LXXVI. Успехите на кавалканти син

През това време господин Кавалканти баща бе заминал да поеме службата си, но не във войската на негово величество австрийския император, а на рулетката в баните Лука, на която беше един от най-усърдните посетители.

Той бе взел, разбира се, и последния петак от сумата, отпусната му за това пътуване, като награда за великолепно изиграната роля на баща.

При заминаването му господин Андреа бе наследил всички документи, установяващи, че той наистина има честта да е син на маркиз Бартоломео Кавалканти и маркиза Леонора Корсинари.

И следователно бе почти пуснал котва в това парижко общество, готово винаги да посреща така лековерно чужденците и да се отнася с тях не според това, какви са, а според това, какви желаят да бъдат.

Какво всъщност се изисква от един младеж в Париж? Да говори донякъде като парижанин, да е добре облечен, да е добър комарджия и да плаща в злато.

От само себе си се разбира, че към един чужденец тук са по-малко придирчиви, отколкото към истински парижанин.

Така че Андреа бе успял да си създаде за петнадесетина дни едно доста добро положение, наричаха го „господин графе“, разправяха, че имал петдесет хиляди франка доход, приказваха за несметните съкровища на баща му, заровени, както се говореше, в кариерите на Саравеца.

Един учен, пред когото споменаха последното обстоятелство като някакъв достоверен факт, заяви, че е виждал лично въпросните кариери, а това даде още по-голяма тежест на хвърчащите дотогава предположения, които се превърнаха изведнъж в действителност.

Дотук се бе стигнало в ония кръгове на парижкото общество, дето въведохме читателите си, когато Монте Кристо отиде една вечер да посети господин Данглар. Господин Данглар беше излязъл, но графът бе поканен при баронесата, която била у дома си. И той прие поканата.

След вечерята в Отьой и последвалите събития госпожа Данглар не можеше да чуе името на Монте Кристо, без да потрепери. Мъчителното чувство се засилваше, когато присъствието на графа не следваше споменаването на името му; когато, напротив, той се появяваше, откровеното му лице, блестящите очи, любезността, бихме казали дори ухажването му към госпожа Данглар, прогонваха скоро всяка следа от уплаха; на баронесата се струваше невъзможно един така очарователен наглед човек да таи злонамереност към нея, впрочем и най-покварените сърца не могат да си представят злост, лишена от интерес; безполезната и безпричинна злоба им се струва нещо противоестествено.

Когато Монте Кристо влезе в будоара, дето вече въведохме веднъж читателя и дето баронесата разглеждаше доста неспокойно рисунките, които Йожени й подаваше, след като ги бе прегледала с господин Кавалканти-син, появата му оказа обичайното си въздействие и баронесата го посрещна с усмивка, макар че се бе смутила за миг, когато чу името му. Той от своя страна обгърна с един поглед цялата обстановка.

Йожени седеше край баронесата, полуизтегнала се в едно голямо кресло, а Кавалканти стоеше прав.

В черен костюм, като Гьотев герой, с лачени обувки и бели ажурени чорапи от коприна, Кавалканти прокарваше светлата си, доста добре гледана ръка в своите руси коси, сред които блестеше елмазен пръстен; въпреки съветите на Монте Кристо суетният младеж не бе устоял на изкушението да го сложи на малкия си пръст.

Този жест се придружаваше от убийствени погледи към госпожица Данглар, придружени от въздишки, предназначени пак за нея.

Госпожица Данглар си беше все същата — красива, студена и насмешлива. Нито един поглед, нито една въздишка на Андреа не й убягваха; човек би казал, че те се плъзгат по бронята на Минерва, каквато според някои философи закривала понякога и гръдта на Сафо.

Йожени поздрави студено графа и се възползува от първите залисии в разговора, за да се оттегли в своята занималня, отгдето скоро долетяха шумни, весели гласове и звуци на пиано, доказващи на Монте Кристо, че госпожица Данглар предпочита присъствието на своята учителка по пеене, госпожица Луиз д’Армии, пред неговото и това на господин Кавалканти.

Тогава именно, докато разговаряше с госпожа Данглар, привидно увлечен от приятния разговор, графът забеляза загрижеността на господин Андреа Кавалканти, който проявяваше възхищението си, като отиваше да послуша до вратата, но не смееше да влезе оттатък.

Не след много се върна и банкерът. Той погледна най-напред Монте Кристо, но веднага след това се обърна към Андреа.

Съпругата си поздрави така, както мнозина съпрузи поздравяват жените си — една неразбираема за ергените тайна, докато не бъде издадено подробно ръководство върху съпружеските отношения.

— Нима госпожиците не ви поканиха да посвирите с тях? — обърна се Данглар към Андреа.

— Уви, не, господине — отвърна Андреа с още по-забележима въздишка.

Данглар отиде веднага към вратата между двете стаи и я отвори.

Двете девойки седяха на една и съща скамейка, пред едно и също пиано. Акомпанираха си с по една ръка — едно лично тяхно хрумване, което се бяха приучили да изпълняват със забележителна вещина.

Госпожица д’Армии образуваше заедно с Йожени в рамките на отворената врата една от така честите в Германия живи картини. Тя беше доста хубава, или по-точно изключително мила, дребничка и тънка като русалка, с гъсти руси букли, които се спускаха по дългата шия като у мадона от Перуджо[204], с премрежен от умора поглед. Казваха, че била гръдоболна и като Антония в Цигулката от Кремона щяла да умре някой ден с песен на уста.

Монте Кристо хвърли бърз и любопитен поглед в това девическо убежище, за пръв път виждаше госпожица д’Армии, при все че бе чувал често името й в този дом.

— Е-е! — обърна се банкерът към дъщеря си. — Няма ли да допуснете и нас?

Той въведе момъка в малкия салон и било случайно, било с преднамерено умение, така блъсна вратата след него, та баронесата и Монте Кристо да не могат да видят нищо от мястото, дето бяха седнали. Но тъй като и банкерът бе излязъл заедно с Андреа, госпожа Данглар дори не обърна внимание на това обстоятелство.

След малко графът чу гласа на Андреа и пианото, което акомпанираше някаква корсиканска песен.

Докато графът слушаше усмихнат тази песен, която го накара да забрави Андреа и да си спомни за Бенедето, госпожа Данглар хвалеше на Монте Кристо душевната сила на съпруга си, който от един милански фалит загубил тази сутрин триста-четиристотин хиляди франка.

Похвалата беше наистина заслужена; защото ако графът не бе научил тази вест от баронесата или може би така, както узнаваше всичко, не би отгатнал нищо от лицето на барона.

„Добре — помисли Монте Кристо — стигна вече дотам, да крие загубите си; допреди един месец се хвалеше с това.“

После каза гласно:

— О, госпожо, господин Данглар познава така добре борсата, че винаги ще може да спечели там това, което е загубил другаде.

— Виждам, че и вие споделяте общото заблуждение — отвърна госпожа Данглар.

— Какво е то? — запита Монте Кристо.

— Че господин Данглар играе на борсата, когато всъщност той никога не играе.

— О, да, вярно, госпожо, спомням си, че господин Дебре ми бе казал… Сетих се: какво става с господин Дебре? Три-четири дни вече не съм го виждал.

— Аз също — каза госпожа Данглар с чудно самообладание. — Но вие започнахте нещо и не се доизказахте.

— Какво?

— Че господин Дебре ви казал…

— О, да! Господин Дебре ми каза, че вие принасяте жертва на бога на хазарта.

— Признавам, че имах до някое време такава слабост — отвърна госпожа Данглар, — но сега вече я нямам.

— И грешите, госпожо. Боже мой, превратностите на съдбата са неизвестни, така че ако бях жена, при това по някаква случайност съпруга на банкер, колкото и да вярвам в щастието на съпруга си, защото при спекулациите, както знаете, всичко е щастие и нещастие; е добре, колкото и да вярвам в щастието на съпруга си, все пак бих си осигурила най-напред едно отделно състояние, дори ако бих го вложила в непознати за съпруга ми ръце.

Госпожа Данглар се изчерви помимо волята си.

— Ето например — продължи Монте Кристо, сякаш не бе забелязал нищо — разказаха ми вчера за чудесни сделки с неаполски ценни книжа.

— Нямам от тях — побърза да каже баронесата — и никога не съм имала, но всъщност стига сме разговаряли за борсата, господин графе, заприличахме на борсови посредници; да поговорим по-скоро за нещастните Вилфор, така измъчени напоследък от злата съдба.

— Че какво им се е случило? — запита съвсем чистосърдечно Монте Кристо.

— Нали знаете: след като изгубиха господин дьо Сен Меран три-четири дни подир тръгването му за Париж, загубиха и маркизата, три-четири дни след пристигането й.

— Да, наистина — каза Монте Кристо — чух. Но, както Клавдий казва на Хамлет, такъв е природният закон: бащите умират преди синовете си, които ги оплакват и ще бъдат на свой ред оплаквани от своите синове.

— Това не е всичко.

— Как не е всичко?

— Нали знаете, че щяха да омъжат дъщеря си…

— За господин Франц д’Епине. Да не би женитбата да се е осуетила?

— Изглежда че вчера заран Франц върнал годежа.

— Така ли?… И знаят ли се причините за този разрив?

— Не.

— Боже мой, какви са тия новини, госпожо!… А как господин дьо Вилфор посреща тези нещастия?

— Както винаги — като философ.

В този миг Данглар се върна сам.

— Е — каза баронесата, — оставяте господин Кавалканти с дъщеря си?

— А за какво смятате госпожица д’Армии? — отвърна банкерът.

После се обърна към Монте Кристо:

— Този княз Кавалканти е очарователен младеж, нали, господин графе?… Само дали наистина е княз?

— Не поемам отговорност по това — заяви Монте Кристо. — Представиха ми баща му за маркиз, в такъв случай момъкът трябва да бъде граф, но мисля, че сам той не държи много на титлата си.

— Защо? — запита банкерът. — Ако е княз, греши да не го изтъква. Всеки трябва да изтъква правата си. Аз не обичам човек да се отрича от своя произход.

— Но вижте как се излагате — каза баронесата, — ако дойде случайно господин дьо Морсер, ще намери господин Кавалканти в стая, гдето той, годеникът на Йожени, никога не е влизал.

— Правилно употребихте думата „случайно“ — отвърна банкерът, — защото той идва толкова нарядко, та човек би рекъл, че наистина само случаят го довежда.

— Както и да е, ако дойде и намери този младеж с дъщеря ви, сигурно ще бъде твърде недоволен.

— Той ли? Боже мой, лъжете се, господин Албер не ни прави честта да ревнува годеницата си, защото не я обича дотолкова. Впрочем все ми е едно дали ще бъде доволен или недоволен!

— Обаче при сегашното ни положение…

— Да, при сегашното ни положение: искате ли да знаете какво е то? На бала, даден от майка му, той танцува само веднъж с дъщеря ми, а господин Кавалканти танцува три пъти и Албер дори не забеляза това.

— Господин виконт Албер дьо Морсер! — съобщи камериерът.

Баронесата веднага стана. Щеше да влезе в занималнята да предупреди дъщеря си, но Данглар я спря.

— Оставете — каза, той.

Тя го погледна учудено.

Монте Кристо се престори, че не забелязва тази сцена. Албер влезе, много хубав и много весел. Поклони се непринудено на баронесата, свойски на Данглар, с обич на Монте Кристо, после се обърна към баронесата:

— Ще ми позволите ли, госпожо, да ви запитам как е госпожица Данглар?

— Много добре, господине — отговори живо Данглар, — в момента свири в малкия салон с господин Кавалканти.

Албер запази своето спокойно и равнодушно изражение; може би изпитваше скрито недоволство, но усещаше, че Монте Кристо го гледа.

— Господин Кавалканти е отличен тенор — каза той, — а госпожица Йожени е великолепно сопрано, независимо от това, че свири на пиано като Талберг. Концертът трябва да е вълшебен.

— Те наистина чудесно се съгласуват — каза Данглар.

Албер се престори, че не разбра това двусмислие, толкова грубо, щото госпожа Данглар се изчерви.

— И аз съм малко нещо музикант — продължи момъкът, — така поне казват учителите ми; но странно, досега не съм могъл да съгласувам гласа си с никакъв друг глас, а най-малко с някое сопрано.

Данглар се поусмихна, сякаш искаше да каже: „Хайде, разсърди се!“

— Така че — продължи той, като се надяваше навярно да достигне целта си — вчера князът и дъщеря ми спечелиха всеобщо възхищение. Нямаше ли ви вчера, господин дьо Морсер?

— Кой княз? — попита Албер.

— Княз Кавалканти — повтори Данглар, който упорствуваше да назовава момъка с титлата му.

— О, извинете — отвърна Албер, — не знаех, че е княз. Княз Кавалканти е пял вчера с госпожица Йожени, така ли? Трябва да е било наистина възхитително и много съжалявам, че не ги чух. Но не можах да се отзова на поканата, защото бях принуден да придружа госпожа дьо Морсер у баронесата — майката на Шато Рено, дето пяха германците…

Помълча малко, а след това, сякаш нищо не е било:

— Ще ми позволите ли — запита той — да изкажа почитанията си на госпожица Данглар?

— О, почакайте, почакайте, моля ви се — каза баронът, като препречи пътя на младежа, — чувате ли прелестната каватината, та, та, ти, та, ти, та, та; възхитително, ей сега ще свърши… Само една секунда. Отлично! Браво, браво, браво!

И банкерът започна неистово да ръкопляска.

— Беше наистина прекрасно — заяви Албер. — Надали някой разбира музиката на своята страна така, както я разбира княз Кавалканти. Княз казахте, нали? Впрочем, ако не е княз, ще стане: в Италия се става лесно княз. Но да се върнем към нашите прекрасни певци, вие трябва да ни доставите едно удоволствие, господин Данглар: без да съобщавате, че има външно лице, би трябвало да помолите госпожица Данглар и господин Кавалканти да започнат друга песен. Такава наслада е да слушаш музика отдалеко, в полусянка, без да те виждат, без да виждаш и следователно да стесняваш изпълнителя, който може да се отдаде напълно на своя гений или на порива на своето сърце.

Този път Данглар явно се обърка от безстрастието на младежа.

И отведе настрана Монте Кристо.

— Е! — каза той. — Какво ще кажете за нашия влюбен?

— Вижда ми се наистина студен, дявол да го вземе! Но какво искате? Нали сте дали дума?

— Дал съм дума, разбира се, но да дам дъщеря си на човек, който я обича, а не на човек, който не я обича. Погледнете го, студен като мрамор, надменен като баща си; ако беше поне богат, ако имаше състоянието на Кавалканти, можех и да преглътна другото. Не съм разговарял наистина с дъщеря си; но ако е девойка с вкус…

— О! — възрази Монте Кристо. — Не знам дали не ме заслепява приятелството, но уверявам ви, че господин дьо Морсер е очарователен момък, който ще направи дъщеря ви щастлива и рано или късно ще преуспее; защото положението на баща му е все пак превъзходно.

— Хм! — промълви Данглар.

— Защо е това съмнение?

— Заради миналото… тъмното, неизвестно минало.

— Миналото на бащата няма нищо общо със сина.

— Напротив, напротив!

— Слушайте, не се самонавивайте! Само преди месец този брак ви се струваше отличен… Разбирате, че съм отчаян, защото у мене именно видяхте младия Кавалканти, когото, повтарям ви, не познавам.

— Аз пък го познавам отвърна Данглар — и това стига.

— Познавате ли го? Да не сте събрали сведения за него? — запита Монте Кристо.

— Необходимо ли е? Нима човек не разбира още от пръв поглед с кого има работа? Преди всичко той е богат.

— Не твърдя.

— Но все пак вие отговаряте за него?

— Само до петдесет хиляди франка, което е нищо.

— Той е отлично възпитан.

— Хм! — каза на свой ред Монте Кристо.

— Музикален е.

— Като всеки италианец.

— Слушайте, графе, вие сте несправедлив към този младеж.

— Да, признавам, тежко ми е да виждам, че макар и да знае задълженията ви към семейство Морсер, той се изпречва по този начин помежду ви и използува добрия случай.

Данглар се разсмя.

— Ох, какъв пуритан сте! — каза той. — Та такива работи стават всеки ден в живота.

— И все пак вие не можете да скъсате така, драги господин Данглар: семейство Морсер разчита на този брак.

— Разчита ли?

— Положително.

— Да се обяснят тогава. Бихте могли да продумате две думи на бащата, драги графе, щом сте толкова близък с тях.

— Аз ли? Къде, дявол да го вземе, сте видели такова нещо?

— Ами на бала им, струва ми се. Гордата Мерседес, високомерната каталанка, която едва благоволява да продума на най-отдавнашните си познати, ви улови под ръка, излезе с вас в градината, поведе ви по тихите пътечки и се върна чак след половин час.

— О, бароне, бароне! — обади се Албер. — Пречите ни да слушаме: може ли такъв любител на музиката като вас да постъпва така варварски?

— Добре, добре, господин подигравачо — каза Данглар.

После се обърна към Монте Кристо.

— Приемате ли да поговорите с бащата?

— Готов съм, щом желаете.

— Но този път ясно и категорично, преди всичко да направи предложение за дъщеря ми, да определи дата, да обяви паричните условия, с една дума, да се разберем или да се скараме; но, разбирате, никакви отлагания.

— Добре, постъпката ще бъде направена.

— Не ще кажа, че я очаквам с удоволствие, но все пак я очаквам, нали знаете, банкерът трябва да бъде роб на думата си.

И Данглар въздъхна така, както Кавалканти син бе въздишал половин час по-рано.

— Браво! Браво! Браво! — извика Морсер, като подражаваше насмешливо на банкера и ръкопляскаше на изпълнената песен.

Данглар го загледа накриво, но в това време дойдоха и му прошепнаха нещо.

— Ей сега ще се върна — обърна се банкерът към Монте Кристо, — почакайте ме, може би ще има да ви кажа нещо.

И излезе.

Баронесата се възползува от отсъствието на съпруга си, за да отвори вратата на занималнята, а пък Андреа веднага скочи като пружина от пейката, дето седеше до госпожица Йожени.

Албер се поклони усмихнато на госпожица Данглар, която без никакво смущение го поздрави с обичайната си студенина.

Кавалканти изглеждаше явно смутен, поклони се на Морсер, който му отвърна с явно пренебрежение.

След това Албер започна да се разлива в похвали за гласа на госпожица Данглар и да съжалява, че не е могъл да присъствува на снощната вечеринка, за която чул такива прекрасни неща.

Изоставеният Кавалканти дръпна настрана Монте Кристо.

— Слушайте — каза госпожа Данглар, — стига толкова музика и похвали, елате да пиете чай.

— Ела, Луиз — обърна се госпожица Данглар към приятелката си.

Минаха в съседния салон, дето действително беше сервиран чай.

Тъкмо когато оставяха според английския обичай лъжичките в чашите, вратата се отвори и Данглар влезе, видимо развълнуван.

Монте Кристо забеляза пръв това вълнение и запита с поглед банкера.

— Току-що получих пощата от Гърция! — каза Данглар.

— О, затова ли ви повикаха? — промълви графът.

— Да.

— Как е крал Отон? — запита шеговито Албер.

Данглар го погледна накриво, без да отговори, а Монте Кристо отвърна глава, за да прикрие състраданието, което се появи за миг по, лицето му и веднага изчезна.

— Ще си отидем заедно, нали? — осведоми се Албер.

— Ако желаете — отвърна графът.

Албер не бе разбрал погледа на банкера, затова се обърна към Монте Кристо, който го бе разбрал напълно:

— Видяхте ли как ме изгледа?

— Да — отвърна графът, — нима намирате нещо особено в този поглед?

— Разбира се. Но какво искаше да каже с тия свои вести от Гърция?

— Отгде мога да зная?

— Предполагам, че имате свои агенти там.

Монте Кристо се усмихна така, както човек се усмихва, когато не желае да отговори.

— Вижте — продължи Албер, — ето го че идва насам; аз ще отида да изкажа на госпожица Данглар възхищението си от брошката й; през това време бащата ще има възможност да поговори с вас.

— Ако ще изказвате възхищение, да бъде поне за гласа й — каза Монте Кристо.

— Не, това може да стори всеки.

— Драги виконте — заяви Монте Кристо, — вие сте самомнителен нахалник.

Албер тръгна усмихнато към Йожени.

В това време Данглар се наведе към ухото на графа.

— Вие ми дадохте отличен съвет — каза той, — има страшна история около двете имена: Фернан и Янина.

— Нима! — смая се Монте Кристо.

— Да, ще ви я разправя, но отведете момъка; сега ми е вече съвсем неловко да бъда с него.

— Тъкмо това и ще направя, той идва с мене; трябва ли все пак да ви изпратя бащата?

— Повече от всякога.

— Добре.

Графът направи знак на Албер.

Двамата се поклониха на дамите и излязоха: Албер съвършено равнодушен към пренебрежението на госпожица Данглар, Монте Кристо отново повторил пред госпожа Данглар съветите си за грижата, с която една съпруга на банкер трябва да осигурява бъдещето си.

Господин Кавалканти остана господар на полесражението.

Дата добавления: 2015-10-13