Ако няма близо свещеник

«Изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за други, за да се изцерите; голяма сила има усърдната молитва на праведника» (Йак. 5,16). От това апостолско определение се вижда, че в изключителни обстоятелства изповедта е допустима и пред прост мирянин. Блаж. Теофилакт Български, в тълкованието си на Мат.18,18 «каквото свържете на земята, това ще бъде свързано и на небето», пише: «Ако, ти, обиден, имаш някого като митар и езичник, понеже е постъпил с теб несправедливо, то такъв ще бъде той и на Небето. Ако пък ти го разрешиш, т.е. простиш му, то той ще бъде простен и на Небето. И не само това, което разрешават свещениците, бива разрешавано, но и тогава, когато с нас постъпят несправедливо, свързваме или разрешаваме, бива свързвано и разрешавано на Небето». Затова, всички верни трябва да знаем, че приемането на изповед в нужда е позволено на всeки от нас, пазейки всичко в тайна. Така също трябва да се знае, че приемащият по нужда тази изповед се явява само свидетел на покаянието, за да засвидетелства за него на Съда Божий.

«За изповедите, провеждани в условия на липса на презвитери, и понякога, в случаите на сегашно преследване от латиномъдруващи, и в някои краища, където недостигат йереи. Разглеждането и разсъждението в тази връзка от светите отци, при недостиг на презвитери, и в моментите на сегашното ни преследване от папските хора, и от тези, които заедно с тях мъдруват, така също в далечните страни, в които няма достатъчно православни йереи, в бъдеще тогава латинските князе и господари, и вярващите в Римските папи няма да преуспеят, и няма да ги има онези презвитери, носещи винаги спасение на изповядващите се. Първата наука, пред разумните и умните, без значение дали е йеродякон, или е монах, или пред прост човек, както казва апостол Яков в глава 5-а, е да се учите да си изповядвате един на друг греховете, и да се молите един за друг, за да се изцерите. И пак: един на друг да носите тежестите и така да изпълните закона Христов» (Захарий Копистенский (XVII век), известен южноруски църковен деец и апологет на Православието против латиняните).

Ако съвестта ни е обременена с грехове, но при това е съхранила зачатък на добро, тя винаги търси възможност да се очисти. И изповедник, свидетел на нашето покаяние може да стане достоен за доверие събрат-християнин, ако няма до нас духовен отец - свещеник. Но тогава върху този човек лежи отговорността при първа възможност да предаде съдържанието на изповедта на свещеник. Покаянието «от уста в уста» може да бъде по-искрено, но то възлага повече отговорност на изповедника. Той е длъжен строго да пази тайната на изповедта и съвсем точно да предаде съдържанието й на духовния отец. По наше време, често се случва да се прибягва към друго средство. Доверено лице с думите на каещия се (или той сам, ако има сили) записва съдържанието на изповедта на хартия, запечатва я в плик и я праща на свещеника, който я прочита и задочно разрешава. Даже ако свещеникът е прочел и задочно разрешил греха на каещия се вече след смъртта му – Тайнството се смята действително и душата на покойника получава разрешение на своите грехове, за което ние знаем по многочислени свидетелства, описани в «Житията на светиите».

В която и част на света да живееем – главното е, в мислите и вярванията си да не отделяме себе си от църковното единство, да живеем достойно за християнското звание, да се стремим към братско общуване с единомислените християни - отци и братя во Христа, - и тогава ходатайствата и молитвите на светата Църква никога няма да ни изоставят: нито в този живот, нито в бъдещия. Главно условие за нашето покаяние се явява неговата искреност и последващото изоставяне на този грях.

* * *

Дата добавления: 2015-10-16