LXXXVII. Предизвикателството

— Тогава — продължи Бошан — аз се възползувах от притихването и тъмнината в залата, за да се измъкна, без да ме видят. Разсилният, който ме бе въвел, ме очакваше на вратата. Преведе ме през коридорите до една вратичка към улица Вожирар. Излязох едновременно сломен и възхитен — простете ми тази дума, Албер. Сломен заради вас, възхитен от благородството на тази девойка, решена да отмъсти за баща си. Да, кълна ви се, Албер, откъдето и да изхожда разкритието, дори ако е от враг, този враг според мене е само оръдие на провидението.

Албер бе уловил с две ръце главата си; вдигна своето разплакано и зачервено от срам лице и сграбчи ръката на Бошан.

— Приятелю, животът ми е свършен — каза той. — Остава ми само едно: не да кажа като вас, че ме наказва провидението, а да открия кой ме преследва с омразата си; и щом узная кой е, или аз ще го убия, или той ще ме убие; разчитам на вашето приятелство, Бошан, да ми помогнете, ако, разбира се, презрението не го е убило в сърцето ви.

— Презрение ли, приятелю? Нима това нещастие може да засегне и вас? Не, слава богу! Не живеем вече във времената, когато някакъв несправедлив предразсъдък държеше синовете отговорни за делата на бащите. Припомнете си целия си живот, Албер, той е наистина едва от вчера, но никоя заря на светъл ден не е била по-чиста от вашия изгрев! Послушайте ме, Албер, вие сте млад, богат, напуснете Франция: в този многолюден Вавилон с неспокоен живот и променливи вкусове всичко се забравя много бързо; ще се завърнете след три-четири години, оженен за някоя руска княгиня, и никой няма да се сети какво е било вчера, още по-малко какво е станало преди шестнайсет години.

— Благодаря, драги Бошан, благодаря за доброто намерение, което ви диктува тия думи, но това няма да го бъде; казах ви желанието си и ако потрябва, ще променя думата желание с воля. Вие разбирате, че като заинтересовано лице в тази история, аз не мога да виждам нещата от вашето гледище. Това, което изхожда според вас от небесен източник, идва според мене от не така чист извор. Признавам, че според мене провидението няма нищо общо с цялата история, и то за щастие, защото вместо една невидима и неосезаема пратеница на небесни награди и наказания аз ще намеря едно осезаемо и видимо същество, на което ще отмъстя. О, да! Кълна ви се, ще му отмъстя за всичко преживяно от месец насам. А сега, повтарям ви, Бошан, държа да се върна към човешкото и материално съществуване и ако сте ми все още приятел, както казвате, помогнете ми да открия ръката, която е нанесла удара.

— Добре, така да бъде! — отговори Бошан. — Щом държите непременно да сляза на земята, ще го сторя; щом държите да се заемете с издирването на врага, и аз ще се заловя за това заедно с вас. И ще го намеря, защото и моята чест е заинтересована почти еднакво с вашата в намирането му.

— Тогава, Бошан, да започнем незабавно, без отлагане издирванията си. Всяка минута закъснение е вечност за мене; издайникът не е наказан още и може би се надява, че не ще бъде наказан; но жестоко се мами, ако наистина се надява!

— Добре, слушайте, Морсер…

— Виждам, че знаете нещо, Бошан, просто ме връщате към живота!

— Не казвам, че го смятам за нещо положително, Албер, но е все пак светлинка в нощта; като тръгнем по тая светлинка, може би ще стигнем до целта.

— Кажете! Виждате, че изгарям от нетърпение.

— Добре! Ще ви разправя нещо, което не пожелах да ви разкажа, когато се върнах от Янина.

— Говорете.

— Ето какво се случи, Албер; отидох, естествено, за сведения у най-големия банкер там; щом заговорих по този въпрос, още преди да спомена името на баща ви, банкерът каза:

— Да, да, зная какво ви води.

— Как и откъде знаете?

— Защото само преди петнадесет дни бях запитан по същия въпрос.

— От кого?

— От един парижки банкер, с когото съм в търговски връзки.

— И който се нарича?

— Господин Данглар.

— Той ли? — извика Албер. — Да, той наистина преследва много отдавна баща ми със завистлива ненавист; този така наречен народник, който не може да прости на граф дьо Морсер, че е френски пер. Да, и това безпричинно осуетяване на брака… Да, да, точно така.

— Осведомете се, Албер (но не пламвайте предварително), осведомете се, повтарям, и ако се окаже, че това е вярно…

— О, ако е вярно — извика момъкът, — ще ми заплати за всичко, което изстрадах.

— Внимавайте, Морсер, той е вече стар човек.

— Аз ще зачета възрастта му толкова, колкото той зачете честта на семейството ми; ако е имал нещо против баща ми, защо не насочи удара си само срещу него? Не, разбира се, защото го е било страх да се озове срещу един истински мъж!

— Не ви осъждам, Албер, само ви въздържам. Бъдете благоразумен.

— Не бойте се, освен това ще отидем заедно, Бошан; важните въпроси се разискват пред свидетели. Още до довечера, ако е виновен, господин Данглар не ще бъде жив или аз ще бъда мъртъв. Вярвайте, Бошан, искам да направя тържествено погребение на честта си.

— Добре, Албер. Щом човек е взел подобни решения, трябва незабавно да ги изпълни. Искате да отидете у господин Данглар, нали? Да тръгваме!

Изпратиха за наемен кабриолет. Когато влизаха в двора на банкера, забелязаха пред входа файтона и прислужника на господин Андреа Кавалканти.

— Ах, дявол да го вземе, работите се нареждат чудесно — каза глухо Албер. — Ако господин Данглар не желае да се бие с мене, ще убия зет му. Птица като Кавалканти навярно умее да се бие!

Съобщиха пристигането му на Данглар, който — като чу името на Албер и като знаеше за станалото предния ден — заповяда да кажат, че не е в къщи. Но беше вече късно, Албер бе последвал лакея; щом чу заповедта, той блъсна вратата и последван от Бошан, влезе в кабинета на банкера.

— Но, господине! — извика Данглар. — Нима човек не е вече в правото си да приема у дома си когото и когато желае?

— Не господине — отвърна студено Албер, — има обстоятелства и вие се намирате тъкмо в едно от тях, когато човек е длъжен, ако не е страхливец — оставям ви този изход, — да приема. Поне някои хора.

— Какво искате от мене, господине?

— Искам — каза Морсер, като се доближи и се престори, че не забелязва облегналия се до камината Кавалканти, — искам да ви предложа една среща в някое усамотено кътче, където никой не ще ни безпокои в продължение на десет минути — не искам повече — и където от двамата участници в срещата единият ще остане под шумата.

Данглар побледня, Кавалканти се размърда. Албер се обърна към него:

— Заповядайте и вие, ако желаете, господин графе; имате право да присъствувате, вие сте почти, член на семейството, а пък аз предлагам подобни срещи на всички, които биха желали да ги приемат.

Кавалканти погледна слисан Данглар, който стана с усилие и пристъпи между двамата младежи. Нападката на Албер към Андреа измести въпроса на друга плоскост и у Данглар блесна за миг надежда, че посещението на Албер се дължи не на причината, която бе допуснал отначало.

— Слушайте, господине — обърна се той към Албер, — ако идвате да се карате с господина, загдето съм го предпочел пред вас, предупреждавам ви, че ще отнеса въпроса до кралския прокурор.

— Мамите се, господине — отвърна Морсер с мрачна усмивка, — не ме интересува никаква женитба и се обръщам към господин Кавалканти само защото ми се стори, че той прояви в един момент желание да се намеси в нашия спор. Имате право впрочем, аз търся днес повод да се карам с всички; но бъдете спокоен, господин Данглар, никой не ще ви отнеме първенството в това отношение.

— Господине — отговори Данглар, пребледнял от гняв и страх, — предупреждавам ви, че когато ми се случи нещастие да срещна по пътя си някое бясно куче, веднага го убивам и не само не се смятам виновен, а, напротив, мисля, че съм направил услуга на обществото. Ако сте побеснял и се опитвате да ме ухапете, предупреждавам ви, че ще ви убия без пощада. Аз ли съм виновен, че баща ви е опозорен?

— Да, негоднико! — извика Морсер. — Ти си виновен!

Данглар отстъпи една крачка.

— Аз да съм виновен! — каза той. — Вие сте полудял! Нима познавам гръцката история? Нима съм пътувал из ония страни? Нима аз съм посъветвал баща ви да предаде янинската крепост? Да стане изменник…

— Млъкнете! — извика глухо Албер. — Не, вие не сте предизвикали пряко този скандал и причинили тази беда, но сте ги предизвикали вероломно.

— Аз?

— Да, вие! Откъде изхожда разкритието?

— Вестникът казва, струва ми се, откъде: от Янина, дявол да го вземе.

— А кой е писал в Янина?

— В Янина ли?

— Да. Кой е писал да иска сведения за баща ми?

— Предполагам, че всеки има право да пише в Янина.

— Обаче в случая е писал само един човек.

— Само един човек?

— Да; и този човек сте вие.

— Писах, разбира се; мисля, че когато човек омъжва дъщеря си, може да потърси сведения за семейството на момъка; това е не само право, но и дълг на бащата.

— Вие сте писали, господине — отвърна Албер, — като сте знаели много добре какъв отговор ще получите.

— Аз ли? Не, кълна ви се — извика Данглар с увереност и сигурност, дължими може би не толкова на страха му, колкото на съчувствието, което изпитваше в душата си към нещастния младеж, — кълна ви се, че никога не би ми минало през ум да пиша в Янина. Та имах ли понятие аз за гибелта на Али паша?

— Тогава са ви подтикнали да пишете?

— Разбира се.

— Подтикнаха ви?

— Да.

— Кой?… Довършете… кажете…

— Много просто, дявол го взел, говорех веднъж за миналото на баща ви и казах, че източникът на богатството му така си и остана тъмен. Събеседникът ми запита откъде започва забогатяването на баща ви. Отговорих: от Гърция. Тогава той ми каза: „Ами пишете в Янина“.

— И кой ви даде този съвет?

— Граф дьо Монте Кристо, вашият приятел.

— Граф дьо Монте Кристо ви каза да пишете в Янина?

— Да, и аз писах. Искате ли да видите преписката? Ще ви я покажа.

Албер и Бошан се спогледаха.

— Господине — обади се Бошан, който не бе заговорвал досега, — струва ми се, че обвинявате графа, защото той отсъствува от Париж и не може да се оправдае в този момент.

— Не обвинявам никого, господине — каза Данглар, — а само обяснявам; и ще повторя пред господин граф дьо Монте Кристо това, което току-що казах пред вас.

— Знае ли графът какъв отговор сте получили?

— Показах му го.

— Знаеше ли той, че малкото име на баща ми е Фернан, а презимето Мондего?

— Да, отдавна му бях казал това; по-нататък аз направих само онова, което всеки би сторил на мое място, и дори много по-малко. Когато на другия ден след получаването на този отговор баща ви, подтикнат от господин дьо Монте Кристо, дойде да ми поиска официално ръката на дъщеря ми, както става, когато човек е решил да свърши с подобен въпрос, аз отказах, категорично наистина, но без обяснение и без избухване. И защо бих избухнал? Какво ме интересува честта или безчестието на господин дьо Морсер? Курсът на ценните книжа няма нито да се покачи, нито да спадне от това.

Албер усети, че се изчервява; не можеше да има вече никакво съмнение, Данглар се защищаваше подло, но с увереността на човек, който казва ако не цялата, то поне част от истината, не от добросъвестност, разбира се, а от страх. Какво търсеше всъщност Морсер? Не да установи колко е виновен Данглар и колко Монте Кристо, а да намери човек, който ще отговаря за по-леката или по-тежка обида, човек, който ще се бие, защото Данглар очевидно нямаше да се бие.

И ето че много забравени или незабелязани на времето неща изникнаха пред очите му, събудиха се в паметта му. Монте Кристо знаеше всичко, защото бе купил дъщерята на Али паша и бе посъветвал Данглар да пише в Янина. След като бе узнал отговора, бе отстъпил пред желанието на Албер да бъде представен на Хаиде; когато отидоха при нея, бе насочил разговора към смъртта на Али, без да прекъсне разказа на Хаиде (но сигурно я бе предупредил с казаните няколко думи на ромейски да не даде възможност на Морсер да познае баща си), освен това бе помолил самия Морсер да не произнася името му пред Хаиде. И накрая го бе отвел в Нормандия тъкмо тогава, когато е знаел, че ще избухне скандалът. Несъмнено беше, че всичко е извършено по предварителен план, несъмнено беше, че Монте Кристо действува с враговете на баща му.

Албер дръпна Бошан в един ъгъл и сподели с него тези мисли.

— Имате право — заяви журналистът, — господин Данглар взема в цялата случка само грубо материално участие; от господин дьо Монте Кристо именно ще трябва да искате обяснение.

Албер се обърна.

— Господине — каза той на Данглар, — разбирате, че не смятам разговора ни за окончателно приключен, остава ми да узная дали обвиненията ви са верни и отивам веднага да се уверя в това при господин граф дьо Монте Кристо.

Поклони се на банкера и излезе с Бошан, без да погледне Кавалканти.

Данглар го изпрати до вратата, като увери отново Албер, че не изпитва никаква лична неприязън към господин граф дьо Морсер.

Дата добавления: 2015-10-13