Xli. Представянето

Щом остана насаме с Монте Кристо, Албер каза:

— Господин графе, позволете ми да започна моята длъжност на чичероне, като ви покажа един образец на ергенско жилище. За вас, свикнал с италианските дворци, ще бъде цяла студия да пресметнете в колко квадратни метра живее един парижки младеж, при това не от най-зле настанените. Щом влезем в някоя стая, ще отваряме прозорците, за да можете да дишате.

Монте Кристо знаеше вече трапезарията и салона в приземния етаж. Албер го заведе най-напред в ателието си; то беше, както си припомняме, негово любимо убежище.

Монте Кристо беше достоен ценител на всичко, което Албер бе натрупал тук: стари скринове, японски порцелан, ориенталски платове, венециански стъкла, оръжия от цял свят — всичко му беше известно и още от пръв поглед той познаваше века, страната, произхода. Морсер смяташе, че ще обяснява, а всъщност сам минаваше под ръководството на графа курс по археология, минералогия и естествена история. Слязоха в първия етаж. Албер въведе госта в салона, отрупан с творби от съвременни художници; имаше пейзажи от Дюпре[112]с високи тръстики, стройни дървета, мучащи крави и великолепни небеса; имаше арабски конници от Дьолакроа[113]с дълги бели бурнуси, ярки пояси и саби с пъстра украса; конете яростно се хапеха, а самите конници се биеха с топузи; акварели от Буланже[114], гдето Нотр Дам беше представена с мощта, чрез която художникът съперничи на поета; имаше платна от Диас[115], чиито цветя са по-хубави от живите, а слънцето му блести повече от истинското; рисунки от Декан[116], цветисти като тия на Салватор Роза[117], но по-поетични; пастели от Жиро и Мюлер, представящи деца с ангелски глави, жени с лица на мадони; скици, взети от албума на Доза[118]при пътуването му из Ориента, нахвърляни за няколко секунди с молив, на гърба на камила или под купола на джамия; с една дума, всичко, което съвременното изкуство може да даде като замяна и възмездие за изкуството, загубено и отлетяло с миналите векове.

Албер се надяваше поне този път да покаже нещо ново на странния пътешественик; но за голямо свое учудване видя, че без да търси подписите — някои дадени впрочем само с начални букви, — графът приложи името на всеки автор към творбата му, от което личеше не само че всички имена му бяха познати, но че бе преценявал и изучавал всеки един от тия таланти.

От салона минаха в спалнята. Тя беше образец едновременно на изящество и на строг вкус. Само един портрет с подписа на Леопол Робер блестеше тук в рамка от матово злато.

Този портрет беше първото нещо, което привлече погледа на граф дьо Монте Кристо; той пристъпи бързо и се спря веднага пред него.

Беше портрет на млада, двадесет и пет-шест годишна жена с мургаво лице и пламенен поглед, прибулен зад полуспуснати клепки, в живописната носия на каталанска рибарка, с корсаж в червено и черно, със златни игли в косите; загледана беше в морето, а изящният силует се очертаваше върху двойната синева на вълните и небето.

В стаята беше тъмно, иначе Албер би забелязал смъртната бледност, която покри бузите на графа, би зърнал потръпването на раменете и гърдите му.

Настъпи минутно мълчание, през което Монте Кристо не престана да гледа упорито портрета.

— Много е красива любимата ви, господине — каза съвсем спокойно той, — а костюмът — вероятно бален — й стои възхитително.

— О, господине отвърна Албер, — не бих ви простил подобна грешка, ако редом с този портрет бихте видели и някой друг. Вие не познавате майка ми: нея именно виждате в тази рамка. Тя пожела да я нарисуват така преди седем-осем години. Този костюм е, както изглежда, нейно хрумване, а приликата е толкова голяма, че все още ми се струва да я виждам такава, каквато беше в 1830 година. Графинята позира за този портрет при едно отсъствие на графа. Навярно искаше да му направи приятна изненада при завръщането; но, колкото и да е чудно, портретът не се хареса на баща ми; дори качеството на творбата, която е, както виждате, едно от най-хубавите платна на Леопол Робер, не намали неприязънта му. Вярно е, между нас казано, драги графе, че господин дьо Морсер е един от най-усърдните перове в двореца Люксембург, много способен генерал, но твърде посредствен ценител на изкуствата; майка ми, напротив, рисува забележително добре и като не искаше да се раздели съвсем от тази картина, ми я даде, защото тук има по-малко опасност да дразни господин дьо Морсер, чийто портрет, рисуван от Гро[119], ще ви покажа след малко. Простете ми, че ви занимавам така със семейството си, но тъй като ще имам честта да ви представя графа, казвам ви всичко това, да не би случайно да похвалите портрета пред него. Този портрет има впрочем много пагубно въздействие; рядко майка ми идва тук, без да се спре пред него, и още по-нарядко го гледа, без да се разплаче. Помрачението от появата на тази картина у дома ни е впрочем единственото, настъпило някога между графа и графинята; макар че са женени отпреди повече от двадесет години, те се разбират и днес, както в първия ден на брака си.

Монте Кристо погледна бегло Албер, сякаш искаше да разбере дали тия думи не бяха казани нарочно: но явно беше, че младежът говори съвсем чистосърдечно.

— А сега, господин графе — продължи Албер, — след като видяхте всичките ми богатства, позволете ми да ви ги предложа, колкото незначителни и да са; бъдете у дома си; и за да се чувствувате още по-свободно, заповядайте в кабинета на господин дьо Морсер; аз му писах още от Рим за услугата, която ми направихте, и го уведомих за обещаното посещение; мога да ви уверя, че графът и графинята очакваха с нетърпение възможността да ви благодарят лично. Зная, че вие сте преситен от всичко, господин графе, и домашните излияния нямат особено значение за Синдбад моряка: виждали сте толкова по-интересни неща! Но приемете ги, моля ви се, като въведение в парижкия живот, изпълнен с любезности, посещения и представяния.

Монте Кристо се поклони, без да отговори; приемаше предложението без възторг и без съжаление, като преклонение към обществените условности, които всеки възпитан човек е длъжен да спазва. Албер повика камериера си и му поръча да предупреди господин и госпожа дьо Морсер за предстоящото посещение на граф дьо Монте Кристо.

И го последва заедно с графа.

Когато стигнаха в хола на граф дьо Морсер, видяха над вратата на салона един герб, чиято богата украса, напълно съгласувана с мебелировката на хола, доказваше какво голямо значение му отдава домакинът.

Монте Кристо се спря и го разгледа внимателно.

— Светлосин фон със седем златни коса в диагонал. Навярно семейният ви герб, господине? — запита той. — Като изключим това, че познавам частите на гербовете, аз не разбирам нищо от хералдика, защото съм случаен граф, изфабрикуван в Тоскана с помощта на кавалерския кръст на свети Стефан, и никак не бих държал да съм човек с титла, ако не ми бяха повтаряли, че тя е крайно необходима за този, който много пътува. Добре е да имате нещо на вратите на колата си, ако не за друго, то поне за да не ви досаждат митничарите. Затова извинете, че ви задавам този въпрос.

— Въпросът ви не е ни най-малко нескромен, господине — отвърна Морсер с чистосърдечна убеденост — И правилно отгатнахте: това е гербът ни, искам да кажа — горната част от герба на баща ми; но той е прилепен, както виждате, до друг, ален, със сребърна кула, което е горната част от герба на майка ми; по женска линия аз съм испанец, но родът Морсер е френски и, както съм чувал, от най-старите в Южна Франция.

— Да — съгласи се Монте Кристо, — личи от косовете. Почти всички въоръжени поклонници, тръгнали да завладяват или действително завладели светите места, са вземали за свой герб било кръста — знак на мисията, на която са се обрекли, било прелетни птици — знак за дългото пътешествие, което предприемали и се надявали да завършат върху крилата на вярата. Някой от прадедите ви по бащина линия трябва да е вземал участие в кръстоносен поход и дори ако предположим, че не е било преди похода на свети Луи, стигаме до XIII век, а това не е малко.

— Възможно е — отговори Морсер; — в кабинета на баща ми има едно родословно дърво, което ще ни осведоми; притежавах някога обяснения за него, които биха били много полезни за д’Озие[120]и Жокур[121]. Сега вече не мисля за тях; все пак ще ви кажа, господин графе, и това влиза в моите задължения на чичероне, че при нашето народно правителство хората започнаха много да се занимават с тия неща.

— В такъв случай вашето правителство би трябвало да избере от миналото нещо по-хубаво от двата надписа, които забелязах по паметниците ви и които нямат никакво хералдическо значение. Що се отнася до вас, драги виконте — продължи Монте Кристо, като се върна към Морсер, — вие сте по-щастлив от вашето правителство, защото гербът ви е наистина хубав и буди интересни представи. Да, точно така: вие сте едновременно от Прованс и от Испания; тъкмо това обяснява — ако в портрета, който ми показахте, има прилика с оригинала — прекрасния мургав тен на благородната каталонка, от който така много се възхитих.

Би трябвало човек да е Едип или самият сфинкс, за да отгатне насмешката, вложена от графа в тия думи, изказани привидно с най-голяма учтивост; затова Морсер му благодари с усмивка, после тръгна пред него, за да му посочи пътя, и отвори вратата под герба, отдето, както вече казахме, се влизаше в салона. И в този салон на най-видно място имаше портрет на тридесет и седем-осем годишен мъж в генералска униформа, с двойни еполети — отличие на висшите чинове, на шията с кордона на Почетния легион, което означаваше, че е кавалер на ордена, от дясната страна на гърдите — кавалерската значка на Ордена на спасителя, а от лявата — значката на големия кръст на Шарл III; всичко това доказваше, че лицето, представено на този портрет, трябва да е вземало участие във войните в Гърция и Испания или, нещо равнозначно, когато се касае за ордени, е изпълнило някакво дипломатическо поръчение в двете страни.

Монте Кристо разглеждаше този портрет не по-малко внимателно от другия, когато една странична врата се отвори и той се озова пред самия граф дьо Морсер Това беше четиридесет, четиридесет и пет годишен мъж, който изглеждаше на петдесет, с черни мустаци и вежди, странно контрастиращи с почти побелелите, по военно ниско остригани коси; беше в цивилни дрехи, с лента на петлицата, по която личаха цветовете на различните ордени, с които е бил награждаван. Той влезе с достойна, малко бърза походка. Монте Кристо го дочака, без да мръдне. Нозете му бяха сякаш заковани на паркета, както очите му в лицето на граф дьо Морсер.

— Татко — каза младежът, — имам честта да ви представя господин граф дьо Монте Кристо, благородния приятел, когото бях щастлив да срещна в известните ви вече трудни обстоятелства.

— Добре дошли между нас — каза граф дьо Морсер, като се поклони усмихнато на Монте Кристо. — Вие сте направили такава услуга на нашия дом, като сте спасили единствения ни наследник, че заслужавате вечната ни признателност.

При тия думи граф дьо Морсер посочи на Монте Кристо едно кресло, а сам седна срещу прозореца.

Самият Монте Кристо зае посоченото от граф дьо Морсер място, но се настани, доколкото бе възможно, в сянката на големите кадифени завеси, отдето можеше да прочете по умореното и загрижено лице на домакина цял низ от тайни страдания, изписани във всяка настъпила с годините бръчка.

— Госпожа графинята — каза Морсер — правеше тоалета си, когато виконтът я предупреди за посещението, което ще има щастието да приеме; тя ще дойде след десет минути.

— За мене е голяма чест — отвърна Монте Кристо — да вляза още в първия ден от пристигането си в Париж във връзка с човек, чиито заслуги са равни на славата му и към когото съдбата, поне веднъж справедлива, не е сгрешила; но дали не е останал някъде из Митиджа[122]или из Атласките планини някой маршалски жезъл, който би могла да ви поднесе?

— О! — възрази Морсер, като се поизчерви. — Аз вече напуснах службата, господине. Като пер по време на реставрацията участвувах в първите походи под заповедите на маршал дьо Бурмон; така че можех да очаквам повишение и навярно бих го получил, ако на престола бе останала старшата линия! Но Юлската революция се е радвала, както изглежда, на достатъчно слава, та можеше да си позволи неблагодарност; и я прояви за всички заслуги, които не бяха от времето на империята; поради това си дадох оставката; защото човек, който е спечелил пагоните си на бойното поле, не умее да маневрира по хлъзгавия паркет на салоните; закачих сабята, впуснах се в политика, отдадох се на индустрия, изучавам промишлеността. И през двадесетгодишната си служба имах желание да се занимавам с всичко това, но нямах време.

— Тъкмо тия неща поддържат превъзходството на вашата нация над останалите страни — отвърна Монте Кристо; благородник от прочут род, с голямо състояние, вие приемате да получите първите си чинове като неизвестен войник, нещо твърде рядко; след това, вече генерал и френски пер, кавалер на Почетния легион, се съгласявате да започнете пак отново, без друга надежда и награда освен тази да бъдете полезен някой ден на ближните си… Да, господине, това е наистина красиво! Нещо повече — благородно!

Албер гледаше и слушаше учудено Монте Кристо: не бе свикнал да го вижда така въодушевен.

— Уви! — продължи чужденецът, навярно за да разсее неуловимото помрачаване, което пробягна при тия думи по челото на Морсер. — Ние не постъпваме така в Италия; там израстваме сред рода и вида си и цял живот запазваме едни и същи листа, ръст, а често пъти и безполезност.

— Но, господине — отговори граф дьо Морсер. — Италия не е отечество за човек с вашите достойнства и Франция ви протяга ръка; откликнете се на нейния зов, Франция може би не ще бъде неблагодарна към всички; тя се отнася зле със своите чеда, но обикновено посреща великолепно чужденците.

— О, татко — каза усмихнато Албер, — личи си, че не познавате господин граф дьо Монте Кристо. Неговите радости са извън тоя свят; той не се стреми към никакви почести и приема само тия, които могат да се вместят в паспорт.

— Ето най-точното определение, което съм чувал за себе си — отвърна гостът.

— Господин графът е бил господар на бъдещето си — заяви с въздишка граф дьо Морсер — и си е избрал път, обсипан с рози.

— Именно, господине — отвърна Монте Кристо с една от своите усмивки, които никой художник не би успял да предаде, нито физиономист да разгадае.

— Ако не се страхувах да отегча господин графа — каза генералът, явно очарован от държането на Монте Кристо, — бих го завел в Камарата; заседанието днес ще бъде интересно за всеки, който не познава сегашните ни сенатори.

— Ще ви бъда много признателен, господин графе, ако бъдете любезен да подновите друг ден поканата си; но днес ме зарадваха с надеждата да бъда представен на госпожа графинята и аз ще чакам.

— Ето и майка ми! — извика виконтът.

Обръщайки се бързо, Монте Кристо наистина видя госпожа дьо Морсер пред прага на вратата, срещуположна на тази, отдето бе влязъл съпругът и; неподвижна и пребледняла, щом Монте Кристо се обърна към нея, тя отпусна ръка, която бе подпряла, кой знае защо, о позлатената рамка на камината; стояла бе така от няколко секунди и бе чула последните думи, изречени от задалпийския гост.

Той стана и се поклони дълбоко пред графинята, която отговори с лек, мълчалив и церемониален поклон.

— Какво ви е, мадам? — попита графът. — Да не ви призля от горещината в салона?

— Лошо ли ви е, мамо? — извика виконтът и се втурна към Мерседес.

Тя поблагодари и на двамата с усмивка.

— Не — отвърна, — само че се развълнувах, като видях човека, без чиято помощ щяхме сега да сме потопени в скръб. Господин графе — продължи графинята, като пристъпи с царствено величие към него, — дължа ви живота на сина си и ви благославям за това добро дело. Благодаря ви и за радостта, която ми доставяте, като ми давате възможност да ви поблагодаря така, както ви благослових — от все сърце.

Графът се поклони отново, още по-дълбоко от първия път; беше по-бледен от Мерседес.

— Госпожо — каза той, — господин графът и вие ме възнаграждавате прекалено щедро за една съвсем проста постъпка. Да спасиш един човек, да избавиш баща от мъка, да пощадиш чувствата на една жена не е никакво благодеяние, а просто човечна постъпка.

На тия думи, изречени с изключителна благост и учтивост, госпожа дьо Морсер отвърна глухо:

— За син ми е голямо щастие, господине, да има приятел като вас и благодаря на бога, че е наредил така.

И Мерседес вдигна с израз на неизказана благодарност към небето прекрасните си очи, гдето на графа се стори, че блеснаха две сълзи.

Господин дьо Морсер се приближи към нея.

— Госпожо — каза той, — аз се извиних вече на господин графа, че ще трябва да го оставя, и ви моля да му повторите тия извинения. Заседанието започва в два часа, сега е вече три, а пък аз ще говоря.

— Вървете, господине, ще се постарая да накарам госта ни да забрави вашето отсъствие — отговори все още развълнувано графинята. — Дали господин графът — продължи тя, като се обърна към Монте Кристо — ще ни направи честта да прекара с нас целия ден?

— Благодаря, госпожо, вярвайте ми, че съм безкрайно поласкан от вашата покана, но аз слязох тази сутрин у вас направо от пътническата си кола. Не зная как са ме настанили в Париж; почти не зная къде съм настанен. Това не е кой знае каква грижа, разбира се, но все пак не е съвсем без значение.

— Но поне ще ни обещаете, че ще имаме друг път това удоволствие? — запита графинята.

Монте Кристо се поклони мълчаливо; но поклонът можеше да се вземе за съгласие.

— Тогава не ви задържам, господине — каза графинята, — защото не желая признателността ми да се превърне в натрапничество или досада.

— Драги графе — намеси се Албер, — ако позволите, ще се опитам да ви върна в Париж милото ви римско гостоприемство, като оставя на ваше разположение своето купе, докато успеят да турят в ред екипажите ви.

— Хиляди благодарности за любезността ви, виконте — отвърна Монте Кристо; — но предполагам, че господин Бертучо е използувал както трябва тия четири и половина часа, които му оставих, и че ще намеря пред вратата някаква впрегната кола.

Албер бе свикнал на това държане от страна на графа; знаеше, че и той като Нерон се стреми към недостижимото и не се учудваше вече на нищо; поиска само да прецени лично доколко нарежданията му са били изпълнени и затова го придружи до входа.

Монте Кристо не се бе измамил; още щом бе влязъл в хола на граф дьо Морсер, един лакей, същият, който бе занесъл в Рим картичката му на двамата младежи, за да им съобщи посещението му, бе изхвръкнал из преддверието; и когато именитият пътешественик излезе на входната площадка, колата му наистина го чакаше.

Беше купе от работилниците на Келер, с впряг, който Дрейк, както разправяха всички парижки лъвове, бе отказал да продаде миналия ден за осемнадесет хиляди франка.

— Господине — обърна се графът към Албер, — не ви предлагам да ме придружите до дома ми, защото би трябвало да ви поканя в едно набързо стъкмено жилище, а както знаете, съм длъжен да пазя в това отношение доброто си име. Дайте ми на разположение един ден и позволете да ви поканя след това. Така ще бъда по-сигурен, че не ще проявя недостатъчно гостоприемство.

— Щом ми искате един ден, господин графе, аз съм напълно спокоен, че ще ме поканите не в дом, а в дворец. Вие имате положително на ваше разположение някой магьосник.

— Разгласявайте, моля ви се, това предположение — каза Монте Кристо, като сложи крак върху кадифеното стъпало на екипажа си, — то ще ми бъде от полза пред дамите.

Щом се качи в колата си, чиято вратичка се затвори след него, конете препуснаха така бързо, щото графът не забеляза лекото потреперване на завесите в салона, гдето бе оставил госпожа дьо Морсер.

Когато се върна при майка си, Албер намери графинята в будоара й, отпусната в голямото кадифено кресло; в потъналата в полумрак стая се съзираше само лъскавата пайета по корема на някоя фигура или в ъгъла на позлатена рамка.

Албер не можа да види лицето на графинята, забулено с тюла, който покриваше косите й като прозрачен ореол; но му се стори, че гласът й е променен; освен това сред уханието на розите и хелиотропите от жардиниерата усети и острия, резлив мирис на ароматен оцет; и наистина вниманието на младежа бе привлечено от стъкълцето на графинята, извадено от коженото калъфче и сложено в една от гравираните чаши на камината.

— Лошо ли ви е, мамо? — извика той още с влизането си. — Да не би да ви е призляло, докато ме нямаше?

— На мене ли? Не, Албер; но нали знаете, че при първото затопляне, на което още не сме свикнали, тия рози, туберози и портокалов цвят издават прекалено силен мирис.

— Тогава — каза Морсер, като протегна ръка към звънеца — трябва да ги изнесат в хола. Наистина не ви е добре; още когато влязохте, бяхте пребледняла.

— Пребледняла ли бях, Албер?

— Да; бледността ви отива чудесно, мамо, но все пак ни безпокои, и баща ми, и мене.

— Каза ли нещо баща ви? — запита неспокойно Мерседес.

— На мене не, госпожо, но нали помните, че каза на вас.

— Не помня — отвърна графинята.

Влезе лакей: отзоваваше се на позвъняването на Албер.

— Изнесете тези цветя в хола или в тоалетната стая — заповяда виконтът, — на графинята й става зле от тях.

Лакеят изпълни нареждането. Последва продължително мълчание, което трая, докато изнесоха цветята.

— Какво е това име Монте Кристо — попита графинята, след като лакеят излезе с последната ваза, — фамилно име ли е, название на местност ли, или просто титла?

— Струва ми се, че е титла, мамо. Графът си купил един остров в Тосканския архипелаг и както сам ни каза тази сутрин, го възвел в дворянско имение. Както знаете, това право се получава с флорентинския орден свети Стефан, пармския свети Георги и дори с малтийския. Той не претендира впрочем ни най-малко да е благородник и сам се нарича случаен граф, макар всички в Рим да го смятат за аристократ от стар род.

— Обноските му са чудесни — каза графинята, — поне доколкото можах да преценя през кратките мигове, които прекара с нас.

— О, безукорни, мамо! Така съвършени, че надминават тия на най-големите благородници от трите най-надменни европейски аристокрации: английската, испанската и германската.

Графинята се замисли за миг и продължи след кратко колебание:

— Виждате ли, Албер, питам ви като майка, нали разбирате; вие сте виждали господин дьо Монте Кристо у дома му, прозорлив сте, свикнали сте да се движите в общество, имате по-голяма съобразителност, отколкото човек има обикновено на вашата възраст; мислите ли, че графът е наистина такъв, какъвто изглежда?

— А какъв изглежда?

— Сам казахте преди малко — благородник от стар род.

— Казах ви, мамо, че го смятат за такъв.

— Но вие какво мислите, Албер?

— Ще ви призная, че нямам определено мнение; мисля, че е малтиец.

— Не ви питам за произхода му; питам ви за личността му.

— О, личността му е друго нещо; виждал съм толкова странни неща в него, щото, ако искате да ви кажа какво мисля, ще ви отговоря направо, че го смятам за Байронов герой, белязан с печата на злата съдба; някакъв Манфред, Лара или Вернер — потомци на древен род, загубили фамилното наследство, но успели да спечелят лично богатство със своя приключенски дух, който ги е издигнал над законите на обществото.

— Искате да кажете?

— Искам да кажа, че Монте Кристо е един средиземноморски остров без население, без гарнизон, леговище на контрабандисти от всякаква народност, на пирати от различни страни. Кой знае дали тия достойни труженици не плащат на своя сеньор право на престой?

— Възможно е — отвърна замислено графинята.

— Но няма значение — продължи момъкът, — все едно контрабандист ли е, или не, ще се съгласите, мамо, след като го видяхте, че господин граф дьо Монте Кристо е забележителен човек, който ще има най-голям успех в парижките салони. Още тази сутрин у мене бе въведен в обществото, като слиса дори Шато Рено.

— И на каква възраст може да е графът? — запита Мерцедес, отдавайки явно голямо значение на този въпрос.

— Тридесет и пет-шест години, майко.

— Толкова млад! Невъзможно — заяви Мерседес, като отговаряше едновременно на думите на Албер и на собствената си мисъл.

— И все пак това е истината. Три-четири пъти ми е казвал, съвсем не умишлено: „По това време бях на пет години“, по друго време „на десет“, после „на дванадесет“; и тъй като тези подробности ме интересуваха, аз сравнявах датите и ни веднъж не открих да ме е излъгал. Така че този странен човек, който всъщност няма възраст, е положително към тридесет и пет годишен. Впрочем, мамо, припомнете си живия поглед, черните очи, челото, което е бледо, но без бръчки; това е не само здрав, но и млад човек.

Графинята наведе глава, сякаш под напора на прекалено тежък прилив от горчиви мисли.

— И този човек се сприятели с вас, Албер? — попита с нервно потреперване тя.

— Така мисля, госпожо.

— А вие… обичате ли го?

— Харесвам го, госпожо, каквото и да казва за него Франц д’Епине, който искаше да ми го представи за вампир.

Графинята трепна в ужас.

— Албер — каза с променен глас тя, — винаги съм ви предпазвала от нови познанства. Сега сте вече мъж и бихте могли вие да ми давате съвети; но все пак ви повтарям: бъдете предпазлив.

— Само че, мила мамо, за да ми бъде полезен този съвет, би трябвало да зная предварително от какво да се пазя. Графът не играе комар, пие само вода, позлатена с капка испанско вино; представя се за толкова богат, че би станал за смях, ако ми поиска пари; в какво отношение да се страхувам от него?

— Имате право — отвърна графинята. — И моите опасения са неоправдани, особено като се знае, че този човек ви спаси живота. Да, исках да ви запитам, добре ли го прие баща ви, Албер? Много важно е да проявим към графа не само обикновена учтивост. Господин дьо Морсер е понякога прекалено зает, работата му го прави загрижен и е възможно, без да иска…

— Баща ми се държа превъзходно, госпожо — прекъсна я Албер; — нещо повече: беше извънредно много поласкан от една-две ловки похвали, които графът вмъкна много сполучливо и на място в разговора, сякаш познава баща ми отпреди тридесет години. Всяка от тия хвалебствени стрелички навярно погъделичка баща ми — добави със смях Албер, — така че те се разделиха като най-добри приятели и господин дьо Морсер дори искаше да го заведе в Камарата, за да може графът да чуе речта му.

Графинята не отговори; унесена беше в такъв дълбок размисъл, че неусетно бе притворила очи. Изправен пред нея, младежът я гледаше с нежната и дълбока синовна любов на деца, чиито майки са още хубави и млади; после, като видя, че тя притвори очи и чу равномерното й дишане, помисли, че е заспала, и се отдалечи на пръсти, отваряйки предпазливо вратата на стаята, дето остана майка му.

„Тоя дяволски човек — прошепна той, като поклати глава. — Предсказах му аз още там, че ще направи сензация в обществото: и премерих въздействието му по един непогрешим термометър. Щом направи впечатление на майка ми, трябва да е наистина забележителен.“

Слезе в конюшнята си с тайно задоволство, че — без дори да знае — граф дьо Монте Кристо бе сложил ръка на един впряг, пред който червеникавите коне на Албер минаваха на втори план в очите на познавачите.

„Хората положително не са равни — каза си той. — Ще трябва да помоля баща си да развие тази тема в Горната камара.“

Дата добавления: 2015-10-13