НА В. А. ПОНОМАРЬОВА

«Аз, Нина Пономарьова Анатолиев­на, родена през 1947 година, искам да разкажа, как Слава Крашенинников, деветгодишен, ме излекува от хронично заболяване.

Цялата 1991 година аз боледувах, намирайки се на амбулаторно лечение. Запознах се със Слава и неговата майка през есе­нта, случайно, в маршрутката. Той обърна­ внимание на моята болест, виждайки я под забрадката. Мен, в този ден ме насочиха в Челябинския областе­н онкологичен диспан-сер, аз пътувах за направление към онколог-хирург в гр. Чебаркул. Мен ме порази, с ка­ква увереност момчето каза: «Лельо, при вас не е рак!»

В онкодиспансера след изследвания, установиха, че имам хроничен околоушен сиалоаденит отляво. Тъй като аз имам алергия към всички видове антибиотици, то лекарите ми казаха, че това заболяване ще бъ­де до края на живота ми, при изостряне ще се лекувам при хирург-стоматолог. Възможно било да се премахне слюнчената жлеза, ако болките бъдат непоносими. Аз нищо не можех да работя – постоянно имах болки в областта на лицето, ухото, слабост, пот, анализите на кръвта ми бяха много лоши. Лекуваше ме цял месец хирург-стоматолог. Подутината стана по-малка, но болката оставаше, а също така и отделянето на гной от слюнчената жлеза.

На 29 октомври аз дойдох при Крашенин­никови с молба, Славик да ме полекува. Заявих, че моите род­нини знаят, съгласни са и нито аз, нито те няма да имаме никакви пре­тенции в случай на неуспех. Слава се съгла­си, но каза, че ще ме лекува толкова, колкото сили му даде Господ и че през целия този пе­риод аз трябва постоянно да чета молитви, да нося постоянно кръст върху себе си (кръст аз носих и преди срещата си със Слава, без го свалям, аз съм православна християнка). Два месеца (ноември и декември), почти всеки ден, Слава ме лекуваше (времето на лечение беше раз­лично — от 5 минути до 1 час). В периода на лечение не приемах никакви лекарства. Аз усещах убождания по бузата и като «издърпване» на нещо от мен. Започнах да спя през нощта, болка почти нямаше, гнойта от слюнчената ж­леза излизаше сама — твърде много гной, възглавницата на моменти беше мокра. Но подутината зад ухото оставаше, твърда, при натиск болезнена. Няколко дни имаше силна болка зад ухото, после мястото се поду, образуването стана меко, започна да синее, да почервенява. Сла­ва предупреди, че формацията може да се пукне, и затова да спя с превръзка върху ухото. В една декемврийска нощ подутината зад ухото «се пукна», изтече много гной с кръв. На следващия ден Слава не ме лекува, каза, че не трябва. След ден «се пукна» на второ място. След това лечението беше сведено до няколко минути на ден. Подутината и болката изчезнаха. Слюнката стана прозрачна. Почувствах сили и успях да ида на църква за елеопомазване и да престоя по време на цялата служба. За тези два месеца аз по­стоянно четях молитви, учих ги наизуст, четях църковни книги (жития на светиите, акатисти). На 3 януари 1992 г. Слава, преглеждайки ме, ка­за, че съм здрава, препоръча ми да ходя на църква, да се изповядвам, причастявам и никога да не забравям за Бога. Разбира се, аз всичко това изпълних. Искам още да под­чертая — в стаята, в която Слава ме лекуваше, стои голяма, старинна икона на Иисус Христос. Майката на Слава през цялото време беше с нас. И са­мата тя, и Слава, през цялото време четяха цър­ковни книги, молеха се, често пътуваха до църквата в гр. Миас (а тя е на 20 км. от нашия град). Гледайки ги, аз също започнах да спазвам постите; дотогава аз, разбира се, вярвах в Бога, ходих на църква, но благодарение на тях аз още по-силно се укрепих във вярата.

Благодаря на Господа за всичката Негова милост, че ми прати тези славни хора на помощ».

7 май 1992 година.

* * *

ОЩЕ ЕДНО СВИДЕТЕЛСТВО НА Н. А. ПОНОМАРЕВА,

ЗАПИСАНО ПО-КЪСНО:

«По волята на Господа аз, грешната рабиня Божия Нина, се срещнах със Слава случайно. От ноември до декември 1991 година той ме излекува от неизлечимата болест — хроничен околоушен сиалоаденит отляво.

В продължение на два месеца аз почти всеки ден сутринта или вечерта ходих при него на лечение. Молейки се, той ме лекуваше. След това, било сами, било в присъствието на неговата майка — Вален­тина Афанасиевна — разговаряхме за Бога Иисус Христос, за светиите, мъчениците, за Библията. Понякога Слава говореше за това, какво ще стане в бъдещето, когато него вече няма да го има.

След завършване на лечението си, аз от време на време посещавах Слава и майка му, за да им разкажа за моите дела, да си поделим цър­ковни новости (моята свекърва се трудеше в новооткрития мо­литвен дом в град Чебаркул и с бла­гословение печеше в къщи просфори). С каква радост ме срещаше Слава! Като свой роднина. Даваше ми съвети. Как ме поздравяваше с приемането на Светите Тайнства след моите пътувания в църквата на град Миас за изпо­вед и Причастие.

Аз пътувах при него и в Челябинск, в об­ластната детска болница, където лежеше, когато тежко заболя, и в болницата в гр. Чебаркул. Той, самият те­жко болен, жалеше дечицата, бол­ни от белокръвие (левкоза), и както можеше, облекчава-ше страданията им. Даже вече знаейки, че скоро ще умре (той ни каза точната дата на своята смърт), Слава ни обод­ряваше, наставляваше, утешаваше, казваше, че няма да ни остави. А на мен рече: «Лельо Нина, вие още ще се радвате за мен!» Искам да разкажа за това, какво узнах от Слава при неговия живот.

Майката на Слава го възпитаваше от ранно детство в християнско благочес­тие, сама тя беше пример за него, заедно четяха Библията, Псалтира, молитви, жития на Светиите, пътуваха за черква в различни градове (в град Чебаркул нямаше храм). Той обичаше всички: осо­бено старците и стариците, пазеше растенията и животните, беше добър и скромен. Той имаше по рождение дар на прозорливост, ясновидство, дар на изцеление на болестите, с призоваване на името Божие. Той на никого не отказваше. В училище помагаше на съучениците си и на по-големите ученици; помагаше на хората, които срещне случайно, като мен, например, и на тези, които идваха при него с молба за помощ. Той на всички оказваше милосърдие, безплатно лекуваше болните. Но отхвърляше тези, които идваха с нечисти, недобри мис­ли. Пред мен нарече една чернокнижница «недобра леля», понеже тя се стараеше да склони Слава да й описва бо­лестите на хората с помощта на своя дар ясновидство, смятайки с книгата си по черна магия да ги лекува за пари. Слава й отказа категорично, а тя викаше със страшен глас след него, после го чакала около училището и отново го уговаряла. Но Слава беше непрекло­нен, а по това време той нямаше и де­сет години.

При него идваха много хора от друга вяра, от разни църковни конфесии (идвали, донасяли със себе си своя литера­тура, канили са го на свои служби, убеждавали го, да се позаинтересува от вярата им) — той на всички казвал: «Не!».

А на мен ми говореше за това, че само нашата Православна вяра е истинска: «Не вярвайте, лельо Нина, на никого, който ще ви склонява към друга вяра. Такива ще идват през границите все повече и повече, и ще бъде трудно на хората да разберат, къде и след кой да тръгнат, чужденците ще омайват руските хора с лекотата на своите служби, с ласките, приветливостта. А после вече ще е трудно да се измъкнеш от тях, и заради това хората ще отиват в ада. Нашата Православна вяра е строга: има пости, службите са дълги, правят се молитви към светите Бо­жии угодници. Ако не искаш да загинеш, следвай заветите на нашите све­тии: Серафим Саровски и Сергий Радонежски».

Слава имаше в стаята си кът с икони. Слава много обичаше иконите. Познаваше много добре живота на всички Светии, тъй като четеше житията им, особено обичаше целителя Пантелеймон и преп. Сера­фим Саровски. До самата си смърт Слава много се молеше. А когато възрастна жена от село, умирайки, му даде две старинни икони на Божията Майка и иконата «Дванадесетте велики празника» — той й благодари много силно. Тези икони се съхранявали при бабата в килера, били в лошо състояние. Слава с майка си ги изми­ли, почистили ги. И образите станали видими. — Колко бе радостен той! — С умиление целуваше тези подаръци на старицата Ксения, до самата си смърт я по­минаваше. Сега тези ико­ни по чудесен начин са се обновили. Слава постоянно четеше Евангелието, знаеше много молитви наизуст, а «Биб­лейска енциклопедия» беше неговата на­столна книга.

Той виждаше който и да е човек - веднага. Можеше да каже, колко грехове има, но никога и никого не осъждаше. Всички жа­лееше. Когато моята свекърва Нина Иванов­на Козирева замина през 1992 година по све­тите места в Дивеево, Слава с нетърпение я чакаше и когато тя се върна от пътуването, я разпитваше много дълго, за всичко подробно: за църк­вите, където е била; за извора, за всички места, където е стъпвал кракът на преп. Сера­фим Саровски. Радваше се, че много хора пътуват по светите места. Прие с велика радос­т донесените просфори, ка­мъчета и света вода.

По милостта Божия отрокът Вяче­слав на два пъти е пътувал в Сергиев Посад — в Свето-Троицо-Сергиевата Лавра — (първия път заедно с майка си, а втория път с майка си и баща си), беседвал е с оте­ц Наум. Връщайки се от отец Наум, той целият светеше с духовна радост, благодареше на Бога, дълго беше под впе­чатление от това пътешествие, и с още по-голямо усърдие започна да изучава светите книги, още по-силно започна да се моли. Но болестта не позволи на този светъл молитвеник да доживее до семинарията, за което той мечтаеше. Слава не униваше, а мислеше само за хората. — Не искаше да умре в деня на рождения ден на баща си, за да не го наскърби. Молеше, да не се разстройваме, казваше, че ще му бъде добре. Много жалеше майка си. Както можеше, я утешаваше. Преди да почине, дойде в дома му свещеник, който да извърши за него тайнството помазване. До са­мия си край той достойно търпеше болестта, не се оплакваше, само тъгуваше, как пред Бога ще застане с дупка в корема (правиха му лапароскопия). След смъртта той лежеше като жив, и тук даже, помагайки ни. На погребението на Славик имаше ог­ромен брой деца и възрастни хора. Стариците четяха молитви през цялото време, до самото изнасяне на ковчега. Много народ дойде да го изпрати в последния му път. Такова струпване нашият град още не беше виждал! Ето, минаха вече много години, а Славик го по­мнят. На гробчето му има винаги хора. Идват с молби — и той им помага! Колко пъти отец Игор Каратовски отслужваше панихиди на неговото гробче и аз, не знаейки за това по-рано, идвах на гробчето, все едно Слава ме викаше. Слава събираше хората около гробчето си, за да се молят, да не забравят Бога. Колко жалко, че аз не записвах, за какво той говореше по време на своя живот, как се разкайвам за това. Аз помня много малко от предсказанията му за бъдещето.

Помня, че през декември 1991 година той ми говореше за това, че на Кавказ ще има война, жестока, кървава, безкрайна, – ще разрушат цял град, освен воен­ни ще загиват много мирни жите­ли, ще падат и се разбиват са­молети. Казваше, че без война ще загиват хора повече, отколкото на война. Че от тежка болест ще ум­ре Раиса Горбачова, че Борис Елцин сериозно ще се разболее и, в края на краищата, той ще бъде принуден да напусне президентския пост. Че ще има силни земетресения и изпод земята ще започнат да се появяват динозаври. Че в Москва ще пропадат и ще се разрушават жилищни сгради. Че в Русия, най-накрая, ще се появи Управител, кой­то ще каже на народа истината за Горба­чов и Елцин, и целият народ ще се ужаси. За известно време ще започне подобрение на живота, ще има много продук­ти, народът ще започне да живее по-добре. Но тук ще дойдат нови изкушения, ще прономерират всички хора, а след някое време ще поставят на хората три шестици. На много хора ще поставят тези сатанински знаци, а който отка­же, няма да може да си купува продукти. Малко хора ще устоят пред тези изпитания. Много ще погубят душите си. Единици ще избягат в гората, ще живеят с това, което сами си произведат, но няма да се оставят на «звяра».

Още каза, че в Далечния изток на Русия ще се опразнят градове, осо­бено военните градчета, хората ще ги напускат, тъй като там няма да има нито све­тлина, нито топлина. Китайците, корейците и виетнамците ще започнат масово да се заселват на тази територия и ще се чувстват като у дома си. И ще започне страшна война с Китай. Още Слава говореше, че ще бъдат намерени в Русия църковни цен­ности, за които всички са забравили, а какво точно – аз не разбрах.

Завършвам своите спомени и душата ми вика: Прости ми, бла­гочестиви отроче Вячеславе, че аз се осмелих да говоря за тебе и за това, което Господ Бог ми е дал като щастие да науча за тебе по време на твоя живот! Про­стете ми, Господи Иисусе Христе, Божия Майко — Застъпнице наша! Простете ми, всички светии, които с живота си сте показали как трябва да вярваме в Бога, как трябва да Му служим. Про­стете на мен, грешната рабиня Нина, всички които ще четете тези мои редове».

28 февруари 2002 година.

* * *

Дата добавления: 2015-10-16