Ето каква беда ни сполетя

«Когато на човек му е лошо, той отива в църква, обръща се към светиите, узнава за светите извори и много често, по милостта Божия, получава спасение и радост. Така беше и с мен. Аз живеех щастливо, осигурено, бях любима и здрава, но «изведнъж», тогава ми се стори, че именно изведнъж, започнаха да ми се сипят нещастие след нещастие. Те ме обкръжиха през 2002 година, бяха много страшни и неизбежни, и идваха от всички страни. Аз «видях» това, когато бях вече на границата на оцеляването и разбрах, че нещо важно аз не върша както трябва, или въобще не върша нищо. Откриха ми сериозно, изоставено онкологично заболяване; на моята сестра нетактично и безпощадно казаха, че има рак; семейният живот на моята дъщеря, единствената и горещо обичана дъщеря, започна да се руши по причина на нейното безплодие, а на мъжа й и на нея много им се искаше да имат дете. В същото това време семейството ни бе напуснато от мъжа ми. От нервния срив започна безсъние, въобще не можех да спя. По съвета на познати, се обърнах към жена-екстрасенс от гр. Чебаркул, за да разбера, какво става с мен, поради какво? Какво е нужно да направя в моята ситуация и още да я помоля да ме излекува. Ето така много хора ходят при екстрасенси, мислейки че те са «прозорливи», и «лечители», така си мислех тогава и аз. Къде се дяна моята предпазливост и спомена за прочетените статии от вестниците за аферисти и вредители-екстрасенси. Но пред мен тичаше желанието да се измъкна от тази ситуация «по какъвто и да е път» и аз тръгнах...

Екстрасенсът ме прие някак си набързо, дали бързаше занякъде, дали пък в раздразнението си каза — прозвуча като присъда: «на теб ти остава много малко живот» и че вижда кръст, гроб и венчета. Не помня, как стигнах до къщи. А ето още едно нещастие: аз загубих работата си, а работата ми беше хубава и любима — счетоводител в санаториум. Ето какъв кръг — от мъка. Вече не ми трябваше белия свят, аз просто се движех из стаята и говорих само една дума: «Господи, Господи, Господи»... Звънеше се на вратата, звънеше телефонът, но аз нищо и никого не исках да видя, затова и не отварях вратата и не се докосвах до телефона... Смятах, че бях длъжна «точно сега» да разбера нещо, как да живея, а всъщност аз се движех на границата на отчаянието и виках: «Господи, Господи, Господи»... Вече късно вечерта на вратата се позвъни, аз защо ли, въздъхнах с облекчение, и бързо отидох да отворя. Дойде моята приятелка, която аз не бях виждала вече две години. Ние пихме чай от «синички» — билков, който донесе Оля, те на вилата си и в гората събират много билки и цяла зима пият истински чай. На мен той ми се видя просто лечебен, както и разказът на Оля за себе си, аз имах усещането, че Оля се е изменила до неузнаваемост. Тя беше просто станала съвсем друга — добра, отзивчива, внимателна, даже когато мълчеше, тя съчувстваше на всичко и на всички. Аз се отпуснах от общуването си с Оля, а тя тихо разказваше за себе си и за своя живот.

За това време тя стана църковен човек, често ходеше в храма, срещаше се с вярващи хора. Оля ми и разказа за Славик, за неговата майка, за това, как Бог й помогнал да излезе от сложна семейна ситуация, която й се е струвала безизходна, но дивни са делата Господни, за това време всичко така се е подредило в нейния живот, както и най-умният човек не може да измисли. Този разказ на моята приятелка беше за мен като възстановяващ балсам и в мен се появи надежда. По моя молба Оля замина при Славината майка — Валентина Афанасиевна – за да вземе благословия да посетя гробчето на нейния син и да измоли молитвите й за мен. Славината майка казала, че ми е нужно непременно да ходя на църква. С Оля навсякъде ходихме, и в църквата, и на гробчето на Славочка, тя и ме научи, как и при кого да ида, за да изпрося нещо, а често аз просто повтарях това, което вършеше моята приятелка, именно тя и ме научи да взема камъчета от гробчето. Аз взех с надеждата, че те ще ми помогнат да заспя. А в църквата Оля тактично ми подсказва-ше, как да пристъпя към иконата, как да помоля Господ Бог и Пресвета Богородица за помощ.

Върнах се аз вкъщи, взех камъчетата в дланта си и ги притиснах към гърдите си, легнах да си отдъхна, и съм заспала, дори така дълбоко, че, събуждайки се сутринта, даже не разбрах, къде се намирам. Оттогава аз можех да спя, и, като следствие, поисках да ям нещо, а допреди и част от сладолед трудно можех да приема. На следващия ден отново отидох на църква, бях на Литургия — на молебен. Връщайки се, се помъчих да отключа входната врата, и ключалката, която вече четири години отлично работеше, сериозно заяде. Извикахме майстор, той започна да сваля ключалката и изведнъж от рамката на вратата се посипаха новички игли, а в същото това време, се качваше по стълбището моят мъж и с учудване видя този «иглопад». След всичко това, когато изхвърляхме целия този боклук, и в апартамента навсякъде, където беше възможно, поставихме камъчетата от Славочки-ното гробче, а заедно с тях и негови фотографии, аз започнах да ходя по-бодро, появи се работа, която исках да върша. Около два месеца аз често ходих на църква, изповядвах се, причастявах се, пих светена вода, в която бяха пуснати камъчета от Славочкиното гробче, и аз някак си се измених силно на външен вид, както споделиха моите познати, пък и аз сама виждах това.

Аз напълнях, станах по-спокойна, по-добра, весела и, както казваха, по-млада. Дойде време, извикаха ме в онколо-гичния диспансер за изследвания, аз ги направих и се оказа, че са много добри и ме снеха от отчет! Ето ти чудо! Аз, разбира се, през цялото това време се молих на Славик: «Помогни ми, Славочка, да се възстановя и уреди живота ми», — и когато пих вода, и в молитвите, и посещавайки гробчето, но че ще бъда напълно здрава, за това даже не бях мечтала. По това време се върна в семейството ми моят мъж, това беше също чудо — добро, желано, чакано. А времето, назначено ми от екстрасенса да умра, отмина.

Няколко пъти, като да ме съпровожда, аз вземах със себе си в църквата моята дъщеря Евгения, тя там така искрено се молеше; а веднъж я помолих да дойде с мен на гробчето на Славочка. Аз видях, как тя се обръщаше към Бога, как просеше от Славочка помощ. Каква радост беше, когато аз станах баба на чудесен внук, а Евгения — майка. А преди раждането на внука, ми предложиха работа, която ми хареса много.

Ето какви чудеса станаха с нас по молитвите на светия отрок Вячеслав, и нашата благодарност към Бога за Неговите милости, дадени ни чрез Неговия отрок е безгранична. Аз се опитвам да благодаря на Бога и в молитва, и с дела, но това са трохи в сравнение с това, което ни дава Бог. Благодаря на Славочкината майка, колко сили, внимание и здраве тя отдава за нас, нищо незнаещите, боледуващите, а и често непослушните. Слава Богу за всичко!

Любов К.,
ЖП гара Кисегач

* * *

Дата добавления: 2015-10-16