Не нападайте божието чедо

Святой явился к нам на землю,

Чтобы мы прозрели.

А люди его гнали.

И книги о нем сжигали,

И пепел книг по земле рассыпали.

А он приходил и

Наши души лечил,

И учил -

Бороться с тоскою-бедою,

А, может, с самим собою...

Святой нес надежду и веру,

Исцеляя болезнь и безумства.

Чистоты всем, являясь примером,

Как Христу свою жизнь посвятить

Пред иконой стою на коленях,

каюсь,

молюсь,

и верю.

Виктория Борисова,
гр. Чебаркул, 2006 г.

Славочка каза, че масоните и магьосниците ще се борят постоянно с него. И след смъртта му те продължават да се борят с него. Продължителна и досадна е тази борба. Но аз на нищо не се учудвам и с всичко се смирявам, понеже така е угодно на Бога.

Много «умници» говорят: «Не може да има толкова масови изцерения. Някак прекалено много са чудесата. Това не може да бъде». Аз им казвам: «Вие какво – вече искате да контролирате възможностите на Бога? Колкото е дал Господ на отрока – толкова и отрокът е направил! Той приживе живота си отдаде за това. Нима той сега след смъртта си – такъв мъничък, хубавичък – няма да стои, и да умолява Бога – «Господи, помогни!» Разбира се, той моли – и Господ го чува. Нима е толкова трудно да се разбере простата истина – никой не може да помага, ако Господ не му е дал това. Един монах от св. гора Атонска ми каза: «Еднозначно - след смъртта - само светията помога. Да помогне в такова количество, както отрока Вячеслав, може само велик светия - други варианти – няма». Наскоро умря Лонго, обявилият се за първи магьосник на Русия – и къде е той сега? Помага ли? - Не! Умря Ванга – тя помага ли? -Не! Магьосниците не помагат – нито приживе, нито след смъртта си. Това е така просто и така разбираемо. Защо тогава отрока нападат хора, които наричат себе си вярващи? Вярващи ли са те – ако за тях е така страшен Божият дар, който Бог е дал на отрока за спасение на хората? Може, разбира се, заради земните блага и заради успокоението на своята нечиста съвест да нападат детето, но нали това е богохулство. Ако човек, знаейки истината – върви срещу тази истина съзнателно – това е богохулство. Иска ми се да кажа на тези хора, да се спрат и да помислят. Те също имат деца и ги обичат, и фотографиите им те не изгарят, и не закопават в земята, а ги пазят, и поставят в рамки. С какво Славочка толкова им е пречил? Пожелавам на тези хора да се опомнят и да прекратят да разпространяват лъжа и клевета към отрока.

Много силно се учудвам, когато чувам, как Славочка е предаван от някои свещеници. Те казват: «Ние не го познаваме!» А всъщност го знаят! Те са го виждали, с тях е разговарял, и на тях Славочка също им е помагал. А днес, когато хората ги питат за отрока – те веднага избягват разговора с думите: «Ние не го познаваме!» Защо вършат такова предателство? Заради какво? Иска ми се да им кажа – «От кого вие се боите?» Особено болно ми става, когато тези отци отговарят на хората: «Не ни е разрешено да говорим за него». И това при положение, че те прекрасно познават отрока. На някои от тях Славочка е помогнал, помогнал е на децата им – а те го предават от страх пред високото началство. Същото, за съжаление, понякога ми се налага да слушам и от обикновените вярващи хора, на които Славочка е помогнал. Само да ги помоля да напишат за Славочкината помощ и те веднага някак се отдръпват, спускат поглед надолу, и със страх казват: «А отецът какво ще каже? Отецът ще благослови ли това?» И така се получава, че тези хора не питаха отеца, когато вървяха към гробището при отрока със своята беда и го молеха: «Славочка, помогни ни!» И Славочка им помогна. А когато ги помолиш да засвидетелстват за тази помощ – те се боят и казват: «Какво ще каже отецът?» Мен това много ме учудва и огорчава, аз не разбирам това лицемерие! Много ми се иска да кажа, особено на някои некоректни свещеници, които говорят неистини по отношение отрока: «Ако на вас не е дадено да знаете кой е отрокът, ако Бог не ви е обяснил, то поне нищо не говорете за него, не смущавайте хората – ще имате по-малък грях». Както казах на един свещеник: «Отец, знаете ли, свещеници има много, митрополити и патриарси също, но майката на отрока е една. Вие би трябвало всяка неделя да ме изповядвате, да причастявате. Заедно с мене би трябвало да стоите на гробището и да отстоявате делото на отрока – а вие какво правите? Вие нападнахте отрока. – Но какво той ви е направил? За какво го нападнахте? Може би, за това, че пророчествата му се сбъдват? Значи, така - заслужили сме ние всичко затова, че се сбъдват». Колко още може да се «умува»? Помня, дойдоха при Славочка поклонници и разказаха, как местният свещеник им забранил да почитат отрока и казал: «Имаме много канонизирани светци – на тях се молете». Какво да се отговори на това? Да, по Божията милост, ние действително имаме много светии и ние им се молим, и те за нас се молят, и ни помагат. Но, доколкото аз разбрах, за всяко време Господ дава свои светии и не уважавайки светията на нашето време, ние все едно оскърбяваме Светия Дух. Нали светиите ни ги изпраща Господ. Когато ние оскърбяваме тези светии, ние оскърбяваме Господа и хулим Светия Дух. Аз не мога да разбера, защо срещу отрока така са се опълчили някои свещеници? Защо те го нападат? Когато, например нападат Славочка истинските му врагове – масоните и магьосниците – мен това не ме учудва, защото всички те – са врагове на Бога. Какво още да очакваме от тях? Но когато аз виждам, как в популярно ТВ-шоу, заедно с магьосниците, вещиците и екстрасенсите – един до друг – седят свещеници и също нападат отрока – това е горчиво и срамно зрелище! Неволно ти идва на ум мисълта: какво правят тези свещеници там? Кой ги е изпратил на този позор? Как те, въобще, са се оказали на този шабаш? И откъде е странното им единомислие с магьосниците и масоните? Кого са се наканили да съдят в тези магьоснически ТВ-шоу? Иска ми се да кажа на тези самозвани съдии: «Вземете портрета на отрока и погледнете чистото му личице, а след това се приближете към огледалото и погледнете лицата си. Погледнете по-внимателно: кой е той и кой сте вие. Всичко това е дотолкова нелепо, глупаво и срамно, че не ми се иска повече да говоря за това. Мен ме радва само, че не всички свещеници предават Славочка. Веднъж, ние със сестрите решихме да сметнем, колко са тези свещеници, които публично излизат срещу отрока? – Ние преброихме само шест или седем човека. А след това преброихме тези свещеници, които обичат Славочка – те се оказаха седемдесет и седем (това са само тези, които ние знаем)! Най-после, ми се иска да предупредя всички тези хора, които организират, снимат и провеждат лъжливи ТВ предавания за Славочка. Слава ми каза, че на всички тези ТВ-предавания той също ще присъства. Затова, когато стават снимките и се подготвят тези ТВ-предавания, където така откровено го опозоряват, той там присъства и всичко чува. Никога клеветата и лъжата не минават безнаказано. Каквито и високи постове тези хора да заемат, и какъвто и сан да имат – за всичко в този живот се налага да се плаща и да се носи отговорност за своите думи и постъпки. А на тези, които вярват на клеветата им, на мен ми се иска да им кажа: Мислете, на кого и на какво вярвате! Много бих искала да кажа всички монаси, монахини, миряни и на всички тези, които сте били благославяни от отците да изгаряте книгите на отрока – «този, който ви благославя да изгаряте книгите – към него и бягайте за помощ, когато ви стане лошо, нека тези свещеници тогава да ви поучават». За някого може би това ще изглежда смешно, но аз с цялата си отговорност казвам – вече 20 години фактически живея на гробището и виждам, че с всяка година към отрока се стичат все повече и повече хора, и основно такива, които търсят помощ. Източниците на благодат днес оскъдняват, бесовете властват над хората – това е страшно. Твърде много, кой знае защо, идват при отрока хора, поразени от неразбираеми кожни болести. Някак рязко, започвайки от миналата (2012 г.), започна да расте броят на посетителите, при които някак странно е поразена кожата – дали това е някаква краста, дали е екзема (те имат оплаквания като псориазис по цялото тяло). Цялото тяло на хората е червено, всичко сърби и предизвиква чесане – откъде е това, от какво? Цели семейства идват на гробчето на Славочка с такъв проблем. Ето, съвсем неотдавна идва жена и шест дечица с нея – и при всички е засегната кожата. Хората не знаят как да лекуват всичко това, защото лекарите им предписват някакви мазила, а те не помагат. Само Славочка им помага: те се намазват с водица, престояла с негови камъчета– и им става по-леко. И след това, вече изцерени, с чиста кожа, отново идват и благодарят на отрока. Сега много са се появили такива «странни» болести (и са се появили те някак изведнъж, внезапно, някъде от миналата година), които с медицински средства не се лекуват и хората в объркване търсят и не знаят какво да правят. Аз наблюдавам тези нещастни хора и за тях ми е просто жално. Виждам, колко са измъчени. Те – пътуват по свети извори, надяват се на свещениците и казват, че много малко са останали местата, откъдето може да се намери помощ. С всяка година тези източници на благодат намаляват. Иска ми се да задам въпроса: «Защо? Защо не се провежда борба с тези сатанински номера и чипове? Защо никой не се съпротивлява на тази бесовска система? Защо всичко това се премълчава? Нали този проблем е известен! Аз не разбирам – защо мълчат свещениците? Защо все повече се умножават бесноватите хора и почти никъде няма за тях помощ? Вече всички виждат, че обладаването на хора от зли духове днес е придобило масов характер. Защо нападат малкия, чист отрок, който затова и се е родил - за да предупреди хората и да им помогне за да не погинат?!» – Мен ето това ме учудва!» Отначало аз много се тревожех, виждайки, как предават отрока. От тревогите даже ми се парализираха краката – две години аз ходих с бастун. На два пъти аз едва не умрях от прединфарктно състояние – бях като полумъртва, вече започнаха слухови халюцинации. Само след като на два пъти до смъртта се доближих – чак тогава аз се определих и разбрах, какво се случва. Даже когато аз се определих – утайката, разбира се, все едно остана в моята душа... Но няма да умирам от това. Славочка, когато погледна какво ще говори за мен нашият местен свещеник – той така погледна огорчено към мен и каза: «А..., младичък е още». Затова, сега аз вече не приемам всички тези нападки така близко на сърце. Вече свикнах. Славочка ми каза: «Тебе, мамичко, никой и няма да разбере. Ще мислят разни неща, в края на краищата – никой и няма да те разбере. Предимно, казва, ще мислят: прекалено е обикновена за такова дете». Аз не мога да забравя как Славочка се измъчваше и ме жалеше. Помня, той събра всички свои пръстчета и така удивен ми каза: «Мамичко, прости ми, прости ми, … Аз исках поне някого да ти оставя! Но никого не намерих!» Тези думи той ми каза след като към него се обръщаха толкова много хора за помощ. Той на толкова хора помогна и помага – и никого не е намерил?! Какво ми остава да правя след това. – Само да търпя и да благодаря на Бога за всичко.

Още ми се иска да кажа за ето какво. - Когато за мен някой говори нещо лошо, аз вече за толкова години привикнах към това. Това мен не ме учудва, защото зная, че съм грешен човек. Нека да говорят за мен каквото им е угодно. Но когато говорят злобна лъжа и клевета за чистото дете – от това ми става стократно по-болно. Славочка нали почти и не живя – животът му беше като зоричка, тъкмо започваше, тъкмо се издигаше – за него няма какво да се каже, въобще нищо. На тези, които все пак говорят нещо лошо за него, аз искам по християнски да ги предупредя: «Размислете върху думите си, понеже за лъжа ще се наложи да отговаряте пред Бога. Пред хората може да се извините за лъжата. А как пред Бога ще се оправдаете?» Много хора, които нищо не са чували за отрока – са го почувствали на гроба – кой е всъщност той. Те там са го усетили и веднага със сърцето и душата са го приели без всякакви думи и на тях вече никакви доказателства не са им нужни. И те там, направо на гробчето му, започват да се каят, да плачат и молят от отрока прошка за своите необмислени думи.

Иска ми се да обясня на хората, че аз съм – просто майка. Не изкарвам никакви пари чрез отрока. Ние не сме бедняци, но живеем скромно, както и цяла Русия. Комплектът е стандартен: две стаи, диван, стари стенни долапи, в тях - съдове, мъжът ми има кола – купена със своите спестявания. Всички икони, които висят в Славочкината стая – това са дарове от хората за отрока Вячеслав. Ние живеем в служебно помещение, нямаме вила, нямаме нищо друго – имаме само гробчето на отрока, върху което днес вършат покушения злонамерени хора. Властта и парите им дават такова «право». Но, видимо те забравят, че има един Иисус Христос, когото отрокът е обичал много силно. Затова, на мен ми е все едно, какво става около мен. Повече от всичко се боя от Иисус Христос. Мен ме е срам да гледам към Неговия пречист Образ. Аз не искам да обиждам Майката Божия. Не искам да предавам своя син, защото всичко, което той е говорил – всичко е отдадено на хората. Ако нещо е останало – то си е лично наше. Всичко, което отрокът е дал за хората – всичко е предадено от мен. За мен остана само паметта за сина ми и неговото гробче.

Нима е лесно да загубиш сина си? Това е живот, разцепен на две половини. Като майка, преживяла смъртта на своето дете, аз искам да кажа, че има живот до момента, в който Господ е взел детето ти и живот след това. «След» – това вече не е живот. Аз след смъртта на Славочка, навярно, 8 години бях в състояние на откъснатост от околните хора, независимо че те не забелязваха това. Когато след 8 години аз дойдох на себе си – то с учудване видях, че светът се е изменил, и хората са се променили. Повече от всичко ме порази това, че хората са станали други. Намирайки се сред хората, аз все едно с душата си отсъствах всичките тези 8 години заради своята беда. За това време се сбъднаха толкова много от Славочкините пророчества. Аз по-рано не успявах да проумея всичко. Аз се учудвах се, спорих със Слава, казвайки: «Славочка – такова не може да бъде, това няма как да се случи». Аз въобще не можех да приема, че тези неща биха могли да бъдат реалност. Затова аз не обръщах особено внимание на тези пророчества и възприемах всички негови думи не съвсем сериозно – с полуусмивка. Така също възприемаха и всички хора неговите пророчества – с полуусмивка. Защото в това беше трудно да се повярва с човешки ум. Но когато той изцеряваше хората, тогава тези усмивки ставаха тъжни. Увсички се появяваше мисъл: «А ако това всичко се случи?» И ето, че то така и започна. Минаха само двадесет години и… се оказа, че всичко това е истина! Всичко това се сбъдна и се сбъдва направо пред нашите очи. Някакви «експерти» от Челябинската Епархиална комисия сега утвърждават, че «това момче се е нагледало на фантастични филми (те даже изброяват цял списък с филми, които той е трябвало да гледа) и затова той ги преразказвал» – нищо подобно. Това е просто лъжа. Единственото, което Славочка успя да види през живота си – това е детски анимационен филм. Когато той вече боледуваше, нашата учителка го покани у дома си. Той ме взе със себе си, и ние й дойдохме на гости и той за първи път видя видеомагнетофон – тогава това беше рядкост. Ние заедно с него гледахме анимационния филм «Том и Джери». Това е единственото, което той видя, нали нямахме телевизор, когато беше Славочка. (Ние купихме телевизор някъде година преди кончината на Славочка. С болестта на отрока върху ни толкова се струпа, че не ни беше до филми). Той тогава беше вече болен, но нали детето е дете – той седеше, гледаше този анимационен филм и се смееше, а аз до него седях. А «експертите» на тази мисия-комисия говорят, че «той се нагледал на фантастични филми», че «той, навярно, е гледал еди кой си и еди кой си филм» и са направили такива «преумни» изводи в своето «заключение». Така и се налага изводът – членовете на Епархиалната мисия-комисия са се показали изключителни познавачи на западните филми и, видимо, съдят по себе си. Смешно е и тъжно. Аз искам да кажа, ползвайки случая, че цялото «заключение» на тази мисия-комисия – е лъжа и истинска безсмислица. Освен детския анимационен филм «Том и Джери» Славочка нищо друго не успя да види от тези видеа. Нищо той не видя, а телевизор до последния момент нямахме в къщи. Нека недоброжелателите да говорят каквото искат, защото делата на отрока и неговите пророчества – се сбъдват и потвърждават, а хората няма как да измамиш. И народът прославя своя светия. Както добре ми каза един свещеник: «Ние просто закрепваме онова, което е прославил народа». И още този отец ми каза, че «да спрат този отрок – е невъзможно». Славочка каза, че масоните все едно, нищо няма да могат да му направят, и ще бъдат принудени да замълчат, и че «на него – никой няма да може да му попречи».

Нямайки възможността пряко да се борят с отрока, тези хора често се опитват да напакостят на мен. Затова, заради Славочкините пророчества на мен често ми се налага да се разплащам със своето здраве. При мен почти всеки ден идват хора, но не всички идват с добро. Когато, след заминаването на тези хора аз започвам да почиствам, то често намирам по рамките на вратите и зад подовите первази усукани и огънати дебели игли, изгребвам цели купчини малки игли, издърпвам забитите в ъглите карфици и т.н. Измъквам аз тези игли и карфици, след това вземам лопатка и метла, искам прошка от Бога и помощ и събирам тези гадости, след което ги изхвърлям. И не обръщам никакво внимание на това. За всичко благодаря на Бога. Ако не беше Славочка и неговата молитвена защита и помощ, то, навярно, нямаше вече да бъда сред живите. Неотдавна ми подариха красива зелена рокля. Аз така се зарадвах, мислех си – гледай ти, каква красива рокля! Премерих я (добре че я прекръстих, преди да я облека) и я закачих в гардероба. След някакво време ми звъни познат послушник от Троицо-Сергиевата лавра и пита: «Зелената рокля у вас ли е?» А аз, от неочакваност, не успях да съобразя и казвам: «Александър, аз нямам никаква зелена рокля». Той тогава ми каза с такова облекчение: «Е, слава Богу!» Аз му казвам: «А какво се е случило?» Той ми разказа, че на една монахиня в Дивеево й било показано, че са ми подарили зелена рокля, която била омагьосана с най-страшните болести. Тогава аз си спомних, че имам такава рокля и че тя виси в гардероба. Аз му казвам: «Саша, имам тази рокля». А той: «Как така, имаш?» И аз му разказах как ми попадна тази рокля – през втора ръка. Една наша добра вярваща жена предала на друга жена за мен тази рокля «като подарък». Тя ми донесла този «подарък», който сега виси в гардероба. А Дивеевската монахиня имала откровение за този «подарък». Разбира се, ние изгорихме роклята. Веднъж при мен дойдоха «сестри» и ми подариха да хапна кутя. (кутя – зърнена каша с мед и стафиди, която обикновено се дава на помени, бел.ред.) Стоеше, стоеше тази кутя на масата, а аз така и не се докоснах до нея. Нещо ме отблъскваше от нея, макар че ние преди ядене се помолихме и прекръстихме всичко. Не исках да ям от тази кутя и това е. Една възрастна жена, според опита си, ми предложи да изсипя тази кутя на гълъбите на перваза на прозореца – но и те не искаха да ядат от нея. Няколко дни ние проверявахме – тази кутя така и престоя зад прозореца и нито една от птиците даже не я докосна. Птиците изкълваха останалата храна. Наложи се да изхвърлим тази кутя.

Кого ли само не видях в тези години. Твърде много магьосници идват тук, много идват обсебени и духовно болни хора. Те още от прага започват да възклицават: «Ох, каква енергия! Колко много енергия има тук! Ох, как ме разгръща! Ох, как ме обръща!» А аз си стоя и мисля: по-добре би било тази енергия направо да те изхвърли оттук. От такива посетители веднага не можеш да се избавиш, те не си отиват, докато цялата ти душа не изцедят. Затова, се налага да ги изслушваш, а след това дълго да им обясняваш, че не са прави, че те са болни, и трябва да идат в храм, на изповед. (Виж: Приложение 3 «Правило за отричане от занятия с окултизъм»). Аз им говоря едно, а на тях в главата им е друго. На тях им е нужна не истина, не святост, а «енергия». Целият им живот протича в гонене на «приятни усещания». С тях е много тежко. След дълъг разговор с тях започва гадене, губиш всичките си сили, и ставаш напълно обезсилен – като изстискан лимон. Аз в буквалния смисъл заболявам и няколко дни истински боледувам след такива посетители. Такива зомбирани хора има твърде много! Аз даже, на шега, започнах да ги наричам «енергетиците». Същото те вършат и на гробчето на отрока. Особено много те идват по време на задушниците и по празниците – тях като магнит ги привличат гробищата. Затова, се налага да се дежури на гроба на Славочка. За тези 20 години след смъртта на Славочка аз се нагледах на толкова много неща! Но няма къде да се скрия, и аз се старая търпеливо да нося своя кръст и да разказвам на хората за своя син, за неговото служение, за пророчествата му. Аз не мога да захвърля този кръст, защото така ще съгреша против Славочка, който ме предупреждаваше, че «само така аз ще мога да му навредя». Помня, когато Слава вече боледуваше, аз го попитах: «Славочка, на тебе нещо може ли да ти навреди?» А той: «Не «нещо», мамичко – а «някой». Аз тогава попитах: «А кой?» Той каза: «Само ти, мамичко!» - «Как аз мога да ти навредя?» И той ми отговори: «Ти ще ми навредиш – ако се съблазниш. Те ще започнат да ти дават пари, мамичко, ще започнат да ти подаряват скъпи шуби…» Аз питам: «А за какво?» Той: «За да ми бъде болно, за да ми досадят – те всичко това ще ти дават – и пари, и шуби…» Тоест, Славочка каза, че аз мога да му досадя, ако се съблазня с богатство. На него ще му е тежко и болно да види това. Още Славочка каза, че последното изкушение за мен ще бъде това, че ще започнат да ми пращат мъже с представителен вид – за да посрамя своя син. Всички тези нападки ще се извършват върху мен до последно – за да опорочат неговата памет. Ето такова предупреждение аз чух от отрока. Повече от всичко на този свят аз се боя да предам Бога и своя син. Славочка нарече всички тези нападки и клевета, които сега се опитват да излеят върху него и върху мен, «мръсна локва». Работата е в това, че той никога не сънуваше, а преди смъртта си му се присънил сън. Помня, приближих се към него, а той, такъв смутен, седи на леглото. Аз го попитах: «Славочка, какво се е случило?» А той казва: «Мамичко, аз за първи път видях сън». И той ми го разказа: «Влизам, казва, в нашето градче. А след дъжда, мамичко, такава огромна-огромна мръсна локва се образувала и е препречила входа. Аз се приближих до тази локва, погледнах и виждам, че отникъде не може да се мине – навсякъде се е разпростряла тази локва». А Славочка бе такъв чистичък и той винаги се боеше белите си кецове да не изцапа, той бе много внимателничък. Славочка все пак намерил начин да заобиколи тази локва: «Аз, все едно, намерих сухо място и внимателно, покрай стената (нашето градче е оградено с бели бетонни стени), без да изцапам обувките си, минах от другата страна на локвата. А след мен вървиш ти, мамичко. Аз стоя и мисля: какво ще направи майчицата ми? А ти се приближи до локвата, погледна, че е голяма и... тръгна направо през тази локва, без да я заобикаляш. Аз стоях и така за теб, мамичко, се вълнувах. Все мислих: само дано, мамичко, да не заседнеш в тази локва». Тогава го попитах: «Е, и какво стана с мен?» А той рече: «Мамичко, ти спокойно вървя, вървя, вървя през тази дълбока мръсна локва и излезе, казва, направо при мен – а нозете ти бяха сухи и чисти! Аз те хванах, мамичко, за ръка и ние с теб тръгнахме...» Ето такъв сън се присънил на Славочка. Този негов сън – той ме укрепява през целия живот, всичките тези 20 години, които стоя на гробището. Защото всичко, което сега се случва – цялата тази мръсна и безочлива кампания за очернянето на паметта на отрока, цялата тази клевета и хорско словоблудство – това е просто огромна, дълбока, мръсна локва. Затова, аз не роптая срещу нищо, а само моля помощ – и от Бога, и от Славочка. Аз обещах на Славочка, че «ще се занимавам, както мога, с неговите деца». Аз всички, които обичат отрока, които във всякаква жега и студ идват на гробчето му и го молят за помощ – аз всички ги приемам като Славочкини деца. Защото аз му дадох такова обещание, че ще гледам децата му. Помня, когато ние вече се връщахме от Германия, то от наивност, както всички тогава, ние още купихме там разни дефицитни неща: килими, платове, сервизи и т.н. – нали нищо в Съюза по това време нямаше. Ние даже мислихме, че след време нещичко ще остане за децата ни. Когато Славочка (а той бе, може би, осемгодишен) чу разговора ни, каза: «Мамичко, а на мен нищо не ми е нужно. Аз нищо няма да получа – всичко Костя ще получи». Аз, помня, още го попитах: «Как така? Защо? Ето това ще е за теб, а това за Костя». А той повтори: «Не, всичко Костя ще получи». Аз казвам: «Славочка, защо? А какво ти тогава ще получиш?» Аз помислих, че, може би, към това време всичко вече ще се промени, и тези вещи ще овехтеят и ще станат ненужни. Аз тогава му казвам: «Славочка, а за тебе какво тогава? Ти нали ще пораснеш, ще се ожениш и, навярно, ще имаш деца. Въпреки че съм лош възпитател, но все пак, може би, аз още и за твоите деца ще се погрижа?» Помня, как Славочка така внимателно ме погледна и замълча. Той никога с мен не спореше – само гледаше със своите големи красиви очи и мълчеше. И в този момент аз разбрах, че Слава е приел обещанието ми. И ето, аз стоя на гробището, и се занимавам с неговите деца, макар да смятам, че не ме бива за възпитател. А къде да се дена? – Нали аз съм дала на Славочка обещание. – Ето, и стоя, вече 20 години. Приемам всички гости като Славочкини деца – понякога и злобничките, и с хитринка, и мъдричките, и простичките … Както децата биват различни – така и тези, които идват при Славочка – те също са различни. Аз с години стоя тук, на гробището и всичко това поемам върху себе си, като «плювалник», върху който ако някой поиска – може да плюе: някои хвалят, други очернят… Но предимно, хората плачат. Някои хора така обичат Славочка, че у мен даже се появява чувство на завист, защото аз така не плача, като тях. Случва се е, аз просто да им се полюбувам отстрани и виждам, как те обичат Слава, как плачат, какви дълбоки по смисъл стихове те пишат за него, как те тънко го усещат и разбират – по-добре от мен. У мен даже е имало чувство на лека завист от това, че аз не умея да го обичам така, както те. Ето такова е отношението на обикновения народ към Славочка.

Иска ми се да предложа на вашето внимание стихотворение, което харесах много. Написал го е православният поет – Александър Колесов. С какво ми хареса неговото стихотворение? – С това, че той правилно разбира отрока, и като такъв – се опитва да намери подходящите хора, които правилно биха разбрали стиховете му. Именно с това тези стихове ми харесаха. Стихотворението му се казва – «Божият отрок».

Дата добавления: 2015-10-16