беше вече планирано, и ние решихме да не го отлагаме. Затова пък сутринта всички се зарадвахме, времето беше като на Великден – яркото слънце от сутринта ни съпровождаше цял ден.

Преди това посещение аз вече бях пътувала до Екатеринбург и манастира, и винаги там имаше много поклонници, няколко десетки автобуси, малки и големи, много лични автомобили, групи с екскур­зоводи – това свято място на страданието (на Царствените мъченици) не е забравено, а се почита и се посещава от множество поклонници. Валентина Афанасиевна малко се вълнуваше, тя рядко пътува и се боеше от огромното ко­личество хора. Тя казваше, че в голямата тълпа е трудно да се молиш благоговейно, губиш много сили. Валентина Афана­сиевна понесе добре целия път, беше доброжелателна, усмихната, молеше се, често прекръствайки се.

Когато ние стигнахме до мястото, а беше събота, аз мислех, че наоколо ще има автобуси и тълпи от хора. Но колко се учудихме — на спирката нямаше нито авто­буси, нито поклонници, за целия ден срещнахме 3 или 4 групи. Около нас беше чисто, подредено, като на празник. Ние посетихме всички храмове, минахме по светите места (там нямаше тълпи от хора) молитвено, съ­средоточено, а когато влязохме в трапезарията, нас ни посрещна и просто разцелува служителка, казвайки: «Ние сме подготвили всичко и ви чакаме». Аз бях просто втрещена. За целия ден ние видяхме само няколко монаха и послушници. Рекох: «Скоро ще си тръгнем, а няма кой да ни благослови, къде са всички?» Валентина Афанасиевна каза: «Ето колко е милостив Господ, аз молих светия наш цар Ба­щица и Славочка – ако може да вървим без блъсканица, ако има начин никого да няма, а иначе ще ти се завърти главата от голямото множе­ство народ. Ето, че и Господ ни даде ден-праз­ник, подари ни такова чудо». Тогава аз попитах монаха, къде са всички монаси и свещеници? Оказа се, че те бяха заминали вчера привечер в малко килийно манастирче на някол­ко километра от тук, и щяха да се върнат на следващата вечер. На обратния път нас ни благослови върналият се със своя автомобил свещеник. Благослови ни ласкаво — с широк кръст и ние се завърнахме бързо, и съв­сем не бяхме уморени.

Такова удивително поклонничество видяхме, нито веднъж за всички тия години, от никого аз не бях чула, подобно нещо да е било. Ето какви чудни дела и събития върши Господ по молитвите и застъпничеството на нашия свети отрок Вячеслав, милостив лечител и чудо­творец.

р. Б. Татяна,

гр. Челябинск

* * *

Дата добавления: 2015-10-16