XXXVIII. Срещата

Първата дума на Албер, щом стана на другия ден, бе да направят посещение на графа; беше му благодарил вечерта, но съзнаваше, че услуга като тази, която графът му бе направил, си струва двойна благодарност.

Франц, когото граф дьо Монте Кристо привличаше и плашеше, не пожела да пусне приятеля си сам у тоя човек и го придружи; въведоха ги в салона; след пет минути влезе и графът.

— Господин графе — започна Албер, като пристъпи към него, — позволете да ви повторя тази сутрин това, което изразих така зле снощи; не ще забравя никога при какви обстоятелства ми се притекохте на помощ и ще помня винаги, че почти ви дължа живота си.

— Драги съседе — отвърна със смях графът, — вие преувеличавате задълженията си към мене. Дължите ми само това, че спестихте някакви си двадесет хиляди франка от сумата, определена за пътешествието ви, и нищо повече; както виждате, не си струва трудът да говорим по този въпрос. А вие — добави той — позволете да ви поздравя за възхитителната ви непринуденост и нехайство.

— Какво да правя, графе! — каза Албер. — Представих си, че съм се скарал с някого, при което е последвал дуел; и исках да покажа на тия бандити едно нещо че по света стават всеки ден дуели, но само французите умеят да се бият със смях. И все пак, тъй като от това моето задължение към вас не намалява, дойдох да ви запитам дали аз, приятелите и познатите ми не бихме могли да ви услужим с нещо. Баща ми, граф дьо Морсер, по произход испанец, се радва на високо обществено положение и във Франция, и в Испания и аз идвам да поставя на ваше разположение себе си, както и всички, които ме обичат.

— Трябва да призная, господин дьо Морсер — каза графът, — че очаквах вашето предложение и го приемам с радост. Аз вече си бях намислил да ви поискам една голяма услуга.

— Каква?

— Никога не съм бил в Париж; не го познавам…

— Наистина ли? — извика Албер. — Могли сте да живеете досега, без да видите Париж? Просто невероятно!

— И все пак е вярно; но чувствувам като вас, че е невъзможно вече да не се запозная със столицата на мислещия свят. Нещо повече: може би щях да направя отдавна това необходимо пътешествие, ако познавах човек, който би ме въвел в обществото, гдето нямам никакви връзки.

— О! Човек като вас! — извика Албер.

— Много сте любезен; но тъй като нямам друга заслуга освен тази, че мога да се състезавам като милионер с господин Агуадо или господин Ротшилд, а пък не отивам в Париж да играя на борсата, това дребно обстоятелство ме спираше. Вашето предложение сега ме кара да се реша. Обещавате ли, драги господин дьо Морсер (графът придружи тия думи с особена усмивка), обещавате ли, когато отида във Франция, да ми отворите вратите на това общество, за което ще бъда чужд като някой хурон[86]или кохинхинец?

— О, колкото за това, господин графе, от все сърце ви обещавам! — отговори Албер. — Още повече защото (не ми се надсмивайте, драги Франц) тази сутрин получих писмо да се върна в Париж, за да се сродя с едно много приятно семейство, което има големи връзки в парижкото общество.

— Чрез брак ли? — запита със смях Франц.

— Да, разбира се! Така че, като дойдете в Париж, ще ме намерите вече улегнал и може би задомен човек. Това ще подхожда много на вродената ми сериозност, нали? Във всеки случай, графе, повтарям аз и близките ми сме от душа и сърце ваши.

— Приемам — каза графът. — Защото, уверявам ви, само това ми липсваше, за да осъществя отдавна замислените намерения.

Франц не се усъмни нито за миг, че тези намерения бяха същите, за които графът бе вече намекнал в пещерата на остров Монте Кристо, и докато графът изказваше тия думи, го загледа, за да се опита да долови в изражението му някакво откровение за целите, които го водят в Париж; но беше много трудно да се проникне в душата на този човек, особено когато той забулваше с усмивка достъпа до нея.

— Слушайте, графе — започна Албер, възхитен, че ще може да представи в обществото човек като Монте Кристо, — да не би това да е едно от ония хвърчащи намерения, каквито човек прави с хиляди, докато пътешествува, и понеже са построени на пясък, се събарят от първия ветрец?

— Не, честно слово — отвърна графът; — искам да отида в Париж и трябва да отида.

— Кога?

— Кога ще се върнете вие?

— Аз ли? — запита Албер. — Боже мой! Най-късно след петнадесет дни или три седмици; колкото време трябва за път.

— Добре — каза графът, — аз ви давам три месеца; виждате, че не съм припрян.

— И след три месеца — извика радостно Албер — ще почукате у нас?

— Искате ли среша в точно определен ден и час? — попита графът. — Предупреждавам ви, че съм отчайващо точен.

— В определен ден и час ще бъде чудесно — каза Албер.

— Добре, така да бъде! — той протегна ръка към календара, окачен до огледалото. — Днес сме 21 февруари (извади часовника си), десет и половина сутринта. Желаете ли да ме чакате на 21 май в десет и половина сутринта?

— Чудесно! — каза Албер. — Закуската ще бъде готова.

— Живеете?

— На улица Елдер № 27.

— Сам ли живеете, няма ли да ви стеснявам?

— Живея в дома на баща си, но в съвършено отделен павилион в двора.

— Добре.

Графът взе бележника си и записа: „Улица Елдер № 27, 21 май, десет и половина сутринта“.

— А сега — каза той, като прибра бележника си в джоба — можете да бъдете сигурен, че стрелката на стенния часовник няма да бъде по-точна от мене.

— Ще ви видя ли, преди да замина? — запита Албер.

— Зависи: кога заминавате?

— Заминавам утре в пет часа следобед.

— В такъв случай ви казвам сбогом. Имам работа в Неапол и ще се завърна тук едва в събота вечер или в неделя сутрин. А вие, господин барон — обърна се графът към Франц, — също ли заминавате?

— Да.

— За Франция ли?

— Не, за Венеция. Аз оставам още една-две години в Италия.

— Значи няма да се видим в Париж?

— Страхувам се, че не ще имам тази чест.

— Тогава, господа, добър път — каза графът на двамата приятели, като им подаде едновременно ръце.

Франц се ръкуваше за пръв път с графа; и изтръпна, защото ръката му беше студена като ръка на мъртвец.

— Още веднъж — каза Албер, — уговорено на честна дума, нали? Улица Елдер 27, 21 май, десет и половина сутринта.

— 21 май, десет и половина сутринта, улица Елдер 27 — повтори графът.

След това двамата младежи се поклониха на графа и излязоха.

— Какво ви е? — обърна се Албер към Франц, когато се прибраха. — Изглеждате загрижен.

— Да — отвърна Франц, — признавам, че графът е твърде особен човек и аз се тревожа от срещата, която ви определи в Париж.

— Тревожите се… от срещата? О, да не сте полудял, драги Франц? — извика Албер.

— Какво да се прави — каза Франц, — полудял, не полудял, така е.

— Слушайте — продължи Албер, — много се радвам, че ми се удава случай да ви кажа това; аз намирам, че вие бяхте винаги доста студен към графа, който, според мене, се държа винаги прекрасно с нас. Да нямате нещо против него?

— Може би.

— Да не би да сте го виждали вече, преди да го срещнем тук?

— Да.

— Къде?

— Обещавате ли да не споменете нито дума от това, което ще ви разкажа?

— Обещавам.

— Честна дума?

— Честна дума.

— Добре. Слушайте тогава.

И Франц разказа на Албер екскурзията си на остров Монте Кристо, дето бе намерил екипаж от контрабандисти, между които и двама корсикански бандити. Наблегна особено върху всички подробности от приказното гостоприемство на графа в пещерата от Хиляда и една нощ; разказа му за вечерята, хашиша, статуите, действителността и съня, каза му как, когато се събудил, като единствено доказателство и спомен от всички тия събития видял само малката яхта, която плавала към порто Векио.

После разказа за Рим, за вечерта в Колизея, за дочутия разговор между графа и Вампа, когато графът му обещал да измоли помилване за Пепино и както читателите вече можаха сами да преценят, бе изпълнил така блестящо това обещание.

Накрай стигна до приключението от миналата нощ, до затруднението, в което се бе озовал, като беше забелязал, че не му достигат шестседемстотин пиастра, за да допълни исканата сума; как му бе хрумнало да се обърне към графа, как това хрумване бе завършило така живописно и щастливо.

Албер слушаше смаян.

— Е-е? — каза най-после той, след като Франц свърши. — Какво осъдително виждате във всичко това? Графът пътешествува, има собствена яхта, защото е богат. Идете в Портсмут или в Саутамптън, ще видите, че пристанищата са задръстени от яхти на богати англичани, които имат същата слабост. За да знае къде ще спре в екскурзиите си, за да не се храни по ресторанти, дето ни тровят с отвратителна храма, мене от четири месеца, а вас от четири години; за да не спи в ужасните легла, в които човек не може да заспи, той си е уредил един заслон на Монте Кристо; след като го урежда, му минава през ум, че тосканското правителство може да го изгони, а тогава разходите му да отидат на вятъра, затова купува островчето и взема името му. Поровете се из спомените си, драги, и ми кажете колко ваши познати са взели името на имения, които никога не са притежавали.

— А корсиканските бандити в екипажа му? — запита Франц.

— Какво чудно има в това? Вие знаете по-добре от всеки друг, че корсиканските бандити не са крадци, а чисто и просто бегълци, прокудени из своето село или град поради някаква вендета[87]; и човек може да се срещне с тях, без да излага името си; лично аз заявявам, че ако отида някога в Корсика, преди да се представя на губернатора и префекта, ще се представя на бандитите в Коломба, ако мога да ги открия, разбира се; намирам ги очарователни.

— Но Вампа и шайката му — възрази Франц — са бандити, които спират пътниците, за да вършат обири; предполагам, че няма да отречете това. А какво ще кажете за влиянието на графа върху такива хора?

— Ще кажа, драги, че тъй като по всяка вероятност дължа живота си на това негово влияние, не на мене се пада да го осъждам много строго. Така че, вместо да смятам като вас, че това е углавно престъпление, ще ми позволите да го оправдая, ако не защото ми е спасил живота, което е може би малко прекалено, то поне защото ми спести четири хиляди пиастра или не по-малко от двадесет хиляди франка в наши пари, една сума, на каквато сигурно не биха ме оценили във Франция. А това потвърждава — добави със смях Албер, — че никой не е пророк в своята страна.

— Тъкмо така! Но кажете ми, откъде е графът? Какъв език говори? Откъде взема средства за съществуване? Откъде е огромното му богатство? Каква е първата част на тайнствения, неизвестен живот, оставила такъв мрачен и мизантропски отпечатък върху втората? Ето какво бих желал да узная на ваше място.

— Драги Франц — започна пак Албер, — когато получихте писмото ми и разбрахте, че ще имаме нужда от съдействието на графа, вие отидохте и му казахте: „Моят приятел Албер дьо Морсер се намира в опасност; помогнете ми да го избавя от тази беда!“ Нали така?

— Да.

— Попита ли ви той: „Кой е този господин Албер дьо Морсер? Откъде води началото си неговото име? Или богатството му? Откъде взема средства за съществуване? От коя държава е? Къде е роден?“ Кажете, попита ли ви за тия неща?

— Признавам, че не.

— Дойде и нищо повече. Измъкна ме от ръцете на господин Вампа, където въпреки самонадеяното ми държане, както се изразихте, признавам, че не се чувствувах блестящо. Е добре, драги! Когато в замяна на подобна услуга ми поискат да направя за този човек това, което вършим всеки ден за първия срещнат руски или италиански княз, който минава през Париж, с други думи — да го представя в обществото, искате да му откажа ли? Хайде де, да не сте полудели?

Трябва да се признае, че — за разлика от друг път — всички основания бяха сега на страната на Албер.

— Добре — въздъхна Франц. — Постъпвайте, както желаете, драги виконте; признавам, че това, което ми казвате, е съвсем правдоподобно; но не по-малко вярно е все пак, че граф дьо Монте Кристо е странен човек.

— Граф дьо Монте Кристо е филантроп. Той не ви каза с какво намерение идва в Париж. Аз ще ви кажа! Идва да се състезава за наградата Монтион[88]; и ако за да я получи, не му достига само моят глас и съдействието на онзи страшно грозен господни, който раздава наградите — е добре! Аз ще му дам гласа си и ще му осигуря това съдействие. Но да не говорим вече за това, драги Франц, ами да обядваме и да отидем още веднъж в „Свети Петър“.

Постъпиха, както предложи Албер, а на другия ден в пет часа следобед двамата младежи се разделиха. Албер дьо Морсер замина за Париж, Франц д’Епине за Венеция — да прекара там петнадесетина дни.

Но преди да се качи в колата, Албер предаде на камериера в хотела — дотолкова се страхуваше гостът му да не устои на срещата — една картичка за граф дьо Монте Кристо, върху която под името „виконт Албер дьо Морсер“ беше написано с молив:

21 май, десет и половина сутринта, 27, улица Елдер.

Дата добавления: 2015-10-13