Разказ – изповед

«За Славик аз за първи път чух преди около 4 години, разказите приличаха на митове и легенди, но говореха само най-хубави неща.

Като за нишка към спасение ми се прииска да се захвана за тази надежда, да се приближа до нещо истинско и свято, да почувствам някаква опора и намеря вяра, потвър-ждение, че има Бог и има такава голяма душа, като тази на Славик.

Но оставаха съмнения…. прекалено приказни бяха историите за детето, което даже момчетата-хлапетии са сравнявали с Ангел, а някои с камъчета са се опитвали да съборят ореола, който са видели над неговата глава.

Колкото и да е странно, сред моите познати се намериха хора, които са общували със Славик лично и потвърждават необичайността на това момче, неговата детска сериозност в желанието да помогне на болните хора (дори по времето, когато той сам е бил тежко болен).

Реалността от чутото ускори моята Вяра - «… по плодовете им ще ги познаете» (Мат. 7:16).

Какво още потвърждение е необходимо, когато самият живот и самата смърт са потвърдили.

Даже ако всичко останало е било измислица, чудеса и прочее, то самият живот на Славик е бил свят, за мен това е очевидно.

Но сега аз искам да разкажа за друго, лично, за кошмара, който се случваше в семейството ми.

Детето, което ни се роди, нашето щастие и нашата надежда, изведнъж на шест месеца, активно и добре развиващо се, внезапно клюмна. Наруши се сънят му, появиха се страхове, престана да гука. Препоръките на лекарите не дадоха резултати. Изчезна апетитът на детето, не качваше на тегло. Но повече от всичко друго ни безпокоеше неговото психично самочувствие. То се намираше в някакво състояние на невменяемост, което ми е трудно да охарактеризирам. Но все пак, ще се опитам да назова тези проявления, като лудост и потиснатост, редуващи се едно след друго. Светли интервали сред тях почти нямаше. Някаква последователна логика в тези състояния, или зависимости от въздействията на външните фактори не се проследяваше.

След известно време жена ми започна да забелязва при детето такива прояви, които взеха да я плашат, и тя звънеше на работата ми и с панически ужас ми съобщаваше подробно-стите. Ту по средата на нощта по тялото на детето се появяваха конвулсии, и детето някак странно гледаше, ту детето ръмжеше. Краят на относителното й самообладание дошъл, когато тя забелязала насред бял ден и при достатъчно добро осветление, как от детето изведнъж «изскочило» тъмно облаче и изчезнало.

Трябва да кажа, че жена ми се смята за спокоен и уравновесен човек и нищо подобно … не е виждала. Още повече, че аз разбира се, се усъмних в истинността на казаното.

По това време, след всички напразни опити да се помогне на детето чрез медицината, ние се обърнахме за помощ към Бога. Започнахме да се молим, да носим детето на църква, и при първото посещение аз чух със своите собствени уши, как моето дете изръмжа коремно. Ние изскочихме от църквата, не дочаквайки реакцията на намиращите се в нея. След това аз се върнах, за да се моля за детето. В същото време, извън църквата детето беше с майка си и ръмженето продължило още по-силно, и гръмогласно.

Тогава аз повярвах…

Защо това се случи именно с нас? Аз винаги ще задавам този въпрос на самия себе си. Да се търсят причините в някого другиго и да се обвинява – това е най-лекият и безрезултатен път.

Няма да показвам мръсните си ризи на показ, но има за какво… причините за допуснатото от Бога такова наказание (поправяне) са твърде много. Но аз ще назова само една, касаеща мен.

Няколко години наред аз се увличах от четенето на езотерична литература. Посещавах съответните семинари. Станах даже дипломиран специалист по една от тези практики. Създадох си множество приятели – екстрасенси, по-голямата част от които наричаха себе си «учители» и имаха последователи. В нашето жилище ставаха много неща с тяхното участие и сега мога да кажа – всичко дойде върху моята глава…. И сега тези приятели с готовност изявиха желание да помогнат и да снемат от детето уроките, което наричаха основна причина за нашите беди.

Но по това време кепенците на очите ни малко се смъкнаха и ние категорично се отказахме да рискуваме детето. Ние решително прекъснахме контактите си с тези приятели, частично — в твърда форма, иначе нямаше как да можем да се избавим.

За какво Бог ме помилва, за какво ми даде щастието да живея, да имам жена, дете. Милосърдието Му е безгранично, но все пак да се злоупотребява с него не бива. Прекалено много е поставено на карта: покрай своята грешна душа, още и душите на близките невинни хора, и за това трябва да се носи отговорност, да бъдеш много внимателен. Смятам, именно безгрижието и лекото възприятие на живота ме доведоха до този финал.

Исках да изуча живота, да дойда при Бога, развличайки се и опитвайки себе си навсякъде и във всичко, с цел, в крайна сметка да ощастливя цялото човечество. Нали да изпълняваш старателно от самото си раждане и през целия си живот 10-те Божии заповеди – е така трудно. Много по-лесно и просто е да се научиш «правилно» да дишаш, медитираш и т.н.

Сега аз отчетливо разбирам, колко са «тесни вратата и пътят» (Мат. 7:14) към Бога. Предпазливостта е била свойствена за нашите предци. Хиляда години моите далечни роднини са вървели след Христа, хиляда години Русия се е укрепвала и разраствала, хиляда години Бог е благоволил към нея, в най-трудните периоди на живота е изпращал Своите светии. Колко е била могъща Русия! До ден днешен се печатат сравнения с 1913 година. А по-нататък ние знаем, какво се е случило.

Ето сега в моя личен живот дойде беда. Време е да се върнем към Христа и да се каем, молим и пак да се каем.

… За себе си, за семейството си, за цяла Русия. Пред Бога, пред помазаника Божий Николай II и неговото семейство.

Човекът има винаги избор – с кой да бъде, и винаги има възможност да получи Божията помощ.

И ето, Славик – надежда, упование. По волята Божия, изглеждаща външно като случайност, ние успяхме безпрепят-ствено да бъдем приети от майката на отрока Вячеслав — Валентина Афанасиевна Крашенинникова, която ни посрещна много доброжелателно и сърдечно.

Въпреки постоянната си заетост с безкрайните посетители, нуждаещи се от духовна подкрепа, тя ни отдели толкова внимание, толкова часове молитвена помощ, отдаде ни толкова сили и енергия, че е трудно да си представи човек.

Много добра, много весела, много скромна, твърде ранима — такава удивителна жена с дълбоки, внимателни и пронизващи очи - ни гледаше и се усмихваше. А аз си мислех, колко ли е уморена, какъв каторжен труд върши, колко тежък кръст носи. Какво търпение притежава….

Тези многочислени часове на общуване с Валентина Афанасиевна, които изтекоха като минути, събрани заедно — бяха няколко дни с незабравими впечатления.

Чиста, въпреки многобройните посещения, стаята на Славик напомняше малък православен храм. Нямаше и прашинка прах. «Кога тя успява да почисти?» – си помислехме. Възторжено обсъждахме общите впечатления с жената, ние грешните, след посещението. Ще отбележа, че моята съпруга след срещите ни с Валентина Афанасиевна в своята вяра отдавна ме надмина, стремейки се много по-педантично да изпълни православните правила.

И така, стаята на Славик. Многочислени икони на стените, част от които са старинни. Някои икони периодично мироточеха, обновяваха се, покриваха се с боички. При това, самореставрацията вървеше не само плоскостно, но и обемно – даже релефът на изтритите метални иконописни работи се изменяше. Съседката на Валентина Афанасиевна ми показа своята стара иконка, която станала по-светла след няколкодневно стоене в стаята на Славик.

Едновременно това беше все пак жилище, удобно и много уютно, освен обикновената проста мебел, изпълнено с личните предмети на Славик, с неговите книги. В ъгъла ни се усмихва платнена, в светъл цвят играчка на «дядо Мраз», който по неизвестни причини се е съхранил съвсем нов, въпреки че нито веднъж не са го прали и почиствали. По него просто не полепваше прах – удивително странно, ако не знаем, че тази играчка е подарък от Славик на мама (в последните, може би, негови дни тук на земята?).

Нашата история никак не учуди Валентина Афанасиевна, тя отдавна живееше сред тези истории, а по-правилно е да се каже - преживяваше. Защото всяка беда, която й носят попадналите при нея хора, тя прехвърля на своите рамене и се разплаща със своето здраве.

В нашата ситуация Валентина Афанасиевна няколко пъти беше близко до припадък, но не на нас, а на нея се падна необходимостта да ни успокоява и да моли да не се безпокоим.

Това, което Валентина Афанасиевна ни посветяваше, тя правеше и за други посетители.

Бесовщината – това е страшно явление, навлязло в много страни от живота. Но в нашата ситуация врагът беше проникнал не само в душата, но и в тялото на нашето дете. Сега ние вече и сами сме в състояние да откриваме някои прояви на бесноватост, които наблюдаваме понякога и при други деца.

Както и с останалите посетители, Валентина Афанасиевна много продължително разговаряше с нас, отговаряше на нашите изказани и още неизказани въпроси. Тя знаеше много за нас, неизвестно от какви източници, но оценките й бяха точни.

Валентина Афанасиевна ни подари аудио и видеокасе-ти, брошури и книги на православна християнска тематика, а най-важната книга за Славик, ние сме поставили в постелята на нашето дете. Щедростта на душата й ни трогна много.

Валентина Афанасиевна ни разказа и показа, към кои и как от православните Светии сме длъжни да се обръщаме. При всяко наше посещение тя се молеше за нашето дете и за нас грешните, присъединявайки и нас към своята молитва, при това, преподавайки ни добър урок за целия останал наш живот. Всеки път четенето на акатистите ние завършвахме с молитва към отрока Вячеслав.

Така се състояха няколко наши незабравими пътувания до майката на Славик, Афанасиевна Валентина Крашенинни-кова.

От този момент в нашия дом винаги има място за запалена свещ и за кандилница, време за молитви и обсъж-дане на правилността на последващите наши постъпки.

Православните християнски книги вече заемат мястото на някога струпаната по рафтовете езотерика. Ние се избавихме от нехристиянските атрибути.

Домът ни беше осветен от православен свещеник. Посещението на храмове, постът, изповедта и Причастието също влязоха в нашия живот, макар че греховете още са безбрежно море. Аз постя.

А още, ние започнахме да пътуваме до гроба на Славик, обръщайки се към него с молитва и със свои думи за помощ в нашата беда. По време на първото посещение се случиха странни неща. Точно на гроба, когато аз четях молитвата към отрока Вячеслав, моята жена я обзе неудържим смях. По-късно тя сама не можеше да обясни, поради какво «това» се случи с нея. По съвета на Валентина Афанасиевна ние бяхме взели със себе си детска храна, с която хранехме детето. След прибирането у дома, детето се отказа да яде осветената на гроба на Славик храна, независимо, че до този момент харесваше именно това лакомство. Ръмженето у детето продължаваше, при това в мое отсъствие повече. Когато идваха на гости роднините ни, поведението му се подобряваше. Като че бесът не искаше излишни свидетели за присъствието си.

Жената намираше нови поводи да се бои. Така, веднъж тя забелязала, че при четенето на акатиста на светия мъченик Трифон, детето присвило очи към иконата, като възрастен се ухилило и лицето му приело такова презрително насмешливо изражение, все едно искало да каже «намерихте с какво да ме плашите».

Нашите беди продължаваха, но ден след ден, бавно започнаха да забелязват положителни изменения. Тласък за това бяха посещенията на гроба на Славик, при неговата майка Валентина Афанасиевна и Причастието. На детето поникнаха зъби, намаляха страховете, подобри се сънят, покачи се теглото му. Състоянието на потиснатост изчезна, но чувството за лудост остана, ръмженето стана по-рядко, подобри се настроението.

Ние продължихме да се борим за своето дете. Голямо значение отделяхме на ежедневното (и не веднъж в деня) поръсване на дома със светена Йордановска вода и стопена снежна вода от гроба на Славик, а така също на употребата на тази вода вътрешно, както за нашето дете, така и за нас. Ние ежедневно, особено преди сън, поръсвахме детето със светена вода (Йордановска, и от Славик), с кръстно знамение и молитва. Няколко пъти на ден запалвахме тамян, действието му върху бесовете е отдавна известно, даже от поговорките. Допълнително, освен молитвите към отрока Вячеслав, ние често се обръщахме към акатиста на Пресвета Троица, архангел Михаил, Николай Чудотворец, светия мъченик Трифон, свещеномъченик Киприян и мъченица Юстина, а така също към неканонизирания още свещено-мъченик Владимир Шикин от Серафимо-Дивеевския манас-тир. Съответно четяхме и други общоприети в такива случаи молитви срещу чародейства и тъмни сили.

Аз описвам този наш малък нищожен опит, възможно пълен с изключителни грешки затова, за да може да донесе някаква полза на такива хора като нас. Да застави да се замислят и да предпази от страшните грехове други, навярно смятащи себе си за порядъчни хора.

Трябва да бъдем особено внимателни, да се опираме само на проверения от времето опит, изведен от хилядо-летието, например, описан от аскетите, а не от алчните за пари и слава самозванци, предлагащи тотална свобода – свобода от съвест. Необходимо е да се опираме на Светиите. И всичко това го има в Православието.

И така, минаха още 3 месеца. За повече от половин година, безкрайна, както ни се струваше война, ние много се изморихме и изчерпахме. Но Валентина Афанасиевна ни ободряваше и внасяше в нас увереност и надежда, че всичко ще бъде наред, че Славик няма да ни остави. Нашето униние и песимизъм – това са наши грехове – тя също ги вземаше върху себе си и нито с дума, нито с поглед не показваше недоволство по повод нашето упорство и маловерие. Като плесници падаха върху нея изказаните наши съмнения.

За определено време контактите с Валентина Афанасиевна се ограничиха до редки позвънявания, но усещането, че някой ни води по тайнствен начин и ни навира носовете като на слепи котета ни учудваше, но наистина и тревожеше. Ние все повече и повече навлизахме и приемахме църковния живот.

Започнахме да забелязваме, че нашите родителски изповеди и причастия даваха много по-големи положителни резултати, отколкото причастяването на детето. Тоест, цялата работа беше в изправянето на нас самите, а не на детето.

Можеше още така вечно да се изповядваме и причастяваме, съществено не променяйки в себе си нищо. Но се случи това, което се случи.

Веднъж, след гледане на едно от православните ТВ предавания – излезе на екрана протойерей Димитрий Смирнов – думите му силно ме докоснаха и се въодушевих, започнах да се моля. Молитвите бяха «преди сън», никога аз така не съм плакал и не съм се съкрушавал, въпреки че това се случваше не в храма. Тази нощ аз действително - веднъж завинаги — реших да се откажа от основните, мъчещи съвестта ми страсти. Този грях аз не успявах да преборя много години. Решителността ми удиви мен самия. По волята на Господа, по молитвите на неговите Светии и, може би на отрока Вячеслав, бесът на моя грях в някаква степен отстъпи от мен. Моето обсебване с този грях отслабна. Сега аз вече мога да се боря с него.

На сутринта се случи чудо. Очите на моето дете се проясниха, то се събуди нормален човек. От този момент всичко в детето започна да си идва на мястото. Разбира се, за 7 месеца мъчение нашето дете поизостана в развитието си, но аз мисля, че всичко ще бъде наред.

По отношение на медицинските изследвания, нищо не помогна за изясняване на нашата ситуация, при детето не беше забелязано нищо съществено, лечението видимо не подобряваше състоянието на детето. За това по-рано ни предупреди Валентина Афанасиевна.

Какво беше това? Кое така измени нашия мироглед и даже нашия бит? Навярно, попечителството Божие, Неговата любов и желание да ни спаси.

Всичко започна със Славик, нашия молитвеник в другия свят. Той ни поведе и продължава да ни води по Божията пътека. Нали ако ние поне с нещо сме се променили към по-добро и отхвърлили порока, то това е от Бога.

Огромно благодаря и нисък поклон пред майката на отрока Вячеслав - Валентина Афанасиевна Крашенинни-кова».

«Слава Тебе, Боже, Слава Тебе!».

р. Б. Леонид

* * *

Дата добавления: 2015-10-16