LXXIV. Семейната гробница на рода Вилфор

Два дни по-късно доста голямо множество се бе събрало към десет часа сутринта пред вратата на господин дьо Вилфор и дълга редица коли с опечалените и гостите потегли през предградието Сент Оноре и улица Пепиниер.

Между тези коли имаше една твърде особена, изминала, както изглежда, дълъг път. Приличаше на товарна кола, боядисана беше в черно и беше измежду първите, пристигнали на траурната среща.

Хората започнаха да разпитват и узнаха, че по някакво странно съвпадение в тази кола бяха останките на господин маркиз дьо Сен Меран и гостите, дошли за едно погребение, щяха да съпроводят двама покойници.

Броят им беше голям: господин маркиз дьо Сен Меран, един от най-усърдните и верни сановници на крал Луи XVIII и крал Шарл X, бе запазил голям брой приятели, а като се прибавят към тях и лицата, които поддържаха светски връзки с Вилфор, се получаваше едно внушително множество.

Предупредиха веднага властите и получиха разрешение двете погребения да станат едновременно. Пред дома на господин дьо Вилфор спря втора разкошна катафалка, на която пренесоха ковчега от товарната кола.

Двамата покойници щяха да бъдат погребани в гробището Пер Лашез, дето господин дьо Вилфор бе построил отдавна гробница за цялото семейство.

В тази гробница почиваше вече бедната Рене, която родителите й последваха след десет години.

Винаги любопитен и вълнуван от погребални шествия, Париж наблюдаваше с благочестиво мълчание великолепния кортеж, придружаващ до последното им жилище две прочути имена от старата аристокрация, известни със своя традиционализъм, вярност в приятелството и упорита принципност.

Бошан, Албер и Шато Рено, които бяха в една и съща кола, разговаряха за тази почти внезапна смърт.

— Миналата година видях госпожа дьо Сен Меран в Марсилия — каза Шато Рено, — връщах се тогава от Алжир. Човек би казал, че ще живее сто години — толкова беше здрава, разсъдлива и неуморно дейна. На колко години беше?

— На шестдесет и шест — отвърна Албер, — така поне ми каза Франц. Но тя не умря от старост, а от мъка по смъртта на маркиза; изглежда, че изобщо не е могла да дойде на себе си след сътресението от неговата смърт.

— Но от какво точно е починала? — запита Бошан.

— От мозъчен кръвоизлив, струва ми се, или от моментална апоплексия, което е едно и също, нали?

— Почти.

— От апоплексия ли? — повтори Бошан. — Малко невероятно. И аз съм виждал веднъж-дваж госпожа дьо Сен Меран. Тя беше дребничка, нежна, по-скоро нервна, отколкото сангвинична. Нарядко хора като госпожа дьо Сен Меран могат да получат апоплексия от скръб.

— Във всеки случай — каза Албер, — каквато болест или лекар да я е убил, господин дьо Вилфор, или по-точно госпожица Валантин, а може би още по-точно нашият приятел Франц става наследник на великолепно състояние: четиридесет хиляди франка годишен доход, струва ми се.

— Който ще се удвои при смъртта на оня стар якобинец Ноартие.

— Ето един упорит дядо — каза Бошан. — Tenacem propositi virum[202]. Обзаложил се е със смъртта навярно, че ще надживее всичките си наследници. И ще спечели, ей богу. Останал си е някогашният член на Конвента от 93 година, който бе казал в 1814 година на Наполеон: „Пропадате, защото империята ви е младо растение, изтощено от растежа си; приемете за настойник републиката, да се върнем на бойните полета с една добра конституция и аз ви обещавам петстотин хиляди войника, ново Маренго и нов Аустерлиц. Идеите не умират, господарю; понякога заспиват, но се събуждат по-силни, отколкото са били, преди да заспят.“

— Изглежда — каза Ламбер, — че за него хората са като идеите; само едно нещо ме безпокои, именно как Франц д’Епине ще се приспособи към един стар тъст, който не може да живее без жена му. Но къде е Франц?

— В първата кола, с господин дьо Вилфор, който го смята вече за член на семейството.

Във всяка кола от шествието се водеше почти същият разговор; хората се учудваха от тези два така бързи и неочаквани смъртни случая, но никой не подозираше ужасната тайна, която господин д’Авриньи бе разкрил на господин дьо Вилфор при нощната им разходка.

След около час път стигнаха до гробището: времето беше тихо, но мрачно, в пълна хармония с тъжното тържество, което щеше да се състои. Между лицата, които се отправяха към гробницата, Шато Рено позна Морел, дошъл с кабриолет; вървеше сам, бледен и мълчалив по пътечката, край която растяха тисове.

— Вие тук! — учуди се Шато Рено, като улови под ръка младия капитан. — Нима се познавате с господин дьо Вилфор? Как да си обясня тогава, че никога не съм ви виждал у дома му?

— Не познавам господин дьо Вилфор — отвърна Морел, — а познавах госпожа дьо Сен Меран.

В този миг към тях се присъедини Албер, придружен от Франц.

— Мястото не е подходящо за запознаване — каза Албер, — но все едно, ние не сме суеверни. Господин Морел, позволете да ви представя господин Франц д’Епине, чудесен спътник, с когото обиколих Италия. Драги Франц, това е господин Максимилиан Морел, отличен приятел, когото си създадох в твое отсъствие и чието име ще чуваш всякога, когато става дума за сърдечност, духовитост и любезност.

Морел се поколеба за миг. Запита се дали не е осъдително лицемерие да поздрави почти приятелски човека, против когото тайно се бореше; но си припомни своята клетва и сериозността на положението; постара се да не издаде с чувствата си и поздрави сдържано Франц.

— Госпожица дьо Вилфор трябва много да тъжи, нали? — обърна се Дебре към Франц.

— О, господине — отвърна необяснимо тъжно Франц, — тази сутрин беше така посърнала, че едва я познах.

Тия думи, така прости наглед, сломиха сърцето на Морел. Този човек бе видял значи Валантин, бе разговарял с нея?

Младият и буен офицер трябваше да направи невероятно усилие, за да устои на желанието да наруши клетвата си.

Той улови под ръка Шато Рено и го повлече бързо към гробницата, пред която гробарите бяха сложили двата ковчега.

— Великолепно жилище — каза Бошан, като погледна мавзолея, — летен и зимен дворец. И вие ще го обитавате някога, драги д’Епине, защото сте вече почти от семейството. Аз, като философ, искам някоя виличка, някоя къщичка под дърветата, без толкова дялан камък върху нещастното ми тяло. В смъртния си час ще кажа на хората край мене това, което Волтер казал на Пирон: „Eo rus…“[203]и толкова… Дявол да го вземе, Франц, не унивайте, жена ви става богата наследница.

— Вие сте наистина нетърпим, Бошан — каза Франц. — Политиката ви е научила да се надсмивате на всичко, а хората, които се занимават с нея, не вярват в нищо. Но все пак, Бошан, когато имате честта да сте между простосмъртни и щастието да се отделите за миг от политиката, постарайте се да си възвърнете сърцето, което оставяте в гардероба на едната или другата камара.

— Ех, боже мой — отвърна Бошан. — Та какво е животът? Спирка в преддверието на смъртта.

— Намразих вече Бошан — обади се Албер.

И отстъпи на няколко крачки с Франц, като остави Бошан да философствува с Дебре.

Гробницата на семейство Вилфор беше куб от бели камъни, висок около двадесет стъпки; една вътрешна преграда я разделяше на две: за семейство дьо Сен Меран и за семейство Вилфор; всяко отделение имаше свой вход.

Тук нямаше като в други гробници жалките лавици за по-пестовно подреждане на мъртвите с надписи, напомнящи етикети; през бронзовата врата се съзираше отначало само едно строго, мрачно преддверие, отделено от същинската гробница със стена.

В тази именно стена бяха двете врати, за които току-що споменахме, водещи към гробниците Вилфор и Сен Меран.

Тук можеше да се изрази свободно скръбта, безмълвният размисъл, риданията на дошлия да се помоли в гробницата, несмущаван от песните, виковете и тичането на посетителите, дошли в Пер Лашез за разходка или за любовна среща.

Двата ковчега бяха поставени в дясното отделение — за семейство дьо Сен Меран; положиха ги върху предварително приготвени стойки; в светилището влязоха само Вилфор, Франц и някои от най-близките роднини.

Тъй като религиозният обред бе извършен пред входа, а речи нямаше да има, присъствуващите се разделиха веднага; Шато Рено, Албер и Морел на една страна, Дебре и Бошан на друга.

Франц и Вилфор останаха пред вратата на гробището.

Морел се спря под някакъв предлог; видя Франц и господин дьо Вилфор да си тръгват в една кола и сметна това за лош знак. Върна се в града в една кола с Шато Рено и Албер, но не чу нито дума от разговора им.

Действително, когато се разделяше с Франц, господин дьо Вилфор му каза:

— Кога ще ви видя пак, господин д’Епине?

— Когато желаете, господине — отвърна Франц.

— Колкото е възможно по-скоро.

— На ваше разположение, господине, ще ви бъде ли приятно да се върнем заедно?

— Ако не виждате някакво неудобство.

— Никакво.

Така именно бъдещите зет и тъст се качиха в една и съща кола, а Морел, като ги видя, с основание се разтревожи.

Вилфор и Франц се върнаха в предградието Сент Оноре.

Без да се обади някому, без да поговори нито със съпругата, нито с дъщеря си, кралският прокурор въведе младежа в кабинета си и му предложи стол.

— Трябва да ви припомня, господин д’Епине — започна той, — че моментът не е може би така зле избран, както би могло да се стори на пръв поглед, защото изпълнението на волята на един покойник е първото приношение, което може да му се направи; аз трябва да ви припомня желанието, изказано завчера от госпожа дьо Сен Меран в предсмъртния й час, именно женитбата на Валантин да не се отлага. Както знаете, работите на покойната са в пълен ред; завещанието й осигурява на Валантин цялото състояние на Сен Меранови; нотариусът ми показа вчера документите, които позволяват да се състави окончателно брачният договор. Можете да се срещнете с нотариуса и да поискате от мое име да ви покаже документите. Нотариусът е господин Дешан, площад Бово, предградие Сент Оноре.

— Господине — отвърна д’Епине, — може би не е подходящо за госпожица Валантин, потънала в своята мъка, да мисли за женитба; и аз се боя, наистина много…

— Валантин — прекъсна го господин дьо Вилфор — няма по-голямо желание от това, да изпълни последните нареждания на баба си; уверявам ви, че от нейна страна не ще има пречки.

— В такъв случай, господине, тъй като и от моя страна не ще има пречки — каза Франц, — можете да постъпите, както намерите за добре; аз съм дал дума и ще я удържа не само с удоволствие, но и с радост.

— Тогава — каза Вилфор — няма защо да се бавим; договорът трябваше да бъде подписан преди три дни и сигурно е вече готов; може да бъде подписан още днес.

— Но траурът? — поколеба се Франц.

— Бъдете спокоен, господине — отвърна Вилфор, — в моя дом външните условия се спазват винаги. Госпожица дьо Вилфор може да се оттегли през задължителните три месеца в имението си Сен Меран; казвам имението си, защото то е нейно. Там, ако желаете, след осем дни може да се подпише безшумно и скромно гражданският брак. Госпожа дьо Сен Меран бе изказвала неведнъж желание внучката й да се омъжи в това имение. След сключването на брака вие можете да се върнете в Париж, а съпругата ви ще прекара времето на задължителния траур с втората си майка.

— Както обичате, господине — каза Франц.

— Тогава — продължи господин дьо Вилфор — дайте си труд да почакате половин час, Валантин ще слезе в салона. Ще изпратя да повикат господин Дешан, ще прочетем и подпишем веднага договора, а госпожа дьо Вилфор ще замине още тази вечер с Валантин в имението, дето и ние ще ги намерим след осем дни.

— Господине — заяви Франц, — имам да ви отправя само едно искане.

— Какво е то?

— Желая при подписването да присъствуват Албер дьо Морсер и Раул дьо Шато Рено; знаете, че те са мои свидетели.

— Половин час е достатъчен, за да им съобщим; желаете да ги доведете сам ли, или предпочитате да изпратя някого?

— Предпочитам да отида лично, господине.

— В такъв случай ще ви чакам след половин час, бароне, дотогава и Валантин ще бъде готова.

Франц се поклони на господин дьо Вилфор и излезе.

Щом входната врата се затвори след барона, Вилфор изпрати да предупредят Валантин, че след половин час ще трябва да слезе в салона, защото очакват нотариуса и свидетелите на господин д’Епине.

Тази неочаквана вест предизвика голямо вълнение в къщата. Госпожа дьо Вилфор просто не повярва, а Валантин остана като гръмната.

Огледа се, сякаш се чудеше от кого може да потърси помощ.

Поиска да слезе при дядо си, но господин дьо Вилфор я срещна на стълбите, улови я под ръка и я заведе в салона.

В хола се озоваха пред Бароа, комуто Валантин отправи отчаян поглед.

Миг след Валантин в салона влезе госпожа дьо Вилфор с малкия Едуар. Личеше, че и младата жена е взела участие в скръбта на семейството; беше бледа и изглеждаше ужасно изморена.

Тя седна, взе Едуар на коленете си и започна да притиска почти несъзнателно от време на време до гърдите си това дете, в което изглеждаше съсредоточен целият й живот. След малко в двора изтрополиха две коли. Едната беше на нотариуса, другата на Франц и приятелите му.

След миг всички бяха в салона.

Валантин беше толкова бледа, че вените по слепоочията й се очертаваха и се спускаха по бузите.

Франц не можеше да превъзмогне своето смущение. Шато Рено и Албер се гледаха изненадано: предстоящата церемония им се струваше не по-малко тъжна от току-що приключилото погребение.

Госпожа дьо Вилфор се бе заслонила зад една кадифена завеса и тъй като беше постоянно наведена към сина си, мъчно можеше да се прочете по лицето какво става в душата й. Господин дьо Вилфор беше, както винаги, невъзмутим. След като нареди на масата книжата с присъщата на юрист методичност, нотариусът седна в креслото, вдигна очилата на челото си и се обърна към Франц:

— Вие сте господин Франц дьо Кенел, барон д’Епине, нали? — запита той, при все че му беше много добре известно.

— Да, господине — отвърна Франц.

Нотариусът се поклони.

— Трябва да ви предупредя, господине, от името на господин дьо Вилфор, че проектираният ваш брак с госпожица Валантин дьо Вилфор е променил намеренията на господин Ноартие по отношение на внучката му и той я лишава напълно от наследството, което трябваше да й остави. Ще побързам да добавя — продължи нотариусът, — че завещателят има право да я лиши само от част, а не от цялото наследство и поради това завещанието му ще бъде обявено чисто и просто за недействително.

— Да — каза Вилфор, — но аз предупреждавам господин д’Епине, че докато съм жив, не ще допусна да се оспори завещанието на баща ми, тъй като служебното ми положение не позволява никакъв публичен скандал.

— Господине — отвърна Франц, — неприятно ми е, че подобен въпрос се повдига пред госпожица Валантин. Никога не съм се осведомявал за размера на състоянието й, което, колкото и да бъде намалено, ще бъде все пак по-голямо от моето. В сродяването ни с господин дьо Вилфор моето семейство печели почит, а лично аз — щастие.

Валантин кимна едва уловимо в знак на благодарност и две сълзи се плъзнаха безшумно по бузите й.

— Впрочем, господине — каза Вилфор, като се обръщаше към бъдещия си зет, — като изключим тази загуба на част от очакванията ви, това завещание с нищо не би трябвало да ви засегне; то се обяснява с умствената немощ на господин Ноартие. На моя баща е неприятно не това, че госпожица дьо Вилфор се омъжва за вас, а изобщо, че Валантин се омъжва; брак с всеки би му вдъхнал същата скръб. Старостта е егоистична, господине, а госпожица дьо Вилфор беше за господин Ноартие верен другар, какъвто госпожа баронеса д’Епине не ще може да бъде. Поради нещастното състояние на баща ми ние му говорим нарядко по сериозни въпроси, защото при отслабналите си умствени способности той не би могъл да ги следи и аз съм напълно убеден, че макар и да помни за женитбата на внучка си, господин Ноартие е забравил името на своя бъдещ зет.

Господин дьо Вилфор току-що бе изрекъл тия думи, на които Франц отвърна с поклон, когато вратата се отвори и на прага застана Бароа.

— Господа — каза той с необичайно твърд глас, съвсем необичаен за слуга, който се обръща към господарите си в такъв тържествен момент, — господа, господин Ноартие дьо Вилфор желае да говори незабавно с господин Франц дьо Кенел, барон д’Епине.

И Бароа, като нотариуса, за да не стане някаква грешка, спомена всички титли и имена на годеника.

Вилфор трепна, госпожа дьо Вилфор свали своя син от скута си, Валантин стана бледа и безмълвна като статуя.

Албер и Шато Рено се спогледаха отново, още по-изненадани.

Нотариусът погледна Вилфор.

— Невъзможно — каза кралският прокурор, — освен това господин д’Епине не може да напусне в този момент салона.

— Именно в този момент — продължи все така твърдо Бароа — моят господар, господин Ноартие, желае да поговори по много важни въпроси с господин Франц д’Епине.

— Проговори ли вече дядо Ноартие? — запита Едуар с обичайното си нахалство.

Но госпожа дьо Вилфор дори не се усмихна на тази шега, толкова загрижени изглеждаха всички, толкова тържествен изглеждаше моментът.

— Кажете на господин Ноартие — повтори Вилфор, — че това, което иска, не може да стане.

— Господин Ноартие ми поръча да предупредя господата, че в такъв случай ще заповяда да го донесат в салона.

Изненадата достигна своя връх.

По лицето на госпожа дьо Вилфор пробягна някакво подобие на усмивка. Валантин вдигна неволно очи към тавана — да благодари на бога.

— Валантин — каза господин дьо Вилфор, — идете да поразберете какво е това ново хрумване на дядо ви.

Валантин веднага тръгна, но господин дьо Вилфор се отметна.

— Почакайте — спря я той. — Ще ви придружа.

— Извинете, господине — обади се и Франц, — но щом господин Ноартие иска да види мене, тъкмо аз трябва да се отзова на желанието му; освен това ще се радвам да му изкажа почитанията си, тъй като досега не съм имал случай да помоля за тази чест.

— Боже мой — каза явно разтревожен Вилфор, — не се безпокойте.

— Извинете, господине — заяви Франц с тона на човек, взел непоколебимо решение. — Но аз не желая да пропусна този случай да докажа на господин Ноартие колко погрешно би било да изпитва към мене неприязън, която съм решен да преодолея — каквато и да бъде тя — с дълбоката си преданост.

И без да позволи на Вилфор да го забави, Франц стана и тръгна с Валантин, която вече слизаше по стълбата, радостна като давещ се, който се залавя за скала.

Господин дьо Вилфор тръгна подир тях.

Шато Рено и Морсер се спогледаха за трети път, още по-учудено от първите два пъти.

Дата добавления: 2015-10-13