LXXX. Обвинението

Господин д’Авриньи скоро свести магистрата, който приличаше на втори труп в тази злокобна стая.

— О! Смъртта витае в моя дом! — извика Вилфор.

— Кажете „престъплението“ — отвърна докторът.

— Господин д’Авриньи! — изохка Вилфор. — Не мога да изразя какво изпитвам в тоя миг: уплаха, мъка, лудост.

— Да — отвърна с тържествено спокойствие господин д’Авриньи; — но мисля, че е време вече да действуваме; мисля, че е време да турим преграда за този порой от смъртни случаи. Лично аз не се чувствувам способен да прикривам и занапред подобни тайни и да ги оставям безнаказани във вреда на обществото и на жертвите.

Вилфор се огледа мрачно.

— В моя дом! — промълви той. — В моя дом!

— Слушайте, господин прокуроре — каза д’Авриньи, — бъдете мъж! За вас, представителя на закона, е чест да се пожертвувате пред него!

— Карате ме да треперя, докторе, да се пожертвувам ли?

— Точно така.

— Значи подозирате някого?

— Не подозирам никого, смъртта чука на вашата врата, влиза от стая в стая, и то не сляпо, а съвсем разумно. Аз вървя по следите й, виждам откъде е минала; възприемам мъдростта на древните: вървя опипом; защото приятелството ми към вашето семейство и почитта ми към вас са превръзки върху очите ми, и все пак…

— Говорете, говорете, докторе! Ще намеря смелост.

— И все пак, господине, у вас, във вашия дом, може би дори сред собственото ви семейство, имаме едно ужасно явление, каквото се среща по веднъж на столетие. Локуста[212]и Агрипина[213], живели в едно и също време, са едно изключение, доказващо яростното решение на провидението да погуби Римската империя, опозорена от толкова престъпления. Брунхилда и Фредегонда[214]са плод от усилията на една първобитна цивилизация, когато човекът се учи да подтиска духа дори когато трябва да го прави с помощта на пратеник от преизподнята. Е добре, всички тия жени са били или са продължавали да бъдат млади и красиви. По челото им е цъфтяла или е продължавала да цъфти невинността, която виждаме и върху челото на виновницата във вашия дом.

Вилфор изпищя, скръсти ръце и погледна умолително лекаря.

Но той продължи безжалостно:

— Потърси кого ползува престъплението, казва една правна аксиома.

— Докторе! — извика Вилфор. — Веднъж ли, уви, човешкото правосъдие е бивало заблуждавано от подобни гибелни слова? Не знам, но струва ми се, че това престъпление…

— А, признавате значи най-после, че съществува престъпление?

— Да, признавам. Какво да се прави? Неизбежно е да призная; но позволете да продължа. Струва ми се, че престъплението цели само мене, не и жертвите. Подозирам, че тези странни нещастия вещаят само моята гибел.

— О, човекът! — промълви д’Авриньи, — най-егоистичното от всички животни, най-себелюбивото от всички създания, той мисли, че земята се върти, слънцето грее и смъртта коси само заради него; една мравка, проклинаща бога от своето стръкче трева! Нима тия, които загубиха живота си, не са загубили нищо! Господин дьо Сен Меран, госпожа дьо Сен Меран, господин Ноартие…

— Как: господин Ноартие?…

— То се знае! Да не мислите, че са целили нещастния прислужник? Не, разбира се, и той като Шекспировия Полоний[215]загина по погрешка. Лимонадата е била приготвена за Ноартие, и той е пил от нея, както се е очаквало; Другият е пил по една случайност, умря Бароа, но целта е била да умре Ноартие.

— А защо не е умрял баща ми?

— Казах ви оная вечер в градината, след смъртта на госпожа дьо Сен Меран: защото организмът му е свикнал с действието на тази отрова, защото дозата, която е безвредна за него, е смъртоносна за всеки друг, и защото, най-сетне, никой в това число и убиецът, не знае, че от една година насам лекувам парализата на господин Ноартие със стрихнин; обаче убиецът знае и се е уверил от опит, че стрихнинът е извънредно силна отрова.

— Боже! Боже! — промълви Вилфор и закърши ръце.

— Проследете пътя на престъпника: той убива господин дьо Сен Меран.

— О, докторе!

— Готов съм да се закълна, признаците, които ми бяха описани, се съгласуват напълно с това, което видях лично.

Вилфор престана да се бори и простена.

— Убива господин дьо Сен Меран — подзе докторът, — убива госпожа дьо Сен Меран: открива се двойно наследство.

Вилфор изтри потта от челото си.

— Внимавайте!

— Уви! — промърмори Вилфор. — Не пропускам нито една дума.

— Господин Ноартие — продължи безмилостният глас на господин д’Авриньи — бе направил неотдавна завещание във ваша и на семейството ви вреда, тоест в полза на бедните; господин Ноартие е пощаден, защото не очакват нищо от него. Но щом унищожи първото си завещание и направи новото, ето че — от страх навярно да не направи и трето — се насочват срещу него; завещанието му е от завчера, струва ми се; както виждате, не е губено време.

— О, пощадете ме, господин д’Авриньи.

— Пощада ли, господине? Лекарят има свещена мисия на тоя свят; заради нея именно той се мъчи да разкрие изворите на живота и слиза до мрачните тайни на смъртта. Когато е извършено престъпление и бог, навярно ужасен, отвръща поглед от престъпника, на лекаря се пада да каже: ето го!

— Пощадете дъщеря ми! — промълви Вилфор.

— Сам я назовахте, както виждате! Вие, баща й!

— Пощадете Валантин! Слушайте, това е невъзможно. Бих предпочел да обвиня себе си! Валантин, това златно сърце, този цвят на невинността!

— Никаква пощада, господин кралски прокуроре, престъплението е очевидно! Госпожица дьо Вилфор лично е опаковала лекарствата, изпратени на господин дьо Сен Меран, и господин дьо Сен Меран умря. Госпожица дьо Вилфор е приготвила питие на госпожа дьо Сен Меран и госпожа дьо Сен Меран умря. Госпожица дьо Вилфор е взела от ръцете на Бароа, изпратен с поръчение вън от къщи, шишето с лимонада, която старецът обикновено пие сутрин, и старецът само по чудо не умря. Виновната е госпожица дьо Вилфор! Тя е отровителката! Господин кралски прокуроре, обвинявам госпожица дьо Вилфор, изпълнете дълга си!

— Не възразявам вече, докторе, не се защищавам, вярвам ви, но имайте милост, пощадете живота ми, честта ми!

— Господин дьо Вилфор — продължи все по-властно докторът, — има обстоятелства, при които аз прескачам границите на глупавото човешко благоразумие. Ако дъщеря ви бе извършила само едно престъпление и съзирах, че замисля друго, щях да ви кажа: предупредете я, накажете я, изпратете я до края на живота й в някой манастир, да плаче и да се моли. Ако бе извършила второ престъпление, щях да ви кажа: ето ви, господин дьо Вилфор, една отрова, срещу която не е известна никаква противоотрова; тя е бърза като мисъл или мълния, носи светкавична смърт. Дайте й я, помолете се богу за душата й и спасете честта и живота си, защото вас именно желае да погуби тя. Към вас я виждам да пристъпва с лицемерна усмивка и сладки увещания! Тежко ви, господин дьо Вилфор, ако не побързате да ударите пръв! Това бих ви казал, ако бе убила само двама души; но тя видя да умират трима, наблюдава предсмъртните им мъки, коленичи пред три трупа; предайте отровителката на палача! Говорите за чест: постъпете, както ви съветвам, и ще си осигурите безсмъртие!

Вилфор падна на колене.

— Слушайте — каза той, — аз нямам вашата сила, която и вие сам нямаше да имате, ако вместо за моята Валантин се касаеше за вашата Мадлен.

Докторът пребледня.

— Докторе, всеки смъртен е роден да страда и да загине; ще страдам и ще чакам смъртта.

— Внимавайте — отвърна д’Авриньи, — тя ще дойде бавно… тази смърт, ще я видите да приближава, след като е свършила с баща ви, жена ви, може би и със сина ви.

Вилфор стисна задъхан ръката на доктора.

— Изслушайте ме! — извика той. — Съжалете ме, помогнете ми… Не, дъщеря ми не е виновна… Предайте ни на правосъдието, и там ще кажа: не! Дъщеря ми не е виновна… В моя дом няма престъпление… Не искам, чувате ли, не искам да има престъпление в моя дом; защото, влезе ли в един дом престъпление, то е като смъртта — не влиза само. Какво ви интересува вас дали ще умра убит?… Приятел ли сте ми? Човек ли сте? Имате ли сърце?… Не, вие сте лекар!… Е добре: аз пък ви казвам: не! Няма да предам дъщеря си в ръцете на палача!… Внушавате ми една мисъл, която ме разкъсва, кара ме да забивам нокти в гърдите си!… Ами ако се мамите, докторе, ако виновникът е друг, не дъщеря ми? Ако един ден дойда, бледен като призрак, и ви кажа: убиецо! Ти погуби дъщеря ми!… Ако такова нещо се случи, господин д’Авриньи, макар че съм християнин, ще се убия.

— Добре — отвърна докторът, като помълча. — Ще чакам.

Вилфор го изгледа така, сякаш все още се съмняваше в думите му.

— Само че — продължи бавно и тържествено господин д’Авриньи, — ако някой във вашия дом се разболее, ако злото настигне вас, не ме викайте, защото няма вече да дойда. Съгласен съм да пазя с вас тази ужасна тайна, но не желая срамът и унижението да растат и да дават плодове в моята съвест, както престъплението и нещастието ще растат и ще дават плодове във вашия дом.

— Изоставяте ме значи?

— Да, защото не мога да ви следвам по-нататък, спрял съм пред прага на ешафода. Едно ново разкритие ще доведе докрай ужасната трагедия. Сбогом.

— Моля ви се, докторе.

— От ужасите, осквернили мисълта ми, вашият дом ми стана противен и зловещ. Сбогом, господине.

— Само една дума още, докторе! Вие си отивате и ме оставяте с целия ужас на обстановката, засилен още повече от вашето разкритие. Но как ще обясним внезапната, ненадейната смърт на стария прислужник?

— Имате право — отвърна господин д’Авриньи. — Изпратете ме.

Докторът излезе пръв, господин дьо Вилфор го последва; разтревожената прислуга стоеше по коридорите и стълбите, отгдето трябваше да мине лекарят.

— Господине — обърна се д’Авриньи към Вилфор, като говореше високо, та всички да го чуят, — горкият Бароа водеше напоследък много заседнал живот; свикнал да обикаля с господаря си цяла Европа на кон или с кола, той просто се погуби с тази еднообразна служба около креслото на един болник. Кръвта му натежа. Беше пълнокръвен, с къс и дебел врат; получил е апоплектичен удар, а дойдоха да ме повикат твърде късно.

— Да не забравя — добави тихо той, — погрижете се да хвърлите в пепелта сиропа от виолетки.

Без да подаде ръка на Вилфор, без да добави нещо повече, докторът излезе, изпратен от плачовете и вайканията на цялата прислуга.

Още същата вечер след дълго съвещание в кухнята всички прислужници на Вилфор отидоха да поискат от госпожа дьо Вилфор позволение да напуснат къщата. Никакви настоявания, никакви предложения за увеличение на заплатата не можаха да ги задържат; на всяко нещо отговаряха:

— Искаме да си отидем, защото в този дом витае смърт.

Отидоха си въпреки молбите, като повтаряха, че напускат с голямо съжаление такива добри господари, особено добрата, услужлива и мила госпожица Валантин.

При тия думи Вилфор погледна Валантин.

Тя плачеше.

Странно! Развълнуван от сълзите й, той погледна и госпожа дьо Вилфор, и му се стори, че бегла мрачна усмивка пропълзя по тънките й устни като зловещ метеор, който се плъзва между два облака в безкрая на бурно небе.

Дата добавления: 2015-10-13