L. Семейство Морел

След няколко минути графът пристигна на улица Меле № 7.

Къщата беше бяла, приветлива, а в двора пред нея пъстрееха цъфнали храсти.

Когато вратарят отвори, графът позна веднага, че това е старият Коклес. Но тъй като той беше, както си припомняме, едноок, а от девет години насам и това единствено око беше значително отслабнало, Коклес не позна графа.

Преди да спрат пред входа, колите трябваше да правят завои, за да заобиколят един водоскок, бликащ в каменен басейн — разкош, който караше всички в квартала да завиждат и да наричат къщата малкия Версай.

Излишно е да казваме, че в басейна плуваха множество жълти и червени рибки.

Къщата освен сутерена с кухните и зимниците имаше приземие, два етажа и таван; младите я бяха купили заедно с допълнителните части, които се състояха от просторна работилница, два павилиона в дъното на градината и самата градина. Еманюел бе съзрял веднага, че тук може да се направи изгодна сделка: задържал бе къщата и половината градина, а работилницата, двата павилиона и останалата част от градината бе дал под наем, като ги бе отделил със зид от своята част; така че жилището му струваше твърде евтино, а при това беше самостоятелно като дома на най-взискателен собственик от предградието Сен Жермен.

Трапезарията беше дъбова; салонът от махагон и светлосиньо кадифе; спалнята от лимоново дърво и зелена дамаска; освен това имаше кабинет за Еманюел, който не работеше, и салон за музика за Жули, която не беше музикална.

Целият втори етаж беше на разположение на Максимилиан: това беше точно повторение на жилището на сестра му, само трапезарията беше устроена като билярдна, гдето той канеше приятелите си.

Когато колата на графа спря пред входа, Максимилиан наблюдаваше лично чесането на коня, като пушеше пура пред входа на градината.

Както казахме; Коклес отвори, а Батистен скочи от капрата и запита дали господин и госпожа Ербо и господин Максимилиан Морел могат да приемат господин граф дьо Монте Кристо.

— Граф дьо Монте Кристо, ли? — извика Морел, като хвърли пурата и изтича към госта. — Разбира се, че сме у дома си за него! Благодаря ви, безкрайно ви благодаря, господин графе, загдето не забравихте обещанието си.

Младият офицер стисна с такава сърдечност ръката на графа, щото беше невъзможно човек да се усъмни в искреността на жеста му; и Монте Кристо разбра веднага, че е бил очакван с нетърпение и посрещнат с радост.

— Елате — започна Максимилиан, — ще ви представя лично: човек като вас не може да бъде въведен от прислугата. Сестра ми обира в градината увехналите рози; зет ми чете край нея любимите си вестници — „La Presses“ и „Les Debats“; щом видите някъде госпожа Ербо, можете да сте сигурен, че в радиус от четири метра непременно ще намерите и господин Еманюел, и обратно, както казваме в политехниката.

Стъпките им сепнаха младата двадесет-двадесет и пет годишна жена в копринена домашна рокля, заета да чисти грижливо един розов храст.

Тази жена беше нашата малка Жули, станала госпожа Еманюел Ербо, както й бе предсказал пълномощникът на фирмата „Томсън и Френч.“

Тя извика, като видя непознатия. Максимилиан се разсмя.

— Не се безпокой, сестро — каза той, — господин графът е в Париж едва от два-три дена, но той знае вече какво е една рентиерка от Маре[140], а пък ако не знае, ще го научи от тебе.

— О, господине — ахна Жули, — истинско предателство е от страна на брата ми, който никак не щади сестра си, да ви доведе по този начин… Пенелон!… Пенелон!

Един старец, който прекопаваше леха с бенгалски рози, заби лопатата в земята и се приближи с каскет в ръка, като се постара да скрие колкото може по-добре тютюна за дъвчене някъде по-навътре в устата си. Два-три бели кичура посребряваха все още гъстата му коса, а загарът и будният смел поглед издаваха този моряк, почернял от екваториалното слънце и изгорял от морски бури.

— Стори ми се, че ме повикахте, госпожице Жули — каза той. — Ето ме.

Пенелон продължаваше да нарича дъщерята на господаря си госпожица Жули; не бе свикнал да я именува госпожа Ербо.

— Пенелон — каза Жули, — идете да предупредите господин Еманюел за радостното посещение, докато Максимилиан заведе госта ни в салона. — После се обърна към Монте Кристо: — Ще ми позволите да избягам за минутка, нали?

Без да дочака отговора на графа, изтича към един храсталак и стигна през страничната алея до сградата.

— Със съжаление виждам, драги господин Морел — започна Монте Кристо, — че предизвиках цяла революция у дома ви.

— А виждате ли — отвърна със смях Максимилиан — ей там съпруга, който също отива да смени сакото си с редингот? Защото, вярвайте ми, на улица Меле вече ви познават, разказвано е за вас.

— Тук, както личи, живее едно щастливо семейство — промълви графът, отговаряйки сякаш на своя собствена мисъл.

— Да, мога да ви уверя, че е така, господин графе; и защо не — нищо не им липсва, за да бъдат щастливи: млади са, весели са, обичат се и със своята рента от двадесет и пет хиляди франка — макар и двамата да са имали такива огромни богатства — си въобразяват, че са богати като Ротшилд.

— А при това двадесет и пет хиляди франка са малко — заяви Монте Кристо с нежност, която прониза сърцето на Морел като гласа на любещ баща; — но нашите млади хора няма да останат с тях; и те ще бъдат един ден милионери. Какъв е зет ви: адвокат… лекар?

— Беше търговец, господине, и пое фирмата на горкия ми баща. Господин Морел остави след смъртта си петстотин хиляди франка; половината получих аз, другата половина сестра ми. Защото ние сме само двамата. Когато се ожени за нея, зет ми нямаше друго наследство освен своята честност, несравним ум и безукорна почтеност, но се постара да се изравни по състояние със съпругата си. Започна да работи, докато събра двеста и петдесет хиляди франка; шест години му стигнаха за това. Трогателно беше наистина, господин графе, да гледа човек как тия двама работливи и единодушни млади хора, заслужаващи поради качествата си много по-голямо богатство, не пожелаха да променят нищо в реда на бащиния дом и се трудиха цели шест години, за да постигнат онова, което някои новатори биха постигнали за две-три години; но затова пък в Марсилия още хвалят храброто им себеотрицание. Най-после Еманюел отива един ден при жена си, току-що изплатила и последната вноска.

— Жули — казал й той, — ето последното руло от сто франка, донесено от Коклес, с което достигнахме двеста и петдесетте хиляди франка, колкото си бяхме определили да спечелим. Ще се задоволиш ли със скромните доходи, с които ще трябва да живеем занапред? Фирмата прави един милион оборот годишно и носи четиридесет хиляди франка печалба. Ако искаме, можем да продадем само след един час клиентелата си за триста хиляди франка. Ето писмо от господин Делоне, който ни ги предлага, за да обедини нашето предприятие със своето. Помисли какво да направим.

— Приятелю — отвърнала сестра ми, — фирмата „Морел“ може да се ръководи само от някой Морел. Нима възможността да спасим името на баща ни от превратностите на съдбата не струва триста хиляди франка?

— Така мислех и аз — казал Еманюел, — но исках да чуя и твоето мнение.

— Това е мнението ми, мили. Всички вземания са прибрани, всички задължения са платени; можем да теглим черта под сметката за половината месец и да затворим канцелариите. Да теглим чертата и да затворим.

Така и направили. Часът бил три. В три и четвърт се явил клиент, за да осигури отплаването на два кораба; това означавало чиста печалба от петнадесет хиляди франка в брой.

— Господине — отвърнал Еманюел, — обърнете се за това осигуряване към нашия колега господин Делоне. Ние вече ликвидирахме.

— Откога? — запитал изненаданият клиент.

— Отпреди четвърт час.

— Ето как, господине — продължи усмихнато Максимилиан, — сестра ми и зет ми останаха с двадесет и пет хиляди франка рента.

Морел току-що бе привършил разказа, от който на графа все повече и повече олекваше, когато Еманюел се върна с шапка и редингот. Той се поклони като човек, комуто е известно кой е гостът; после разведе графа из цветната градинка, преди да влязат в къщи.

Салонът вече ухаеше от цветята в огромна японска ваза със странични дръжки. Прилично облечена и кокетно вчесана (извършила бе този подвиг за десет минути), Жули се яви да посрещне госта още при влизането му.

Птички чуруликаха наблизо в широка клетка; клони на изкуствени абаноси и розови акации докосваха с гроздовете си завесите от светлосиньо кадифе; от всичко в този очарователен кът лъхаше покой — от песента на птиците до усмивката на стопаните.

Още щом влезе в къщата, графът усети как това щастие прониква и в него; и стоеше безмълвен, унесен, забравил, че го чакат да продължи разговора, прекъснат след първите приветствия.

Забеляза това почти непристойно мълчание и се изтръгна с усилие от своята замечтаност.

— Госпожо — започна най-сетне той, — простете ми вълнението, което навярно ви учудва, вас, свикналата с щастието и покоя, които виждам тук; но задоволството върху едно човешко лице е нещо толкова ново за мене, че не мога да ви се нагледам, на вас и на съпруга ви.

— Ние сме наистина щастливи, господине — отговори Жули; — но дълго сме страдали и малцина навярно са заплатили щастието си така скъпо, както сме го платили ние.

По лицето на графа се изписа любопитство.

— О! Това е цяла семейна история, както казваше онзи ден Шато Рено — обади се Максимилиан; — за вас, господин графе, свикнал да виждате прославени беди и богати радости, тази домашна картина не ще представлява интерес. И все пак, както ви каза Жули, ние сме преживели тежки страдания, макар и ограничени в тая тясна рамка.

— И бог ви изпрати, както на всички, утеха за вашите страдания, нали? — запита Монте Кристо.

— Да, господин графе — отговори Жули; — трябва да признаем, че стори за нас това, което прави само за своите избраници: изпрати ни един ангел.

Бузите на графа поруменяха и той се закашля, за да може да прикрие вълнението си, като поднесе кърпичката към устата си.

— Които са били родени в златна люлка и не са жадували за нищо — продължи Еманюел, — не знаят какво значи да живееш; както ония, които не са се намирали никога върху четири дъски сред разбушувано море, не знаят цената на ясното небе.

Монте Кристо стана и без да продума — за да не издаде с гласа вълнението си, — започна да се разхожда из салона.

— Нашият разкош ви кара да се усмихвате, господин графе — каза Максимилиан, който следеше с очи графа.

— О не — отвърна страшно пребледнелият Монте Кристо, като притискаше с едната си ръка своето разтуптяно сърце, а с другата показваше на момъка кристалния глобус, под който една копринена кесия почиваше върху възглавничка от черно кадифе. — Питам се само, за какво служи тази кесия, в която има, струва ми се, някаква хартия и един доста хубав елмаз?

Максимилиан отвърна тъжно:

— Това, господине, е най-скъпият ни семеен спомен.

— Да, елмазът е наистина доста хубав.

— О, брат ми няма предвид цената на камъка, макар че са я определили на сто хиляди франка, господин графе; той иска само да ви каже, че предметите в тази кесия са останки от ангела, когото споменахме преди малко.

— Ето нещо, което не мога да разбера, а не бива и да разпитвам, госпожо — отвърна Монте Кристо, като се поклони; — простете ми, нямах желание да бъда нескромен.

— Нескромен ли? Напротив, господин графе, ние сме щастливи, че ни давате възможност да обясним по-подробно случая. Ако пазехме в тайна доброто дело, което тази кесия напомня, не бихме я излагали така на показ. Бихме желали да го разгласим из целия свят, та трепването на нашия неизвестен благодетел да ни издаде присъствието му.

— Така ли? — каза глухо Монте Кристо.

— Господине — започна Максимилиан, като вдигна кристалния глобус и целуна благоговейно копринената кесия, — ето нещо, което се е докосвало до ръката на човек, спасил баща ни от смърт, нас от разорение, а името ни от позор; един човек, комуто ние, нещастни деца, обречени на нищета и плач, дължим това, че днес хората се възхищават от щастието ни. Това писмо — Максимилиан го извади от кесията и го подаде на графа — е било написано от тоя човек в деня, когато баща ми бе взел едно отчаяно решение, а елмазът бе даден от щедрия непознат като зестра на сестра ми.

Монте Кристо разгъна писмото и го прочете с израз на неизказано щастие; беше същото, изпратено на Жули от Синдбад моряка.

— Непознат ли, казвате? Нима човекът, които ви е направил тази услуга, е останал неизвестен за вас?

— Да, господине, никога не сме имали щастието да му стиснем ръката; но не защото не сме молили бога за това благоволение — продължи Максимилиан; — обаче в цялото приключение има нечия тайнствена намеса, която още не можем да разберем; всичко се насочва от невидима ръка, могъща като ръка на вълшебник.

— О! — намеси се Жули. — Аз не съм загубила надежда да целуна някой ден тази ръка, както целувам кесията, докосвана от нея. Преди четири години Пенелон беше в Триест; Пенелон, господин графе, е честният моряк, когото видяхте с лопата в ръка; от моряк той стана градинар. Пенелон беше, както казах, в Триест. Там видял на кея някакъв англичанин, който тъкмо щял да се качи на яхтата си; бил същият човек, дошъл при баща ми на 5 юни 1829 година и изпратил на 5 септември до мене това писмо. Пенелон твърди, че е бил безусловно същият човек, но все пак не посмял да му се обади.

— Англичанин! — промълви унесено Монте Кристо, обезпокоен от погледите на Жули. — Англичанин, казвате?

— Да — потвърди Максимилиан, — англичанин, който се представи у нас като пълномощник на фирмата „Томсън и Френч“ от Рим. Затова, когато казахте онзи ден у господин дьо Морсер, че господата Томсън и Френч са ваши банкери, аз просто изтръпнах. За бога, господине, познавате ли този англичанин? Това се случи, както ви казахме, през 1829 година.

— Но нали ми казахте, че фирмата „Томсън и Френч“ винаги е отричала да ви е правила подобна услуга?

— Да.

— Да не би тогава този англичанин да е човек, който от признателност към баща ви за някое благодеяние си е послужил с този предлог, за да ви услужи?

— При дадените обстоятелства, господине, можем да допуснем всичко, дори някое чудо.

— Как се казваше този човек? — запита Монте Кристо.

— Не е дал друго име — отвърна Жули, като загледа по-внимателно графа — освен това, с което е подписано писмото — Синдбад моряка.

— Това очевидно не е име, а псевдоним.

После, тъй като Жули го загледа още по-внимателно и се опита да долови и съпостави някои нотки в гласа му, побърза да продължи:

— Не е ли човек горе-долу на мой ръст, може би малко по-висок и по-слаб, с голяма връзка, закопчан, винаги стегнат с колан и винаги с молив в ръка?

— О, та вие го познавате! — извика Жули със светнали от радост очи.

— Не — отвърна Монте Кристо. — Само предполагам. Познавах един лорд Уилмор, който проявяваше наляво и надясно подобна щедрост.

— Без да се издава?

— Беше чудак, който не вярва в човешката признателност.

— О! — извика Жули със затрогващо вълнение, като скръсти ръце, — а в какво вярва тогава, нещастникът?

— Не вярваше, поне на времето, когато аз се запознах с него — отвърна Монте Кристо, когото това възклицание, изтръгнато от глъбините на една душа, бе развълнувало до сетната сърдечна фибра, — но оттогава може и да е получил доказателства, че признателност съществува.

— А познавате ли този човек, господине? — запита Еманюел.

— О, ако го познавате — извика Жули, — кажете ни, можете ли да ни заведете при него, да ни го покажете, да ни съобщите къде е? Слушай, Максимилиан, и ти, Еманюел: ако го намерим някой ден, ще трябва да го накараме да повярва, че сърцата умеят да помнят.

Монте Кристо усети сълзи в очите си; и направи пак няколко крачки из салона.

— За бога, господине — помоли Максимилиан, — кажете ни, каквото знаете за този човек!

— Уви! — отвърна Монте Кристо, потискайки вълнението в гласа си. — Ако благодетелят ви е лорд Уилмор, страхувам се, че никога няма да го видите. Разделих се с него преди две-три години в Палермо, когато той замина за някакви баснословни страни, отгдето се съмнявам да се върне някога.

— Колко сте жесток, господине! — извика уплашено Жули.

И се просълзи.

— Госпожо — отвърна тъжно Монте Кристо, като поглъщаше с поглед двете капки по бузите на Жули, — ако лорд Уилмор би видял това, което виждам аз сега, би обикнал пак живота, защото вашите сълзи щяха да го помирят с човешкия род.

И подаде ръка на Жули, която стисна неговата, дълбоко развълнувана от погледа, му и гласа му.

— Но този лорд Уилмор — залови се тя за последната надежда — е имал все пак родина, семейство, родители, бил е известен, нали? Не бихте ли могли?…

— О, не издирвайте, госпожо — прекъсна я графът, — не градете никакви надежди върху това, което ви казах. Не, лорд Уилмор не е по всяка вероятност човекът, когото търсите: той ми беше приятел, аз знаех всичките му тайни, би ми доверил и тази.

— А не ви е казвал нищо подобно? — извика Жули.

— Нищо.

— Нито дума, от която бихте могли да допуснете?…

— Нито дума.

— И все пак вие се сетихте изведнъж за него.

— О, нали знаете… в такива случаи човек прави предположения.

— Сестро — обади се Максимилиан в подкрепа на графа, — господин дьо Монте Кристо има право. Припомни си какво ни казваше толкова често добрият ни татко: това добро не ни дойде от англичанин.

Монте Кристо трепна.

— Какво казваше баща ви… господин Морел? — побърза да запита той.

— Баща ми смяташе, господине, че това е някакво чудо. Смяташе, че благодетелят ни е дошъл за нас от оня свят. Трогателно суеверие, господине, което не исках да разруша в благородното му сърце, при все че сам аз не вярвах в него! Колко пъти мислеше той за тоя човек, като споменаваше името на свой много скъп, отдавна загубен приятел; малко преди смъртта си, когато приближаването към вечността озари ума му с едно задгробно прозрение, тази мисъл, която беше дотогава само предположение, се превърна в сигурност и последните му предсмъртни думи бяха: „Максимилиан, онзи човек беше Едмон Дантес!“

Все по-засилващото се пребледняване на графа стана страшно при тия думи. Всичката кръв нахлу в сърцето му, той не можеше вече да проговори; извади часовника си, сякаш бе забравил колко е часът, взе си шапката, поклони се смутено и набързо на госпожа Ербо, а на Максимилиан и Еманюел стисна ръка.

— Позволете, госпожо — каза той, — да идвам от време на време да ви изказвам почитанията си. Обикнах вашия дом и съм признателен за посрещането; за пръв път от години насам ми се случва да се забравя.

И излезе с бързи крачки.

— Странен човек е този граф дьо Монте Кристо — каза Еманюел.

— Да — отвърна Максимилиан, — но смятам, че има прекрасно сърце и съм уверен, че ни обича.

— А пък на мене — обади се Жули — гласът му просто ми пронизваше сърцето и ми се струваше, че го чувам не за пръв път.

LI. ПИРАМ И ТИСБЕЯ [141]

Две трети от предградието Сент Оноре — зад красив частен дом, особено забележителен сред забележителните жили в този богат квартал — са заети от просторна градина, гдето клонести диви кестени се извисяват над стени, високи като крепостни зидове, и ронят напролет своите розови и бели цветове в дялани каменни вази, поставени успоредно върху две четвъртити колони, поддържащи желязна врата от времето на Луи XIII.

Въпреки великолепните мушката, които растат в двете вази и полюляват алените си цветове и мраморнозелени листа, този величествен вход е затворен доста отдавна: още откакто собствениците на къщата се ограничиха да използуват само нея, овощната градина, която гледа към предградието, и градината зад желязната врата, отдето се минаваше някога във великолепна зеленчукова градина от цял арпан[142], придадена към имението. Но когато демонът на спекулацията прокара черта — тоест улица — в края на зеленчуковата градина, а самата улица, още преди да бъде прокарана, получи име върху потъмняла желязна плочка, хората решиха, че зеленчуковата градина може да бъде продадена за строежи към новата улица и ще съперничи на голямата парижка артерия, наричана предградие Сент Оноре.

Когато се касае обаче за спекулации, човек предполага, а парата разполага; кръстената улица умря още в люлка; купувачът на зеленчуковата градина не можа да я продаде на желаната цена, след като я бе заплатил напълно, и в очакване на неизбежното покачване на цените, което щеше да го обезщети един ден за миналите загуби и мъртвия капитал, се задоволи да даде мястото под наем на зеленчукопроизводители срещу петстотин франка годишно.

Това беше половин на сто върху вложения капитал, което не е никак много за сегашните условия, когато толкова хора влагат парите си срещу петдесет на сто и пак смятат, че получават съвсем малко от тях.

Въпреки това, което вече казахме, желязната врата на градината, отдето някога се влизаше в зеленчуковата градина, е затворена и ръждясала; нещо повече — за да не могат недостойните градинари да оскверняват със своите просташки погледи аристократическата градина, на шест стъпки височина по желязната ограда са заковани дъски. Вярно е, че те не са така добре съединени, та да не може да се надникне през пролуките им; но този дом е скромен и не се страхува от чуждите погледи.

Вместо зеле, моркови, репи, грах и пъпеши в зеленчуковата градина расте едра люцерна, единствен посев, който показва, че все още се сещат за това изоставено място. Една ниска вратичка към предполагаемата улица води в заграденото със зидове пространство, напуснато от наемателите, поради безплодието си, и затова от седем дни насам вместо половин на сто не носи вече нищо.

Дивите кестени, за които споменахме, се извисяват над зида откъм постройката, а между тях други разкошни, цъфнали дървета промъкват жадни за въздух клони. В един ъгъл, гдето листата са толкова гъсти, та почти не прониква светлина, широка каменна пейка и градински столове показват, че тук е място за гости или пък самото убежище на някой обитател от големия дом, скрит в зеленината на стотина стъпки по-нататък. Изборът на тайнственото убежище се оправдава и от това, че тук няма слънце, прохладно е дори през най-горещите летни дни, птички чуруликат, а къщата и улицата — тоест грижите и шумът — са далеко.

В една топла привечер, подарена на парижани от пролетта, на каменната пейка имаше книга, слънчобран, ръкоделна кошничка и батистена кърпичка със започната бродерия; а малко по-нататък, допряла око до решетъчната ограда, една млада жена се взираше през пролуката в познатата вече запустяла градина.

Почти в същия миг вратичката към нея се затвори безшумно и един висок, едър момък, с рубашка от небелено платно и кадифен каскет, но с грижливо подстригани и вчесани черни коси, мустаци и брада, които никак не подхождаха на простото му облекло, се огледа крадешком, за да се увери дали не са го видели, докато е влизал през вратичката, и тръгна с бързи стъпки към желязната ограда.

Щом видя този, когото очакваше — навярно не в такъв костюм, — девойката се уплаши и отдръпна назад.

В това време с присъщия на влюбените остър поглед момъкът бе зърнал вече през пролуките бялата рокля и развяващия се син колан. Той изтича към оградата и долепи уста до един отвор:

— Не се бойте, Валантин, аз съм.

Девойката се приближи.

— О, господине — започна тя, — защо закъсняхте толкова днес? Нали знаете, че наближава време за вечеря и трябваше много дипломатичност и съобразителност, за да се отърва от мащеха си, която ме дебне, от камериерката, която ме следи, и от брат си, който ме тормози да дойде да бродира кърпичката, която сигурно не ще привърши скоро. А след като се извините за закъснението, ще ми кажете защо ви е хрумнало да се облечете в тоя костюм, в който без малко нямаше да ви позная.

— Мила Валантин — отвърна момъкът, — вие стоите толкова високо в съзнанието ми, та не смея да ви говоря за любовта си, макар че всеки път, когато ви видя, изпитвам нужда да ви кажа, че ви обожавам, та отзвукът от собствените ми слова да утешава сърцето ми, когато не ви виждам. А сега ви благодаря за мъмренето: то е очарователно, защото доказа… не смея да изрека, че сте ме очаквали, но поне, че сте мислили за мене. Искате да знаете защо съм закъснял и защо съм се предрешил; ще ви кажа и, надявам се, че ще ме извините: избрах си нова професия.

— Професия ли?… Какво искате да кажете, Максимилиан? Толкова ли сме щастливи, та се шегувате с това, което така отблизо ни засяга?

— О, пазил ме бог да се шегувам с нещо, което е смисъл на живота ми; но като ми дотегна да скитам и да прескачам зидове и като се уплаших сериозно миналата вечер от думите ви, че баща ви може да ме съди някой ден като крадец, а това би осквернило честта на френската войска изобщо; като се уплаших и от това, че хората могат да се изненадат, щом виждат постоянно из тия места, дето няма нито помен от крепост за обсаждане или укрепен пост за защищаване, да се навърта някакъв спахийски капитан, реших да стана градинар и се облякох според новата си професия.

— Каква глупост!

— Напротив, смятам, че това е най-умното нещо, което съм вършил някога в живота си, защото така сме в пълна безопасност.

— Изяснете се, моля ви се!

— Веднага! Отидох при собственика на мястото; договорът с бившите наематели бил изтекъл и аз сключих нов; всичката люцерна е вече моя, Валантин. Нищо не ми пречи да си направя колиба сред сеното и да живея на двадесет крачки от вас. Не си намирам място от щастие и радост. Мислили ли сте, Валантин, че тия неща могат да се платят с пари? Невъзможно, нали? И все пак цялото ни блаженство, щастието, радостта, всичко, за което бих дал десет години от живота си, ми струва, колко мислите?… Петстотин франка годишно, платими на тримесечие. Така че, както виждате, няма от какво да се страхуваме занапред. Аз съм у дома си, мога да закрепя стълба до собствения си зид, да надничам през него, имам правото, без да се боя, че някакъв патрул може да ме безпокои, да ви кажа колко ви обичам, стига вашето достойнство да не се чувствува засегнато, като чува тази дума от устата на беден работник в рубашка и каскет.

Валантин въздъхна тихо от изненада; и добави веднага, сякаш някакъв завистлив облак бе закрил изведнъж слънчевия лъч, озарил сърцето й:

— Уви, Максимилиан, ще бъдем прекалено спокойни и щастието ще ни накара да изкусим бога; ще злоупотребим с безопасността си и тя ще ни погуби.

— Нима можете да ми кажете това, мила, на мене, който, откакто ви познавам, ви доказвам всеки ден, че съм подчинил мислите и живота си на вашия живот и на вашите мисли? Какво ви вдъхна доверие в мене? Моята чест, нали? Когато ми поверихте смътния си страх, че ви дебне някаква голяма опасност, аз ви се обрекох във вярност, без да искам друга награда освен щастието да ви служа. Дал ли съм ви оттогава, с дума или знак повод да се разкаете, загдето сте ме удостоили с избора си измежду мнозината, готови да умрат за вас? Вие ми казахте, мила, че сте сгодена за господин д’Епине, че този брак е бил решен от баща ви, тоест, че е неотменен; защото всичко, което господин дьо Вилфор пожелае, непременно се осъществява. Е добре, аз останах в сянка, като очаквам всичко не от моята или вашата воля, а от волята на провидението, на бога; при това вие ме обичате, Валантин, и ми казахте това; благодаря за тази блага дума, без да ви моля да я повтаряте понякога; с нея аз забравям всичко.

— Това именно ви е придало дързост, Максимилиан, от това животът ми е едновременно приятен и нещастен, дотолкова, че понякога се питам кое е по-добро за мене: мъката от някогашната строгост на мащеха ми и сляпото й предпочитание към собственото й дете или изпълненото с опасности щастие, което изпитвам, когато ви виждам.

— Опасности ли? — извика Максимилиан; — нима можахте да изречете такава тежка и несправедлива дума? Виждали ли сте някога по-покорен роб от мене? Вие ми позволихте, Валантин, да разговарям понякога с вас, но ми забранихте да влизам в градината ви. Послушах ви. Откакто намерих възможност да се промъквам в празното място и да разговаряме през оградата, да съм толкова близо до вас и пак да не ви виждам, кажете, поискал ли съм поне веднъж да докосна роклята ви през железата? Опитал ли съм се поне веднъж да прескоча стената, едно съвсем смешно препятствие за моите години и сила? Никога не съм ви упреквал за строгостта ви, никога не съм изказал някакво желание; окован съм с думата си като някогашен рицар. Признайте поне това, за да не ви сметна за несправедлива.

— Вярно е — отвърна Валантин и провря между две дъски крайчеца на тънкото си пръстче, до което Максимилиан долепи устни; — вярно е, че сте честен приятел. Но все пак постъпвахте така поради собствения си интерес, скъпи Максимилиан; защото знаете, че щом започне да предявява някакви искания, робът ще загуби всичко. Обещахте ми приятелство на брат, на мене, лишена от приятелства, забравена от баща си, тормозена от мащехата, утешавана само от неподвижния, ням, скован старец, който не може дори да ми стисне ръка, а може да ми говори само с едното си око и сигурно ме обича с последната топлота на своето сърце. Горчива насмешка на съдбата, която ме е превърнала във враг и жертва на по-силните от мене, а за опора и приятел ми е отредила един труп! Наистина, Максимилиан, повтарям ви, аз съм безкрайно нещастна и с право ме обичате за самата мен, а не за себе си.

— Валантин — отвърна дълбоко развълнуваният момък, — не ще кажа, че обичам само вас на тоя свят, защото обичам сестра си и зетя си, но любовта ми към тях е тиха и спокойна, съвсем различна от чувството, което изпитвам към вас; щом помисля за вас, кръвта ми пламва, сърцето ми прелива. Но с тази сила, с този плам, с тази свръхчовешка мощ аз ще ви обичам само до деня, до който ще ми позволите да ви служа. Казват, че господин Франц д’Епине ще отсъствува още една година; колко благоприятни случаи могат да се представят в една година, колко събития могат да ни помогнат! Така че да продължим да се надяваме, надеждата е толкова добро и приятно нещо! А дотогава, Валантин, какво сте за мене вие, макар че ме укорявате в егоизъм? Прекрасната и студена статуя на свенлива Венера. Какво сте ми обещали в замяна на тази преданост, покорство и сдържаност? Нищо. Какво сте ми дали? Съвсем малко. Говорите ми за годеника си, господин д’Епине, и въздишате при мисълта, че трябва един ден да му принадлежите. Нищо друго ли няма, Валантин, в душата ви? Аз ви обричам живота си, посвещавам ви и най-лекото туптене на сърцето си и докато аз принадлежа изцяло вам, докато си шепна, че ще умра, ако ви загубя, вие се ужасявате само от едно — от това, че ще принадлежите другиму! О, Валантин, Валантин! Ако бях на ваше място, ако се чувствувах сигурен, че ме обичат, както вие сте уверена, че ви обичам, сто пъти бих провряла ръка през тези железа, бих стиснал ръката на бедния Максимилиан и бих му казал: „Ваша, само ваша ще бъда, Максимилиан, на този и на онзи свят.“

Валантин не отговори, но Морел чу как тя въздъхна и заплака.

Отзвукът у него беше незабавен.

— О! — извика той — Валантин! Валантин! Забравете думите ми, ако с нещо са ви наранили.

— Не — отвърна тя; — вие имате право; но не виждате ли, че аз съм едно безпомощно създание, изоставено от всички в една почти чужда къща (защото баща ми е почти чужд за мене), дето волята ми е била сломявана цели десет години, ден след ден, час след час, минута след минута, от желязната воля на господарите, които ме гнетят? Никой не вижда колко страдам, не го казвам никому освен на вас, наглед, пред света, всички са добри, всички са мили с мене; всъщност всички ме ненавиждат. Хората казват: „Господин дьо Вилфор е много сериозен и много строг, та не може да проявява нежност към дъщеря си; но тя имаше поне щастието да намери в лицето на госпожа дьо Вилфор една втора майка.“ Но хората се мамят; баща ми се отнася към мене с безразличие, а мащеха ми ме мрази ожесточено зад своята вечна усмивка.

— Мрази ви! Вас, Валантин? А как може човек да ви мрази?

— Уви мили приятелю — отвърна Валантин, — принудена съм да призная, че омразата към мене се дължи на едно почти естествено чувство. Тя обожава сина си, брат ми Едуар.

— Какво от това?

— Какво ли? Изглежда странно да включваме в този разговор парични въпроси, но аз мисля, че омразата й идва тъкмо оттам. Тъй като тя няма свои средства, а пък аз съм богата по майка и наследството ми ще се удвои с това, което ще получа един ден от госпожа и господин дьо Сен Меран, струва ми се, че тя завижда. О, да можех да й дам половината си богатство и да бъда отново в дома на господин дьо Вилфор дъщеря на баща си, бих го сторила още в тоя миг!

— Бедна Валантин!

— Да, чувствувам се окована, а заедно с това и толкова слаба, та ми се струва, че тия окови ми са опора и се страхувам да ги счупя. Освен това баща ми е човек, чиито заповеди не могат безнаказано да се нарушават: той има власт над мене, би могъл да я има срещу вас, дори срещу краля, защото го крепи едно безукорно минало и едно почти непоклатимо обществено положение. О, Максимилиан, кълна ви се, не се боря, защото се страхувам, че в тази борба ще погубя не само себе си, но и вас.

— И все пак, Валантин — прекъсна я Максимилиан, — защо да се отчайваме и да виждаме бъдещето винаги черно?

— Защото, мили съдя за него по миналото.

— Добре, дори ако не съм блестяща партия от гледище на аристократически произход, аз съм свързан в много отношения с обществото, в което се движите; времето, когато във Франция имаше две Франции, вече не съществува; най-висшите родове от епохата на кралството се сляха с нови от дните на империята; някогашната копиеносна аристокрация се сроди с днешната оръдейна. Аз принадлежа към нея: имам прекрасно бъдеще във войската, радвам се на ограничено, но независимо състояние; името на баща ми се почита в нашия край като име на един от най-почтените търговци там. Казвам „нашият край“, Валантин, защото и вие сте почти от Марсилия.

— Не ми говорете за Марсилия, Максимилиан; тази дума ми напомня веднага добрата ми майка, оплаквания от всички ангел, който бдеше над дъщеря си при краткия си престой на земята и продължава да бди още над нея — така поне се надявам! — от вечното си жилище на небето. О! Ако горката ми майка беше жива, Максимилиан, нямаше от какво да се страхувам; щях да й кажа, че ви обичам, и тя щеше да ни защити.

— Уви, Валантин — отвърна Максимилиан, — сигурно нямаше да ви познавам, ако беше жива, защото тогава щяхте да бъдете щастлива, а една щастлива Валантин би ме поглеждала твърде пренебрежително от своя висок пиедестал.

— Колко сте несправедлив и вие, мили! — извика Валантин. — Но кажете…

— Какво искате да ви кажа? — запита Максимилиан, като видя, че Валантин се колебае.

— Кажете ми — продължи девойката — дали в Марсилия е имало някакъв повод за неразбирателство между вашия баща и моя?

— Не, доколкото зная — отвърна Максимилиан. — Има само едно нещо: баща ви беше прекалено предан привърженик на Бурбоните, а баща ми беше предан на императора. Това е, доколкото мога да предположа, единственото възможно разногласие между тях. Но защо ми задавате този въпрос, Валантин?

— Ще ви кажа веднага — продължи девойката, — защото трябва да знаете всичко. Когато съобщиха във вестника за награждаването ви с орден на Почетния легион, всички бяхме при дядо ми, господин Ноартие; там беше и господин Данглар, нали го знаете, банкерът, чиито коне щяха без малко да пребият завчера майка ми и брат ми? Аз четях на глас вестника на дядо, а господата разговаряха за женитбата на госпожица Данглар. Когато стигнах до съобщението за вас, което бях вече прочела, защото вие ми бяхте казали сутринта добрата вест, когато стигнах, повтарям, до съобщението за вас, бях много щастлива, но и треперех малко, че ще трябва да изрека на глас името ви; и сигурно щях да го пропусна, ако не се страхувах, че замълчаването ми ще се изтълкува зле; затова събрах всичката си смелост и го прочетох.

— Мила Валантин!

— Щом чу името ви, баща ми се обърна. Аз бях така убедена (вижте колко съм безумна!), че всички ще бъдат поразени, като го чуят, та ми се стори, че баща ми и дори господин Данглар (за него положително се мамех) трепнаха веднага.

— Морел ли? — каза баща ми. — Я чакайте! (Той се намръщи.) Да не е някой от марсилските Мореловци, от яростните бонапартисти, които ни направиха толкова пакости в 1815 година?

— Да — отвърна господин Данглар; — мисля дори, че е синът на бившия корабостроител.

— Така ли? — промълви Максимилиан. — А какво отговори баща ви, Валантин?

— О, нещо страшно, което не смея да повторя.

— Кажете все пак — отвърна усмихнато Максимилиан.

— Техният император — продължи баща ми, като смръщи вежди — умееше да поставя на място всички тия фанатици: наричаше ги пушечно месо, единственото име, което заслужават. С радост виждам, че новото правителство възстановява този спасителен принцип. Дори ако само за това задържа Алжир, ще го поздравя, при все че ни струва малко скъпо.

— Тази политика е наистина доста жестока — каза Максимилиан. — Но не се изчервявайте, мила, от думите на господин дьо Вилфор; баща ми не отстъпваше ни най-малко в това отношение на вашия и повтаряше непрестанно: „Защо императорът, който извърши толкова прекрасни неща, не създаде полк от съдии и адвокати и не го изпрати на първа линия?“ Виждате ли, мила, всички партии са еднакви по ярките си изрази и добри намерения. Но какво каза господин Данглар при това избухване на кралския прокурор?

— О, той се засмя с присъщия си коварен и жесток смях; след това и двамата станаха и си отидоха. Едва тогава забелязах колко много беше развълнуван милият ми дядо. Както знаете, Максимилиан, само аз мога да отгатвам вълненията на нещастния парализиран; предположих, че разговорът, воден пред него (никой вече не обръща внимание на горкия дядо), му бе направил дълбоко впечатление, защото се бяха изказали зле за неговия император, към когото дядо ми, както изглежда, е бил дълбоко привързан.

— Той е наистина един от известните хора от времето на империята — каза Максимилиан; — бил е сенатор и, както знаете или може би не знаете, участвувал е във всички бонапартистки заговори срещу реставрацията.

— Да, чувам понякога да се шушукат неща, които ми се струват съвсем странни: „Дядото бонапартист, бащата роялист; какво може да се очаква?“ Както и да е, аз се обърнах към него. Той посочи с очи вестника.

— Какво има, дядо? — попитах. — Доволен ли сте? Той кимна утвърдително.

— От думите на баща ми ли? — продължих аз. Направи знак, че не.

— От това, което каза господин Данглар? Пак направи знак, че не.

— Или защото господин Морел (не посмях да кажа Максимилиан) е награден с ордена на Почетния легион?

Той кимна утвърдително.

— Бихте ли повярвал, Максимилиан? Беше доволен, че сте кавалер на Почетния легион, макар че не ви познава. Може да е глупост от негова страна, защото е започнал да се вдетинява; но още повече го обикнах заради това „да“.

— Чудно! — помисли гласно Максимилиан. — Баща ви ме мрази, а дядо ви, напротив… странно нещо са тия партийни симпатии и антипатии!

— Шт! — промълви изведнъж Валантин. — Скрийте се, бягайте, някой идва насам!

Максимилиан грабна една лопата и започна да прекопава безжалостно люцерната.

— Госпожице! Госпожице! — извика един глас зад дърветата. — Госпожа дьо Вилфор ви търси навсякъде и ви вика в салона; имате гости.

— Гости ли? — учуди се Валантин. — Кой е дошъл?

— Някаква важна особа, струва ми се, княз. Господин граф дьо Монте Кристо.

— Идвам извика Валантин.

Това име сепна от другата страна на желязната ограда човека, с когото Валантин се сбогуваше при всяка среща само с едно отправено другиму „идвам“.

„Я гледай! — каза си Максимилиан, като се облегна замислено на лопатата. — Откъде ли пък граф дьо Монте Кристо познава господин дьо Вилфор?“

---

Дата добавления: 2015-10-13