LVIII. Господин ноартие дьо Вилфор

Ето какво се бе случило в дома на кралския прокурор, след като госпожа Данглар и дъщеря й си бяха отишли и докато бе траял току-що разказаният разговор.

Господин дьо Вилфор влезе при баща си, последван от госпожа дьо Вилфор; а знаем къде беше Валантин.

След като поздравиха стареца и отпратиха прислужника Бароа, който му служеше повече от двадесет и пет години, и двамата седнаха при него.

Настанен в голямото кресло с колелца, дето го поставяха сутрин и отдето го вдигаха вечер, пред голямо огледало, в което се оглеждаше цялото помещение, за да може той да вижда кой влиза и излиза в стаята, без дори да прави опит да се помръдне — нещо съвършено невъзможно, — господин Ноартие, неподвижен като труп, гледаше с умни и живи очи децата си, чиято церемониална почтителност му подсказваше някакво неочаквано официално съобщение.

Зрението и слухът бяха единствените сетива, които съживяваха още, като две искри, тази човешка плът, узряла вече за гроба; а погледът, издаващ този вътрешен живот, приличаше на далечните светлини, които възвестяват нощем на загубен в пустинята пътник, че някакво живо същество все още бди в тишината и мрака.

В това черно око на стария Ноартие, с надвиснала над него черна вежда — при все че дългата до раменете коса беше съвършено бяла, — в това черно око, както става често с човешки орган, който се развива за сметка на други, бяха стаени цялата жизненост, целият разум, изпълвали някога това тяло и тая душа. Липсваше, разбира се, движението на ръката, звукът на гласа, стойката на тялото; но могъщото око заместваше всичко; този човек повеляваше с очите си; благодареше с очите си; той беше труп, чиито очи продължаваха да живеят, и нищо не беше понякога така ужасно, както мраморното лице, в което пламваше гняв или проблясваше радост. Само трима души умееха да разбират този език на нещастния парализиран: Вилфор, Валантин и старият слуга, когото вече споменахме. Но тъй като Вилфор виждаше твърде нарядко баща си, и то само когато беше неизбежно, тъй като когато го виждаше, не се стараеше да му достави удоволствие, като покаже, че го разбира, единствената радост на стареца беше внучката му. Валантин се бе научила с преданост, любов и много усилие да разбира господин Ноартие. На този безгласен или неразбираем за другите език тя отговаряше гласно, с изражението на лицето си, с цялата си душа и по този начин се водеха оживени разговори между девойката и тази така наречена плът, почти превърната в прах, но представляваща все още жив човек с огромни знания, нечувана прозорливост и могъща воля, доколкото може да бъде могъщ един дух, окован в плът, на която не може вече да заповядва.

И така, Валантин бе разрешила необикновената задача да разбира мислите на стареца, за да може да му съобщава и своите; и благодарение на това постижение много нарядко се случваше, когато се отнасяше за обикновени житейски неща, тя да не отгатне съвършено точно желанието на този жив дух или нуждите на този почти безчувствен труп.

А слугата, който — както вече казахме — обслужваше от двадесет и пет години своя господар, познаваше така добре навиците му, че Ноартие много нарядко трябваше да поиска нещо от него.

Вилфор не се нуждаеше нито от единия, нито от другия, за да започне с баща си необикновения разговор, за който бе дошъл. Казахме, че сам той знаеше отлично речника на стареца и не го използуваше по-често само от досада и безразличие. След като остави Валантин в градината и отпрати Бароа, той седна отдясно на баща си, докато госпожа Вилфор сядаше отляво.

— Господине — започна синът, — не се учудвайте, че Валантин не се качи с нас, нито че отпратих Бароа. Защото разговорът ни не е от тези, които могат да се водят пред младо момиче или пред слуга; госпожа дьо Вилфор и аз трябва да ви направим едно съобщение.

Лицето на Ноартие остана безчувствено при тоя увод, но погледът на Вилфор, напротив, искаше да проникне сякаш до самото сърце на стареца.

— И ние с госпожа дьо Вилфор — продължи кралският прокурор с леден, недопускащ възражение глас — сме уверени, че това съобщение ще ви достави удоволствие.

Окото на стареца беше все така неподвижно: той слушаше. Нищо повече.

— Господине — започна пак Вилфор, — омъжваме Валантин.

Лицето на стареца остана при тая вест студено като восъчна маска.

— Бракосъчетанието ще се извърши до три месеца — продължи Вилфор.

Окото на стареца остана все така безжизнено. Госпожа дьо Вилфор побърза да добави:

— Ние мислихме, че тази вест ще ви заинтересува, господине; защото винаги сме смятали, че обичате Валантин; остава само да ви кажем името на момъка, когото сме й избрали. Това е една от най-завидните партии, които Валантин би могла да очаква; избраникът е богат, с блестящо име, с поведение и вкусове, които са пълна гаранция за щастие. Не може да не го познавате. Става дума за господин Франц дьо Кенел, барон д’Епине.

Докато траеше кратката реч на жена му, Вилфор гледаше стареца по-внимателно от всеки друг път. Когато госпожа дьо Вилфор произнесе името на Франц, окото на Ноартие, така добре познато на сина, трепна и през клепачите, които се полуотвориха като проговарящи устни, светна мълния.

Кралският прокурор знаеше отдавнашната всеизвестна вражда между Ноартие и бащата на Франц, затова разбра този плам и това вълнение; но се направи, че не ги забелязва, и продължи оттам, дето жена му бе спряла:

— Господине — каза той, — тъй като Валантин скоро ще навърши деветнадесет години, разбирате колко е важно най-после да я задомим. Но все пак ние не ви забравихме при преговорите и се уверихме предварително, че съпругът на Валантин ще се съгласи да живее, ако не при нас — това ще бъде може би неудобно за едно младо семейство, — то поне при вас; Валантин много ви обича, вие, струва ми се, също я обичате, а по този начин няма да промените с нищо навиците си, само вместо едно дете за вас ще се грижат две.

Мълнията в окото на Ноартие блесна кървавочервена. Явно беше, че в душата на стареца става нещо страшно; явно беше, че като не можеше да избухне, той се задушаваше от мъка и гняв, защото лицето му стана пурпурно, а устните посиняха.

Вилфор отвори спокойно прозореца и каза:

— Тук е много горещо, а това е вредно за господин Ноартие.

Върна се, но не седна.

— Този брак — добави госпожа дьо Вилфор — радва господин д’Епине и семейството му; семейството се състои впрочем само от един чичо и една леля. Майка му починала при раждането му, а баща му бил убит в 1815 година, значи когато малкият е бил едва двегодишен. Така че той е сега напълно независим.

— Загадъчно убийство — каза Вилфор, — при което убийците останаха неоткрити, при все че мнозина бяха заподозрени.

Ноартие направи усилие и сви устни сякаш за усмивка.

— Но истинските виновници — продължи Вилфор, — които знаят, че са извършили убийството, тия, които човешкото правосъдие може да накаже приживе, а божието след смъртта им, биха били щастливи да са на наше място, да имат дъщеря, за да я омъжат за господин Франц д’Епине и да задушат по тоя начин и най-слабото подозрение.

Ноартие се бе успокоил с усилие, каквото човек не можеше да очаква от тоя сломен организъм.

— Да, така е — отговаряше погледът му, изразяващ едновременно дълбоко презрение и гняв.

Вилфор отвърна с леко свиване на рамене на тоя поглед, чийто смисъл съвсем ясно бе разбрал. После даде знак на жена си да стане.

— А сега, господине — каза госпожа дьо Вилфор, — приемете моите почитания. Ще ви бъде ли приятно Едуар да ви изкаже своите?

Уговорено беше старецът да изказва съгласието си, като затвори очи, отказа — като примигне няколко пъти, а искането на нещо — като погледне нагоре.

Ако искаше да види Валантин, затваряше само дясното око.

Ако искаше да види Бароа, затваряше лявото.

При предложението на госпожа дьо Вилфор той примигна бързо.

Госпожа дьо Вилфор прехапа устни при този рязък отказ.

— Да ви изпратя тогава Валантин? — запита тя.

— Да — отвърна старецът с бързо затваряне на очите.

Господин и госпожа дьо Вилфор се сбогуваха и си тръгнаха, като заповядаха да повикат Валантин, вече предупредена впрочем, че тоя ден трябва да изпълни някакво поръчение при господин Ноартие.

Поруменяла от вълнение, Валантин влезе при стареца, след като другите бяха вече излезли. Още от пръв поглед тя разбра колко се измъчва дядо й и колко неща би желал да й каже.

— О! Дядо! — извика тя. — Какво се е случило? Разсърдили са те, нали, и си се ядосал?

— Да — затвори очи той.

— На кого се сърдиш? На татко ли? Не. На госпожа дьо Вилфор ли? Не. На мене ли?

Старецът потвърди с очи.

— На мене ли? — повтори учудено Валантин.

Старецът отново потвърди.

— А какво съм ти направила, дядо? — извика Валантин.

Никакъв отговор. Тя продължи:

— Аз не съм те виждала цял ден; да не са ти разправяли нещо за мене?

— Да — каза бързо погледът на стареца.

— Чакай да помисля. Господи, кълна ти се, дядо… Ах! Господин и госпожа дьо Вилфор излязоха оттук, нали?

— Да.

— Те ли ти казаха нещо, което те е разсърдило? Какво? Да ида ли да ги питам, за да мога да се оправдая пред тебе?

— Не, не — каза погледът.

— О! Но ти ме плашиш! Какво са могли да ти кажат, боже мой? — Тя се замисли.

— О! Отгатнах — сниши глас тя и се приближи към стареца. — Навярно са говорили за женитбата ми.

— Да — отвърна сърдитият поглед.

— Разбирам. Сърдиш ми се, защото не ти казах. Само че, знаеш ли, те ми поръчаха по никакъв начин да не ти казвам; и на мене не бяха казали, но аз открих малко невъзпитано тайната; затова не посмях да ти я кажа. Прощавай, дядо Ноартие.

Отново втренчен и неподвижен, погледът като че отвърна: „Не само мълчанието ти ме огорчава“.

— Какво има? — запита девойката. — Може би мислиш, че ще те оставя, дядо, и ще те забравя, като се омъжа?

— Не — отвърна старецът.

— Сигурно са ти казали, че господин д’Епине е съгласен да живеем заедно с тебе?

— Да.

— Защо се сърдиш тогава?

Очите на стареца се изпълниха с безгранична нежност.

— Да, разбирам — каза Валантин. — Защото ме обичаш, така ли?

Старецът потвърди с очи.

— И се страхуваш, че може да бъда нещастна?

— Да.

— Не обичаш ли господин Франц?

Очите повториха три-четири пъти.

— Не, не, не.

— Тогава трябва да ти е много мъчно, дядо?

— Да.

— Е добре, слушай — каза Валантин, като коленичи пред Ноартие и обви с ръце шията му, — и на мене ми е мъчно, защото и аз не обичам господин Франц д’Епине.

Радостен плам светна в очите на дядото.

— Помниш ли колко ми се разсърди, когато исках да постъпя в манастир?

Сълза овлажни сухия клепач на стареца.

— А пък аз исках — продължи Валантин — само да се отърва от тая женитба, която ме отчайва.

Ноартие започна да се задъхва.

— Много ли те огорчава тая женитба, дядо? О, боже, да можеше да ми помогнеш, да можехме двамата да осуетим намерението им. Но ти си безсилен пред тях, макар че имаш такъв силен дух и такава твърда воля; но ако трябва да се бориш, си слаб като мене, и дори повече от мене! Уви! Какъв защитник можеше да ми бъдеш, когато беше силен и здрав; но днес можеш само да ме разбираш и да се радваш или да страдаш заедно с мене. Това е последното щастие, което господ е забравил да ми отнеме заедно с другите.

При тия думи очите на Ноартие погледнаха така хитро и дълбоко, че девойката сякаш разчете в тях думите:

— Мамиш се, аз все още мога да сторя много нещо за тебе.

— Можеш ли да сториш нещо за мене, мили дядо? — запита Валантин.

— Да.

Ноартие погледна нагоре. Това беше уговореният знак, че иска нещо.

— Какво искаш, мили дядо? Чакай да видя!

Тя се замисли, започна да изказва последователно каквото намислеше, и като видя, че старецът отговаря постоянно с не на всичките й предложения:

— Добре — каза, — да опитаме другояче, щом съм толкова недосетлива!

Изреди една подир друга всички букви от А до Н, като запитваше усмихнатото око на парализирания; при Н Ноартие направи знак, че е това.

— О! — каза Валантин. — Това, което искате, започва с буквата Н; трябва ни нещо с буквата Н, така ли? Добре, да видим какво е това нещо! На, не, ни, но.

— Да, да, да — отвърна старецът.

— А-а, значи но?

— Да.

Валантин донесе речник и го сложи на подставка пред Ноартие; отвори го и щом погледът на стареца зашари по страниците, започна да посочва с пръст по колоните.

Това упражнение се бе повтаряло толкова пъти през шестте години, откакто Ноартие се намираше в тежкото си сегашно състояние, че тя отгатваше вече мисълта му така лесно, както ако сам той би бил в състояние да търси в речника.

При думата нотариус Ноартие й направи знак да спре.

— Нотариус — каза тя. — Нотариус ли искаш, дядо?

Старецът направи знак, че иска наистина нотариус.

— Да изпратя тогава за нотариус? — запита Валантин.

— Да — отвърна парализираният.

— Трябва ли да знае баща ми?

— Да.

— Бързаш ли да видиш нотариуса?

— Да.

— Тогава, мили дядо, ще изпратя още сега да го повикат; само това ли искаш?

Валантин изтича до звънеца и каза на слугата да извика при дядо си господин или госпожа дьо Вилфор.

— Доволен ли си? — запита тя. — Да… сигурно, нали? Не беше лесно да се открие това нещо.

Девойката се усмихна на дядо си, както би се усмихнала на дете.

Господин дьо Вилфор се върна заедно с Бароа.

— Какво желаете, господине? — обърна се той към парализирания.

— Господине — каза Валантин, — дядо ми иска да му доведем нотариус.

При това странно и главно неочаквано искане господин дьо Вилфор се спогледа с парализирания.

— Да — потвърди болният с твърдост, от която личеше, че с помощта на Валантин и на стария слуга, узнал вече желанието му, е готов да издържи борбата.

— Желаете нотариус ли? — повтори Вилфор.

— Да.

— За какво ви е?

Ноартие не отговори.

— Но каква нужда имате от нотариус? — запита Вилфор.

Погледът на парализирания остана неподвижен и следователно ням, а това значеше: настоявам на искането си.

— За да ни изиграете някоя лоша игра ли? — каза Вилфор. — Струва ли си трудът?

— И все пак — каза Бароа с настойчивостта, присъща на отдавнашните прислужници, — щом господарят желае нотариус, очевидно има нужда от него. Така че аз отивам за нотариуса.

Бароа не признаваше друг господар освен Ноартие и не позволяваше никога да оспорват волята му.

— Да, желая нотариус — потвърди старецът, като затвори предизвикателно очи, сякаш искаше да каже: „Да видим дали ще дръзнете да ми откажете, каквото искам“.

— Щом искате непременно да дойде нотариус, ще го повикам; но аз ще му се извиня, а ще извиня и вас, защото сцената ще бъде много смешна.

— Няма значение — каза Бароа, — ще отида да го доведа.

И старият прислужник излезе победоносно.

Дата добавления: 2015-10-13