LIX. Завещанието

Когато Бароа излизаше, Ноартие погледна Валантин с лукаво любопитство, което предвещаваше твърде много. Девойката разбра този поглед, Вилфор също, защото лицето му се помрачи и той се навъси.

Взе си стол, настани се в стаята на парализирания и зачака.

Ноартие го наблюдаваше с пълно безразличие; но с крайчеца на окото си предупреди Валантин да не се тревожи и също да остане.

След четиридесет и пет минути прислужникът се върна заедно с нотариуса.

— Господине — започна Вилфор след поздравленията, — вика ви господин Ноартие дьо Вилфор, който е пред вас; пълна парализа го лиши от възможността да се движи и да говори, така че само ние успяваме с голяма мъка да доловим откъслечно какво мисли.

Ноартие направи с очи знак на Валантин така загрижено и повелително, че тя веднага отговори:

— Аз, господине, разбирам всичко, което дядо ми иска да каже.

— Вярно е — добави Бароа, — всичко, абсолютно всичко, както вече казах на господина, докато идвахме насам.

— Позволете, господине, и вие, госпожице — обърна се нотариусът към Вилфор и Валантин, — но при случай като този един държавен чиновник не може да действува необмислено, защото поема опасна отговорност. Първото необходимо условие за валидността на един документ е нотариусът да е напълно убеден, че е предал точно волята на този, който му я диктува. А сам аз не мога да бъда уверен в одобрението или неодобрението на един доверител, който не говори; и тъй като поради неговото онемяване обектът на желанията и нежеланията му не може да ми бъде ясно доказан, аз бих извършил едно незаконно и съвършено безполезно служебно действие.

Нотариусът направи крачка да си тръгне. Едва уловима победоносна усмивка пробягна по устните на кралския прокурор. А Ноартие погледна Валантин с израз на такава мъка, че тя препречи пътя на нотариуса.

— Господине — каза девойката, — езикът, на който разговарям с дядо си, е много лесен и аз мога да ви науча в няколко минути да го разбирате така добре, както го разбирам сама. Да видим, господине, какво е необходимо за пълното успокоение на съвестта ви?

— Всичко онова, което е необходимо, за да бъдат действията ми валидни, госпожице — отговори нотариусът, — с други думи, трябва да съм уверен в одобрението или неодобрението на доверителя. Един телесно болен човек може да завещава, стига да е душевно здрав.

— Е добре, господине, два знака ще ви уверят, че дядо ми никога не се е радвал по-пълно на умствените си способности. Господин Ноартие, който не може нито да говори, нито да се движи, си затваря очите, когато иска да каже да, и примигва няколко пъти, когато иска да каже не. Знаете вече достатъчно, за да можете да разговаряте с господин Ноартие. Опитайте.

Погледът, отправен от стареца към Валантин, беше така овлажнял от умиление и признателност, че самият нотариус го разбра.

— Дали чухте и разбрахте какво каза внучката ви, господине? — запита нотариусът.

Ноартие затвори полека очи и след един миг отново ги отвори.

— И одобрявате казаното от нея? С други думи, наистина ли изразявате мислите си чрез посочените от нея знаци?

— Да — потвърди старецът.

— Вие ли ме повикахте?

— Да.

— За да направите завещание?

— Да.

— И не желаете да си отида, преди да напиша това завещание?

Парализираният примига бързо няколко пъти.

— Е добре, господине — попита девойката, — разбрахте ли сега, успокои ли се съвестта ви?

Но преди нотариусът да й отговори, Вилфор го дръпна настрана:

— Господине — каза той, — смятате ли, че един човек може да понесе безнаказано такова страшно физическо сътресение като изпитаното от господин Ноартие дьо Вилфор, без да е било тежко засегнато и душевното му състояние?

— Не това ме тревожи, господине — отговори нотариусът, — но питам се, как ще можем да отгатваме мислите, за да получим отговорите?

— Сам виждате, че е невъзможно — каза Вилфор.

Валантин и старецът слушаха този разговор. Ноартие загледа Валантин така втренчено и твърдо, щото погледът му изискваше очевидно отговор.

— Господине — каза тя, — не се тревожете; колкото и да е, или по-точно, да ви се струва мъчно да откриете мисълта на дядо ми, аз ще ви я откривам така, че не ще се съмнявате ни най-малко в нея. От шест години насам съм при господин Ноартие и нека сам той каже дали през тия шест години някое негово желание е останало неотгатнато, защото не съм могла да го разбера.

— Не — отговори старецът.

— Да опитаме тогава — каза нотариусът, — приемате ли госпожицата за тълкувател на мислите ви?

Парализираният направи знак, че е съгласен.

— Добре, да видим сега, господине, какво искате от мене и какъв документ желаете да съставите?

Валантин изброи всички букви от азбуката до буквата З. При тая буква бе спряна от красноречивия поглед на Ноартие.

— Господинът желае буквата з — каза нотариусът. — Съвсем ясно.

— Почакайте — каза Валантин; после се обърна към дядо си: — За…

Старецът веднага я спря.

Валантин взе речника и започна да прелиства страниците пред внимаващия нотариус.

— Завещание — посочи пръстът й, спрян от погледа на Ноартие.

— Завещание! — извика нотариусът. — Ясно, господинът желае да направи завещание.

— Да — повтори няколко пъти Ноартие.

— Ще се съгласите, господине, че това е наистина странно — каза нотариусът на смаяния Вилфор.

— Вярно е — отвърна той; — а още по-странно ще бъде завещанието; защото все пак не мисля, че думите ще могат да се наредят върху хартията без съзнателно внушение от страна на дъщеря ми. А Валантин е може би премного заинтересована от това завещание, та не може да бъде подходящ тълкувател на неясните намерения на господин Ноартие дьо Вилфор.

— Не, не! — отвърна парализираният.

— Какво! — запита господин дьо Вилфор. — Нима Валантин не е заинтересована от вашето завещание?

— Не — потвърди Ноартие.

— Господине — каза нотариусът, който беше възхитен от тази странна случка и си обещаваше да я разкаже подробно на своите познати, — това, което само преди няколко минути ми се струваше невъзможно, е сега съвсем лесно: това завещание ще бъде чисто и просто едно духовно завещание, предвидено и позволено от закона, при условие че е било прочетено пред седем души свидетели, одобрено пред тях от завещателя и пак пред тях запечатано от нотариуса. Колкото до необходимото време, то едва ли ще бъде по-дълго от това за обикновено завещание; имаме най-напред неизменните установени формули, а повечето подробности ще получим от самото състояние на делата на завещателя и от вас, който ги познавате, защото сте ги ръководили. Освен това, за да бъде документът неатакуем, ние ще му придадем пълна достоверност; един мой колега ще ми бъде помощник и, противно на обичая, ще присъствува при диктуването. Доволен ли сте, господине? — продължи нотариусът, като се обърна към стареца.

— Да — отвърна Ноартие, сияещ, че са го разбрали.

— Какво ли ще прави? — запита се Вилфор, на когото високото служебно положение налагаше да бъде сдържан; освен това той не разбираше каква е целта на баща му.

Обърна се, за да изпрати за втория нотариус, посочен от първия; но Бароа бе чул всичко, отгатваше желанието на господаря си и бе вече излязъл.

Тогава кралският прокурор изпрати за съпругата си.

След четвърт час всички бяха събрани в стаята на парализирания; пристигна и вторият нотариус.

Двамата представители на властта се разбраха с няколко думи. Прочетоха на Ноартие една неясна, най-обикновена завещателна формула; после, за да започнат, така да се каже, проверката на умствените му способности, първият нотариус се обърна към него и каза:

— Когато човек прави завещание, господине, то е винаги в полза на някого.

— Да — отвърна Ноартие.

— Имате ли представа на каква сума възлиза състоянието ви?

— Да.

— Ще ви кажа последователно няколко увеличаващи се цифри; ще ме спрете, когато стигна до тази, която според вас отговаря за вашия случай.

— Да.

В този разпит имаше някаква особена тържественост; никога впрочем борбата между духа и плътта не е била по-ясна; и ако зрелището не беше, както казват хората, възвишено, то беше поне занимателно.

Всички бяха наобиколили Вилфор; вторият нотариус седеше пред една маса, готов да пише; първият нотариус стоеше прав пред него и водеше разпита.

— Състоянието ви надвишава цифрата триста хиляди франка, нали? — запита той.

Ноартие направи знак, че е така.

— Притежавате ли четиристотин хиляди франка? — запита нотариусът.

Ноартие не мръдна.

— Петстотин хиляди?

Същото положение.

— Шестстотин хиляди? Седемстотин хиляди? Осемстотин хиляди? Деветстотин хиляди?

Ноартие потвърди.

— Притежавате деветстотин хиляди франка?

— Да.

— В недвижими имоти? — запита нотариусът.

Ноартие отвърна отрицателно.

— В държавни ценни книжа ли?

Ноартие отвърна утвърдително.

— Които са у вас?

Един поглед към Бароа го накара да излезе; след минута се върна с малка касетка.

— Позволявате ли да отворим касетката? — запита нотариусът.

Ноартие отговори утвърдително.

Отвориха касетката и намериха за деветстотин хиляди франка акции от държавни заеми.

Първият нотариус ги подаде една след друга на колегата си; сумата беше точно такава, каквато бе посочил Ноартие.

— Така — каза той; — явно е, че разумът е непокътнат.

После се обърна към парализирания:

— И така, вие имате капитал от деветстотин хиляди франка, които трябва да ви донасят приблизително четиридесет хиляди франка годишна рента?

— Да — отвърна Ноартие.

— На кого желаете да оставите това състояние?

— О! — обади се госпожа дьо Вилфор; — в това няма никакво съмнение; господин Ноартие обича само внучката си, госпожица Валантин дьо Вилфор: тя се грижи за него от шест години насам, успя да спечели с усърдните си грижи обичта, бих казала, дори признателността на дядо си; и съвсем справедливо е да получи награда за своята преданост.

Окото на Ноартие светна гневно, сякаш разбираше това неискрено одобрение на госпожа дьо Вилфор за предполагаемите му намерения.

— На госпожица Валантин дьо Вилфор ли желаете наистина да оставите това състояние? — запита нотариусът, който смяташе, че ще трябва само да запише това изявление, но все пак държеше да се увери в съгласието на Ноартие, както и да го установи за останалите свидетели на тази странна сцена.

Валантин бе отстъпила малко назад и плачеше, навела глава; старецът я погледна за миг с дълбоко умиление; после се обърна към нотариуса и примига многозначително.

— Не? — каза нотариусът. — Не определяте значи госпожица дьо Вилфор за своя универсална наследница?

Ноартие повтори отрицателния знак.

— Не грешите ли? — извика смаяният нотариус. — Наистина ли казвате не?

— Не! — повтори Ноартие. — Не!

Валантин вдигна глава; и тя беше смаяна не от това, че я лишават от наследство, а защото бе могла да вдъхне чувство, което обикновено води до подобна постъпка.

Обаче Ноартие я изгледа с израз на такава дълбока нежност, че тя извика:

— О, дядо, виждам, че ме лишавате само от богатството, но не и от сърцето си.

— Да, разбира се, — казаха очите на парализирания, като се затвориха с израз, който не можеше да заблуди Валантин.

— Благодаря! Благодаря! — промълви девойката.

В душата на госпожа дьо Вилфор обаче това обезнаследяване пробуди неочаквана надежда; тя се приближи до стареца:

— Тогава оставяте състоянието си на вашия внук Едуар дьо Вилфор, така ли, скъпи ми господин Ноартие? — запита майката.

Примигването беше ужасно — изразяваше направо ненавист.

— Не — каза нотариусът; — може би на тук присъствуващия ваш син?

— Не — отвърна старецът.

Двамата нотариуси се спогледаха смаяни; Вилфор и жена му почувствуваха, че се изчервяват, единият от срам, другият от гняв.

— Но какво сме ви сторили, дядо? — каза Валантин. — Нима не ни обичате вече?

Погледът на стареца се плъзна набързо върху сина и снахата и се спря с израз на дълбока нежност върху Валантин.

— Е добре! — каза тя. — Щом ме обичаш, дядо, постарай се да свържеш тази обич със сегашната си постъпка. Ти ме познаваш и знаеш, че никога не съм мислила за богатството ти; освен това всички казват, че съм богата, дори много богата по майка; обясни се.

Ноартие спря упорито поглед върху ръката на Валантин.

— Ръката ми? — запита тя.

— Да — каза Ноартие.

— Ръката й? — повториха всички присъствуващи.

— О, господа, виждате, че всичко е безполезно, баща ми е луд — каза Вилфор.

— Ах! — извика изведнъж Валантин. — Разбирам! Женитбата ми, нали, дядо?

— Да, да, да — повтори три пъти парализираният, като пращаше мълнии при всяко повдигане на клепача.

— Сърдиш ни се за женитбата, нали?

— Да.

— Но това е нелепост — каза Вилфор.

— Извинете, господине — каза нотариусът, — всичко това е, напротив, напълно логично и ми прави впечатление, че много добре се свързва.

— Не искаш да се омъжа за господин Франц д’Епине, така ли?

— Не, не искам — каза окото на стареца.

— И лишавате внучката си от наследство — възкликна нотариусът, — защото се омъжва против волята ви?

— Да — отговори Ноартие.

— Така че, ако не е този брак, тя ще бъде ваша наследница?

— Да.

Около стареца настъпи дълбоко мълчание.

Двамата нотариуси се съвещаваха; Валантин бе скръстила ръце и гледаше с признателна усмивка дядо си; Вилфор хапеше тънките си устни; госпожа дьо Вилфор не можеше да скрие радостното чувство, което се бе изписало несъзнателно по лицето й.

— Но — каза най-после Вилфор, като прекъсна пръв мълчанието, — струва ми се, че само аз мога да съдя какви са предимствата, които изпъкват в защита на този брак. Само аз разполагам с ръката на дъщеря си, желая дъщеря ми да се омъжи за господин Франц д’Епине и тя ще се омъжи за него.

Валантин се отпусна разплакана в едно кресло.

— Господине — обърна се нотариусът към стареца, — какво смятате да сторите с богатството си, ако госпожица Валантин се омъжи за господин Франц?

Старецът не мръдна.

— Все пак смятате да се разпоредите някак с него?

— Да — отвърна Ноартие.

— В полза на някого от семейството ви?

— Не.

— В полза на бедните?

— Да.

— Но — каза нотариусът, — вие знаете, че законът не позволява да обезнаследите напълно сина си.

— Да.

— Ще се разпоредите следователно само за разполагаемата част.

Ноартие не мръдна.

— Желаете да се разпоредите с цялото си имущество, така ли?

— Да.

— Но след смъртта ви ще оспорят завещанието.

— Не.

— Баща ми ме познава, господине — каза господин дьо Вилфор, — той знае, че волята му е нещо свято за мене; освен това разбира, че при моето положение не мога да оспорвам завещание в полза на бедните.

Окото на Ноартие изрази тържество.

— Какво решавате, господине? — обърна се нотариусът към Вилфор.

— Нищо, господине. Щом баща ми е решил така, така ще бъде. Той не променя решенията си. Затова се примирявам. Тия деветстотин хиляди франка ще излязат от нашето семейство, за да обогатят болниците; но аз не ще се поддам на едно старческо хрумване и ще постъпя, както ми налага съвестта.

Вилфор излезе с жена си и остави баща си да прави, каквото завещание му е угодно.

Завещанието бе изготвено още същия ден; доведоха свидетели, старецът одобри завещанието, което бе запечатано в тяхно присъствие и предадено на съхранение у семейния нотариус господин Дешан.

Дата добавления: 2015-10-13