Славочка не ни е оставил

«Няколко дни след смъртта си, Славик се яви на Нина Иванов­на Козарева. Тя ни разказа ето какво: «Аз, молейки се, пекох ритуален хляб, а мислех все за Славик, за неговото погребение, за изнасянето на ковчега от квартирата, съпровождан с ико­на и с молитви, и за това, как при изхода на входа ковчегът с тялото на Славик беше посрещнат от чакащите деца и военнослужещи, при голямо струпване на жители от воен­ното градче и окръга. Аз бях много опечалена. Когато просфорите, с Божия помощ, бяха готови, аз се успокоих и полегнах да си от­дъхна, продължавайки да мисля за Славик, притваряйки очи от умора, тъй като и самата аз вече бях болна. Отворих очи и погледнах към ъгъла на иконостаса, а оттам към мен, съвсем обикновен, жи­в, идва усмихващият се Славик. Когато той се спря до мен, аз започнах да разговарям с него, а той мълчеше и се усмихваше. А после изчезна...»

След известно време при мен дойде млада жена — Людмила, жителка на на­шия блок, и ми разказва подобен случай: «Аз бях сама вкъщи и приготвях в кухнята храна. Изведнъж виждам — пред мен стои Славик абсо­лютно жив. Усмихва се и мълчи. Аз му казах: «Славочка, аз много се радвам, че си дошъл при мен, но аз много се боя от теб. Нали ти умря!» Славик нищо не отговорил и изчезнал. Когато, развълнуваната Люд­мила ми разказа всичко станало и попита: «Какво означава това и нима такова нещо е възможно?» — Аз казах, че не зная. Обясних й, че е възможно, Славик да е дошъл да й благодари, понеже тя, бидейки председател на родителския ко­митет, взе активно участие в погребението, много се потруди и оказа на нас с мъжа ми голяма подкрепа в трудното време и че ние, с мъжа ми сме й също много благодарни, и й се кланяме ниско.

В началото на 2002 година дойде юно­ша, Антон Кликов, който познавал Славик още като малък и разказа следната история. Учейки в Суворовското училище, трябвало да претърпи тежка операция на крака. Болката била непоносима. Станало му лошо на сърцето. Овладяло го някакво странно състояние: нито бодърствуване, нито сън. Около не­го започнала да се спуска тъмнина. Той помислил, че умира, след като става така тъмно. Изведнъж се появила струя ярка светлина. Светлината ставала все по-ярка и ярка и се увеличавала по размери. Когато на очите станало болно от светлината, то той видял в тази светлина усмихващия се Слави­к, облечен като момиче, в нощница. Когато Славик малко се извърнал, то зад гърба му се виждали крилца, които поради ярката светлина било невъзможно да се разгледат добре. Юношата попитал Славик: «За какво така си се докарал?» Но Славик, мълчейки, гледал и се усмихвал. Юношата разказва: «Аз веднага си спомних, че Славик е умрял! Значи, дошъл е оттам — от Небето! Аз започнах да го умолявам, да ме вземе със себе си. Видението изчезнало, а аз съм заспал истински. От този момент аз започнах да оздравявам. Така аз още веднъж аз се срещнах със Славик».

От спомените на В. А. Крашенинникова

* * *

Дата добавления: 2015-10-16