Разказът на любов георгиевна

«В нашия живот, преди обръщането ни към отрока Вячеслав, винаги нещо се случваше. Това «нещо» имаше определени корени — магьосничество. Мъжът ми преди мен имаше друга жена и при нея му остана дете, а лелята на бившата жена се занимавала с магии. Сега всичко разбирам, а преди много години в това не вярваше никой, а и как да вярва... като никой не приемаше магьосничеството насериозно.

В нашето семейство имаше непрекъснато «приключения»: или с мен нещо се случваше, или с мъжа ми, или с родилата ми се дъщеря, която пада на равно място и постоянно се разболява... След 10 години семеен живот ми казаха, че съм застрашена от рак на гърдата, ако не родя дете. Докато не забременях през 1993 година, докторите не откриваха бременност дълго време, а говореха за рак на матката, от което аз много преживявах и започнах да ходя «по врачки».

Една врачка, която живееше на улица «Крилов», започна да ме лекува от урочасване и казваше, че много уроки има в мене. След нейните сеанси се чувствах много зле, имах световъртеж, подкосяваха ми се краката, започнаха кафеникави отделяния. Тогава реших да посетя друг лекар-гинеколог и той установи бременност 8-9-та седмица. А аз през това време ходих при гадателки и при това се и «лекувах»! Веднага ме приеха в болница с диагноза — токсикоза. Мъжът ми много се радваше затова, че съм бременна, той много искаше син, но започна тайничко да пие водка, почти всеки ден. През останалия срок до края на бременността имаше много «приключения», но какво започна в болницата! 2-3 седмици преди раждането отново ме приеха в болница и веднага започнаха да ми предизвикват родилни контракции, но както се оказа, детето не беше готово за раждане, така че се наложи да се почака още 2-3 седмици.

След това се оказа, че детето е със слабо сърце и няма да може да понесе раждането. Решиха – цезарово сечение, но нямаха успокоителни и започнаха да ме обезболяват спинално, разрязаха матката и корема, оказа се трудно да го извадят, трима лекари го теглиха... и като резултат му повредиха гръбначно-шийния отдел. Детето оцеля, но скоро след това настина и беше на границата със смъртта, и отново по чудо го спасиха.

Аз проливах сълзи и молех Господ да не ми го взема, заклех се, че на всичко съм съгласна, на всички жертви, само синът ми да остане жив. Бог ни съжали и детето остана живо. Но «приключенията» при нас не свършваха: или в кухнята се откъртва шкаф и почти да ме притисне, или в градския транспорт, когато мъжът ми беше със сина ми, пада стъкло и едва не откъсва на детето главата; отново по чудо Божие остана живо.

Ние с мъжа ми разбирахме, че нещо не е както трябва и през лятото на 1994 година кръстихме дъщеря ми на 9 години и Иван на 6 месеца. Когато стана на 8 месеца, Иван падна от табуретката, лежа в болницата една седмица, нищо не му правеха. Усетих, че не нещо не е наред, взех си детето и отидохме в клиниката в Челябинск. Това Господ ми го подсказа. На детето му направиха операция, имаше счупен череп. Лекарят каза, че ако се бяхме забавили още едно денонощие, детето щеше да загине. Същият ден с дъщеря ми, най-накрая, отидох на църква, поръчах молебени и купих икона на Св. Йоан Кръстител и му я поставих до главата. След седмица на сина ми отново му стана зле. Когато отидох при него до леглото – видях, че към Иван от иконата на Св. Йоан Кръстител отиваше нещо като дъга към главицата. Когато се събуди, всичко му беше минало.

Много бяха при нас тъжните «приключения» и аз ходих в църква, и при врачки, като си мислех, че едното не пречи на другото. Врачката ми каза да й занеса Йордановска вода, да й побае, да я зареди и всички да пием от нея. Занесохме й вода, след това я взехме, но не се решавахме да пием от нея. Не знам как разказах на Олга Васенина, вярваща жена, която не един път ми е помагала, за водата и за всичко останало, и тя ми казва:

— Водата не трябва да се пие, трябва да се излее, а каквото е дала жената от Златоуст — да се изгори.

В тази вечер, когато изливах водата, по-късно, беше тъмно, връщайки се, срещнах такъв котарак, какъвто през живота си не бях виждала — на ръст като истинско куче; настръхна към мен, огъна гръб и гледа с горящи очи. Аз много се изплаших, викнах на мъжа ми и той в отговор тръгна към мен, а котаракът, ще не ще, бавно си тръгна...

Прибрах се вкъщи, тресеше ме, легнах си и се завих. А на улицата в същото време започваше буря — листа, клончета летят към прозореца, стъклата чак треперят, но странно – малко по-нататък дърветата почти не мърдат. Около нашия дом ли е само бурята? Изведнъж стонове някакви, гледам: телевизорът се включи и си помислих, че дистанционното вероятно е в кревата, потърсих го, но го нямаше. Намерих го на стола, изключих телевизора и си легнах. След 10 минути отново стонове, телевизорът пак е включен, помислих си, че е от мъжа ми. Гледам, той спи, вече ми стана страшно. Отново изключвам и отново след някое време стонове и пак се включва и тогава вече го изключих от контакта и едва тогава той утихна. Страшна вечер беше, сега телевизора го изключвам от контакта, по-далеч да съм от греха.

Дъщеря ми, сваляйки от Ванко златния кръст с верижка, го загубила и той много силно преживяваше това. Молеше Бога и Николай Чудотворец да му помогнат. След седмица неочаквано намерихме кръста, но дъщеря ми замина от дома.

По това време чух за момчето Славик, който е умрял, но помага и сега. Отидох, намерих гробчето, а след това се запознах с майката на Слава – Валентина Афанасиева. Тя ме посъветва по-често да причастявам Ванко, да чета акатиста на Св. мъченик Трифон, акатиста на Пресвета Богородица и да се моля на отрока Вячеслав. А за довиждане даде на Ваня един бонбон, който бе осветен на гробчето на отрока Вячеслав. Ванко го изяде с вяра, молейки се: «Помогни ми Славочка, да се оправя, помогни ми, моля те!»

Това беше в 16.00 часа, а в 18.00 вече бяхме в Челябинск, Ваня започна да повръща, имаше редки изпражнения с миризма. Това продължаваше и в болницата, където ни приеха, и дори още по-страшно, - когато ни принудиха да дадем за анализ изпражнения в гърнето, целите бяха облепени с розови дребни-дребни «дракончета» – нещо розово, живо. Но когато 2 пъти виках медицинската сестра, нищо розово в изпражненията нямаше. А на третия път, в тоалетната, където седеше Ванко, излезе червей 15-20 см дълъг, розов, плосък, беше много страшно. Но след това всичко мина, все едно не е било. Синът ми започна да се оправя.

Сега Иван учи в обикновено училище, както всички момчета получава 3-4, има и петици (В Русия оценяват учениците по петобална система. Бел.ред.). А лекарите искаха да го пращат в училище за умствено изостанали деца, но Валентина Афанасиева казва, че не е нужно, да го причастяваме по-често... Което ние и правехме, и ето резултатът – синът ни започна да се учи добре в нормално училище.

Много пъти в годината отиваме на гробчето на Славик. Вкъщи винаги имаме пръст от гробчето и светена вода с камъчета, това е нашата бърза помощ – нашето спешно лекарство. Нашето материално положение се подобри, мъжът ми си намери добра работа. Всички тези важни изменения в нашия живот се случиха по милост Божия и благодарение на молитвената помощ и доброта на Валентина Афанасиевна.

Молим за помощ нашия дивен отрок Вячеслав – да вървим в правия път към спасението и той ни помага. Слава на Бог!»

Любов Георгиева
г. Челябинск, 2002 г.

* * *

Дата добавления: 2015-10-16