XXXVII. Катакомбите Сан себастиано

Никога може би Франц не бе изпитвал такова рязко впечатление, такова бързо преминаване от радост към скръб, както в този миг; човек би казал, че под омагьосващия дъх на някой зъл дух Рим се бе превърнал в необятен гроб. По някаква случайност, която още повече засилваше тъмнината, луната, вече в последната си четвърт, щеше да изгрее едва към единадесет часа; така че улиците, по които младежът минаваше, бяха съвършено тъмни. Пътуването беше всъщност кратко: след десет минути колата му, по-точно колата на графа, спря пред хотел „Лондон“.

Вечерята чакаше; и тъй като Албер бе предупредил, че не се надява да се върне толкова рано, Франц седна да яде без него.

Господин Пастрини, свикнал да ги вижда на вечеря заедно, запита къде е Албер; Франц отвърна, че приятелят му получил снощи покана, на която се отзовал. Внезапното угасване на моколетите, мракът, заместил светлината, тишината, сменила шума — бяха изпълнили съзнанието на Франц с тъга, не лишена и от известно безпокойство. Той се хранеше мълчаливо въпреки услужливите грижи на домакина, който влезе два-три пъти да го запита дали не се нуждае от нещо.

Решил бе да чака Албер до последна възможност. Затова поръча каляската за единадесет часа и помоли господин Пастрини да му съобщи, щом Албер се върне, макар и за кратко, в хотела. Но в единадесет часа Албер още не бе дошъл. Франц се облече и излезе, като предупреди хотелиера, че ще бъде през цялата вечер у херцог Брачиано.

Домът на херцог Брачиано е един от най-прекрасните в Рим; жена му, от последните потомки на рода Колона, е очарователна домакиня, поради което приемите в този дом са прочути в цяла Европа. Франц и Албер бяха пристигнали в Рим с препоръчителни писма до херцога; затова първият въпрос на домакина към Франц беше къде е спътникът му. Франц каза, че се разделили тъкмо при загасяването на моколите и го загубил пред виа Мачело.

— И не се ли прибра? — попита херцогът.

— Досега го чаках — отвърна Франц.

— Знаете ли къде ще отиде?

— Не съвсем; но мисля, че имаше някаква среща.

— О, дявол да го вземе, днес е лош ден или порочно лоша нощ за закъсняване. Нали, госпожо графиньо?

Последните думи бяха отправени към графиня Г., която бе току-що дошла и се разхождаше подръка с господин Торлоня, брат на херцога.

— Напротив, намирам нощта прекрасна — отговори графинята; — хората тук ще съжаляват само за едно — че ще мине прекалено бързо.

— Но аз — усмихна се херцогът — не говоря за тия, които са тук; те са изложени на други опасности: мъжете — да се влюбят във вас, жените да се разболеят от ревност, като ви виждат толкова красива; аз говоря за хората из улиците на Рим.

— О, господи! — запита графинята. — А кой скита в такъв час из улиците на Рим освен тия, които отиват на бал?

— Нашият приятел Албер дьо Морсер, госпожо графиньо, когото оставих да гони своята непозната към седем часа вечерта — каза Франц — и когото не съм видял оттогава.

— Какво? И не знаете къде е?

— Нямам понятие.

— С оръжие ли е?

— С костюм на палячо.

— Не е трябвало да го пускате — каза херцогът, като се обърна към Франц. — Вие познавате по-добре от него Рим.

— О! Как не! Все едно да се опитате да спрете барбер номер три, който спечели днес надбягванията — отговори Франц; — пък и мислите ли, че може да му се случи нещо лошо?

— Знае ли човек? Нощта е много тъмна, а Тибър е много близо до виа Мачело.

Франц усети, че изтръпва, като видя доколко настроението на херцога и графинята е в съгласие с неговите собствени опасения.

— Затова предупредих в хотела, че имам честта да прекарам вечерта у вас, господин херцог — каза Франц. — За да ме уведомят, щом се върне.

— Я гледайте! — каза херцогът. — Струва ми се, че един от лакеите ми наистина ви търси.

Херцогът не се мамеше: щом забеляза Франц, лакеят се приближи към него.

— Ваше превъзходителство каза той, — собственикът на хотел „Лондон“ е изпратил да ви съобщят, че там ви чака човек с писмо от господин виконт дьо Морсер.

— С писмо от виконт дьо Морсер! — извика Франц.

— Да.

— И кой е този човек?

— Не зная.

— А защо не ми го е донесъл тук?

— Пратеникът не ми даде никакви обяснения.

— Къде е пратеникът?

— Тръгна си, щом видя, че влязох в салона да ви предупредя.

— О, господи! — обърна се графинята към Франц. — Побързайте! Горкият момък, може да му се е случила някаква беда!

— Тичам! — каза Франц.

— Ще се върнете ли да ни съобщите какво става? — попита графинята.

— Да, ако не е нещо сериозно; иначе не зная какво ще стане и с мене.

— Бъдете благоразумен във всеки случай — посъветва го графинята.

— О, бъдете спокойна!

Франц взе шапката си и изскочи веднага. Изпратил бе колата с поръчение да дойде да го вземе в два часа; но за щастие палацо Брачиано, което е на Корсо и на пиаца деи Санти Апостоли, е само на десет минути от хотел „Лондон“. Щом наближи хотела, Франц забеляза един мъж, застанал насред улицата; и не се усъмни нито за миг, че това е именно пратеникът на Албер. Мъжът беше загърнат с плащ. Тръгна към него; но за голяма изненада на Франц мъжът заговори пръв.

— Какво искате от мене, ваше превъзходителство? — запита той и отстъпи назад като човек, който се пази.

— Не сте ли вие човекът с писмо от виконт дьо Морсер?

— Ваше превъзходителство ли е лицето от хотела на Пастрини?

— Да.

— Ваше превъзходителство ли е спътник на виконта?

— Да.

— Как се казва ваше превъзходителство?

— Барон Франц д’Епине.

— Тогава писмото е до ваше превъзходителство.

— Ще трябва ли да се отговори? — запита Франц, като грабна писмото от ръцете му.

— Да; така поне се надява вашият приятел.

— Качете се тогава с мене, за да ви дам отговора.

— Предпочитам да чакам тук — засмя се пратеникът.

— Защо?

— Ваше превъзходителство ще разбере, щом прочете писмото.

— Ще ви намеря значи тук?

— Разбира се.

Франц влезе; на стълбите срещна господин Пастрини.

— Е-е? — запита хотелиерът.

— Какво „ее“? — отвърна Франц.

— Видяхте ли човека, който искаше да говори с вас от името на приятеля ви? — запита Пастрини.

— Да, видях го — отвърна Франц. — Даде ми това писмо. Кажете, моля, да запалят у мене.

Хотелиерът заповяда на един прислужник да придружи Франц със свещ. На младежа се стори, че господин Пастрини е уплашен, а това засили нетърпението му да прочете писмото на Албер; приближи се до свещта, щом я запалиха, и разгъна хартията. Писмото беше писано и подписано от Албер. Франц го препрочете два пъти — толкова неочаквано беше съдържанието му.

Ето го дословно:

„Драги приятелю, щом получите настоящото, бъдете любезен да вземете от портфейла ми, който ще намерите в четвъртитото чекмедже на бюрото, моето кредитно писмо; прибавете и вашето, ако моето не стигне. Изтичайте у Торлоня, вземете веднага четири хиляди пиастра и ги предайте на приносителя. Необходимо е тази сума да ми бъде изпратена веднага.

Не настоявам повече, защото разчитам на вас, както вие бихте могли да разчитате на мене.

П.п. I believe now in Italian banditti.[82]

Вашият приятел

Албер дьо Морсер.“

Под тези редове друга ръка бе написала на италиански:

„Se alle sei della mattina le quattro mile piastre non sono nelle mie mani, alle sette il conte Alberto avia cessato di vivere.

Luigi Vampa.“ [83]

Вторият подпис обясни на Франц всичко, включително нежеланието на пратеника да се качи: улицата му се струваше по-сигурно място от стаята на Франц. Албер бе попаднал в ръцете на прочутия разбойнически главатар, в чието съществуване толкова време отказваше да повярва.

Нямаше време за губене. Франц изтича до бюрото, отвори го, намери в посоченото чекмедже портфейла, а в него кредитното писмо: но то беше само за шест хиляди пиастра, от които Албер бе изтеглил вече три хиляди; Франц нямаше никакво кредитно писмо; понеже живееше във Флоренция и бе дошъл в Рим за седем-осем дни, той бе взел стотина луидора, от които му оставаха най-много петдесет.

Трябваха следователно още седем-осемстотин пиастра, за да може да се дотъкми исканата сума. Вярно е, че в подобен случай Франц можеше да разчита на услужливостта на господин Торлоня.

Затова се приготви да се върне незабавно в палацо Брачиано, но една лъчезарна мисъл озари изведнъж ума му.

Сети се за граф дьо Монте Кристо. Тъкмо щеше да прати за господин Пастрини, когато хотелиерът се появи сам пред прага.

— Драги господин Пастрини — каза бързо той, — мислите ли, че графът е тук?

— Да, ваше превъзходителство, току-що се завърна.

— Дали си е легнал вече?

— Не вярвам.

— Тогава позвънете му, моля ви се, и му кажете, че моля за позволение да го посетя.

Господин Пастрини побърза да изпълни дадените нареждания; след пет минути се върна.

— Графът чака ваше превъзходителство — каза той.

Франц прекоси площадката, един прислужник го въведе в стаите на графа. Монте Кристо беше в малък кабинет, с дивани околовръст, който Франц още не бе виждал. Графът стана да го посрещне.

— Какво ви води толкова късно? — попита той. — Да не би да искате случайно да вечеряте? Би било много любезно от ваша страна.

— Не, идвам да поговоря с вас по една много сериозна работа.

— Работа ли? — каза графът, като погледна Франц с обичайния си дълбок поглед. — Каква работа?

— Сами ли сме?

Графът отиде до вратата и се върна.

— Съвсем сами — каза той.

Франц му подаде писмото на Албер.

— Четете.

Графът прочете писмото.

— О! О! — промълви той.

— Прочетохте ли и послеписа?

— Да — каза графът, — виждам: „Se alle sei della mattina le quattro mile piastre non sono nelle mie mani, alle sette il conte Alberto avia cessato di vivere. Luigi Vampa.“

— Какво ще кажете — попита Франц.

— Имате ли исканата сума?

— Да, без осемстотин пиастра.

Графът отиде до едно бюро, отвори го, дръпна чекмедже, пълно със златни монети, и каза:

— Надявам се, че не ще ме оскърбите, като се обърнете към другиго?

— Напротив, виждате, че идвам право при вас.

— Благодаря ви. Вземете.

Той направи знак на Франц да вземе колкото пари му трябват.

— А необходимо ли е да се праща тази сума на Луиджи Вампа? — запита момъкът, като погледна на свой ред втренчено графа.

— Ей богу! — промълви последният. — Преценете сам. Послеписът е съвсем ясен.

— Струва ми се, че ако си дадете труд да потърсите, бихте могли да намерите някаква възможност, която би опростила преговорите — каза Франц.

— Каква? — запита учудено графът.

— Ако например отидем заедно при Луиджи Вампа, сигурен съм, че той не ще откаже да освободи Албер.

— На мене ли? А какво влияние смятате, че мога да имам върху този бандит?

— Нима не му оказахте неотдавна услуга, която не се забравя?

— Каква именно?

— Не спасихте ли живота на Пепино?

— О-о! Кой ви каза това?

— Не е важно. Зная.

Графът замълча за миг, смръщил вежди.

— А ще ме придружите ли, ако отида при Вампа?

— Ако присъствието ми не ще ви е неприятно.

— Добре! Съгласен! Времето е хубаво, една разходка из околностите на Рим ще ни бъде само от полза.

— Трябва ли да вземем оръжие?

— За какво?

— Пари?

— Излишно. Къде е човекът, който е донесъл писмото?

— На улицата.

— Чака отговора ли?

— Да.

— Трябва да подразбера къде ще отидем; ще го повикам.

— Безполезно; той отказа да се качи.

— У вас може би; но у мене няма да откаже.

Графът отиде до прозореца към улицата и свирна някакъв особен сигнал. Мъжът с плаща се отстрани от стената и пристъпи до средата на улицата.

— Salite[84]! — каза графът с тона, с който би заповядал на слуга.

Пратеникът се подчини незабавно, без колебание, дори с готовност, изкачи четирите външни стъпала и влезе в хотела. След пет секунди беше пред вратата на кабинета.

— О! Ти ли си, Пепино? — каза графът.

Вместо да отговори, Пепино падна на колене, хвана ръката на графа и няколко пъти я целуна.

— Я гледай! — учуди се графът. — Още не си забравил, че ти спасих живота! Странно, та оттогава минаха вече цели осем дни.

— Не съм забравил, ваше превъзходителство, и никога няма да забравя — отвърна Пепино с израз на дълбока признателност.

— „Никога“ е голяма дума! Но не е малко и това, че я казваш. Стани сега и отговаряй.

Пепино погледна неспокойно към Франц.

— Можеш да говориш пред негово превъзходителство, той ми е приятел — каза графът. — Позволявате ли да ви нарека така? — добави на френски той, като се обърна към Франц; — потребно е, за да вдъхна доверие у този човек.

— Можете да говорите пред мене — потвърди Франц. — Аз съм приятел на графа.

— Добре тогава — каза Пепино, като се обърна към графа; — ваше превъзходителство ще пита, аз ще отговарям.

— Как виконт Албер попадна в ръцете на Луиджи?

— Ваше превъзходителство, каляската на французина пресрещна няколко пъти колата, гдето беше Тереза.

— Изгората на главатаря ли?

— Да. Французинът я гледаше влюбено. Тереза взе да му отговаря; французинът й хвърли букети, тя също; със съгласие на главатаря, разбира се, който беше в същата кола.

— Какво? — извика Франц. — Нима Луиджи Вампа беше в колата с римските селянки?

— Той я караше, облечен като кочияш — отвърна Пепино.

— После? — попита графът.

— После французинът повдигна маската си; Тереза, пак със съгласието на главатаря, стори същото; французинът поиска да се срещнат; Тереза му определи среща; само че вместо Тереза на стъпалата на Сан Джакомо отиде Бепо.

— Какво? — прекъсна го отново Франц. — Селянката, която му грабна моколетото?

— Беше едно петнадесетгодишно момче — отговори Пепино; — но не е срамота за приятеля ви, че се е хванал в клопката: Бепо е улавял много други, не се бойте!

— И Бепо го отведе извън стените? — попита графът.

— Точно така; една кола чакаше накрай виа Мачело; Бепо се качи в нея и покани французина да го последва; оня не дочака да му повторят поканата. Подаде любезно ръка на Бепо и седна до него. След това Бепо му обяснил, че трябва да отидат в една вила, която се намирала на една левга от Рим. Французинът уверил Бепо, че е готов да го последва и накрай света. Кочияшът минал по улица Рипета и стигнал до вратата Сан Паоло; щом излезли на двеста крачки в полето, французинът станал доста нападателен, тогава Бепо му показал два пищова под носа, а кочияшът спрял колата, обърнал се и сторил същото. В това време четирима от нашите хора, скрити по бреговете на Алмо, се втурнали към вратите на колата. Французинът имал явно желание да се защищава, дори както чух, се поопитал да удуши Бепо, но нищо не можал да направи срещу петима въоръжени мъже. Трябвало да се предаде; свалили го от колата, тръгнали покрай брега на рекичката и го завели при Тереза и Луиджи, които го чакали в катакомбите Сан Себастиано.

— Е-е! — каза графът, като се обърна към Франц. — Струва ми се, че историята не е лоша. Какво ще кажете вие, познавачо?

— Бих я намерил много забавна, ако се бе случила с другиго, а не с Албер.

— Работата е — каза графът, — че ако не бяхте ме намерили, тая сполука щеше да излезе малко скъпа на вашия приятел; но успокойте се, ще се свърши само с малко страх.

— Ще отидем ли да го вземем? — попита Франц.

— Разбира се! Още повече като имате предвид, че мястото е много живописно. Знаете ли катакомбите Сан Себастиано?

— Не, никога не съм слизал там, но все се канех някой ден да сляза.

— И ето че ви се представи случай, какъвто мъчно може да се повтори. Имате ли кола?

— Не.

— Няма значение; тук държат обикновено за мене денонощно впрегната кола.

— Денонощно впрегната ли?

— Да. Аз съм много своеобразен; трябва да ви кажа, че понякога, като стана от вечеря посред нощ, ми хрумва да хукна нейде по света и веднага тръгвам.

Графът позвъни веднъж, влезе камериерът му.

— Изкарайте колата от навеса — каза той — и извадете пистолетите от джобовете й. Излишно е да будите кочияша. Ще кара Али.

След миг чуха, че колата спря пред входа.

Графът извади часовника си.

— Дванадесет и половина — каза той. — И в пет часа сутринта да тръгнем, пак ще стигнем навреме; но при такова закъснение приятелят ви би прекарал неприятна нощ, затова е по-добре да препуснем веднага, за да го освободим от ръцете на неверниците. Все още ли желаете да ме придружите?

— Повече от всякога.

— Добре, да вървим!

Франц и графът излязоха, последвани от Пепино. Пред входа намериха колата. Али беше вече на капрата. Франц позна немия роб от пещерата в остров Монте Кристо.

Франц и графът се качиха в затвореното купе; Пепино седна при Али и конете препуснаха в галоп. Али бе получил нареждания предварително, защото пое веднага по Корсо, мина през Кампо Вачино, после по страда Сан Грегорио стигна до вратата Сан Себастиано; пазачът се опита да им прави мъчнотии, но граф дьо Монте Кристо представи разрешително от губернатора на Рим за влизане и излизане във и от града по всяко време на денонощието; бариерата бе вдигната, пазачът получи един луидор за труда си и колата мина.

Пътят, по който вървяха, беше древната виа Апиа, с гробници от двете страни. От време на време при светлината на изгряващата луна на Франц се струваше, че някакъв страж се показва иззад някоя развалина; но почти веднага по знак между този страж и Пепино сянката се отдръпваше на тъмно и изчезваше.

Малко преди цирка на Каракала колата спря. Пепино дойде да отвори вратичката и графът слезе заедно с Франц.

— След десет минути — каза Монте Кристо — сме на мястото.

Той дръпна настрана Пепино, даде му съвсем тихо някаква заповед и Пепино тръгна напред с факла, която извадиха от сандъка под капрата.

Минаха още пет минути, през които Франц гледаше как овчарят навлиза през една пътечка из вълнообразните възвишения на хълмистата римска околност и изчезва във високите червеникави треви, напомнящи настръхналата грива на грамаден лъв.

— А сега да вървим подир него — каза графът.

Франц и Монте Кристо тръгнаха по същата пътечка, която след стотина крачки ги отведе по едно нанадолнище в малка долина.

Там забелязаха двама души, които разговаряха в мрака.

— Ще продължаваме ли — обърна се Франц към графа, — или ще трябва да чакаме?

— Да вървим; Пепино трябва да е предупредил часовия за идването ни.

И наистина единият от двамата мъже беше Пепино, другият — бандит, оставен на пост.

Франц и графът се приближиха; бандитът отдаде чест.

— Ако ваше превъзходителство пожелае да ме последва — обърна се Пепино към графа, — входът за катакомбите е на две крачки.

Зад един храсталак между скалите се забелязваше някаква пукнатина, през която човек едва можеше да се провре.

Пепино се промъкна пръв през тоя отвор; но след няколко крачки подземният ходник се разшири. Той запали факлата и се обърна да види дали другите го следват.

Графът бе влязъл пръв през нещо като избено прозорче, Франц вървеше след него.

Пътеката се спускаше по лек наклон и постепенно се разширяваше: но Франц и графът бяха все още принудени да пристъпват приведени, и то не редом, а един подир друг. Изминаха така сто и петдесетина стъпки, после ги спря вик:

— Кой?

В същия миг видяха в тъмнината, че пламъкът от факлата им се отрази в цевта на карабина.

— Свой! — каза Пепино.

Пристъпи сам и прошепна нещо на втория часови, който отдаде чест като първия и направи знак на нощните гости, че могат да продължат.

Зад часовия имаше стълба с двадесетина стъпала; след като слязоха по нея, Франц и графът се озоваха в нещо, напомнящо гробищен кръстопът. Пет пътеки се разделяха като звездни лъчи, а видовете, издълбани в многокатни ниши с форма на ковчег, показваха, че са стигнали най-после в катакомбите.

От една такава ниша, чиито размери не можеха да се забележат, денем проникваше малко светлинка.

Графът сложи ръка върху рамото на Франц.

— Искате ли да видите разбойнически стан на почивка? — попита той.

— Разбира се — отвърна Франц.

— Добре, елате с мене… Угаси факлата, Пепино.

Пепино изпълни нареждането. Франц и графът се озоваха в пълен мрак; но на петдесетина стъпки пред тях по стените продължиха да играят червеникави отблясъци, много по-ясни сега, след като Пепино бе угасил факлата си.

Напредваха мълчаливо; графът вървеше пред Франц, сякаш притежаваше рядкото качество да вижда на тъмно. Впрочем и Франц започваше да се оправя все по-лесно, колкото повече наближаваха към отраженията, по които се водеха.

Тези отражения проникваха през три аркади, от които средната служеше за вход.

От едната страна на аркадите беше ходникът, дето бяха графът и Франц, от другата голяма четвъртита стая с ниши като споменатите по-рано. Насред стаята имаше четири камъка, служили някога за олтар, както личеше от кръста, който все още стоеше там.

Една единствена лампа върху някаква колона озаряваше с блед, мъждукащ светлик странната гледка, пред която се озоваха двамата посетители.

Седнал и облегнал лакът до колоната, един мъж четеше с гръб към аркадата, отдето новодошлите го наблюдаваха.

Беше главатарят на бандата, Луиджи Вампа.

Около него, настанени, както им бе хрумнало, легнали, завити в плащовете си или облегнати до каменната ограда около целия колумбариум[85], се виждаха двадесетина бандити; до всеки стоеше карабината му.

В дъното, пред нещо като вход, който личеше само по това, че мракът там изглеждаше по-плътен, се виждаше часови, едва забележим и безгласен като призрак.

Когато сметна, че Франц се е насладил достатъчно на живописната гледка, графът вдигна пръст до устните си, за да му даде знак да мълчи, изкачи трите стъпала от ходника до колумбариума, влезе в стаята през средната арка и тръгна към Вампа, който беше така потънал в четенето, че не чу стъпките.

— Кой? — извика бодрият часови, забелязал при светлината на лампата, че някаква сянка израства зад главатаря.

При този вик Вампа стана изведнъж, вадейки пистолет от пояса си.

Всички бандити наскачаха в един миг, двадесет карабини насочиха дулата си към графа.

— Е-е! — каза съвсем спокойно той, без да трепне нито гласът, нито мускул по лицето му. — Струва ми се, драги Вампа, че такъв шум е излишен при посрещане на приятел.

— Пушки при нозе! — извика главатарят, като махна заповеднически с едната ръка и свали почтително шапка с другата.

После се обърна към странната личност, която властвуваше над цялата обстановка:

— Извинете, господин графе, но толкова малко очаквах честта да ви видя тук, та не можах да ви позная.

— Изглежда, че изобщо имате къса памет, Вампа — отвърна графът. — Затова забравяте не само лицата на хората, но и условията, които сте уговаряли с тях.

— Какви условия съм забравил, господин графе? — попита бандитът като човек, който, ако е сгрешил, е готов да поправи грешката си.

— Не уговорихме ли — каза графът, — че ще зачитате не само моята лична неприкосновеност, но и тази на приятелите ми?

— И кога съм нарушил спогодбата, ваше превъзходителство?

— Тази вечер сте отвлекли и сте докарали тук виконт Албер дьо Морсер; е, добре! — продължи графът с тон, от който Франц изтръпна. — Този момък е мой приятел. Този момък е отседнал в същия хотел, дето съм и аз, този момък се разхожда осем дни по Корсо в моята каляска, а въпреки това, повтарям, вие сте го отвлекли, докарали сте го тук и — добави графът, като извади от джоба си писмото — искате за него откуп като за кой да е непознат.

— Вие там, защо не ми казахте тия работи? — викна главатарят, като се обърна към хората си, които се отдръпнаха веднага пред погледа му; — защо ме накарахте да се изложа така, като не устоя на думата си пред човек като господин графа, комуто всички тук сме в ръцете? Кълна се в кръста на Исуса, ако някой от вас е знаел, че този младеж е приятел на негово превъзходителство, веднага ще му тегля куршума!

— Е-е? — обърна се графът към Франц. — Казах ли ви, че трябва да е станала грешка?

— Не сте ли сам? — попита обезпокоеният Вампа.

— Дойдох с лицето, до което е било изпратено писмото, защото исках да му докажа, че Луиджи Вампа е човек, който държи на думата си. Елате, ваше превъзходителство — каза той на Франц, — ето Луиджи Вампа, който ще ви каже сам дали не съжалява за сторената грешка.

Франц се приближи; главатарят пристъпи към него.

— Добре дошли, ваше превъзходителство — каза той. — Чухте какво каза графът и какво му отговорих; ще добавя, че не бих искал никога за някакви четири хиляди пиастра, колкото бях определил откупа за вашия приятел, да се случи такова нещо.

— Но къде е пленникът? — запита Франц, като се огледа неспокойно. — Не го виждам.

— Надявам се, че не се е случило нещо с него? — намръщи се графът.

— Пленникът е ей там — каза Вампа и посочи нишата, пред която се разхождаше дежурният часови. — Ще отида да му съобщя лично, че е свободен.

Главатарят тръгна към мястото, което им бе посочил, а Франц и графът го последваха.

— Какво прави пленникът? — обърна се Вампа към часовия.

— Ей богу, не знам, капитане — отвърна бандитът; — повече от час не съм го усетил да мръдне.

— Елате, ваше превъзходителство! — каза Вампа.

Графът и Франц изкачиха седем-осем стъпала, като вървяха все подир главатаря, който дръпна едно резе и отвори някаква врата.

Зад нея, при светлината на лампа като онази в колумбариума, видяха, че Албер се бе загърнал в плаща на един бандит и спеше спокойно в ъгъла.

— Я гледайте! — каза графът със своята особена усмивка. — Не е лошо за човек, който трябваше да бъде разстрелян в седем часа сутринта.

Вампа гледаше почти с възхищение заспалия Албер; личеше, че не е равнодушен към това доказателство за безстрашие.

— Имате право, господин графе — промълви той, — този човек трябва да ви е приятел.

После приближи до Албер и го докосна по рамото.

— Ще благоволите ли да се събудите, ваше превъзходителство?

Албер се протегна, потърка клепачи и отвори очи.

— О? Вие ли сте, капитане? Не биваше да ме събуждате! Сънувах чудесен сън: сънувах, че танцувам галоп у Торлоня с графиня Г.!

Извади часовника си, който бе задържал, за да следи сам за времето.

— Един и половина сутринта! — каза той. — Защо, дявол да ви вземе, ме събуждате по това време?

— За да ви кажа, че сте свободен, ваше превъзходителство.

— Драги — продължи Албер със съвършено спокойствие, — помнете за в бъдеще правилото на Наполеон Велики: „Събуждайте ме само при лоши вести“. Ако ме бяхте оставили да си поспя, щях да си доиграя галопа и щях да ви бъда признателен цял живот… Платиха значи откупа?

— Не, ваше превъзходителство.

— Е, как съм свободен тогава?

— Дойде да ви изиска някой, комуто не мога нищо да откажа.

— Тук ли дойде?

— Тук.

— Я гледай, много любезно от негова страна. — Албер се огледа и забеляза Франц.

— Какво? — каза той. — Вие ли, драги Франц, проявихте такава преданост — дойдохте чак дотук?

— Не аз — отговори Франц, — а нашият съсед, граф дьо Монте Кристо.

— Ей богу, господин графе — извика весело Албер, като оправяше връзката и маншетите си, — вие сте наистина незаменим човек и се надявам, че ще ме смятате за ваш вечен длъжник най-напред за колата, а след това и за сегашната история! — и протегна ръка на графа, който потрепера, преди да му подаде своята, но все пак я подаде.

Бандитът гледаше смаян тази картина; очевидно беше свикнал да вижда пленниците си да треперят пред него, а ето че насмешливостта на този не бе се променила; Франц пък беше във възторг, че Албер бе спасил, макар и пред един бандит, националната чест.

— Драги Албер — каза той, — ако побързате, ще имаме време да завършим вечерта у Торлоня; вие ще продължите галопа оттам, дето сте го прекъснали, и няма да се сърдите на сеньор Луиджи, който се държа наистина великолепно по време на цялата случка.

— Прав сте! — отговори Албер. — Ще можем да стигнем в два часа. Сеньор Луиджи продължи той, — трябва ли да изпълня още някаква формалност, преди да се разделя с ваше превъзходителство?

— Никаква, господине — отвърна бандитът. — Свободен сте вече като вятъра.

— В такъв случай желая ви дълъг и весел живот! Хайде, господа, да вървим!

Последван от Франц и графа, Албер слезе по стъпалата и мина през голямото четвъртито помещение; всички бандити стояха прави, с шапка в ръка.

— Дай ми факлата, Пепино! — каза главатарят.

— Защо ви е? — попита графът.

— За да ви изпратя — каза главатарят; — това е най-малката почит, която мога да окажа на ваше превъзходителство.

Той взе от ръцете на овчаря запалената факла и тръгна пред гостите не като слуга, който изпълнява раболепно задължение, а като крал, пристъпващ пред посланици.

Като стигна до вратата, се поклони.

— Сега, господин графе, изказвам отново съжаленията си и се надявам, че няма да ми се сърдите за станалото?

— Не, драги Вампа — отвърна графът; — вие изкупихте грешката си така красиво, щото човек може просто да ви е благодарен, загдето сте я извършили.

— Господа — продължи главатарят, като се обърна към двамата младежи, — предложението ми няма да ви се стори може би много привлекателно; но ако ви се прииска някога да ме посетите пак, ще сте добре дошли, където и да бъда.

Франц и Албер се поклониха. Графът излезе пръв, Албер подир него, Франц остана последен.

— Ваше превъзходителство желае да ме попита нещо? — каза усмихнато Вампа.

— Да, признавам — отговори Франц, — бих любопитствувал да зная какво четяхте с такова внимание, когато дойдохме.

— Коментарите на Цезар — каза бандитът. — Това е любимата ми книга.

— Е-е, няма ли да дойдете? — попита Албер.

— Идвам — отвърна Франц. — Ето ме!

И излезе през прозорчето. Направиха няколко крачки из полето.

— О, извинете! — каза Албер, като се върна малко назад. — Ще позволите ли, капитане?

И запали пура от факлата на Вампа.

— Сега, господин графе — каза той, колкото е възможно по-бързо! Безкрайно много държа да довърша тази нощ у херцог Брачиано.

Намериха колата, гдето я бяха оставили; графът каза на Али само една дума на арабски и конете се понесоха в галоп.

Беше точно два часът по часовника на Албер, когато двамата приятели влязоха в балния салон.

Появата им направи сензация; но тъй като влязоха заедно, тревогите за Албер моментално се забравиха.

— Госпожо — каза виконт дьо Морсер, като пристъпи към графинята, — вчера имахте добрината да ми обещаете един галоп; малко закъснях да си поискам изпълнението на това мило обещание; но моят приятел, чиято добросъвестност ви е известна, ще ви потвърди, че не е по моя вина.

И тъй като в този миг музиката засвири валс, Албер обгърна талията на графинята и изчезна заедно с нея във вихъра на танца.

През това време Франц размисляше за странното потръпване на граф дьо Монте Кристо, когато се видя принуден да подаде ръка на Албер.

Дата добавления: 2015-10-13