В същата вечер, когато граф дьо Морсер излезе от дома на Данглар, обзет от напълно обясним срам и ярост след студения прием на барона, господин Андреа Кавалканти, с накъдрени и напомадени коси, със засукани мустачки, с бели ръкавици, под които се очертаваха ноктите му, влезе, почти прав във файтона си, в двора на банкера на шосе д’Антен.
След десетминутен разговор в салона той успя да завлече Данглар до един прозорец и там изложи с ловко предисловие какво го измъчва, откакто благородният му баща бе заминал. Подир това заминаване, заяви Андреа, той открил в дома на банкера, гдето били така любезни да го приемат като син, всички гаранции за щастие, които човек трябва да търси, преди да тръгне подир хрумванията на любовта; а самата любов имал вече щастието да срещне в прекрасните очи на госпожица Данглар.
Данглар го изслуша с дълбоко внимание, очакваше това изявление от два-три дни насам и когато най-после го чу, погледът му светна толкова, колкото се бе помрачил при разговора с Морсер.
Но все пак не искаше да приеме предложението на младежа, без да му направи по съвест някои възражения.
— Не сте ли малко млад, господин Андреа — започна той, — за да мислите за женитба?
— Не, господине — отвърна Кавалканти, — така поне ми се струва. Хората от големите италиански родове се женят изобщо млади и това е разумен обичай. Животът е толкова несигурен, та човек трябва да сграбчва щастието, щом то мине покрай него.
— А сега, господине — продължи Данглар, — ако приемем, че вашето предложение, което е чест за мене, ще бъде одобрено от жена ми и дъщеря ми, с кого ще уговарям деловата страна? Това са според мене важни преговори, които само бащите могат да водят задоволително за щастието на своите деца.
— Моят баща, господине, е мъдър, сговорчив и разбран човек. Той предвиди, че може би ще пожелая да се установя във Франция и на заминаване заедно с всички документи, доказващи самоличността ми, ми остави и едно писмо, с което ме уверява, че ми осигурява сто и петдесет хиляди франка годишна рента от деня на женитбата ми, ако изборът ми бъде одобрен от него. Това е, доколкото ми е известно, една четвърт от неговите собствени доходи.
— А пък аз — заяви Данглар — отдавна съм решил да дам на дъщеря си петстотин хиляди франка: тя е впрочем и единствената ми наследница.
— Виждате ли? — каза Андреа. — Работите се нареждат чудесно, ако предположим, че предложението ми не ще бъде отхвърлено от госпожа баронеса Данглар и от госпожица Йожени. Осигурени ни са сто седемдесет и пет хиляди франка рента. Да предположим, че бих могъл да убедя маркиза, вместо да ми дава рента, да ми прехвърли капитала (знам, че това не ще бъде лесно, но все пак е възможно); вие ще ни вложите разумно тези два-три милиона, а два-три милиона в опитни ръце могат да донасят винаги по десет на сто.
— Аз приемам влогове най-много срещу четири, и дори срещу три и половина на сто, но на зетя си ще определя по пет на сто и ще делим разликата.
— Чудесно, тъсте — отвърна Кавалканти, като се поддаде на просташкия си нрав, прозиращ от време на време въпреки усилията му под аристократическата лакировка, с която се опитваше да го прикрие.
Но веднага добави:
— Извинете, господине, виждате, че самата надежда за подобно щастие почти ме подлуди; а какво ще бъде, когато то се сбъдне?
— Но — заинтересува се Данглар, който също не усети как този отначало безкористен разговор се насочи бързо към делови въпроси — сигурно баща ви не ще може да ви откаже поне част от вашето лично състояние.
— Коя част? — запита младежът.
— Която сте наследили от майка си.
— Да, разбира се, частта, която ми се пада по наследство от майка ми, Леонора Корсинари.
— И на каква сума може да възлиза тази част от състоянието ви?
— Вярвайте, господине — отвърна Андреа, — никога не съм спирал вниманието си на този въпрос. Но смятам да е най-малко два милиона.
Данглар усети, че се задушава от радост като скъперник, намерил изгубено съкровище, или давещ се, усетил под нозете си твърда почва вместо бездната, която е щяла да го погълне.
— И така, господине — продължи Андреа, като се поклони с ласкава почтителност на банкера, — мога ли да се надявам…
— Надявайте се, господин Андреа — отговори Данглар, — и ако никаква пречка от ваша страна не спре хода на събитията, смятайте въпроса за решен. Но защо — запита той, като се позамисли — граф дьо Монте Кристо, вашият покровител в парижкото общество, не дойде заедно с вас да ни направи това предложение?
Андреа едва уловимо се изчерви.
— Идвам от дома на графа — каза той, — това е безспорно един очарователен човек, но невероятен чудак; одобри напълно намерението ми; каза, че баща ми едва ли ще се поколебае дори за миг да ми даде капитала вместо рентата; обеща да ми помогне в това отношение; но заяви, че никога не е поемал и не ще поеме отговорността да прави предложение за женитба. Трябва да бъда обаче справедлив: беше любезен да добави, че за пръв път съжалява за това свое решение, защото смятал предполагаемия брак за щастлив и подходящ. Освен това, макар и да не се намесва официално, каза, че си запазва правото да ви отговори, ако го запитате.
— А, много добре.
— Сега — продължи Андреа с най-очарователната си усмивка — свърших разговора с тъста си и се обръщам към банкера.
— Да видим какво искате пък от него? — засмя се на свой ред Данглар.
— В други ден е ред да получа към четири хиляди франка от вас, но графът сметна, че през настъпващия месец ще имам може би извънредни разходи, които малкият ми ергенски доход не ще може да посрещне; затова ми даде този чек от двадесет хиляди франка. С подписа му, както виждате, достатъчно ли ви е това?
— Донесете ми за един милион такива чекове — всичките ще приема — отвърна Данглар, като прибра чека в джоба си. — Определете някакъв час утре и момчето от касата ще мине у вас с разписка за двадесет и четири хиляди франка.
— Да кажем, в десет, ако обичате; колкото по-рано, толкова по-добре, бих искал да изляза малко вън от града.
— Добре, в десет, в Отел де пренс, нали?
— Да.
На другия ден, с точност, която правеше чест на банкера, двадесет и четири хиляди франка бяха изпратени на Андреа, който действително излезе, след като остави двеста франка за Кадрус.
Това излизане на Андреа се дължеше главно на желанието му да избяга от опасния си приятел, затова се върна колкото можеше по-късно вечерта.
Но щом слезе в двора, вратарят на хотела го посрещна с фуражка в ръка.
— Господине — каза той, — човекът дойде.
— Кой човек? — попита небрежно Андреа, сякаш бе забравил този, когото всъщност помнеше прекалено добре.
— На когото ваше превъзходителство дава малката рента.
— А, да! — промълви Андреа. — Бившият прислужник на баща ми. Дадохте ли му ония двеста франка, които оставих за него?
— Да, ваше превъзходителство.
Андреа бе наредил да го наричат превъзходителство.
— Само че — добави вратарят — той отказа да ги вземе.
Андреа пребледня, но беше вече мръкнало, та никой не забеляза.
— Как „отказа“ да ги вземе? — запита той, леко развълнуван.
— Искаше да говори с ваше превъзходителство. Казах му, че сте излезли, но той настояваше. Най-после успях да го убедя. Остави ми това писмо, донесъл го бе запечатано.
— Я да видим — каза Андреа.
И прочете под фенера на файтона:
„Знаеш къде живея; чакам те утре в девет часа сутринта.“
Андреа прегледа печата, за да разбере дали писмото не е било отваряно и съдържанието му узнато от любопитни очи; но хартията беше прегъната така изкусно, на такива квадрати и ромбове, че писмото би могло да се прочете само ако бъде счупен печатът, а той беше непокътнат.
— Добре — заяви Андреа. — Горкият човек! Прекрасно същество е.
След като осведоми по тоя начин вратаря, го остави да се чуди от кого повече би трябвало да се възхищава: от младия господар ли, или от стария слуга.
— Разпрегнете веднага и елате при мене — заповяда Андреа на своя грум.
После се намери с два скока в стаята си, изгори писмото на Кадрус и премахна дори пепелта му.
Довършваше тази операция, когато малкият прислужник влезе.
— Ти си на моя ръст, Пиер — каза той.
— За моя чест, ваше превъзходителство — отвърна момчето.
— Имаш и нова ливрея, която ти е била донесена вчера?
— Да, господине.
— Трябва да се обадя на една малка гризетка[216], но не искам тя да знае нито титлата, нито общественото ми положение. Дай ми твоята ливрея и документи за самоличност, за да мога, ако стане нужда, да пренощувам в странноприемницата.
Пиер послуша.
След пет минути, напълно преобразен, Андреа излезе от хотела, без да го познаят, нае кабриолет и заповяда да го закарат в Пикпюс в странноприемницата „Червеният кон“.
На другата заран излезе от странноприемницата „Червеният кон“, както бе излязъл от Отел де пренс, тоест без да го усетят, слезе по предградието Сент Антоан, тръгна по булеварда до улица Менилмонтан, спря пред входа на третата къща вляво и потърси от кого при липсата на вратар би могъл да се осведоми.
— Какво търсите, хубаво момче? — попита овощарката отсреща.
— Господин Пайетен, ако обичате, майко! — отвърна Андреа.
— Бивш хлебар ли? — продължи овощарката.
— Същият.
— В двора, третия етаж вляво.
Андреа пое посочения път и на третия етаж намери чукче във вид на заешка лапа; дръпна го в лошо настроение, което се отрази в прибързаното иззвъняване.
След една секунда лицето на Кадрус се показа зад малка решетка във вратата.
— Точен си значи — каза той.
И дръпна мандалото.
— То се знае! — отвърна Андреа, докато влизаше.
И захвърли лакейската фуражка, която не улучи стола, а падна на земята и се претърколи из стаята по околожката си.
— Хайде, хайде — започна Кадрус, — не се сърди, малкият! Виж как съм се погрижил да те нахраня! Все каквото обичаш, твърдоглавецо!
Андреа усети наистина миризма на готвено, малко просташка, но все пак приятна за гладен стомах: прясна сланина и чесън, отлика за кухнята на провансалското простолюдие; миришеше и на риба, печена в тесто, а най-вече на мускатово орехче и карамфил. Миризмата идваше от два покрити гювеча, сложени върху колелата на чугунена готварска печка, и от една тенджера, която къкреше в пещта.
В съседната стая Андреа забеляза доста чиста маса с прибори за двама, две запечатани бутилки вино, едната със зелен, другата с жълт печат, едно шише ракия и най-различни плодове върху зелев лист, украсил порцеланова чиния.
— Как ти се струва, малкият? — попита Кадрус. — Хубаво мирише! Ех, дявол да го вземе, нали знаеш, добър готвач бях там; помниш ли как си облизваха пръстите, като сготвех? Ти най-много от всички, хапваше си от гозбите ми и не им се мръщеше, доколкото помня.
Кадрус се зае да бели още кромид.
— Добре, добре — отвърна намусено Андреа, — но ако си ме викал да обядваме, дяволите да те вземат!
— Сине — започна дълбокомъдрено Кадрус, — докато обядва, човек може да си поприказва, а нима, неблагодарнико, не ти е приятно да се видиш с приятеля си? Аз съм готов да се разплача от радост.
Кадрус наистина се бе просълзил, но мъчно можеше да се каже дали сълзните жлези на бившия гостилничар от Пон дю гар бяха раздразнени от радост, или от лука.
— Я млъкни, лицемере! — извика Андреа. — Та ти обичаш ли ме?
— Обичам те, дявол ме взел, знам, че е слабост — отвърна Кадрус, — ама не мога да се отърва от нея.
— Но това не ти пречи да ме викаш тук кой знае с каква коварна цел.
— Хайде де! — заяви Кадрус, като изтриваше о престилката големия си нож. — Щях ли да търпя тоя окаян живот, който ме караш да водя, ако не те обичах? Я се виж, облякъл си дрехите на слугата си; значи имаш слуга, а пък аз нямам и съм длъжен сам да чистя зеленчуците; мръщиш се на яденето ми, защото се храниш в Отел де пренс или в кафе дьо Пари. И аз можех да имам слуга и кабриолет, и аз можех да се храня, гдето си искам, защо се лишавам от това, За да не напакостя на милия Бенедето. Признай, че можех, нали?
Един съвършено ясен поглед на Кадрус разясни думите му.
— Добре — отвърна Андреа, — за речем, че ме обичаш: защо искаш тогава да дойда да обядвам с тебе?
— Ами да те видя, малкият.
— Да ме видиш ли? Защо? Нали сме уговорили вече всичките условия?
— Ех, драги приятелю — рече Кадрус, — има ли завещание без допълнения? Но ти дойде най-напред да обядваш, нали? Хайде, сядай и да започнем със сардели и прясно масло, които заради тебе, проклетнико, сложих на лозови листа. Какво си заоглеждал стаята, четирите сламени стола, иконите с рамки по за три франка? Какво искаш, дявол да те вземе? Това не е Отел де пренс!
— Ето те пак недоволен, чувствуваш се нещастен, а пък искаше само едно — да приличаш на бивш хлебар.
Кадрус въздъхна.
— Какво има да възразяваш? Мечтата ти се осъществи.
— Имам да възразя, че си остана само мечта; бившите хлебари са богати хора, драги Бенедето, имат си рента.
— Ами че и ти имаш рента.
— Аз ли?
— Ти, разбира се, щом ти нося твоите двеста франка.
Кадрус сви рамене.
— Унизително — отвърна той, — да получаваш пари, давани без сърце, при това несигурни, без да знаеш ще ги получиш ли и утре. Много добре виждаш, че трябва да пестя, за да имам нещо, ако твоето благополучие се прекрати. Ех, драги, щастието е непостоянно, както казваше проповедникът… в полка. Знам, обеснико, че сегашното ти благополучие е невероятно, ще се жениш за дъщерята на Данглар.
— Какво? На Данглар ли?
— Разбира се, че на Данглар! Трябва да кажа на барон Данглар ли? Все едно да кажа на граф Бенедето. Данглар ми е приятел и ако нямаше толкова слаба памет, би трябвало да ме покани на сватбата ти… защото присъствува някога на моята… Да, да, да — на моята! Не се гордееше толкова по онова време, дявол да го вземе, беше дребно чиновниче у добрия господин Морел. Неведнъж съм вечерял с него и с граф дьо Морсер. Видни хора познавам, както виждаш, и ако искам да ги пообработя, ще започнем да се срещаме в едни и същи салони.
— Ех, от завист започна да виждаш зелено, Кадрус.
— Слушай, Benedetto mio[217], знам какво приказвам! И аз мога да се облека някой ден с празничните си дрехи и да кажа пред някоя порта: „Отваряйте, моля!“ Но засега сядай да ядем.
Сам той даде пример и започна да яде с охота, като хвалеше всяко ястие, което поднасяше на госта.
Андреа сякаш се примири, отвори храбро бутилките и засърба рибята чорба, подправена с чесън и зехтин.
— Е, събрате, помири се, както изглежда, с бившия си домоуправител?
— Помирих се наистина — отвърна Андреа, у когото, като у всеки млад юначага, гладът надделя засега над всичко друго.
— И ти се услажда, негоднико?
— Толкова ми е сладко, та се питам как човек, който готви и яде такива хубави неща, може да намира, че животът е лош.
— Защото — заяви Кадрус — цялото ми щастие се разваля от една единствена мисъл.
— Каква?
— Че живея за сметка на приятел, аз съм свикнал да печеля всякога хляба си сам.
— О, това да ти е грижата! — отвърна Андреа. — Не се стеснявай, парите ми стигат за двама.
— Не, наистина, вярвай, ако искаш, ама в края на всеки месец почва да ме гризе съвестта.
— Милият Кадрус!
— Дотам, че вчера не пожелах да взема ония двеста франка.
— Да, спомена за тях, но дали наистина е било от угризение?
— От чисто угризение, а след това ми хрумна нещо.
Андреа изтръпна, всякога изтръпваше от хрумванията на Кадрус.
— Разбираш ли — продължи Кадрус, — оскърбително е да чакаш всякога края на месеца.
— О! — заяви философски Андреа, решил да изпита другаря си. — Нима целият ни живот не минава в чакане? Какво правя аз, да речем? Просто чакам търпеливо.
— Да, защото вместо някакви жалки двеста франка чакаш пет, шест, може би десет, дори дванадесет хиляди; ти си потайник: оттатък имаше всякога кесийки, касички, които гледаше да скриеш от бедния си приятел Кадрус. Добре че въпросният приятел умееше да надушва.
— Пак започна да приказваш празни приказки — прекъсна го Андреа, — да повтаряш и да преповтаряш миналото. Каква полза да го преживяш така, питам те аз?
— Каква ли? Ти си на двадесет и една година и можеш да забравиш миналото, а пък аз съм на петдесет и съм принуден да си го припомням. Както и да е, да се върнем на въпроса.
— Добре.
— Исках да кажа, че ако бях на твое място…
— Е-е?
— Щях да пипна парата.
— Как ще я пипнеш…
— Щях да искам издръжката си за шест месеца под предлог, да речем, че искам да получа право на избираемост, а затова трябва да си купя чифлик; ще пипна парата и ще офейкам.
— Гледай, гледай, гледай! — промълви Андреа. — Мисълта ти не е лоша може би!
— Драги приятелю — продължи Кадрус, — хапни си от гозбите и послушай съветите ми: от тях няма да ти стане зле нито на тялото, нито на душата.
— Добре! — съгласи се Андреа. — Но защо сам ти не последваш съвета, който ми даваш, защо не пипнеш парата за шест месеца, дори за една година, и не се прибереш в Брюксел, да речем? Вместо да приличаш на бивш хлебар ще приличаш на някой фалирал, който продължава да работи: това е по-добре гледано от обществото.
— А как, дявол да те вземе, искаш да се оттегля с хиляда и двеста франка?
— О! Кадрус — отвърна Андреа. — Започваш да ставаш много придирчив! Само преди два месеца умираше от глад.
— Човек се разяжда — каза Кадрус и се озъби като засмяна маймуна или ръмжащ тигър. — Затова — добави той, като отхапа огромен залък хляб със своите остри, непокътнати от годините бели зъби — намислих един план.
Плановете на Кадрус ужасяваха Андреа повече от хрумванията му; хрумванията бяха само замисъл, планът беше осъществяването му.
— Я да видим този план — каза той, — трябва да е нещо хубаво.
— Защо да не е? По чий план напуснахме заведението на господин еди-кой си, а? По мой, струва ми се, и не беше лош, щом сме тук!
— Не казвам такова нещо — отвърна Андреа, — понякога те бива; както и да е, да видим плана ти.
— Ето що — започна Кадрус, — можеш ли, без да ми дадеш нито петак, да ме сдобиеш с петнадесет хиляди франка… Не, петнадесет няма да стигнат, не съм съгласен да стана честен човек за по-малко от тридесет хиляди франка.
— Не — отвърна сухо Андреа. — Не, не мога.
— Изглежда, че не ме разбра — отвърна студено и спокойно Кадрус, — казах ти, без да ми дадеш нито петак.
— Да не искаш да открадна, та да се провалим и двамата и да ни закарат пак там?
— Ех! — отговори Кадрус. — На мене ми е все едно дали ще ме пипнат, аз, знаеш, съм малко по-друг, домъчнява ми за другарите; не съм без сърце като тебе, дето предпочиташ никога да не ги видиш!
Този път Андреа не само изтръпна, но и пребледня.
— Слушай, Кадрус, никакви глупости! — заповяда той.
— Бъди спокоен, мили Бенедето; посочи ми само начин да спечеля тия тридесет хиляди франка, без да се намесваш в тая работа, аз ще я свърша сам!
— Добре, ще видя, ще помисля — каза Андреа.
— А дотогава ще ми увеличиш пенсията на петстотин франка; намислил съм да си взема прислужница!
— Ще имаш петстотинте франка — обеща Андреа. — Но това е малко тежичко за мене, драги Кадрус… Ти наистина злоупотребяваш…
— Ами! — извика Кадрус. — Та ти гребеш от бездънни каси.
Андреа сякаш очакваше другарят му да стигне дотук, защото в окото му блесна мълния и веднага угасна.
— Вярно е — отговори той. — Покровителят ми е невероятно добър към мене.
— Милият покровител! — прекъсна го Кадрус. — На месец ти дава…
— Пет хиляди франка — призна Андреа.
— Толкова хилядарки, колкото стотици ще ми даваш ти — продължи Кадрус; — само копелетата имат щастие на тоя свят, това си е! Пет хиляди франка на месец… Какво ще прави човек с толкова пари?
— Ех, господи, та те толкова лесно се харчат, затова и аз бих предпочел като тебе да имам капитал.
— Да… разбира се… капитал… Всички предпочитат да имат капитал.
— И ще имам.
— Кой ще ти го даде? Твоят княз ли?
— Да, моят княз; но за жалост трябва да чакам.
— Какво да чакаш? — попита Кадрус.
— Да умре.
— Князът ли да умре?
— Да.
— Защо?
— Защото ми е оставил нещо в завещанието си.
— Наистина ли?
— Честно слово!
— Колко?
— Петстотин хиляди!
— Само толкова! Благодарим и за него.
— Точно толкова.
— Хайде де, невъзможно!
— Приятел ли ми си, Кадрус?
— То се знае; на живот и смърт.
— Добре; ще ти поверя една тайна.
— Казвай.
— Хубаво слушай.
— Ще мълча като шаран.
— И така, струва ми се…
Андреа млъкна и се огледа.
— Струва ти се?… Не бой се, за бога, сами сме!
— Струва ми се, че открих баща си.
— Истинския ли?
— Да.
— Не дядо Кавалканти?
— Не, той си замина; истинският, както казваш.
— И този баща е…
— Ах, Кадрус, този баща е граф дьо Монте Кристо.
— Ами!
— Да; разбираш ли, сега всичко става ясно. Навярно не може да ме признае, затова накарва Кавалканти да го стори и му заплаща за услугата петдесет хиляди франка.
— Петдесет хиляди франка, за да каже, че ти е баща! Аз бих приел за половин цена, за двадесет хиляди, за петнадесет! Как не се сети за мене, неблагодарнико!
— Откъде да знам? Всичко се е наредило, докато ние бяхме там!
— Да, вярно! Та казваш, че със завещанието си…
— Ми оставя петстотин хиляди франка.
— Сигурен ли си?
— Показа ми го; но не е само това.
— Има и добавка, както ти рекох още отначало.
— Вероятно.
— И с тая добавка?…
— Ме признава.
— Какъв добър баща, какъв почтен баща, какъв честнейши баща! — извика Кадрус, подхвърли във въздуха една чиния и я улови.
— Пак кажи, че крия нещо от тебе!
— Няма да кажа, това доверие те издига в очите ми. А тоя твой баща, князът де, богат ли е, богатейши?
— Разбира се. Сам не знае богатството си.
— Нима?
— Нали виждам! Нали ме приема по всяко време у дома си? Завчера един разсилен от някаква банка му донесе петдесет хиляди франка в портфейл, дебел като чантата ти; вчера самият банкер му донесе сто хиляди франка в злато.
Кадрус бе зашеметен: стори му се, че думите на момъка звънтят като метал и цял порой луидори се търкалят пред него.
— И ти ходиш в тази къща? — извика простодушно той.
— Щом поискам.
Кадрус се замисли. Личеше, че обсъжда някакво важно решение. После каза изведнъж:
— Ех, как ми се иска и аз да я видя! Трябва да е чудесна.
— Великолепна е наистина — отвърна Андреа.
— Живее на Шанз Елизе, нали?
— Номер тридесет.
— О, на номер тридесет ли? — повтори Кадрус.
— Да, прекрасна самостоятелна къща с двор и градина; само тях си виждал.
— Възможно е, но мене не ме интересува външният й вид, а каква е вътре: кой знае какви хубави мебели трябва да има, а?
— Виждал ли си някога Тюйлери?
— Не.
— Е, тук е по-красиво от Тюйлери.
— Слушай, Андреа, сигурно си струва трудът да се наведеш, когато тоя Монте Кристо си изтърве кесията?
— Боже мой, няма защо да чакаш такова нещо — отвърна Андреа, — в тая къща парите се търкалят по земята като плодове в овощна градина.
— Виж какво, я да ме заведеш някой ден!
— Как? На какво основание?
— Прав си, само ме накара да ми потекат лигите; непременно трябва да видя тая работа, ще намеря начин.
— Не върши глупости, Кадрус!
— Ще се представя, че лъскам паркет.
— Навсякъде е постлано с килими.
— Ех, жалко! Ще трябва само да си го представям!
— Така ще бъде най-добре, повярвай ми.
— Опитай се поне да ми я опишеш.
— Как?
— Много просто. Голяма ли е?
— Нито много голяма, нито много малка.
— Какво е разположението?
— Дай хартия и мастило, да ти нарисувам плана.
— Ей сега! — отвърна Кадрус и отиде веднага до вехто писалище, откъдето взе лист хартия, мастило и перо.
— Ето — каза той, — нарисувай ми го, сине.
Андреа взе с неуловима усмивка перото и започна.
— Къщата, както казах, се намира между двора и градината, ей така, виждаш ли?
И начерта градината, двора и къщата.
— Високи ли са зидовете?
— Не, най-много осемдесет стъпки.
— Неблагоразумно — реши Кадрус.
— В двора има сандъци с портокалови дръвчета, морави, цветни храсти.
— Няма ли вълчи ями?
— Няма.
— А конюшните?
— От двете страни на вратата, ей тук.
Андреа продължи да чертае плана.
— Да видим приземния етаж — рече Кадрус.
— Там има трапезария, два салона, билярдна, една стълба от хола и други странични.
— Прозорците?…
— Великолепни прозорци, хубави, големи; смятам, че човек като тебе може да мине през всеки от тях.
— Защо, дявол да го вземе, им са стълбите, като имат такива прозорци?
— Ами за салтанат!
— Ас капаци ли са прозорците?
— С капаци, само че никога не ги затварят. Тоя граф дьо Монте Кристо е чудак: обича да гледа небето и нощем!
— Къде спи прислугата?
— О, за прислугата си има отделна къща. Представи си надясно от входа един чудесен навес, гдето прибират подвижните стълби. Над този навес има цяла редица стаи за прислугата, с отделен звънец за всяка стая.
— Ех, дявол да го вземе! Че и звънци!
— Какво казваш?…
— Нищо. Казвам, че струва много пари да се прокарват звънци; а каква полза от тях, питам те?
— Едно време нощем пускаха куче в двора, ама после го заведоха във вилата в Отьой, нали знаеш… дето ме намери?
— Знам я.
— И вчера пак му казвах: „Непредпазливо е от ваша страна, господин графе; като отивате в Отьой и вземате прислугата, къщата остава съвсем без човек“.
— По-нататък? — запита Кадрус.
— По-нататък: „Някой ден ще ви оберат“.
— А той?
— Какво отговори ли?
— Да.
— Рече: „Какво от това, че щели да ме оберат?“
— Сигурно има някое писалище с тайна пружина, Андреа.
— Какво писалище?
— Което затваря крадеца в решетка и почва да свири някаква песен. Разправяха ми, че имало такова нещо на последното изложение.
— Има чисто и просто едно махагоново писалище и ключът му е все в ключалката; виждал съм го.
— А не го ли крадат?
— Не, прислугата му е много предана.
— Добра пара трябва да има в това писалище, а?
— Може и да има… Никой не знае какво има.
— Къде се намира то?
— На първия етаж.
— Нарисувай ми, чедо, и плана на първия етаж, както ми нарисува приземния.
— Веднага.
Андреа взе отново перото.
— Гледай сега: на първия етаж има хол и салон, надясно от салона е библиотеката и кабинетът, наляво — спалнята и тоалетната стая. Писалището е в тоалетната.
— Има ли прозорец тоалетната?
— Два: тук и тук.
Андреа нарисува два прозореца в ъгловата стая, представена като малък квадрат до голямата правоъгълна спалня. Кадрус се замисли.
— Често ли отива в Отьой? — запита той.
— Два-три пъти седмично, утре например ще прекара там целия ден и ще пренощува.
— Сигурен ли си?
— Покани ме на вечеря.
— Чудесно! Това се казва живот! — заяви Кадрус. — Къща в града, къща извън града!
— Така е, като си богат!
— А ти ще идеш ли на вечерята?
— Навярно.
— Оставаш ли и да спиш, когато ходиш на вечеря?
— Ако ми се иска. Аз съм у графа като у дома си.
Кадрус изгледа момъка така, сякаш искаше да изтръгне истината от сърцето му. Но Андреа извади от джоба си кутия пури, взе една хаванска, запали я спокойно и запуши без превземки.
— Кога искаш петстотинте франка? — обърна се той към Кадрус.
— Още сега, ако са у тебе.
Андреа извади от джоба си двадесет и пет луидора.
— Жълтички ли? — каза Кадрус. — Не, благодаря.
— Какво, презираш ли ги?
— Напротив, предпочитам ги, но не ги искам.
— Ще спечелиш от размяната, глупчо: за златото се дават по пет су повече.
— Така е, само че сарафинът ще накара да проследят приятеля Кадрус, ще го пипнат и той ще трябва да обясни кои изполичари му плашат задълженията си в злато. Без глупости, малкият; искам чисто и просто пари, някакви монети с главата на какъв да е цар. Всеки може да докопа една петолевка.
— Ясно ти е, че не мога да нося петстотин франка сам, би трябвало да взема носач.
— Добре, остави ги на вратаря си, той е честен човек; ще дойда да си ги взема.
— Днес ли?
— Не, утре; днес нямам време.
— Добре, така да бъде; утре, на тръгване за Отьой, ще му ги оставя.
— Мога да разчитам, нали?
— Напълно.
— Защото ще уговоря предварително с прислужницата.
— Уговаряй. Но дотук, нали? Няма вече да ме тормозиш?
— Никога?
Кадрус бе станал толкова мрачен, щото Андреа не посмя да се издаде, че е забелязал тази промяна. Затова удвои веселостта и безгрижието си.
— Какъв си се развеселил? — рече Кадрус. — Сякаш си пипнал вече наследството.
— Не, за жалост!… Но когато го пипна…
— Какво?
— Няма да забравя приятелите си, само това ти казвам.
— Каквато добра памет имаш наистина!
— Какво да правя? Мислех, че пак искаш, да ме доиш.
— Аз ли? Откъде ти дойде на ума? Напротив, исках да ти дам още един приятелски съвет.
— Какъв?
— Да ми оставиш тоя елмаз от пръстена си. Искаш да ни пипнат ли? Искаш да погубиш и двама ни, та вършиш такива глупости?
— Защо? — запита Андреа.
— Как защо? Облякъл си ливрея, предрешил се като слуга, а си оставил на пръста си елмаз за четири-пет хиляди франка!
— Ах, чумата да те вземе! Съвсем точно го оцени! Защо не станеш оценител на скъпоценности?
— Разбирам аз от елмази, имал съм.
— Съветвам те да се похвалиш с тая работа — отвърна Андреа и без да се разсърди, както Кадрус се страхуваше, от това изнудване, предаде с готовност пръстена.
Кадрус започна да го разглежда така внимателно, щото за Андреа беше ясно, че иска да види дали личат следите от обработката.
— Елмазът е фалшив — заяви Кадрус.
— Хайде де! — промълви Андреа. — Да не се шегуваш?
— Не се сърди! Ще проверим!
Кадрус отиде до прозореца и плъзна елмаза по стъклото, което изскриптя.
— Confiteor[218]! — рече Кадрус и сложи пръстена на малкия си пръст. — Но ония разбойници, бижутерите, така хубаво подправят камъните, та човек вече не смее да краде в магазините им. Още един позападнал занаят.
— Е-е, свърши ли? — запита Андреа. — Искаш ли още нещо? Палтото? Фуражката? Не се стеснявай, щом започна!
— Ти си наистина добро момче. Не те задържам повече и ще се постарая да се излекувам от мечтата си.
— Само внимавай, като продаваш този елмаз, да не ти се случи, каквото се боеше, че може да те сполети със златото.
— Няма да го продам, не бой се.
„До други ден сигурно няма“ — помисли младежът.
— Щастлив калпазанин! — измърмори Кадрус. — Ще се върнеш при лакеите, конете, каляската и годеницата си.
— То се знае — заяви Андреа.
— Слушай, надявам се, че ще ми направиш хубав подарък по случай сватбата си с дъщерята на моя приятел Данглар.
— Казах ти, че сам си измисляш тая работа.
— Каква зестра ще получиш?
— Нали ти казвам…
— Един милион ли?
Андреа сви рамене.
— Да речем, милион — продължи Кадрус, — колкото и да бъде, все ще е по-малко от това, което ти пожелавам.
— Благодаря — отвърна момъкът.
— И от все сърце ти го желая — добави Кадрус, като се изсмя с гръмкия си смях. — Чакай да те изпратя.
— Не си давай труд.
— Не може другояче.
— Защо?
— Защото вратата си има тайна, предпазна мярка, която сметнах за необходима. Брава Юре и Фише, поправена и допълнена от Гаспар Кадрус. Ще ти приготвя същата, щом станеш капиталист.
— Благодаря — отвърна Андреа. — Ще те предупредя една седмица по-рано.
Разделиха се. Кадрус остана на площадката не само докато Андреа слезе, но и докато излезе от двора. После побърза да се прибере, заключи грижливо и се зае да изучава като вещ архитект плана, оставен от Андреа.
„Милият Бенедето — каза си той, — сигурно не ще бъде недоволен да си получи наследството; а който му помогне да пипне по-скоро петстотинте хиляди франка, няма да му е враг.“
Дата добавления: 2015-10-13; просмотров: 121 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая страница | | | следующая страница ==> |
| LXXX. ОБВИНЕНИЕТО | | | LXXXII. ВЗЛОМЪТ |