Студопедия
Случайная страница | ТОМ-1 | ТОМ-2 | ТОМ-3
АвтомобилиАстрономияБиологияГеографияДом и садДругие языкиДругоеИнформатика
ИсторияКультураЛитератураЛогикаМатематикаМедицинаМеталлургияМеханика
ОбразованиеОхрана трудаПедагогикаПолитикаПравоПсихологияРелигияРиторика
СоциологияСпортСтроительствоТехнологияТуризмФизикаФилософияФинансы
ХимияЧерчениеЭкологияЭкономикаЭлектроника

LXXVIII. ПИШАТ НИ ОТ ЯНИНА

Читайте также:
  1. Житие и страдание преподобных отцов Патермуфия и Коприя и с ними Александра мирянина
  2. Житие и страдание святого преподобномученика Анастасия Персянина
  3. Из поучения египтянина Ахтоя своему сыну Пиопи,
  4. Основні конституційні права, свободи і обов’язки людини і громадянина України
  5. Основні права людини і громадянина. Міжнародні стандарти в галузі прав людини
  6. Письмо крестьянина Петра Ольховика, отказавшегося от военной службы

 

Франц бе излязъл от стаята на Ноартие така залитащ и замаян, щото и Валантин дори го съжали.

Вилфор, изрекъл само няколко несвързани слова и избягал в кабинета си, получи след два часа следното писмо:

 

„След всичко, което се разкри тази сутрин, господин Ноартие дьо Вилфор не може да предположи, че е възможно сродяване между неговото семейство и това на господин Франц д’Епине. Господин Франц д’Епине е ужасен от мисълта, че господин дьо Вилфор, който е знаел, както изглежда, събитията, разказани тази сутрин, не го е изпреварил в тази насока.“

 

Ако някой би видял в този момент сломения от удара магистрат, не би помислил, че той е предвиждал такава развръзка; Вилфор не бе допускал никога наистина, че баща му би стигнал в откровеността или по-скоро в суровостта си дотам, та да разкаже подобна случка. Вярно е, че господин Ноартие, който не искаше и да знае за мнението му, не се бе загрижил да изясни събитието пред Вилфор и последният бе смятал винаги, че генерал дьо Кенел или барон д’Епине — според това, дали човек ще пожелае да го назове с името, което той си бе създал, или с името, което му бяха дали — е бил убит, а не е загинал при почтен дуел.

Това така сурово писмо от един досега безкрайно почтителен младеж беше тежък удар за гордостта на човек като Вилфор.

Току-що се бе прибрал в кабинета си, когато там влезе и жена му.

Внезапното излизане на Франц, когото господин Ноартие бе повикал, дотолкова бе озадачило всички, щото положението на госпожа дьо Вилфор, останала сама с нотариуса и свидетелите, бе станало крайно неудобно. И тя бе решила да ги остави под предлог да разбере какво става.

Господин дьо Вилфор се задоволи да й каже, че след обяснението между него, господин Ноартие и господин д’Епине бракът на Валантин се осуетява.

Неудобно беше да съобщят това на тия, които чакаха; затова когато се завърна, госпожа дьо Вилфор се задоволи да им каже, че тъй като господин Ноартие е получил още в началото на разговора нов апоплектичен удар, подписването на договора се отлага с няколко дни.

Макар и невярна, тази новина следваше така странно двете нещастия от същия вид, щото посетителите се спогледаха изненадани и си отидоха, без да продумат.

Тогава, едновременно щастлива и изплашена, Валантин прегърна немощния старец да му благодари, загдето бе разкъсал с един удар веригата, която тя смяташе вече за неразривна, и поиска позволение да се прибере в стаята си, за да се съвземе; Ноартие й разреши с поглед.

Но щом излезе, вместо да се качи в стаята си, Валантин тръгна по коридора, промъкна се през вратичката и изтича към градината. След всички ненадейно връхлетели я събития един глух страх потискаше непрестанно сърцето й. Тя очакваше всеки миг, че Морел, бледен и заплашителен, може да се появи като господаря на Рейвънзууд при договора на Люси ъф Ламърмур[211].



Тъкмо навреме наистина бе дошла до желязната вратичка. Усъмнил се какво може да стане, след като бе видял Франц да излиза от гробищата заедно с господин дьо Вилфор, Максимилиан го бе проследил; видял го бе да влиза, да излиза и пак да се връща заедно с Албер и Шато Рено. Нямаше вече никакво съмнение. Той се бе втурнал в своето място, готов за всяка евентуалност, и сигурен, че при първия удобен случай Валантин ще дотича при него.

Не се измами; окото му, долепено до пролуката, зърна девойката, която тичаше към вратата без обичайната си предпазливост. Още от пръв поглед Максимилиан се успокои; а при първите й думи подскочи от радост.

— Спасени сме! — каза Валантин.

— Спасени! — повтори Морел, като не можеше да повярва такова щастие. — Но кой ни спаси?

— Дядо ми! О! Трябва да му бъдете безкрайно благодарен, Морел.

Максимилиан се закле, че ще го обича от все сърце; не беше тежко да даде такава клетва, защото в този миг не само го обичаше като приятел или дядо, а го боготвореше като божество.

Загрузка...

— И как стана това? — запита той. — С какво странно средство си послужи?

Валантин отвори уста да разкаже; но си припомни, че в цялата история има една страшна тайна, която не принадлежи само на дядо й.

— По-късно ще ви разкажа — отвърна тя.

— Кога?

— Когато бъда ваша жена.

Това значеше да насочи разговора към тема, при която Морел беше готов да разбере всичко; той наистина разбра веднага, че трябва да се задоволи с казаното дотук, което е достатъчно засега. Но се съгласи да си отиде само след обещанието, че ще види Валантин на следната вечер.

Тя обеща. Всичко се бе променило пред очите й и сега тя можеше много по-лесно да повярва, че ще се омъжи за Максимилиан, отколкото само преди един час да допусне, че няма да се омъжи за Франц.

През това време госпожа дьо Вилфор се бе качила при Ноартие.

Той я изгледа мрачно и строго, както имаше навик да я посреща.

— Господине — започна тя, — не е нужно да ви съобщавам, че бракът на Валантин се осуетява, защото скъсването е станало именно при вас.

Ноартие остана невъзмутим.

— Но — продължи госпожа дьо Вилфор — това, което не знаете, господине, е, че аз бях винаги против този брак, който се подготвяше въпреки волята ми.

Ноартие погледна снаха си като човек, очакващ обяснение.

— И сега, когато този брак, който — доколкото ми е известно — беше противен и вам, е осуетен, идвам при вас с едно искане, което не могат да предявят нито господин дьо Вилфор, нито Валантин.

Ноартие запита с очи какво е това искане.

— Идвам да ви помоля, господине — продължи госпожа дьо Вилфор, — като единствено лице, което има това право (защото само аз няма да получа нищо в случая), идвам да ви помоля да върнете на вашата внучка не добрите си чувства, защото тя винаги ги е имала, а богатството си.

Очите на Ноартие изразиха за момент неувереност: очевидно търсеше подбудите за тази постъпка и не можеше да ги намери.

— Мога ли да се надявам, господине — запита госпожа дьо Вилфор, — че вашите намерения се съгласуват с моята молба?

— Да — направи знак Ноартие.

— В такъв случай, господине — продължи госпожа дьо Вилфор, — аз си отивам признателна и щастлива.

Поклони се на господин Ноартие и излезе.

Още на следния ден наистина Ноартие изпрати за нотариуса: скъсаха първото завещание и направиха ново, в което той оставяше цялото си състояние на Валантин, при условие че няма да я разделят от него.

Тогава мнозина в парижкото общество пресметнаха, че госпожица дьо Вилфор, наследница на маркиз и маркиза дьо Сен Меран и спечелила отново доброто разположение на другия си дядо, ще има един ден почти триста хиляди франка годишна рента.

Докато бракът в дома на Вилфор се разваляше, граф дьо Морсер бе вече посетен от Монте Кристо. А за да докаже на Данглар доброто си разположение, той се бе облякъл в парадната униформа на генерал-лейтенант, украсена с всички ордени, и бе поръчал да впрегнат най-хубавите му коне. Така нагласен, пристигна на шосе д’Антен и поиска да съобщят за идването му на Данглар, зает в този миг да прави месечния си баланс.

От някое време насам този момент не беше най-подходящият, ако човек искаше да намери банкера в добро настроение.

И наистина, като видя отдавнашния си приятел, Данглар си придаде тържествено изражение и се настани важно в креслото.

Морсер, обикновено много надут, беше, напротив, засмян и любезен, и тъй като беше почти сигурен, че предложението му ще се посрещне добре, не прояви никаква дипломация, а мина направо към въпроса:

— Ето ме, бароне — каза той. — Отдавна вече се въртим около някогашните си приказки…

Морсер очакваше, че при тези думи лицето на банкера ще разцъфти, защото предполагаше, че мрачното настроение се дължи на собственото му мълчание; но — просто невероятно! — то стана още по-безучастно и студено.

Затова именно Морсер замълча насред фразата си.

— Какви приказки, господин графе? — запита банкерът, сякаш търсеше напразно в мисълта си обяснение за това, което генералът иска да му каже.

— О! — отвърна графът. — Вие сте формалист, драги господине, и ми напомняте, че протоколът трябва да се изпълни по всички правила. Чудесно! Прощавайте, понеже имам само един син и за пръв път съм намислил да го женя, още се уча как се постъпва; но започвам според правилата.

Морсер стана с пресилена усмивка, поклони се дълбоко на Данглар и му каза:

— Господин барон, имам честта да ви поискам ръката на госпожица Йожени Данглар за сина си, виконт Албер дьо Морсер.

Вместо да посрещне тия думи с благосклонност, на каквато Морсер можеше да се надява от негова страна, Данглар смръщи вежди и без да покани графа да седне, заяви:

— Ще трябва да размисля, господин графе, преди да ви отговоря.

— Да размислите ли? — запита все още изненаданият Морсер, — нима не сте имали време да размислите през тия осем години, откакто споменахме за пръв път за този брак?

— Господин графе — отвърна Данглар, — всеки ден се случват неща, които ни карат да обмисляме отново вече обмислени въпроси.

— Как така? — попита Морсер. — Не ви разбирам, бароне!

— Искам да кажа, господине, че от петнадесет дни насам нови обстоятелства…

— Позволете — прекъсна го Морсер, — комедия ли ще играем, или не?

— Как: комедия?

— Точно така: да се обясним категорично.

— Тъкмо това желая и аз.

— Виждахте ли господин дьо Монте Кристо?

— Виждам го твърде често — отвърна Данглар, като разтърси широката си връзка, — приятели сме.

— Е добре, при една от последните ви срещи сте му казвали, че сякаш съм забравил или не съм се решавал за този брак.

— Вярно е.

— Ето ме, дойдох. Нито съм забравил, нито не се решавам, както виждате, щом дойдох да поискам от вас да изпълните обещанието си.

Данглар не отговори.

— Толкова бързо ли променихте решението си — добави Морсер, — или сте предизвикали идването ми, само да имате удоволствието да ме унизите?

Данглар разбра, че ако продължи разговора, както го бе започнал, работата можеше да приключи неизгодно за него.

— Господин графе — отвърна той, — вие сте с право изненадан от моята резервираност; разбирам ви, и вярвайте, че тя огорчава преди всичко мене; вярвайте също, че ми се налага от повелителни обстоятелства.

— Празни приказки, драги господине — заяви графът, — които биха задоволили може би случаен човек; но граф дьо Морсер не е случайна личност, и когато мъж като него идва да намери друг мъж, за да му напомни дадената дума, а този мъж не я удържи, той има право да изисква вместо нея поне едно сериозно основание.

Данглар беше страхлив, но не искаше да се издаде; обаче тонът на Морсер го засегна.

— Сериозното основание не ми липсва — възрази той.

— Какво искате да кажете?

— Че имам това сериозно основание, но е малко трудно да го изявя.

— Все пак чувствувате — заяви Морсер, — че аз не мога да се задоволя с вашите премълчавания; едно във всеки случай ми се струва ясно и то е, че отказвате сродяването ни.

— Не, господине — отвърна Данглар, — просто отлагам решението, нищо повече.

— Но не се надявате, предполагам, че аз ще се подчиня на капризите ви и ще чакам спокойно и смирено да ми върнете благоволението си.

— Тогава, господин графе, щом не можете да чакате, нека сметнем нашите намерения за недействителни.

Графът прехапа до кръв устни, за да не избухне, нещо твърде често при надменния му и гневлив характер; но като разбра, че при дадените обстоятелства той именно би станал смешен, тръгна към вратата, после промени решението си и се върна.

Лицето му бе потъмняло и вместо накърнена гордост изразяваше смъртно безпокойство.

— Слушайте, драги Данглар — започна той, — от дълги години се познаваме, затова трябва да бъдем по-внимателни един към друг. Вие ми дължите едно обяснение; аз трябва да зная поне на какво злощастно събитие син ми дължи загубата на доброто ви разположение.

— Въпросът няма нищо общо с личността на виконта, само това мога да ви кажа, господине — отвърна Данглар, станал отново безочлив, щом видя, че Морсер се бе укротил.

— А с чия личност тогава? — запита гостът с променен глас и пребледняло чело.

Данглар, комуто ни един от тия признаци не бе убягнал, го изгледа още по-самоуверено.

— Бъдете благодарен, че не се изяснявам повече — отвърна той.

Морсер потрепера, вероятно от сдържан гняв.

— Аз съм в правото си — отговори със страшно усилие той — да поискам от вас да се обясните: против госпожа дьо Морсер ли имате нещо? Моето богатство ли не е достатъчно? Или убежденията ми, противни на вашите…

— Ни едно от тия неща, господине — заяви Данглар, — би било непростимо от моя страна да променя решението си заради някое от тях, защото аз ги знаех, когато поех задължението. Не, не търсете повече. Просто ме е срам, че ви карам да се ровите така из съвестта си, повярвайте ми, нека спрем дотук. Да се задоволим със средния израз — отлагане, който не е нито скъсване, нито поемане на задължение. Пък няма и защо да бързаме, боже мой! Дъщеря ми е на седемнадесет години, син ви е на двадесет и една. Докато ние изчакваме, времето ще върви; нови събития ще настъпят; това, което е било неизяснено вчера, става прекалено ясно утре; така се опровергават понякога изведнъж и най-жестоките клевети.

— Клевети ли казахте? — извика Морсер и пак пребледня. — Мене да ме клеветят?

— Не се обясняваме, господин графе, казах ви вече!

— И аз трябва да приема спокойно този отказ?

— Който е мъчителен особено за мене, господине. Да, по-мъчителен за мене, отколкото за вас, защото аз разчитах, че това сродяване ще бъде чест за мене, а един нестанал брак пакости винаги повече на годеницата, отколкото на годеника!

— Добре, да не говорим вече за това — съгласи се Морсер.

И напусна стаята, като мачкаше гневно ръкавиците си.

Данглар забеляза, че Морсер не се осмели ни веднъж да запита дали оттеглянето на дадената дума не става именно заради него.

Вечерта има дълъг разговор с неколцина приятели, а господин Кавалканти, който не излизаше от салона на дамите, си отиде последен от дома на банкера.

Щом се събуди на другата заран, Данглар поиска вестниците. Донесоха му ги веднага: той остави три-четири настрана и взе „Емпарсиал“. На този вестник именно беше главен редактор Бошан.

Разкъсал бързо бандерола, Данглар разгъна нетърпеливо страниците, отмина пренебрежително уводната статия и щом стигна до хрониката, се спря със злобна усмивка на съобщението, започващо с думите:

 

 


Дата добавления: 2015-10-13; просмотров: 70 | Нарушение авторских прав


Читайте в этой же книге: LXVII. КАБИНЕТЪТ НА КРАЛСКИЯ ПРОКУРОР | LXVIII. ЛЕТЕН БАЛ | LXIX. СВЕДЕНИЯТА | LXX. БАЛЪТ | LXXI. ХЛЯБ И СОЛ | LXXII. ГОСПОЖА ДЬО СЕН МЕРАН | LXXIII. ОБЕЩАНИЕТО | LXXIV. СЕМЕЙНАТА ГРОБНИЦА НА РОДА ВИЛФОР | LXXV. ПРОТОКОЛЪТ | LXXVI. УСПЕХИТЕ НА КАВАЛКАНТИ СИН |
<== предыдущая страница | следующая страница ==>
LXXVII ХАИДЕ| Пишат ни от Янина.

mybiblioteka.su - 2015-2018 год. (0.029 сек.)