За чудесното спасение по молитвите на праведния отрок Вячеслав

«Това стана в края на лятото на 2010 година, привечер. Беше петък и аз дежурих на гробчето на отрока. През деня имаше много народ. После всички постепенно се разотидоха, и аз се подготвях да си ходя към къщи. За последен път всичко огледах – всичко беше чистичко. Аз вече излязох, затварям навеса… и изведнъж чувам (не с ушите си), като че вътрешеният глас ми говори с тънко детско гласче: «Забрави!» Аз веднага се спрях, мисля си: Какво е това? Какво съм забравила? Гледам – чантата е с мен, всичко е с мен. Отварям отново навеса, влизам, проверявам всичко – всичко е на място, свещите са загасени, кандилницата - също, нищо не съм забравила. Тогава се обърнах към отрока: «Славушка, какво точно съм забравила?» Отново се помолих както винаги преди да изляза: изпях «Достойно есть». Стана така, че докато отново затворя всичко, докато дойда до спирката на автобуса, с който пътувам от Куйбишевското селище, където е разположено гробището, в което лежи отрокът Вячеслав – аз съм закъсняла за автобуса, с който обикновено пътувам. И затова, аз тръгнах след половин час със следващия рейс. Стигнах до центъра на града, а там обикновено се прекачвам на друг автобус, който пътува за Каширинското селище. Естествено, вече бях закъсняла и за този автобус, с който винаги пътувам. Наложи се и тук да почакам следващия рейс. Накрая, потеглих по посока на автогарата… и виждам, че автобусът, с който трябваше да пътувам – се е врязал в стълб. Аз ахнах! Цялото предно стъкло на този автобус беше разбито, а аз винаги пътувах отпред, стоейки до този прозорец. Мислено си представих как тези разбити стъкла биха полетели върху мен… Приближаваме спирката – там имаше плачещи деца. Всички разказват, как изведнъж шофьорът, от нищо, без причина – и хоп – врязал се в този стълб. А аз бях – без дори една драскотина и стрес, само се разстроих за децата. Ето така, за пореден път ме спаси отрокът – с това свое тънко детско гласче. Слава Богу за всичко!»

Нина Анатолиевна Пономарьова,
края на лятото, 2010 година, град Чебаркул

* * *

«За мен беше щастие да се запозная със Славочка, когато със семейството му дойдоха да живеят в нашия вход. Отначало не обръщаха внимание на ма­лкото момче. С него и с майка му, както и с всички останали съседи, просто се поздравявахме, срещайки се на улицата, а по-късно започнахме да разговаряме. Учудващо беше това, семейството е на во­еннослужещ, а Славочка и майка му даже в онова време (края на 1980-те) сво­бодно говореха за Бога, въпреки че в нашето общество това не беше прието. Когато се запознахме, ме болеше много силно главата, главобо-лието ме мъчеше вече почти три години. Лекарите ме прегледаха и казаха, че при децата такова нещо съществува в момента на по­ловото съзряване, но то отмина, а главоболието — не. Диагнозата беше: вътречерепно налягане. Най-страшното в тази ситуация бе, че в продължение на година аз не спях. Просто се изключвах за 20-40 минути на денонощие. Славочка ме излекува. Вечна му памет и едно огромно благодаря!

Аз имах и още един проблем — много дълго не можех да забременея. Лекарите казаха, че никога няма да имам деца. Славочка ми рече: «Не се тревожи, ти ще имаш отначало момиче, а после — момче или две момчета». За мъжа ми той каза, че ще бъде голям и светъл, въпреки че до този момент аз даже не можех да си представя, че ще имам светъл мъж (на мен ми се харесваха брюне­ти). И действително, сега имам момиче Машенка, роди се през 1997 година, и мъж — Павел, свет­локос. Много бих искала, да имаме и момче, но над всичко е волята Божия.

Ще разкажа малко и за майка си — Александра Ивановна Кожев­никова. Нея я боляха много краката, не можеше да спи през нощта. Слава ги излекува, а също и троичния нерв. Минаха повече от де­сет години, болесттите й не са се върнали. Но той й каза, че е много грешна и поради греховете си няма да може да се ходи. Действително, сега мама почти не ходи, много трудно се придвижва по апартамента и не излиза на улицата.

Разговаряйки с него, аз често го наричах фантазьор. Аз не можех даже да си представя, че всичко това ще се сбъдне. А сега, понякога — даже ми е страшно. Помня, как Славочка говореше, че ще се сменят парите, че ще се появи единна световна валута «евро». Как ще се разрази война между мюсюл­маните и православните, а след нея «жълтата» раса (китайци) ще за­воюват цялата наша земя. Ще строят свои будистки храмове. Едва тогава мюсюлманите и право­славните ще се обединят, за да защи­тят своята земя, къщите и семействата си. Също, той каза, че не навсякъде ще има война, — просто хората ще се събуждат сутринта, а навсякъде наоколо ще има китай­ци. Тогава ние ще изоставяме домовете си и ще се крием в горите. Помня, как той разказваше за войната в Израел, за глада на земята, как земята ще се пропуква от това, че водата ще се скрие и почти няма да вали дъжд. И че в нашия град само на едно място ще има вода. Така също той го­вореше, че ще изключват електроенергията, и на хората няма да бъдат нужни телевизори. Още той разказваше за щрих-код (бар код) системата. Хората, които не я приемат, няма да бъдат обслужвани в магазините. За такива хора ще откриват отделни магазини, където всичко ще е много скъпо. Той говореше така също и за глада, който ще бъде създаден изкуствено, всички продукти ще бъдат просто скривани под земята, а хората ще умират. Още за лошите таблетки, от които хората ще започнат да умират. Че всички забравени болести към края на века ще започнат да се въ­зобновяват (тиф, холера, проказа), че вятърът ще бъде заразен. Че хората ще започнат да оглупяват и няма да имат сили. Още аз помня, че при него дойде свещеник, на когото той каза, че храм в нашия град няма да има, няма да успеят да го построят, а ще има молитвен дом. Действи­телно — църквата ни сега се намира в сградата на старото училище. Още, че на брега на езерото Чебаркул ще организира своите «сбирки» някаква секта и че след това в езе­рото ще се давят млади мъже и момчета. По едно време така и беше: там се събираха рьориховците, а след това загиваха мъже и момчета.

Още Слава казваше на майка си, сочейки ъгъла на съседната сграда, на равнището на 4-ия етаж, че той ще идва много често там. Дей­ствително — след смъртта на Славочка, след 3 или 4 години, там дадоха на родителите му апартамент, в първия вход на 4-я етаж. Имаше и още един слу­чай, който ме порази до дълбочината на душата. Когато Славочка беше погребан, беше му поставен паметник и оградка. Майка му, преглеждайки неговите вещи върху бюрото, намерила в бележник Славина рисунка на гроба му. А оградката му беше «заварил» моят баща, но той нищо не е знаел за тази рисунка, а оградката се получила точно такава, каквато била на Славината ри­сунка, пък и паметникът също.

Още няколко реда бих иска да отделя за неговата майка — леля Ва­ля. В дома й се обновяват икони. Тя някога е лежала в болницата, там една баба й казала, че трябва да й даде две икони. Когато те били донесени в дома й, то да се разбере какви изображения имало на иконите, било не­възможно. С годините тези икони започнали да се проявяват – едната икона на Божията Майка, а втората - «Дванадесетте празника» (Дванадесетте велики празника или само дванадесетте празника са 12-те най-важни църковни празника сред източноправославните християни. Посветени са на събития от земния живот на Иисус Христос и Богородица. Това са Рождество на Пресвета Богородица (Малка Богородица); Въздвижение на Светия Кръст Господен (Кръстовден), Въвеждане на Пресвета Богородица в храма; Рождество Христово; Кръщение Господне (Богоявление); Сретение Господне; Свето Благовещение; Преображение Господне; Успение на Пресвета Богородица (Голяма Богородица); Вход Господен в Йерусалим (Цветница); Неделята на Страстната седмица - Възкресение Христовo; 50-ти ден след Пасха - Ден на Света Троица (Петдесетница). Бел. ред.)

Малък епизод от живота ми. Ние с мъжа и дъщерята (тя беше на 2 го­дини тогава) отидохме в града, на лунапарк, за да повозим детето на въртележките. А момичето е много подвижно. Но когато след пътуването се върнахме в къщи, то нищо не можехме да направим с детето. То изпадна в истерия, вечерта едва-едва я сложихме да спи, а сутринта не успяхме да я облечем за градината, тя се съпротивляваше и двама възрастни човека не можеха да я удържат. Цялото утро премина в истерия. Вече­рта аз с Маша дойдох при леля Валя, и ние четяхме над Маша в стаята на Славик молитви към светия мъченик Трифон. Момичето се успокои. Скоро след този случай и моят мъж се по­кръсти.

Изобщо, случва се, да се заплетеш в живота, идеш при леля Валя, поговориш с нея — там просто ат­мосферата те предразполага, да ти се открие душата — и ти става по-леко. Тя винаги ми казва, да не забравям Бога и по-често да се моля. Голяма благодарност към нея и нисък поклон.

Благодаря на Господ Бог, че на земята има такива хора, като нея и че Славочка е бил неин син. И че бях щастлива да се срещна с тях в живота си».

Олга Генадиевна Патрушева,

гр. Чебаркул, 24.02.2002.

Забележка за бар кода, от редактора на руското издание:

Щрих-кодът (бар кодът) – това е утвърдена от световното правителство нова система за маркирането на хора и продукти (система на щриховото кодиране по стандарта EAH/UPS 13). Бар кодът представлява НАЧЕРТАНИ ивици с различна дължина и дебелина, в последователността на които е закодирана цялата информа-ция за носителя на това маркиране.

Доколкото бар-кодът е сатанинско изобретение, то той целият е пропит от антихристиянска символика.Ако внимателно се вгледаме в бар кода, то веднага ще видим, че в началото, в средата и в края му има по две еднакви, леко удължени разделителни линии. Всяка от тези три разделителни линии съответства на числото «6». По такъв начин, всеки бар-код се увенчава от сатанинския символ от трите шестици.И това не е случайно съвпадение. Най-интересното се състои в това, че тези три шестици, според заключенията на множество независими експерти по компютърните технологии, съвсем не са потребни в бар кода! Но те са там внедрени, и именно шестици, а не други цифри, и са внедрени напълно умишлено – за оскверняване и груба подигравка с християните.По-нататък, ако отново внимателно се разгледа бар кода и се преброят линиите, вижда се, че броят им винаги е еднакъв: те са точно 30; и това число не е случайно, а символично и означава цената на христопредателството,продаването на Христос – именно за 30 сребърни монети, дадени на Юда. Впрочем, това е доста ярък образ на богоборческата злоба – да оскърбят Христос и християните, да осквернят незабелязано, коварно, да се подиграят така, че ние несъзнателно сами да мачкаме и да тъпчем светините и вярата си (релефните изображения на кръстове на подметките на вносните видове обувки са подобно явление). Затова бар кодът е мерзост, която следва веднага да се откъсва от опаковките на тези стоки и хранителни продукти, които вие купувате и които след това ще употребите. Опаковките с бар кодовете трябва да се изхвърлят навън, а стоките и продуктите да се пръскат със светена вода и да бъдат осенени с кръстния знак. Никога не съхранявайте светена вода и други осветени неща в бутилки, консерви и кутии, от които не са свалени лепенките или отпечатванията на бар кодовете и другите дяволски символи. Светинята и мерзостта са несъвместими!

«Всяка ли власт е от Бога?», Владимир. Събор, 2011, с. 14 -19

* * *

«Душата ме боли. Искам да разкажа на хората не просто за момчето като за дете, а за святото момче, което лекува много хора — и възрастни, и деца. Имаше дар на ясновидство. Той беше едва 10-годишен, а лекуваше със сила Божия сериозни болести.

Аз се запознах със Славик и неговите родители, когато той беше на 10 години. Дотогава аз не знаех и не бях чувала за такива чудеса. Оказа се, че ро­дителите му са сериозни и скромни хора. Те не афишираха, че имат такъв син. Аз, слава Богу, бях щастлива да се запозная с тях. Аз работех в нашето градче в офицер­ското общежитие. В бюфета за обществено хранене с мен работеше момиче от техния вход — съседка на Славочкините родители. (бюфет – предприятие за обществено хранене, разположено в жилищни или в обществени сгради, предлагащо полуфабрикати, бързи за приготвяне храни, студени ястия, закуски, горещи ястия, кремове, сладкарски изделия, а също закупени стоки, които могат да се хапнат непосредствено, на място. Бел.ред.) От нея за пръв път чух за Славик. Разбира се, аз много се съмнявах — истина ли е това, или просто измислица?

Веднъж той дойде при нас, в бюфета, със своята майка — Валентина Афанасиевна. Посетители нямаше и ние всички седнахме на масата. Валентина Афа­насиевна помоли Славик да ме диагностицира. Аз седя, чакам да видя какво ще стане. Цялата се свих. Слава започна да изброява всички мои болежки: «Болна глава, гърди, бъбреци и крака». Аз му отговарям, че нямам проблем с бъбреците, а хондроза, а той ми каза: «И хондроза имате — шийна».

Когато ми се вдигаше кръвното налягане, винаги ме стягаше шията. Често провеждах амбулаторно лечение. Главоболието беше постоянно, усещах болки в кос­тите на лицето — под очите, над очите и над носа. Имах постоянна хрема. Аз го попитах: «Може би, имам синузит?» Славик, назова дру­го заболяване, каза, че синузит нямам. Виждайки, колко съм се настра­дала, Славик каза, че ще ми помогне. Аз даже и не го молих за това, мислех си че това е невъзможно.

Как той ме лекува? Аз мога да обясня това така: Славик стоеше на разстоя­ние, а от моята глава сякаш нещо се отделяше във вид на тънки нишки.

Слава Богу! Престана да ме боли глава и лекарско лечение вече не ми беше нужно. А хремата за ме­н е вече рядко явление, даже по време на простудни заболявания. Искам да отбележа, че лечението беше напълно безкористно. Всички други изброени от него болести с времето излязоха наяве. Боляха ме гърдите (увели­чение на гръдните жлези), боляха ме краката.

В бюфета на общежитието Славочка идваше често. Общежитието беше семейно, и той вече бе заинтересувал всички. Младите майки нареждаха децата си, и Славик за всяко дете разказваше на родителите – какво го боли. В това общежитие живееше младо семейство с малкия си син Артьом. Те и сега живеят в нашето градче, но тогава то нямаше и годинка. Майка му от любо­питство покани Славик при себе си в стаята, където в това време спяло бебето. Славик дойде при него и каза на майка му, че на малкото дете са възпале­ни очите. Действително по това време са го болели очичките. Веднъж влезлият в бюфета офицер се заинтересува за своето здраве. Слава му каза: «Вие имате болен стомах». По-късно това се оказа вярно. Ето, че той сам изцери млада жена на офицер. Тя имала много сериоз­на женска болест. Предлагали й операция, понеже имала постоянни отделяния на гной и кръв. Тя мислела, че ще умре. След Славиното лечение болестта отминала и тази млада жена родила второ дете. Аз познавам много излекувани хора от нашето градче по милостта на Бога чрез Славик. Също така бях свидетел на идването на хора от други градове. Той на никого не отказваше. На моя син той предска­за кога ще бъде сватбата му. Така и стана.

Нашият Славик умря, не доживявайки до 11 години. Може би той пострада за нашите грехове? Разбира се, всички си го спомнят».

Зоя Завялова

гр. Чебаркул.

* * *

«През 1992 година аз узнах от учениците, че в нашето училище се учи момче, което може да лекува хора, зна­е как да разреши проблемите, мъчещи човека, може да каже и неговото бъдеще. Чух за него, че той по възможност винаги се стараел да помогне на хората, които се обръщали към него за помощ. Когато аз сама го видях за първи път, той ми напомняше анге­лче: къдрави, светло-златисти коси, големи сини очи, ясно светло личице и усмивка, която да­рява радост на хората.

Аз разказах за това на майка си, после я попитах: «Мамо, ти искаш ли, да доведа това момче при нас на гости?» Мама много се зарадва и отговори, че много иска да се запознае с него. И аз доведох Славочка у нас, вкъщи. Когато ние с него дойдохме, Славочка влезе в хола, погледна наоколо, и мама го попита: «Мо­жеш ли да ни кажеш, от какво по-нататък може да боледуваме?» На мен Славочка каза, че ще намалее зрението ми (това се случи след няколко години). На майка каза, че също с възрастта ще има проблеми със зрени­ето, а на баба ми — че има болен стомах. Това се потвърди впоследствие. Но ние не отдадохме голямо значение на тези негови думи, тъй като бяхме маловерни, и докрая не разбирахме, какво дете е дошло при нас вкъщи. Мама попита, може ли Славочка да лекува хора? Слава отговори положително. По-нататък ние отидохме в кухнята, където нагостихме Славик с бонбони, а преди тръгването на Славочка мама го попита, ще се преместим ли оттук. Славочка отговори: «Да». След няколко години замина баба ни, а след това — по-голямата сестра. Сега аз живея в Украйна. В град Чебаркул останаха мама и татко, които чакат въз­можност да дойдат при нас. Ние се надяваме цялото ни семейство да се премести.

Когато навърших 17 години, при мен започнаха много сериозни проблеми. Мама не знаеше какво да прави и къде да търси помощ. Моите родители купиха градина и се оказа, че ние със Славините родители сме станали съседи по градина. Измъчената ми майка попитала Валентина Афанасиевна (Славината майка), какво да прави с мен? Виждайки ме, Славочкината майка каза, че само молитвата и При­частието може да ме спаси, и ние започнахме да се молим.

Ние дойдохме при Валентина Афанаси­евна. В Славочкината стая стоеше потъмнялата икона «Дванадесетте празника», изображението на която практически не се виждаше. С течение на времето то започна да се проявява, и това стана пред нашите очи. Това беше просто чудо! Ние не можехме да повярваме на очите си. След известно време, с Божия по­мощ, благодарение на молитвата и надявайки се на Славочкината помощ, аз бях изцерена. За което съм много благодарна на Бога, на Славочка и неговата майка, която ни помагаше да се молим. В нашето време е толкова трудно да се намери истински път и човек, който би могъл да ти се притече на помощ!

На 22 март 2000 година ние с неговите роди­тели пътувахме до гробчето на Славочка (в деня на рождението му). Беше хубаво време. Денят беше ясен-ясен, топъл, слънцето напичаше, птичките пееха. Ние почистихме снега около гробчето, помолихме се и Валентина Афа­насиевна ми подари три мрамор­ни камъчета от Славочкиното гробче (от него постоянно вземат пръст, и майка му е поставила за хората и камъчета). Аз помолих за фотография на Славочка, която сега постоянно нося със се­бе си и едно от тези камъчета също — така ми е по-спокойно. Изцерила се с молитва, изповядала греховете си и при­частила се, аз твърдо зная: ако се мо­лим и правим добри дела – Бог винаги ще ни помогне».

Елена Черни,

гр. Чебаркул.

* * *

«Аз познавах Славиния баща (при него започвах служба като лейтенан­т) и знаех за сина му Славик. За Бо­га не бях мислил. Имах много сложна лична ситуация. В безизходното положение аз помолих за помощ чрез неговия син. Моите проблеми се решиха бързо и благополучно. Сега ние, цялото семейство от време на време посещаваме Богослужения».

Иван Т., военнослужещ,

гр. Чебаркул.

* * *

«Аз израснах и се учих в един и същ град със Славочкиния брат Костя. Известно ми бе за брат му Слава и знаех, че е умрял. По­явиха се много сериозни проблеми – душевно заболяване на жена ми. Дълго търсехме помощ, но само когато молитвено се обърнахме към Слави­к, проблеми-те с Божия помощ бяха разрешени».

Юрий,

гр. Челябинск.

* * *

«В семейството ни имаше много големи про­блеми. Кошмарите в жилището ни бяха такива, че дори кучето изпадаше в дълбок припадък, а какво се случваше с нас, не можеш да опишеш. Молихме Бога за помощ. Молихме и отрока Вячеслав. Домашната обстановка стана търпима. Слава Богу! Майката на Славик — Валентина Афанасиевна ни посъветва до края на дните си да ходим в храма — поне веднъж в месеца на изповед и Прича­стие, постоянно да се молим. Само в това е спасението — така казваше Вяче­слав».

Военнослужещ Алексей и Ирина,

гр. Чебаркул.

* * *

«Ние погребахме своя син и чес­то посещаваме гробището. До нас се оказа гробът на детето-ясновидец, и по стечение на жизнените обстоя­телства ми се наложи много пъти да се об­ръщам към него.

1-и случай: Беше обикновен ра­ботен ден и на гробището никого нямаше. Стана ми от нещо тревож­но. Аз повдигнах главата си и се вцепених. Направо към мен и над металните оградки бавно се носеха седем човешки мъжки фигури, до стъпалата в черни дрехи и силно разговаряха. Уплаших се много, беше ужасно. От страх аз започнах да моля Славик (аз бях чувала от хората и от докторите, че той помага на хората): «Слава, синче, помогни ми, моля те! За да не се случи нещо лошо с мен, за да си ида вкъщи, много ми е страшно, помогни ми Слава, по­могни!» Изведнъж те, все едно се натъкнаха на преграда, рязко се обърнаха встрани, и тръгнаха към вътрешността на старото гробище. Когато опасността мина, аз бързо си тръгнах за вкъщи.

2-и случай: Диабетичка съм и случайно си нараних крака, получи се абсцес. Усилията на докторите се оказаха напразни. Аз се бо­ях, да не би да загубя крака си. От безизходица аз отново започнах да моля Слави­к: «Славик, сине, помогни ми, моля те, болката е непоносима!» Така аз виках за помощ. Ходих при него три пъти на гроба му и раната започна да намалява, изчезна болката, и престана да изтича гной. След седмица раната се затвори, което много удиви медиците.

3-и случай: Имам много лошо зрение, и неочаквано си изгорих с вряла вода областта на корема. Отново — много силно измъчила се и, не над­явайки се на медицинска помощ (понеже се образува рана, в която ми поставяха тампони), аз, измъчена, отново тръгнах на гробището при Слава. Гнойта, обилно изтичаща от раната изчезна, започна зарастване. Аз се уверих, че, даже след своята смърт, Славик помага на хората.

4-и случай: На съседката шестгодишният внук не е могъл да говори. Къде ли не го лекували, а той постоянно мълчал. Отишли с нея на гробището при Слава за помощ. Помолили се и потърсили помощ от него. Внукът веднага заговорил и то направо с изречения. Сега той много чис­то разговаря.

5-и случай: Отново имах проблем: назначиха операция. Боях се този път да не загубя пръста си. Какво ли не предприемаха — всичко безполезно. Болката беше непоно-сима. Загниване до костта. За пореден път отидох при Слава на гробчето и получих от него помощ. За спомен ми остана поредният белег.

6-и случай: Тук вече ни настигна истинска мъка. В състояние на клинична смърт се намираше моят мъж Иван с диагноза: исхемичен левост­ранен инфаркт на главния мозък с оток и десностранен инсулт. В семейството ни не бяхме готови за внезапната му смърт, пък и времената сега са много тежки — трябваше да оформяме някакви документи.

Отидох, да измоля от Слава удължаване на живота на моя мъж. Оставаше му да поживее малко и лекарите ка­заха да събираме роднините, за да се простят с него. Отново се помо­лих на гроба на Славик и потърсих помощ. И ето, когато беше нужно да се простим, Иван отвори очи и поживя още почти половин година. За това време бащата на моя мъж (той е све­щеник) измолваше от Бога прошка за Иван. Моят мъж в края на краищата тихо и спокойно замина при Господ. Този път, ние бяхме готови за такъв изход. Лекарите и хората около тях бяха учудени, че « труп» е оживял, и е проживял в продължение на почти половин година.

7-и случай: Моята приятелка има седемгодишна внучка, която не умееше да говори добре, имаше проблеми в училище. Хо­дили при Слава на гроба, молили за помо­щ, правели молитви. При поредната провер­ка, лекарката учудено попитала: «На вас какво, Силите Небесни ли ви помагат?» Сега момичето говори добре и се учи също добре.

За това, как Слава ми помогна, ни­кой не знаеше, но аз реших, че трябва, изглежда, за всеки случай това да се разкаже, написах го и занесох на Сла­вината майка. Може да бъде полезно за някого. Не само аз съм изпитала помощ. При Слава идват много хора. С пръст от гроба му аз си излекувах десетгодишна екзе­ма на ръцете. Наистина, тук поисках разрешение от майка му, за да взема от гроба пръст. Хората разпитват майката на Слава за това, какво е го­ворил Славик, какви събития ще станат по света. Тя по възможност обяснява, разказва за Славик и за това, какво всички ни очаква. Много събития се сбъднаха вече пред очите ми.

Ние всички обичаме Слава. Аз самата вече на два пъти в последно време бях в реанимацията и когато се връщам отново към живот, лекарите се шегуват, че пак, бабката, прескочила гроба (аз съм на 58 години). Дори да боледувам, аз живея след всичко случило се с мен. И зная, че имаме помощник — Славочка! Аз силно вярвам в него и съм му много благодарна!»

Фаина Фаизова Афанасиевна,

гр. Чебаркул

* * *

«Сестра ми сериозно боледуваше. Аз чух, че в нашето градче има момче, което може да излекува човека, да разкаже защо Бог е допуснал тази болест, може да даде рецепта за лечение, да диагностицира и разкаже за бъдещето на човека.

Скоро научих адреса. Когато отивах при него, ми се наложи да се спусна надолу по хлъзгавата пързалка и видях три играещи деца. Едно от тях, усмихвайки се, ми каза: «Виждате ли, лельо, как хората започнаха да живеят богато, с га­зирана вода поливат пързалката». Преминавам край тях, а там вече, след десет метра е домът, към който аз отивам. Мярна ми се мисълта — не е ли това детето? Влязох във входа, още не успях да натисна копчето на звънеца, когато със същия този глас ми бе зададен въпросът: «Лельо, а вие по какъв въпрос?» Гледам, а зад мен стоят тези три деца и едно от тях беше с ясни големи сини очи и се оказа ясновидеца. От силно вълнение аз се обърках, даже не успях да помисля, че то вече ме чака и е дошло след мен. Ето как се срещнах със Славочка!

Слава ми даде доста действена рецепта, с която аз лекувах сестра си. По-късно той лекуваше главата ми. Много години ме мъчеше главоболие, намирах се като в мъгла. Усещането беше, че все едно върху очите ми бяха плътно поставили такива очила, през които като че нещо виждах, но повечето се губеше. Да се съсредоточа беше много трудно, да съобразя даже прости задачи с всеки ден ставаше все по-трудно и по-трудно (аз съм математик). Бях много раздразнителна, пречеше ми тази непрозрачна «ципа» върху очите, исках да я махна от очите си, за виждам света ясно с очите си, като всички останали хора. Медицин­ските лечения даваха временни ре­зултати. Най-малката умора и разстроеност обезсилваха моето здраве.

Славочка ме лекуваше всеки петък в тези три месеца: януари, февруари, март. Лечението не беше продължително. По време на лечение аз усещах, че нещо много нежно, почти незабелязано се изтегляше от главата ми във вид на снопчета нишки. Лечението даваше такава реак­ция: в петък — лечение, в събота и неделя – изостряне. Болестта незабелязано отстъпваше. Аз ставах спокойна, ципата от очите ми изчезна, главоболието вече го нямаше. Славик ме напътстваше: «Алкохол не бива да се употребява въобще, даже вино, и трябва да не се натоварвам».

Благодарение на Славочка аз видях светлината и почувствах истинското здраве. Трудно е да се каже, какво щеше да стане с мен сега, ако не беше ми помогнал Бог чрез Сла­вик. Славочка учеше в съседен клас с моя син. Скоро те се запознаха. Моят син с възхищение разказваше за добрите дела на Славик: «Мамо, да знаеш колко е добър Слава! Той ми подари толкова много стикери, именно тези, кои­то ми харесваха повече от всички останали!»

Когато при мен дойде моя роднина от Башкирия, ние отидохме с нея при Славочка. Славик й каза: «Лельо, аз не мога да ви отговоря на вашите въ­проси. Не ми разрешиха».

Много обичаше да разказва за ди­нозаврите. Под земята, разказа ни Славочка, има огромни кухини - пространства, където тече чиста-чи­стичка вода, а растенията са много меки. Тези динозаври, които са живели на земята, са се скрили под нея. Заради подземните ядре­ни взривове сега са с много големи размери и набират сили. В стените на подземното пространство има много, много яйца на динозаври. Когато климатът тръгне към затопляне, земята ще се отвори и те ще излязат на повърхността. Те са различни — тревоядни и хищници. Въпреки че те не много дълго време ще бъдат на земята, ще успеят да забъркат твърде много беди. След някое време земята отново ще се отвори и те вече завинаги ще отидат под земята, и никога повече няма да се появят. Уче­ните не могат да разгледат подзе­мните пространства и кухини, където живеят динозаврите, понеже им пречи слой радиоактивен пясък.

По времето, когато имахме късмета да се запознаем със Славочка, моят мъж ра­ботеше като военен лекар (сега в пенсия). Веднъж той получи силни болки в корема. От силните пристъпи лицето му стана бледо, даже някак сиво. Никакви таблетки и обезболяващи не успяха да снемат силната болка. Наложи се отново да се обърнем към Славочка. Славик го диагностицира, излекува го и каза: «На червото има множество малки язвички (едва ли апаратурата ще ги открие)». Предупреди го: «Алкохол не бива въобще да пие». От този момент изминаха 10 години, болестта нито веднъж не се завърна. Славочка за лечението, освен думата «благодаря», нищо друго не вземаше. Веднъж аз реших все пак да му подаря два чифта детски чорапки (те тогава струваха копейки). Той не ги взе, настойчиво отказа. Аз с усилие го убедих, да вземе поне един чифт. Един чифт той все пак от мен прие, казвайки, че са му разрешили.

Веднъж беше ограбена нашата барака; ние бяхме много огорчени и се обърнахме към Славик с въпрос, познаваме ли ние този човек? Славик каза: «Този човек има кола «Волга», силен е, млад и в работата си е почти професионалист, той има всички приспособления за взлом и вие няма да го намерите». Действително, бараката беше отворена професионално, и бодливата тел на оградата беше прерязана. Така и не намериха грабителя.

Веднъж при нас на гости дойде наша роднина — жената на брат ми. Чувайки, че у нас в градчето има толкова необикновено дете, тя отишла при него със своите проблеми. Славик на свой ред се учудил на нейното физическо здраве, казвайки: «На земята има малко такива здрави хора като вас!»

Моят син учеше в музикалното училище. Аз изисквах той да отделя твърде много време и старание в подготовката си. Слава, виждайки тези усилия, ми каза: «Вие не трябва да притеснявате толкова много сина си, музиката няма да му послужи с нищо по време на живота му. В бъдеще нито музикантите, нито художниците ще бъдат нужни на някого. На хората няма да им е до из­куство».

Славик предсказа бъдещето на града, където съм се родила и където премина моята мла­дост, където живеят всички мои роднини (гр. Ишим-Бай, Башкирия). При нас от 1941 година изпомпват нефт изпод земята. Там, под земята, са се образували огромни кухини и Славик каза, че поради това този град ще отиде под земята и никой няма да може да се спаси. За това ми е много страшно да мисля. А тъй като всички предсказа­ния на Славик се сбъдват, то този трагичен ден, навярно, ще дойде.

Колко много добро направи на хората това малко деветгодишно момче! Вместо да живее безгрижно, да играе с връстниците си, да се на­слаждава на живота, на него му се е налагало търпеливо да слуша за болестите и нуждите на хората, да ги лекува, да им дава нужните и необикновени за нас съвети. С думи няма как да предам неговото лас­каво, нежно отношение към хората, тона му на разговор и огромното желание да помогне на всеки. Благодаря на Бога за това, че срещнах Славик! Благо­дарение на него се измени погледът ми към света, към хората вече се отнасям по друг начин, даже мислите ми станаха други».

Мадина Шарифулловна Хакимова

(по свето кръщение Анастасия),

1948 г., гр. Чебаркул

* * *

«Аз работя в металургически завод в град Чебаркул, работата не е от леките и около мен постоянно има въздушни течения. Вкъщи също имахме големи проблеми. Организмът ми се «пречупи» — аз се разболях. Заболява­нето беше сериозно и на мен ми изписаха направление за областната онкологична болница в Челябинск. Връщайки се от болницата, аз отидох при Славик на гробището, за да моля помощ за бо­лестта и за уроки. Мина повече от година и аз се надявам, че с мен нищо лошо вече няма да се случи, домашната об­становка също се подобри. Ако по-рано не исках да живея, отпускайки ръце, то сега се появи интерес към живота.

Ние не сме виждали приживе Славочка, но знаехме, че има такъв необикновен човек и се радваме, че при нас, в град Чебаркул има за нас, грешните, такъв помощник!

Ходихме на гробчето и просихме със свои думи в молитва помощ за моя по-млад брат, когато имаше главоболие­ и постоянно ечемици при очите (няколко години вече няма такива оплаквания). След това моят племенник имаше силна ингвинална и пъпна херния. Славик помогна и на него.

Ние сега вярваме, че има Бог. Покръстихме своята единствена дъщеря, която макар и мъничка, но често се молеше, а и сега (вече пораснала) се моли с вя­ра. Ние, цялото семейство, често ходим на гробището, особено лятото, и постоянно посещаваме гроба на Славочка с вяра, че в трудно време той ще ни помогне. Пък и просто ни се иска да го поменем. При гробчето му постоянно има някой, носят цветя, често палят свещи. Благодарим на Бога за помощта, която Той ни изпрати на нас, грешните, чрез Своя отрок».

В. Кочарина,

гр. Чебаркул.

* * *

«През юни 1990 година аз бях хоспита­лизиран в Чебаркулската ЦРБ за провеждане на планово оперативно лечение по повод десностранна ингвинална херния. Преди изписването се поза­интересувах и попитах хирурга, който ме оперира, каква гаранция дава, че отново няма да се окажа при него на оперативната маса. Той даде 10% гаранция.

Някъде след година се появиха болки в областта на дясното бедро, отново беше забелязана херния. Спешно предложиха операция, но аз категорично отказах, понеже вече бях претърпял шест операции от различен вид. В подтиснато настроение се върнах вкъщи и замислен седнах на скамейката до входа, не знаейки какво да правя. И ето, че дойде Славик Крашенинников (ние с родителите му сме съседи по вход) и попита, защо съм така мрачен? Изслушвайки моите обяснения, той се усмихна със своята детска усмивка и каза: «По­вторна операция не бива да се прави, аз сега ще ви помогна!» Аз се отнесох към думите му достатъчно скептично, но приех предложението му да ида до стената на сградата и да постоя няколко минути, не обръщайки внимание на силната болка в бедрото. След известно време усмихващият се Славик ми подаде листо живовлек, за да го приложа към бедрото вкъщи, което и беше изпълнено от мен. След поставянето на листото върху болното място, след пет-десет минути, болката престана и аз заспах, а когато се събудих, нямаше болка! На мен Славик ми постави същата ди­агноза, както и лекаря.

След няколко дни аз посетих хирурга за повторно изследване и той с учудване констатира, че херния няма. На въпроса, как това се е случи­ло, аз отговорих със същата усмивка, коя­то ми подари Славик! По-късно при Славик отиде моята дъщеря Татяна и го помоли да я види, понеже имала главоболие. Диагнозата й беше по­ставена от Славик, пак тук, при нашия вход – синузит – което по-късно потвърдиха лекарите».

Юрий Николаевич Шеронов,

гр. Чебаркул.

* * *

«Аз узнах за Слава, когато бях на 8 години. Без всякакви съмнения веднага поверих себе си на неговите способности и у мен се зароди вяра в Бога. Когато ние се срещнахме с него за първи път, аз се чув­ствах до него дискомфортно, като «прозрачен» — бо­ях се, че той знае всички мои мисли. Както и много деца по това време, ние колекционирахме картинки-стикери от дъвки и си ги разме­няхме. Веднъж ние със Слава се бяхме разположили на стълбищната пло­щадка и ето, че той в един момент изтича до вкъщи, и донесе оттам цялата своя колек­ция и я постави в моята. Ние се сприятелихме, заедно се разхождахме, пързаляхме се на ски, на лодка, ходихме си един на друг на гости, на рождени дни, играхме на разни игри, записвахме на магнетофон разговорите си, а след това, слу­шайки ги, се смяхме така, че коремите ни боляха. Това беше най-светлият, ща­стлив период в живота ми. Аз нямах повече такъв добър, искрен, надежден приятел, като Слава. И сега, спомняйки си, ми се иска поне за секунда да върна това вре­ме, да си поговоря с него.

Аз много се разкайвам, че заради мен ние с него понякога се карахме и го моля, да ми прости. Много съжалявам, че п­ред неговата смърт аз не отидох да го видя. Не мислех, че може да умре. Даже ми се струваше, че по време на погребението, той ще възкръсне.

Със Слава беше винаги интересно да се общува. Той беше добродушен, весел, щедър. Ако нещо не се по­лучаваше, той казваше: «Аз съм инат» — и довеждаше делото докрай. Нас понякога ни обиждаха, така да кажем, лошите деца, но той нито веднъж не отстъпи, не се уплаши. Даже ако не се разплащаше за злото, той не напускаше «бойното поле», докато аз не го убедя да не се забърква и да си тръгва. Чувстваше се много силен, устойчив харак­тер, за деветгодишно момче.

Веднъж той сподели с мен идея, казвайки ми: «Марсел, ти няма ли да се смееш?» Аз казах, че не, разбира се, че няма. Славик продължи: «Просто аз казах за това на нашия общ приятел Сергей и той ми се присмя. Аз искам да направя лаборато­рия вкъщи, в банята, за ле­карства, за да помагам на болните хора».

Няколко години след смъртта на Слава рязко се влоши здра­вето ми. Аз не можех да спя. Даже двойни дози от силно сънотворно не можеха да ме накарат да заспя. Сърбеше ме цялото тяло. Всеки следващ ден беше по-мъчителен от предходния. Струваше ми се, че всичко това продължава безкрайно.

Навярно, аз умирах. Невропатолозите само поставяха диагнози и изписаха различни таблетки, които не помагаха. Измъчил се основателно, аз започнах да моля помощ от своя умрял приятел. Започнах да се моля на Бога. Появи се облекчение, започнах да идвам на себе си. Откакто аз се обърнах към Славик, веднага се отказах от всички лекарства. Започнах по малко да спя, да дишам по-леко (по-рано често ме мъчеше задух). Аз разбрах, че дължа живота си на своя приятел. Благодарение на Слава аз се проме­них, приех кръщение, разбрах към какво трябва да се стремя, как по-нататък да живея. Разбрах, че най-важното в живота на човека е спасението на душата, пре­даността и верността към Бога.

Аз съм благодарен на Бога за изцелението, за дружбата със Слава. Това, че го познавах и дружах с него е най-важното съби­тие в моя живот. С всеки път аз все повече и повече осъзнавам, с каква чест съм бил удостоен, че съм срещнал в живота си такъв човек! Слава Богу!»

Марсел Хакимов, (в кръщ. Сергий)

гр. Чебаркул.

* * *

«Аз съм много благодарна на Славик, че ме върна към живот. Тогава бях на 35 години и вече 3 години, откакто бях с II-а група инвалидност, имайки две момичета: 10 и 7-годишна. Увличах се от «лече­нието» на Кашпировски и разни кон­такти с «извънземни», а всъщност – с бесове, след което буквал­но започнах да умирам. Зимата, когато за пореден път се разболях, цял месец имах температура, кръвохрачене, всяка минута аз можех да се задавя от кръвта. От болницата се отказах, понеже чувствах, че там по-бързо ще умра: всичко — ръцете, краката, бедрата – бе надупчено от инжекциите, в организма ми имаше тол­кова много лекарства, че той вече не можеше да ги преработва, мен даже ме включваха към изкуствен бъбрек. Реших да умра вкъщи, вече бях готова за това. Тежах около 40 кг. Чрез съседката по вход аз помолих за помощ Сла­вик. Славик дойде със своята майка и с моята съседка при мен в апартамента. Обслужваше ме майка ми, тоест, аз въ­обще не ставах. По време на първото лечение имах силно главоболие и болки в тялото. Вторият път главоболието започна да намалява, тялото още беше «като пребито». След петото лечение се почувствах по-добре, пристъпите бяха изчезнали, появи се апе­тит, стана ми леко да дишам, измени се цветът на лицето: беше черно-зелен, а стана нормален. Започнах да ходя в магазина за продукти, без задух и без да се спирам. Появи се желание да живея.

Аз съм много благодарна на Славик. Сла­вик каза, че Бог удължил живота ми заради децата, за да мога да ги уредя преди да напусна този свят, за да мога да се моля и разкайвам, да ходя в Църква, да се изповядвам и причастявам».

Нина Ивановна Седых, 1992 год.

P.S:. Ще добавим, че Всемилостивият Господ наш Иисус Христос даде на Нина Ивановна възможност да уреди живота на своите деца, след което тя напусна този свят.

* * *

«За пръв път аз чух за Слава от неговата първа учителка Ирина Абрамовна. Тя ми разказа, че Слава веднъж се спрял и й казал: «Ирина Абрамовна, вие сте здрава жена, а ето че имате проблем с петите». И й дал рецепта, как да се излекува от този недъг.

По това време боледувах, лекарствата не ми помагаха, болестта не си отиваше и, изцяло измъчена, отидох при това дете. Когато се обърнах към Славик със своите болежки, той, поглеждайки към мен, ме посъветва да ям алое. Трябваше да ям направо листенцата, откъсвайки ги от храста, без да преглъщам с вода. Каза ми след две седмици да дойда отново. После Славината майка ми разказа, че сутринта Славик, събуждайки се, учудено казал: «Как тази леля яде алое? То е горчиво!» На въпроса: «А яде ли го?» Славик отговорил: «Яде!»

След две седмици аз отидох при Слава и той ми препоръча да си варя листенца от ягоди и ябълка. Всичко това да заливам с кипяща вода, да правя настойка и да пия в продължение на месец. Огромно облекчение почувствах още в началото на лечението, а след това болестта напълно ме остави».

Римма Алексеевна,

гр. Чебаркул.

* * *

«Аз не познавах Славик докато беше жив, но на Бога бе угодно, да се запозная с неговите родители преди девет години на гробището, където почиват Славик и нашата единствена дъщеря Наташа. За Славик и за това какви дарби владее този необикновен отрок, за пръв път чух през 1993 година. Много въпроси зададох на майка му и половината от това, което узнах по време на нашето запознанство, вече се сбъдна!

Появата на Славик в нашия град предизвика у хората много въпроси. Различни хора – различно отношение, а някои, недоумявайки, свиват рамене и откровено казват: «Направо разказваш някаква приказка!» Но той застави всички, които бяха чували за него нещо, да се замислят. Аз самата, благодарение на него, в продължение на много години посе­щавам често църква, по възможност пътувам по светите места и, разбира се, посе­щавам гроба на отрока Вячеслав.

Славик знаеше миналото, настоящето и бъдещето, и ето веднъж, когато аз съчувствах на Славочкината майка, че у тях винаги има много хора и тя, навяр­но, се уморява от общуванията, Славочкината майка каза: «Ще има още една жена, която, Славочка каза, че не бива да се отхвърля и тя ще е облечена в червено яке».

И след няколко дни идва от друг град мой роднина и ми подарява топло червено пухено яке...

Според предсказанията на Славик аз знаех, кога ще има «скок» на долара, и придобих малко валута. След няколко дни валутата стана три пъти по-скъпа. Веднъж ние бяхме на гробището и когато решихме да си тръгваме, Славочкината майка загаси свещта, но когато ние отдалечихме на достатъчно голямо разстояние, а това беше привечер, то, обръщайки се, видяхме до неговия паметни­к отражение от горяща свещ.

Преди няколко години за «евро» аз за първи път чух от Славочкината майка, а сега вече ги виждам. За първи път узнах за бар код системата също на гробището, а сега те са навсякъде.

Слава говореше, че лекар­ствата ще бъдат скъпи, с лошо качество, а след това с тях ще тро­вят, в някои случаи до смърт. Предсказваше войни, катастрофи, а след това и глад. Гладът ще бъде създаден изкуствено. Всичко ще скрият, рафтовете в магазините ще бъдат съвсем празни. В жилищата няма да има нито топлина, нито светлина, нито газ. Ще изключат най-напред далечния Изток, а последна ще остане без ток Москва. В страната няма да има метал и затова ще разграбят гробищата: оградите, гробниците, памет­ниците — всичко ще иде за претопяване. Той предсказа на Урал земетресение: град във вид на чашка ще бъде залят с вода и затрупан с камъни. Спомням си и за водата, че тя ще бъде с привкус на кръ­в и воняща, даже след кипване ще бъде не­възможно да се преглътне.

Аз описах само малка час­т от онова, което чух. Благода­ря на Бога, че в живота си чух за този отрок и имам възможност да посещавам гробчето му».

Галина Михайловна Алексеева,

гр. Чебаркул.

* * *

«За Славик Крашенинников чух по време на разговор в Чебаркулската църква през 1992 година, когато той вече сериозно боледуваше. Настоятелят на храма о. Вла­дислав Катаев и някои църков­ни работници още тогава характеризираха способностите на Славик като «екстрасензорни». Вече минаха повече от десет години откакто Славик отиде при Господа. Върху майката на Славик идват нападения не само от страна на разни секти и общества от типа на рьориховското, но и от страна на хора, които, меко казано, далеч не са чужди на Пра­вославната Църква... Предупреждаваха Валентина Афанасиевна да бъде особено внимателна, понеже твърде много организации я заплашваха за това, че го­вори за предсказанията на Славик».

А. И. Рожков

* * *

---

Дата добавления: 2015-10-16