LXV. Съпружеско скарване

На площад Луи XV тримата младежи се разделиха — Морел тръгна към булевардите, Шато Рено по моста на Революцията, а Дебре по кея.

Морел и Шато Рено навярно се прибраха в своите домашни огнища, както все още се изразяват от трибуната на камарата в добре изготвените речи или в театъра на улица Ришельо в добре написаните пиеси, но не и Дебре. Като стигна пред Лувър, той сви наляво, мина в тръст по Карусел пое по улица Сен Рок, излезе на улица Ла Мишодиер и стигна пред входа на господин Данглар в същия миг, когато каляската на господин дьо Вилфор, след като бе оставила него и жена му в предградието Сент Оноре, спираше, за да остави баронесата у дома й.

Като свой човек в тоя дом, Дебре влезе в двора пръв, захвърли поводите на един лакей, после се върна пред каляската да посрещне госпожа Данглар, като й предложи ръка, за да я отведе до стаите й.

Щом вратата се затвори и баронесата остана в двора с Дебре:

— Какво ви е, Ермин? — запита той. — И защо ви призля от тази история или по-точно от тази басня, която графът ни разправи?

— Защото бях в ужасно настроение тази вечер, приятелю — отвърна баронесата.

— Не, Ермин, не можете да ме убедите в това — продължи Дебре. — Бяхте, напротив, в отлично настроение, когато пристигнахте у графа. Господин Данглар беше наистина малко намусен, но зная колко ви вълнува неговото лошо настроение. Някой ви е засегнал с нещо. Разкажете ми: знаете, че не ще допусна да ви оскърбяват.

— Мамите се, Люсиен, уверявам ви — каза госпожа Данглар, — всичко е така, както вече ви казах, а в добавък дойде и лошото настроение, което сам сте забелязали и за което сметнах, че не си струва трудът да ви говоря.

Явно беше, че госпожа Данглар е под влияние на едно от тия нервни раздразнения, за които жените често пъти сами не си дават сметка, или, както бе отгатнал Дебре, бе преживяла някое скрито сътресение, което не искаше да признае никому. Като човек, свикнал да смята припадъците за съставна част от живота на жените, той не настоя повече и зачака удобния момент било за ново запитване, било за признание proprio motu[189].

Пред вратата на стаята си баронесата срещна госпожица Корнели.

Госпожица Корнели беше доверена камериерка на баронесата.

— Какво прави дъщеря ми? — запита госпожа Данглар.

— През цялата вечер учи — отвърна госпожица Корнели, — после си легна.

— Но, струва ми се, че чувам пианото й?

— Госпожица Луиз д’Армии свири на госпожицата, която лежи.

— Добре — отвърна госпожа Данглар. — Елате да ме съблечете.

Влязоха в спалнята. Дебре се изтегна на едно дълго канапе, а госпожа Данглар мина с госпожица Корнели в своя будоар.

— Драги господин Люсиен — обади се госпожа Данглар от другата стая, — оплаквате ли се още, че Йожени не ви удостоява с разговор?

— Госпожо — отвърна Дебре, като си играеше с кученцето на баронесата, което го признаваше за домашен приятел и обичаше да му се умилква, — не само аз правя подобни оплаквания; онзи ден, струва ми се, чух Морсер да ви се оплаква, че не може да чуе нито дума от годеницата си.

— Вярно е — каза госпожа Данглар, — но надявам се това да се промени наскоро и да видите Йожени в кабинета си.

— В моя кабинет?

— Искам да кажа в кабинета на министъра.

— По какъв случай?

— За да ви поиска назначение в операта! Никога не съм виждала наистина такова увлечение по музиката: просто смешно за личност от доброто общество!

Дебре се усмихна.

— Добре! — каза той. — Ако дойде със съгласието на барона и с вашето, ще я назначим и ще се постараем да получи това, което заслужава, при все че сме много бедни, та не ще можем да заплатим както трябва такова прекрасно дарование.

— Идете си, Корнели — каза госпожа Данглар, — нямам вече нужда от вас.

Корнели изчезна, а след миг госпожа Данглар излезе от будоара си в прелестен пеньоар и седна до Люсиен.

После започна да милва замечтано къдравото кученце. Люсиен я загледа мълчаливо.

— Слушайте, Ермин — каза след малко той, — отговорете ми откровено: нещо ви е уязвило, нали?

— Нищо — отвърна баронесата.

Но усети, че се задушава, стана, опита се да си поеме по-дълбоко дъх и отиде да се погледне в едно огледало.

— Приличам на плашило тази вечер — каза тя.

Дебре тъкмо ставаше усмихнато, за да успокои баронесата в това отношение, когато вратата неочаквано се отвори.

Влезе господин Данглар; Дебре седна отново.

При шума от отварянето на вратата госпожа Данглар се бе обърнала и изгледа съпруга си с учудване, което дори не се опита да прикрие.

— Добър вечер, госпожо — каза банкерът. — Добър вечер, господин Дебре.

Баронесата сигурно помисли, че това неочаквано посещение означава може би желание да се поправи впечатлението от горчивите думи, които баронът бе наговорил през деня.

Тя се въоръжи с достойно изражение и без да погледне съпруга си, се обърна към Люсиен:

— Прочетете ми нещо, господин Дебре.

Отначало малко обезпокоен от това посещение, Дебре се успокои, като видя спокойствието на баронесата, и протегна ръка към книга, дето някъде към средата бе сложено ножче със седефена дръжка, инкрустирана със злато.

— Извинете — каза банкерът, — но вие ще се преуморите, баронесо, ако стоите толкова до късно; часът е единадесет, а пък и господин Дебре живее доста далеко.

Дебре се смая, при все че Данглар говореше съвсем спокойно и учтиво, но зад това спокойствие и учтивост прозираше необичайно хрумване да не се съобразява тази вечер с волята на жена си.

Баронесата също се изненада и изрази учудването си с поглед, който сигурно би накарал съпруга й да се позамисли, ако не беше приковал очи във вестника, дето търсеше последния курс на държавните ценни книжа на борсата.

Така че този надменен поглед бе отправен напразно и остана без въздействие.

— Господин Люсиен — каза баронесата, — нямам никакво намерение да спя, имам да ви разказвам тази вечер хиляди неща и вие ще трябва да ме слушате цяла нощ, дори ако заспите прав.

— На ваше разположение, госпожо — отвърна невъзмутимо Дебре.

— Драги господин Дебре — обади се банкерът, — не се съсипвайте, моля ви се, да слушате цяла нощ глупостите на госпожа Данглар, защото можете да ги чуете и утре; тази вечер е моя, аз я запазвам за себе си и ще я посветя, ако разрешите, на разговор с жена ми по много важни въпроси.

Този път ударът беше толкова пряк и попадна така точно, че смая и Люсиен, и баронесата; и двамата се спогледаха въпросително, сякаш търсеха взаимно помощ срещу това нападение, но несъкрушимата власт на домакина надделя и съпругът победи.

— Да не помислите, че ви изгонвам, драги Дебре — продължи Данглар; — ни най-малко; но едно непредвидено обстоятелство ме принуждава да говоря още тази вечер с баронесата: това се случва толкова нарядко, че не бива да ми се сърдите.

Дебре промълви нещо, поклони се и излезе, като се блъскаше в ъглите като Матан от Атали[190].

„Просто невероятно — каза си той, когато вратата се затвори след него, — колко леко тези съпрузи, така смешни в нашите очи, могат да ни наложат предимството си.“

След като Люсиен излезе, Данглар зае мястото му на канапето, затвори книгата, която бе останала отворена, зае страшно предвзета поза и започна да играе с кученцето. Но като нямаше към него същите приятелски чувства, каквито имаше към Дебре, кучето поиска да го ухапе, а Данглар го улови за кожата на врата и го захвърли на един лежащ стол в другия край на стаята.

Животното изквича, докато отлиташе нататък; а като стигна до местоназначението си, се сгуши зад една възглавница, смаяно от това необичайно отношение, и нито се обади вече, нито мръдна.

— Знаете ли, господине — каза баронесата, без да мигне, — че правите голям напредък? Обикновено бивахте само невъзпитан; а тази вечер сте грубиян.

— Защото тази вечер съм в по-лошо настроение от обикновено — отвърна Данглар.

Ермин погледна банкера с безкрайно презрение. Такъв поглед почти винаги вбесяваше надменния Данглар; но тази вечер той сякаш не го забеляза.

— А какво ме интересува мене вашето лошо настроение? — отвърна баронесата, раздразнена от невъзмутимостта на съпруга си. — Нима такова нещо може да ми влиза в работа? Затворете лошото си настроение в себе си или го оставете в кантората си; имате платени чиновници, изкарвайте си от тях лошото настроение!

— В никакъв случай — каза Данглар, — съветите ви, госпожо, са погрешни, затова няма да се вслушам в тях. Кантората ми е моят Пактол[191], както казва, струва ми се, господин Демутие, и аз не желая да преча, нито да смущавам спокойното му течение. Чиновниците ми са почтени хора, които създават състоянието ми и на които плащам несравнено по-малко, отколкото заслужават, ако оценя труда им според доходността му; затова няма да се сърдя на тях; а ще излея гнева си срещу тези, които ядат на трапезата ми, съсипват конете и опразват касата ми.

— И кои са тия хора, които разоряват касата ви? Моля, господине, изкажете се по-ясно!

— О, бъдете спокойна, ако говоря с гатанки, няма да ви карам да търсите дълго отговора — продължи Данглар. — Касата ми се разорява от тия, които измъкват от нея петстотин хиляди франка за един час.

— Не ви разбирам, господине — каза баронесата, като се постара да прикрие едновременно и вълнението в гласа си, и изчервяването си.

— Напротив, много добре разбирате — каза Данглар, — но ако продължавате да се преструвате, че не разбирате, ще ви кажа, че току-що загубих седемстотин хиляди франка от испанския заем.

— Така ли? — изсмя се баронесата; — и мене ли смятате отговорна за тази загуба?

— Защо не?

— По моя вина сте загубили седемстотин хиляди франка?

— Във всеки случай не по моя.

— За последен път, господине — заговори кисело госпожа Данглар, — ви казвам да не ми говорите за пари; не съм изучила този език нито в дома на родителите си, нито при първия си съпруг.

— Напълно ви вярвам — каза Данглар, — защото и те, и той нямаха ни пет пари.

— Още едно основание да не науча този банкерски жаргон, който ме проглушава тук от сутрин до вечер; шумът на броени и преброявани пари ми е противен; единственото по-неприятно нещо за мене е вашият глас.

— Наистина странно! — каза Данглар. — Аз пък мислех, че вие твърде много се интересувате от моите банкови операции!

— Аз? Кой можа да ви внуши подобна глупост?

— Вие самата.

— Ах, я вижте!

— Разбира се.

— Бих желала да ми кажете поне един такъв случай.

— О, много просто! Миналия февруари вие първа заговорихте за акциите от Хаити; бяхте сънували, че някакъв кораб влязъл в Хавърското пристанище и донесъл вестта, че някакво плащане, което се смяташе отложено за куково лято, било предстоящо. Аз зная какво ясновидство има във вашите сънища; наредих да ми изкупят тайно колкото акции могат да се намерят от този заем и спечелих четиристотин хиляди франка, от които благоговейно ви предадох сто хиляди. Вие ги използувахте, както намерихте за добре; не ми е работа да се интересувам.

През март дойде случката с железопътната концесия. Явиха се три дружества, еднакво солидни. Вие ми казахте, че вашият вътрешен усет — а макар да твърдите, че нямате нищо общо със спекулациите, аз смятам, напротив, вашия вътрешен усет за особено развит по подобни въпроси, — вие ми казахте, че според вътрешния ви усет концесията ще бъде дадена на така нареченото Южно дружество.

Аз записах веднага две трети от акциите на това дружество. Концесията бе дадена наистина на него; както бяхте предвидили, акциите утроиха стойността си и аз спечелих един милион, от който двеста и петдесет хиляди франка ви бяха дадени за лични разходи. Как използувахте тия двеста и петдесет хиляди франка?

— Но какво целите, господине? — извика баронесата, като трепереше от яд и нетърпение.

— Търпение, госпожо, свършвам.

— Слава богу!

— През април вие вечеряхте у министъра; там разговаряли за Испания и вие сте чули един поверителен разговор; става дума за изгонването на Дон Карлос! Купих испански ценни книжа. Изгонването наистина стана и аз спечелих шестстотин хиляди франка в същия ден, когато Шарл премина Бидасоа. От тези шестстотин хиляди франка вие получихте петдесет хиляди екюта; те бяха лично ваши, вие ги използувахте, както намерихте за добре, и аз не ви искам сметка; но вярно е все пак, че и тази година получихте петстотин хиляди франка.

— После, господине?

— После ли? После именно работите тръгват зле.

— Имате наистина един начин на изразяване…

— Който предава мислите ми; а не ми трябва нищо повече… После… това стана само преди три дни. Преди три дни вие разговаряте за политика с господин Дебре и ви се струва да долавяте от думите му, че Дон Карлос се е завърнал в Испания; аз продавам акциите от испанския заем, случката се разчува, настъпва паника, спирам продажбата; а на другия ден се оказва, че новината е била невярна; но от тази невярна новина аз изгубих седемстотин хиляди франка!

— Е?

— Е! Щом ви давам четвърт от печалбата си, вие ми дължите една четвърт от загубата; една четвърт от седемстотин хиляди франка е сто седемдесет и пет хиляди.

— Но вие ми разправяте небивалици, а не виждам и как успявате да вмъкнете в цялата история името на господин Дебре.

— Защото, ако нямате случайно тия сто седемдесет и пет хиляди франка, ще можете да ги заемете от приятелите си. А господин Дебре е един от тях.

— Как не! — извика баронесата.

— О! Без гримаси, без викове, без модни драми, госпожо, защото иначе ще ме принудите да ви кажа, че виждам още отсега как господин Дебре се подсмива над петстотинте хиляди франка, които сте му наброили тази година, и си казва, че е намерил нещо, което и най-ловките комарджии не са успели да открият — една рулетка, дето се печели без залагане и дето човек не губи, когато е загубил.

Баронесата се опита да избухне.

— Окаяник! — каза тя. — Нима бихте дръзнали да кажете, че това, в което ме укорявате днес, не ви е било известно?

— Не ви казвам нито, че знаех, нито, че не знаех; казвам ви: проследете поведението ми през четирите години, откакто не сте вече моя съпруга и аз не съм ваш съпруг, и ще видите, че то е било винаги последователно. Малко преди скъсването на брачната ни връзка вие пожелахте да учите музика с прочутия баритон, който дебютира с толкова успех в театър Италиен; аз пожелах да уча танц с балерината, която си създаде име в Лондон. Това ми струва — общо за двама ни — около сто хиляди франка. Не протестирах, защото в семействата трябва да цари съгласие. Сто хиляди франка, за да могат съпругът и съпругата да изучат основно танца и музиката, не е кой знае колко висока цена. Но ето че не след много вие се насищате на музиката и ви хрумва да изучавате дипломация със секретаря на министъра; оставям ви да учите. Нали разбирате: какво ме интересува, щом вие си плащате уроците от собствената си каса? Но днес виждам, че теглите от моята и уроците ви може да ми струват по седемстотин хиляди франка на месец. Дотук, госпожо! Така не може да върви! Или дипломатът ще дава… безплатни уроци, и в такъв случай ще го търпя, или няма вече да стъпи в моя дом; разбирате ли, госпожо?

— О, прекалявате, господине! — извика задъхано Ермин. — Надхвърляте границите на безобразието.

— Виждам с удоволствие — каза Данглар, — че и вие не сте останали по-назад и с готовност сте изпълнили постановлението на кодекса: „Жената трябва да следва съпруга си“.

— И обиди!

— Имате право; да прекратим военните действия и да разсъдим хладнокръвно. Аз съм се намесвал в работите ви само за ваше добро; сторете и вие същото. Казвате, че моята каса не ви интересува? Добре, работете с вашата, но не пълнете и не изпразвайте моята. Кой знае впрочем дали всичко това не е някакъв политически Жарнаков[192]ход; дали, вбесен, че съм на страната на опозицията, и като ми завижда за симпатиите, които печеля сред народа, министърът не се е наговорил с господин Дебре да ме съсипят?

— Колко ли е вероятно!

— Вероятно е, разбира се. Виждало ли се е някога такова нещо: една невярна телеграма, което е нещо невъзможно или почти невъзможно; съвършено различни сигнали предавани от двете последни телеграфни станции!… Това е извършено наистина нарочно срещу мене.

— Господине — каза смирено баронесата, — известно ви е, струва ми се, че чиновникът е уволнен, говори се дори да бъде съден, издадена е заповед за задържането му и тя би била изпълнена, ако той не се бе изплъзнал още при първоначалното дирене с бягство, което доказва, че е или луд, или виноват… Чисто и просто е станало грешка.

— Да, която разсмива глупците, донася една безсънна нощ на министъра, кара господа държавните секретари да изписват купища хартия, а на мене ми струва седемстотин хиляди франка.

— Но, господине — каза изведнъж Ермин, — щом всичко това според вас се дължи на господин Дебре, защо, вместо да го кажете направо нему, го разправяте на мене? Защо обвинявате един мъж, а си изкарвате яда от една жена?

— Та познавам ли аз господин Дебре? — каза Данглар. — И желая ли да го познавам? Искам ли да знам какви съвети дава? Или да следвам тия съвети? Играя ли? Не, всичко това го вършите вие, не аз.

— Но, струва ми се, че щом се ползувате…

Данглар вдигна рамене:

— Какви луди създания са наистина тия жени, които се смятат гениални, като са могли да имат една-две любовни интрижки, без да го разбере цял Париж! Но имайте предвид, че и да бяхте успели да скриете безпътствата си дори от вашия съпруг, което е азбуката в това изкуство, защото съпругът в повечето случаи не желае да вижда, пак бихте били само бледо подражание на половината ваши приятелки от доброто общество. Не е така с мене: аз виждам всякога; от шестнадесет години приблизително вие сте успявали може би да скриете от мене някоя своя мисъл, но не и постъпките, действията, прегрешенията си. А през това време се възхищавахте на умението си и бяхте твърдо убедена, че ме мамите; и какво излезе накрай? Само това, че благодарение на моето тъй наречено невежество всички ваши приятели, като се започне с господин дьо Вилфор и се свърши с господин Дебре, трепереха пред мене. Всички са се отнасяли с мене като с господар в тоя дом, което е единствената ми претенция по отношение на вас; ни един най-после не се е осмелил да говори за мене така, както говоря аз сам днес. Позволявам ви да ме правите противен, но не ви позволявам да ме правите смешен; а най-вече и преди всичко безусловно ви забранявам да ме разорявате.

До произнасянето на името Вилфор госпожа Данглар бе запазила донякъде самообладание; но при това име пребледня, подскочи като на пружина, протегна ръце да прогони сякаш някакво видение и направи три крачки към съпруга си, като че искаше да му изтръгне края на тайната, която той не знаеше или може би поради някаква противна сметка, каквито бяха всички сметки на Данглар, просто не желаеше да доизкаже.

— Господин дьо Вилфор ли? Какво означава пък това? Какво искате да кажете?

— Това означава, госпожо, че господин дьо Наргон, първият ви съпруг, не беше нито философ, нито банкер или беше може би и едното, и другото; и като видя, че няма да има никаква полза от един кралски прокурор, умря от скръб или от яд, като ви намери бременна в шестия месец, след като бе отсъствувал девет. Грубиян съм, зная и не само зная, но се и гордея с това; то е едно от средствата за успех в моите търговски операции. Защо, вместо да убие, той се остави да го убият? Защото нямаше да спасява каса. Аз обаче съм длъжен да живея за касата си. Моят съдружник, господин Дебре, ми причинява една загуба от седемстотин хиляди франка; нека понесе своя дял от тая загуба и ще продължим сделките; в противен случай да се обяви в несъстоятелност за тия сто седемдесет и пет хиляди франка и да постъпи така, както постъпват банкрутиралите: да изчезне. Ех, съгласен съм, че е очарователен момък, когато известията му са точни; но когато не са, по света има безброй младежи, които струват повече от него.

Госпожа Данглар беше сломена; но направи едно върховно усилие да отговори на тоя последен удар. Отпусна се в едно кресло, като мислеше за Вилфор, за случката по време на вечерята, за тази странна поредица от нещастия, които от няколко дни насам връхлитаха последователно дома й и превръщаха във възмутителни разправии домашното й спокойствие. Данглар дори не я погледна, при все че тя положи всички усилия да припадне. Дръпна вратата на своята спалня, без да продума, и се прибра; а когато се опомни от своя полуприпадък, госпожа Данглар помисли, че е сънувала лош сън.

Дата добавления: 2015-10-13