Не клеветете святия отрок!

(Слово към «богословите» от Челябинската Епархиална експертна комисия)

«И сега ви казвам, оттеглете се от тия човеци и ги оставете, защото, ако това намерение или това дело е от човеци, ще се провали, но ако е от Бога, не ще можете да го провалите. Пазете се да не би да се намерите и богопротивници» (Деян., гл. 5, ст. 38-39). Така е говорил св. праведен Гамалиил, йудейски законоучител, чиято памет се празнува от Православната Църква на 2/15 август.

С времето се проверява всяко дело. Чрез времето е била проверена праведността на Ксения Петербургска, на Матрона Московска, преп. Аристоклий старец Московски, преп. Севастиан Карагандински, преп. Теодосий Кавказки,... накрая и светостта на Царствените мъченици, за които от високите катедри са звучали категорични слова за «пълната невъзможност за канонизация...». Но времето е поставяло всичко на своето място. Нали благодатта не се дава от хората, като орден за човешки заслуги, а от Бога, по Неговия промисъл, и в мярката, която Той Сам определя. Тази благодат продължава да свети на хората и след земната смърт на праведника. И както по време на живота хората са се стремили към тази благодат, която се е проявявала в делата, които без благодатта е невозможно да се извършат, и е светила вътре в праведника, така и след преставянето, благодатта, не изчезвайки, продължава да прославя Бога в памет на праведника. И се извършват от Бога чудесни дела на помощ — и както според молитвеното обръщане към праведника от местата на жителство на хората, така и на неговия гроб. Колко пъти във времената на християнството са ставали такива чудеса!..

Помощта чрез молитвеното обръщане далеч от гроба или върху самия гроб е винаги такава, че насочва хората към Бога или ги укрепва в истинската, в Православната вяра. Често върху такъв гроб хората, поради благодатта, най-напред усещат неизвестното им по-рано чувство на плач за своите грехове, което им дарува Бог. Независмо от това накъде води то — към аналоя или на изповед, едва ли без Божия промисъл се дава такъв плач (аналой – висока масичка с наклонена повърхност, служеща за поставка на книги и икони по време на богослужението. Бел.ред.). Благодатната помощ за вярващия човек води до укрепване на неговата вяра. Всичко Господ устройва за благото ни.

Но гробът на праведника не е билетна каса, в която, идваш, вземаш билет и трябва непременно да бъдат изпълнени всички твои молби, полезни или не за душата ти. Някои, и те не са малко, поради неразбиране, именно така и постъпват: поискват онова, което им трябва, без да се замислят, полезно ли е това за спасението на душите им, или не! Такива хора ги чака разочарование! Те няма да получат просеното, а може и въобще, за вразумяване, да не бъдат допуснати до благодатта на гроба. Такива случаи има грамаден брой. Но такива хора — са обикновен повод за сплетни.

Но именно вярващите хора утъпкват пътечка към гроба на праведника! За какво те идват тук? Някой чрез молитвеното си обръщане към праведника получава благодатна помощ, чрез която Бог прославя Своя праведник, и човекът, получил такава помощ, идва да благодари на Бога и праведника, дал му от благодатната си помощ към хората. Някой идва за духовни и прочие нужди, друг за целебна помощ. А мълвата предава тези случаи. Още веднъж ще напомним, че такава помощ винаги се дава само за душевна полза на просещия! Такова свойство притежава истинската Божия благодат! Някой пътува до гроба за да се поклони на праведника, за да въздаде почитание на Бога и на праведника, прославен от Бога, за благодеянието, изливащо се върху гроба, като място за упокоение на праведника. И това е ставало още от времената на първите християни. Колко много думи са изговорени според житията на светиите и описанията на подвижниците в благочестието: «Идвайте на моя гроб. Аз винаги ви чувам. Говорете за своите мъчнотии и нужди, и аз ще ви помогна!» Ако нямаше такава помощ, нима щяха да идват хората! Е, щяха да посещават гробовете на своите роднини, за да ги почистят и това е. Колкото повече Бог дава благодат на праведника и колкото повече помощ получават хората, толкова по-пълноводен е хорският ручей към гроба, като свидетелство за хорската благодарност. И не обрастват, а се разширяват пътечките към такива гробове.

Някой може да каже: «Ето какви хора има у нас! Не искат да се трудят молитвено, да съблюдават постите, да посещават църковните служби, а искат, без да се трудят, да идат на гроба и да получат всичко там даром!» Първото, което се набива на очи, гледайки пристигащите на такива гробове, е, че в преобладаващото си болшинство те са посетители на църквата и вярващи хора. Такъв човек си личи веднага. Как се кръсти, как чете молитви и какви, много от тях знае наизуст, в джоба му, обикновено стои протрит от постоянна работа Молитвеник, Псалтир, тук се намират и акатисти за много случаи от живота, иконки... Ако вие се срещнете с тях, например, в купето на влака, то ще видите, че те старателно съблюдават пост (независимо от това, че непременно ще се намерят невъцърковени, които желайки да блеснат със своята ерудиция, ще кажат: «Е! На пътешестващия е разрешено!..»), те се отклоняват от попътното празнодумство, и носът им, «въоръжен» с очила с верижка, обикновено е насочен към по-горе посочените книжки. Всичко това ги представя като постоянни и активни енориарши в храмовете. Пък и за да се подготвят, за да съберат от своите жалки пенсии средства за далечно пътешествие, което във всички векове на християнството се нарича «поклоннничество», за да преодолеят многото трудности по пътя, им е нужна силна вяра и Божия помощ! Някой ще каже — фанатици! Но погледнете в лицата им... Фанатизмът — това е безумие, дадено като проклятие на Божиите горделивци. Нима те приличат на безумни?

На такива гробове често се срещат бесновати. При това, в обикновения живот — те, обикновено, са нормални хора, но бесноватостта се проявява при приближаването на бесноватия до благодатта Божия.

Ако човек идва с нечисти, користни намерения, то благодатта Божия не допуска такива хора до гроба. Имаше случаи, при опит да се доближи, на равно място, такъв човек така поврежда крака си, че не може да продължи нататък и е принуден да се върне назад.

На гробчето на отрока Вячеслава ето вече 20 години идват и идват хора. Хората пътуват от всички краища на нашата, сега разпокъсана, Родина. Както сега казват — «от Русия и близките извънгранични области». Извършват пътешествия от хиляди километри, идват братя по вяра от Балканите, от Германия. За да се помолят на гроба на Славочка, правят пътешествия от Гърция, от земята на Пресвета Богородица — Света гора Атонска, велики аскети на нашето време — атонски монаси, схимници. Чудно е да се види, как те, в църковни одежди, не забелязвайки нищо светско наоколо, вървят пеша из уралското военно градче към гробчето на отрока Вячеслав, правят там коленопре-клонни молитви и веднага си заминават. Пристигат и от нашите манастири и йеромонаси, йеродякони и схимници, да извършат служба на гробчето на отрока Вячеслав. Идват и светски свещеници... Нима щяха да идват такива хора просто така, ако я нямаше върху отрока Вячеслав и неговото гробче Божията благодат? Истинският аскетизъм изостря духовното възприятие и то не може да се измами или убеждава с внушения!

Дошлите вземат със себе си светинки: камъчета, осветени с благодатта върху гробчето, пръстчица от гробчето... А някои «богослови» се опитват даже чрез средствата за масова информация да внушат на всички, че това «не е православна традиция», че това е «езичество» и «магизъм».

Иска ми се да напомня на такива «горко вам, богослови» (Виж цялата глава 23 от Евангелието на Матея, в която Христос, изобличавайки, последователно се обръща към богословите с думите: «горко вам, книжници и фарисеи, лицемери...», бел.ред.), че, например, земята от гроба на Ксения Петербургска, почти веднага след погребението й, разграбили само за седмица. На нейния гроб до вечерта постоянно се намирал свещеник и служил панихидки, които поръчвали идващите. На гроба докарвали пясък и досипвали вместо взетото. При това, е упоменато, че от този пясък получил помощ един от представителите на Царската фамилия. Това е ставало дълго време преди канонизацията на блаж. Ксения.

На гробовете на Оптинските старци, веднага след тяхното устройване, до унищожаването им по време на революцията, така също са вземали пясък, който също специално са поставяли там.

А колко земна пръст е изразходвана от гроба на блаж. Матрона Московска! Блаж. Матрона сама, явявайки се след смъртта си е говорила, как да се ползва пръстта от нейния гроб. Колко пръст е изгребана от гроба на преп. Теодосий Кавказки до неговата канонизация.

Ако вие дойдете в Александро-Свирския манастир, то ще видите на стената в Параклиса, поставена на мястото на явяването на Пресветата Троица на преп. Александър, голямо изображение на това събитие, а под него, зад червената оградка, която може да се заобиколи, голямо количество пясък. Този пясък разграбват многобройните поклонници. В манастирското магазинче продават така също тамян с пясъчета от този Параклис. Никой не нарича това «езичество» и «магизъм». Е, и накрая, попадайки в Дивеевския манастир, минавайки по канавката, вие можете, от специално място, да вземете пръст от канавката или да купите светиня с пръст от канавката, която са направили Дивеевските сестри.

Поклонник, посещаващ Святата Йерусалимска Земя и Палестина, навярно ще отнесе със себе си оттук светиня с Йорданска вода, масло от кандилниците на храма на Гроба Господен, няколко листа от Гетсиманската градина и света земя от Йерусалим. Такава светиня благоговейно се пази от хората за цял живот!

За какво хората вземат като светиня, нещо от гроба на праведниците? Съприкосновението на гроба с благодатта Божия — земя, камъчета, цветенца, продукти, платове и други вещи, осветени на гроба, оставят върху себе си, по милостта Божия, част от благодатта. Тази благодат, според вярата и молитвата, има свойството да помага на хората в техните нужди. Понякога тази помощ е явна, понякога незабележима, на всеки както му е благопотребно. За такива случаи хората с благодарност свидетелстват в своите писма.

За двадесет години свидетелства за благодатна помощ от гроба на отрока Вячеслава са се събрали огромен брой, а постоянно идват и идват нови писма...

Много жалко, че още от самото начало местното Епархийско настоятелство обяви война на паметта на отрока Вячеслав, привличайки за тази цел даже централните органи на средствата за масова информация. Жалко, че в тези текстове, които са дали на всеослушание чрез медииите, има твърде много тенденциозни измислици.

За медиите тази тема е напълно непозната и когато те идват със снимачната група на място, то те снимат, набирайки снимачен материал по поръчка — даже не разбират какво снимат. Коментарии и насоченост за материала им дават поръчители и затова, те не вникват в съдържанието на препоръката, и дикторът емоционално, с приетия сега информационен натиск, уверено озвучава недомислиците и измислиците на поръчителя: че «съществува престъпна антицърковна групировка», че «тя се обогатява с търговия на книги и камъчета», че отрокът бил «нещастен, психически болен», почитта към отрока се нарича — «култ»... и т.н. В Евангелието е написано: «не бива пророк без чест, освен в своето отечество...» (Марк., гл. 6, ст. 4), и още: «никакъв пророк не бива приеман в своето отечество» (Лук., гл. 4, ст. 24).

Обемът на писмото не позволява подробно да се отговори на всички измислици на поръчителя, защото се налага твърде дълго да се доказва очевидното. Двадесетте години посмъртна благодатна помощ на отрока Вячеслав на хората и двадесетте години поклонничество на неговия гроб са дали огромен брой устни и писмени свидетелства за неговата действена и бърза благодатна помощ чрез молитвеното обръщане към отрока Вячеслав с вяра. Наистина, това никак не интересува Челябинската епархия и тя така и не промени своето превратно мнение за отрока. Затова пък от Гърция Атонски монаси, схимники - пристигат да се молят на гробчето на отрока Вячеслав...

Отрокът Вячеслав още по време на живота си предсказа всичко това. Той предсказа, даже в подробности, своята канонизация. Отрокът не доживява до 11 годишна възраст. За послушание към Бога, той приема смъртна болест, помага на децата в болницата, където е лежал. Бог му открива деня на неговата кончина и той, без да се жалва и без да роптае, приема всичко това. Отрокът Вячеслав е помагал на хората до последната възможност и отишъл при Бога, проявявайки в живота си християнско мъжество, удивително даже за възрастен човек!

Праведниците не изчезват след своята земна смърт. В Царството Небесно те са по-живи от останалите на земята. Те имат дръзновение пред Бога и се молят за нас, а на някои Бог дава дара посмъртно чудотворство, с което праведникът да се прослави в Бога. Двадесетте години, изминали от кончината на отрока Вячеслава свидетелстват именно за това — чрез многото и много свидетелства! На нас сега не подобава да подминем този нов праведник и застъпник, дарован ни чрез промисъла Божий за вразумяване и наше спасение!»

Александр Ищенко

гр. Москва

P.S.: «Скъпи Сергей Вячеславович и Валентина Афанасиевна. Господ да ви спаси за вашия труд и по молитвите и предстоятелството на Славик! Да ви даде Бог сили и търпение! Скъпа Валентина Афанасиевна, филмът, който заснеха у вас с вашия жив разказ за Славочка, се получи! Слава Богу! Сякаш бяхме заедно и на гробчето на Славочка и у вас, срещнахме се с хора, които познаваха Славочка и които той знаеше и им помагаше. В книгите всичко това го имаше, и слава Богу, но сега вече може да се погледне на лицата на хората, в очите им... По-лесно ще бъде книгата да се оклевети, да й се направи лошо име, още повече, имайки власт, да се забрани да се чете и да продължава да се лъже безспирно, защото това, за което е там написано, малко хора ще прочетат, а на цветистата клевета, даже на най-наглата и откровена такава, хората охотно вярват и ще я разпространяват нататък, и тя ще се разпълзи все по-нататък и нататък, потвърждавайки математичните закони на прогресията, като зараза при епидемии, поразявайки все повече и повече хора. Някой прави от това своя (наистина не своя, а на своя стопанин, който го подхранва с блага) политика, някой има сляпа вяра в началството, някой действа по незнание, но всички те работят за изконно стария план, който се нарича КЛЕВЕТА. Те даже не си представят целия този план, защото, ако те биха си го представили поне за минута, то биха оплаквали своето окаяно положение пред аналоя, стоейки на колене и просейки от Бога прошка, каейки се за клевета срещу святостта. Но скритите цели са велико постижение за лукавия, а още повече за хората, с увлечени до пот на лицето в политическата дейност на ниво църковно строителство, която им доставя кариера, власт, слава и материална подкрепа. Докъде ще стигне всичко това, лукавият също премълчава... Всичко се повтаря «...прости им, понеже не разбират, какво вършат...».

Валентина Афанасиевна, във филма прозвуча от вас даже не въпрос, а недоумяващо възклицание: «... Славик обичаше всички и всички го обичаха, откъде се появи толкова злоба...?!» Достатъчно е да си спомним, какво Славочка отговори на въпроса за своите врагове. Сега те даже не се крият. Те имат официално регистрирани организации с шикозни офиси. Няколко хиляди години работа не са отишли напразно. Свидетелство за това е дружната реакция на хора, които съвсем не са свързани един с друг: църковните власти, до най-висшите си етажи, средствата за масова информация — телевизия, солидните периодични издания и радиоразпространители. Към това трябва да се добави и информационното новаторство на сегашното време — интернет. Е, а в последно време сме свидетели на почти пълната свобода на беззаконията! Виждайки, как единодушно, съвсем различни, несвързани помежду си организации, всеки час на които струва огромни пари, координирано се нахвърлят върху темата за паметта на Славочка, ни става мъчно, защото е ясно, че такава координация може да съществува само при единно, общо ръководство. И ето кой е попаднал под това ръководство... Те само изпълняват команда. Много е печално това, че в този сценарий първи се оказаха църковните власти. От тях се изисквало да дадат началото на тази кампания, за да й бъде придаден богословски и каноничен вид. Лукавият в тези дела е добър експерт и не допуска организационни грешки. Слава Богу, че Църквата — това не е не само чиноначалство, но и народа Божий. Да, и между чиноначалството, не всички са съгласни с тази кампания (и не само с нея), но мълчат «поради страх от юдеите». Остава само да се молим за тяхното вразумяване. За враговете на Славик даже паметта за него е страшна. Нали вече те с него не могат да направят нищо, а той има дръзновенно предстоятелство пред Бога и дар на чудотворна помощ към хората. Но за това е нужно, хората да се обръщат към него, ето защо те и препятстват на това, за да може хората да не вярват в неговия дар Божий, да не се спасяват чрез неговата помощ, а помощта му е велика, понеже това е преди всичко обръщение към Бога!

Потокът от хора към гробчето на Славочка стопля Надеждата. Потокът, слава Богу, се увеличава! Не можеш да измамиш Сърцето! От него може само да се опиташ да скриеш. Да Ви даде Бог търпение и сили!! Жив е Господ! Чудни са делата Господни!

Сърдечно Ви благодаря за камъчетата и пръстта от гробчето на Славочка. В осветена вода у дома лежи камъче и ние я употребяваме. Пръстчицата стои като светиня под иконката на Славик. Камъчето от отрока ни подари поклонница, която е била у вас.

Валентина Афанасиевна и Сергей Вячеславович, простете ми за рецензията, която ви пратих, като оценка на печално известната експертна комисия. Аз тогава, когато започнах да чета това, не успях да се удържа, пък и сега не бих успял. Някой е длъжен да покаже — че нещо все пак се е случило, още повече че не всички са чели книгите, а текста на определението разчита именно на това. Тогава още книгата за Славик не беше под църковна забрана и нямаше още цензуриращ комитет. В рецензията имаше чести извадки от решението на комисията и затова по-лесно беше да се възпроизведе целия текст на комисията и да се пронумероват страниците и абзаците, затовапървото, което ви попадна — беше пълният текст на този гнусен документ, а едва след това е имало рецензия. Мога да си представя чувствата, с които вие сте се отнесли към него. Да се ровиш в писанията на този документ е все едно да се къпеш в кал. Методиката им е навсякъде съвсем еднаква - клевета, най-мръсната и разюздана, но облечена в църковна фразеология. Комисията се е движела не с намерение да обяснява нещата, а с готово решение и е бил нужен само факта на създаване на комисията, и подобие на богословски думи. Аз се надявам, че рецензията ще ви утеши малко или че на някого ще му допадне. Исках да споделя това с вас, понеже лъжата с думи — се изобличава също с думи. Простете ми, моля ви. Да даде Бог на вашето семейство всичко благопотребно, здраве, сили, търпение и бодрост!

Бог да ви е на помощ!»

С уважение, отново ви пишат

Александр Ищенко и Римма

гр. Москва

* * *

«НАПИШЕТЕ ЗА МЕН КНИГА...»

(от спомените на майката на отрока Вячеслав –

Валентина Афанасиевна Крашенинникова)

Славочка, близо до своята смърт ми каза: «Мамичко, ще настъпи такова време, когато ще напишете за мен книга и ще я отнесете в Лаврата, при отец Наум. Той по това време ще бъде – «никакъв». На него тогава няма да му е до нищо. И когато той започне да чете книгата за мен – той така ще се учуди, че аз съм говорил тези неща?! Той така ще се учуди, че аз съм могъл да правя всичко това?!» Тоест, излиза, че отец Наум за Славочка практически не знае много, независимо че аз съм го водила при него. Какво се получи тогава: за да не поемам цялата отговорност върху себе си (защото аз съм проста домакиня, независимо че съм негова майка) – аз, разбира се, заведох Славочка при стареца. Аз бях много спокойна и уверена, че именно те с него ще си поговорят. Но получи се това, което се получи. Заведох го при него веднъж, два пъти го заведох, а на третия път той вече дойде при него в Лаврата във вид на печатен ръкопис («Ах, мамо, мамичко»). По настояване на свещеник о. Игор Каратовски и по желание на тези хора, които познаваха Славочка и са получили помощ от Бога чрез него лично и около неговото гробче – аз и моите помощници (А. И. Рожков. и М. М. Хакимов) започнахме да подготвяме спомените за Славочка. Така беше написан ръкописът на книгата (която после назовахме - «Ах, мамо, мамичко»). Този ръкопис беше написан трудно, защото: първо – в това време аз много сериозно боледувах и второ – нападките от бесовете върху тези, които участваха в създаването на ръкописа бяха много силни. Когато ръкописът беше завършен, аз помня, попитах отец Игор: «Какво сега да правя с тази информация?» Той каза: «Хайде да я отнесем в Лаврата». По промисъл Божий се получи така, че ръкописът за Славочка попадна при отец Кирил, който прочитайки го, благослови отпечатването му на ксерокс, за да може той да бъде при всеки монах в килията му. После събитията се завъртяха бързо. Аз даже не очаквах, че този ръкопис ще предизвика такова тревожно раздвижване. По-късно аз узнах, че едно от копията на този ръкопис е попаднало в ръцете на нечистоплътни хора, които без моето знание, решили да спечелят от него, като го пуснат в масов тираж и даже го превели на английски език и го изпратили в Америка. Въпреки това, даже чрез тази първа книга за отрока, твърде много хора се запознаха със Славочка, заобичаха го и получиха от него помощ. Жалко, че огромно количество благодарствени писма от хора, получили помощ от Славочка, са тръгнали към адрес на твърде неизвестни за мен лица.

Добри хора, простете ми, вие ми писахте, мислейки, че това е моя книга, и писмата ви, разбира се, аз не получих. Тези писма, непрочетени, са ги горили с чували (както ми стана известно). Единствената книга, която беше разрешена от мен – това е «Бог говори на Своите избраници», напечатана от издателство «Благовещение» в град Санкт–Петербург. Със съдържанието на тази книга, по принцип, бях съгласна и позволих издаването й. Неголемите доходи от книгата «Бог говори на Своите избраници» - точно стигнаха, да построим Славочкиния навес. Благодарна съм на хората, които внесоха своя дял в благоустройството на навеса. Сега е по-лесно с покрив над главата да се пазим от дъжда и от зноя. Трябва още да кажа за това, че с Божията помощ, в Православното радио на Санкт-Петербург ни се удаде да запишем две аудио-програми за Славочка, които бяха сполучливи и имаха широк отклик сред православните слушатели. И сега, наложи ми се с благословението на старец да се обърна към всички и да кажа, че за първи път пиша сама.

Какво ме накара да се захвана с тази нелека работа и сама да пиша книга за сина си? Главната причина е растящата ми тревога и желанието да съхраня и предам на хората истината за отрока, да предам именно неговите верни думи, а не нечии измислици. Аз вече прочетох толкова всякакви небивалици и нелепи басни за сина си, че най-накрая, реших да поискам благословение и сама да напиша книга за Славочка. Защото повече не биваше да чакам и да продължавам да търпя тази лъжа. За него започнаха да печатат статии и в местния и в областните вестници. Информацията за отрока вече се разпространяваше сама по себе си. Започна стихиен процес, който, както аз разбрах, вече не можеше да се спре. Аз чух, че в някои градове вече разпространяват някакви диктофонни записи на дискове, които са били записани в дома ни, едва ли не в кухнята. Някъде, от някакво братство била съставена аудиокнига «Ах, мамо, мамичко...», и тя също се разпространявала при всички кръстни шествия. Къде е истината за отрока и къде е неистината - стана вече невъзможно да се контролира целия този стихиен процес. От една страна, това ме радваше, защото все повече и повече хора научаваха за Славочка, а от друга – ме огорчаваше – защото всичко това се правеше зад гърба ми и неизвестно от кого. Аз прекрасно разбирам, че времето, в което живеем не е леко и на хората е много трудно да се ориентират, още повече – да спрат целия този поток от лъжа и очерняне, който се лее върху тях от всички страни: и от вестниците, и от телевизията, и от интернет. За интернет аз въобще нищо не искам да говоря. Ето, неотдавна с очудване разбрах от внука си, че има вече няколко сайта в интернет, посветени на сина ми. В тези сайтове за мен и за отрока са написани такива неща, че даже не бива да се споменават. Най-печалното е това – всички тези небивалици и измисленото за Славочка там се поднася от мое име, а аз въобще нямам отношение към това! Ето какво безобразие се случва. Използвайки случая, искам да кажа – никакъв «мой» сайт за отрока Вячеслав не съществува. А това, че някакви хора пишат и публикуват за сина ми в сайтовете си – всичко това предизвиква в мен само болка и недоумение. Бог е съдия на всички тези хора. Нима те не се боят от постъпките си? Нали има Бог, и пред Него ще им се наложи да отговарят за лъжата си и за съблазънта, на която подлагат хората. Ето в такъв свят живеем. Именно затова, за да мога поне някак да оградя Славочка от наглата клевета и за да не извратят думите му, и да не съблазняват с тази лъжа хората, аз и реших сама да взема перото, и да напиша книга за отрока. Аз разбирам, че не съм писател и някой, може би, би написал по-красиво и талантливо. Аз имам друга цел – аз просто искам да предам на хората истината за Славочка. И както разбрах, да направя това – трябва именно аз – значи, такъв е кръстът ми. Още повече, че много неща, аз, по човешки, вече започвам да забравям, тъй като паметта ни не е безкрайна. За да не оставям повече място за всякакви басни и измислици за отрока, наложи ми се да взема благословение и да се захвана с тази бавна, изискваща усърдие и старание работа: от тема към тема, от събитие към събитие - всичко да си спомням, където трябва – да допълням, и всичко да записвам. Някак от самосебе си дойде и наименованието на новата книга за Славочка - «Изпратеният от Бога».

По милостта Божия, сега тази книга вече претърпя четири издания, защото на хората тя се харесва, и всички я чакат. Нараства и обемът на книгата, защото поклонниците и посетителите искат да знаят всичко за Славочка, и почти всеки ден буквално ме атакуват с въпроси за отрока и за пророчествата му. На мен ми се налага всичко да си спомням и да отговарям на въпросите им. А после всичко това трябва да не се забравя и да се внесе в книгата – затова и книгата започна да расте по обем и се превърна в голямо илюстрирано издание. Днес, аз благодаря на Бога, благодаря на Славочка и благодаря на всички мои приятели и помощници, които ускориха излизането на книгата ни. Слава Богу!

Още ми се иска да кажа няколко думи за неотдавнашното и много радостно за всички нас събитие – за излизането (през 2010-2011 г.) на нашият дългоочакван филм-история за отрока Вячеслав. (Документалният кинопроект «Руският Ангел – отрокът Вячеслав», филм I (2010 г.) и филм II (2011 г.). Трябва да кажа, че този филм не се получи лесно. В продължение на близо пет години вървеше много продължителна, трудна, старателна и усърдна работа за събирането на всичките материали и монтажа на този голям кинофилм. Имаше толкова много изкушения, че понякога ми се струваше, че нищо няма да се получи. Но по милостта на Бога и по молитвите на Славочка, филмът ни се получи и излезе на бял свят. Този филм днес е много нужен на хората и аз се радвам, че хората го гледат и научават истината за отрока и за пророчествата му. Този кинофилм, както и книгата, помага на хората да прозрат и истински да се замислят за много неща, които днес старателно се премълчават. Кинофилмът, за разлика от книгата, има още едно предимство – там виждаме живи хора. Книгата е по-лесно да се клевети, а от кинофилма ви гледат живи хора и със сълзи и радост говорят истината за отрока. Хората вярват на тези думи, казани от сърце, защото това е истина. Неслучайно народната мъдрост казва: «По-добре веднъж да видиш, отколкото сто пъти да чуеш». Иска ми се от цялата си душа да благодаря на всички създатели на този филм. Преди всичко – на Сергей Богданов, за таланта му и огромната режисьорска работа, на всички свещеници, които взеха участие във филма, на всички поклонници, които се съгласиха да разкажат истината за отрока, и на всички тези, които чрез работата си и своята лепта спомогнаха за излизането на този кинофилм. Много също ми се иска да благодаря от цялата си душа на Людмила Кирилова (музикален коментатор на държавното Радио на Росия - ВГТРК) за забележителната й авторска аудиопрограма в две части за отрока Вячеслав. (Аудиопрограма на три компакт диска: «Миру просиявший отрок» и «Русский Ангел – отрок Вячеслав. Пророчества»). Нисък поклон за нея и благодарност от всичките почитатели на Славочка. Всичко, което Бог ни е дал: и книгата, и филмът за отрока – всичко това е изстрадано от нас, това е за нас много скъпо, и ние просто сме щастливи да видим, как всичко това донася радост на хората и им помага да стъпят на спасителния път.

Слава Богу за всичко!

Скъпи мои братя и сестри! Пишете вашите писма, отзиви и пожелания на адрес:

Россия 456 444

Челябинская область, г. Чебаркуль-4, а/я 792,

Крашенинниковой Валентине Афанасьевне.

Спаси всички, Господи! Покланям се ниско на всички».

На праведния отрок Вячеслав,

---

Дата добавления: 2015-10-16