LXI. Как можете да спасите един градинар от сънливците[169], които му ядат прасковите

Не същата вечер, както каза, а на другата сутрин граф Монте Кристо излезе през бариерата д’Анфер, тръгна по шосето за Орлеан, отмина село Лина, без да се спре в телеграфната станция, която тъкмо по това време бе размърдала дългите си мършави ръце, и стигна до крепостта Монлери, която, както е известно, се намира на най-високата точка в равнината със същото име.

Графът слезе в подножието на хълма и по една криволичеща пътечка, широка осемнадесет пръста, се заизкачва по възвишението; като стигна на върха, отпреде му се изпречи жив плет, по който неузрели още плодове бяха заменили белите и розови цветчета.

Монте Кристо потърси входа на това оградено място и скоро го намери. Беше решетъчна вратичка, която се плъзгаше по стоманени жлебове и се затваряше с гвоздей и връвчица. Графът разбра веднага механизма и вратата се отвори.

Той се озова в една градинка, двадесет стъпки дълга и дванадесет широка, заградена от едната страна с плета, дето се намираше остроумното приспособление, което нарекохме врата, а от другата със старата кула, обвита в бръшлян, изпъстрен с дива ряпа и шибой.

Като я видеше така набръчкана и накичена с цветя, като баба, чиито внуци са дошли да й честитят именния ден, човек не би помислил, че тя може да разкаже ужасни драми, към опасните уши, приписвани от поговорката на стените, можеше да се прибави и глас.

В градинката имаше пътечка от червен пясък, дето се появяваше тук-там жив плет от няколкогодишен едър чимшир с тонове, които биха възхитили Дьолакроа, нашия съвременен Рубенс. Тази алея се извиваше с остри завои в осморка и създаваше в градина от двадесет стъпки разходка от шестдесет. Никога Флора, засмяната росна богиня на добрите латински градинари, не е била така грижовно и безкористно почитана, както тук, в това дворче.

По ни един лист на двадесетте рози в лехите нямаше следа от мухи, по ни един стрък нямаше гроздове зелени въшки, които измъчват и изяждат растенията във влажните почви. А тази градина не беше лишена от влага; черната като сажди пръст и плътните листа на дърветата доказваха ясно това. Впрочем изкуствената влага би заместила веднага естествената благодарение на заровеното в един ъгъл на градината буре със застояла вода, върху чиято зеленясала повърхност една обикновена и една градинска жаба стояха гърбом една към друга — навярно поради несъвместимост в характера — в двете противоположни страни на кръга.

Никакъв бурен по пътечките, никакъв ненужен израстък в лехите; и най-предвзетата домакиня не чисти и подкастря така грижовно здравеца, кактуса и алпийските рози в своята порцеланова жардиниера, както все още невидимият стопанин на това дворче.

След като закачи връвчицата на гвоздея, Монте Кристо се спря и огледа цялото имение.

— Изглежда — каза си той — че телеграфистът има целогодишен градинар или сам обича земеделието.

Изведнъж се сблъска с нещо, клекнало зад натоварена с листа ръчна количка; това нещо се изправи; като възкликна от учудване, и Монте Кристо се озова пред едно петдесетина годишно човече, което събираше ягоди и ги редеше върху лозови листа.

Имаше дванадесет лозови листа и почти толкова ягоди.

Човечето без малко не изпусна при ставането си и ягодите, и лозовите листа, и чинията.

— Реколтата ли си прибирате, господине? — запита усмихнато Монте Кристо.

— Извинете, господине — отвърна човечето, като вдигна ръка към каскета си, — вярно е, че не съм на мястото си горе, но току-що слязох оттам.

— Не се смущавайте, драги — каза графът, — оберете си ягодите, ако има още.

— Има още десет — каза човекът. — Набрал съм единадесет, а бяха двадесет и една, пет повече от лани. И никак не е чудно, защото пролетта тази година беше топла, а за ягодите, как да ви кажа, господине, трябва само топло време. Затова вместо ланшните шестнайсет, как да ви кажа, съм набрал вече единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет. О, боже! Няма ми две! А вчера си бяха на мястото, господине, знам, че бяха, защото ги броих. Трябва да ги е отмъкнало момчето на вдовицата Симон; видях го тая сутрин да скита насам. Ах, тоя хубостник! Ще краде в чужд двор! Сякаш не знае какво го чака после!

— Лошо е, наистина — каза Монте Кристо, — но трябва да вземете предвид младостта и лакомията на виновника.

— То се знае — каза градинарят; — само че за мене си е все загуба. Но, извинете, господине, да не би да задържам някой началник?

И погледна плахо-въпросително графа и синия му костюм.

— Успокойте се, драги — отговори графът със своята усмивка, която според волята му можеше да бъде и страшна, и благосклонна, но този път беше само благосклонна, — аз не съм началник, дошъл по инспекция, а обикновен пътник, доведен дотук от любопитство, и дори започвам да се укорявам, че ви губя времето.

— О, моето време не е скъпо — отвърна с тъжна усмивка човечето. — Все пак сме в служебно време, та не биваше да го губя, ако не бях видял, че мога да си почина един час (той хвърли поглед към слънчевия часовник, защото в дворчето на кулата Монлери имаше всичко, дори слънчев часовник); както виждате, имам още десет минути за почивка, освен това ягодите бяха узрели, а след един ден… Бихте ли ми вярвали, господине, че ми ги изяждат сънливци?

— Наистина не бих предположил — отвърна сериозно Монте Кристо. — Неприятно нещо е да имаш за съседи сънливци, защото ние не ги ядем сварени с мед, както са правели римляните.

— Така ли? Нима римляните са ги яли? — запита градинарят. — Яли са сънливци?

— Четох такова нещо у Петроний — каза графът.

— Нима? Няма да е вкусно ядене, макар да казват: тлъст като сънливец. А не е чудно, господине, дето са тлъсти, защото спят по цял ден и се събуждат само за да гризат цяла нощ. Миналата година например имах четири кайсии: развалиха ми едната. Имах и една гладка праскова, само една, защото те са рядкост; и, знаете ли, господине, изгризаха половината откъм зида; великолепна праскова, с чудесен вкус. Не съм хапвал по-хубаво нещо.

— Ядохте значи от нея? — запита Монте Кристо.

— Да, от оная половина, дето беше останала. Прекрасно нещо, господине. Тия приятели, дявол да ги вземе, знаят какво да избират. Като сина на вдовицата Симон — и той не е избрал лошите ягоди! Само че тази година — продължи градинарят, — не бойте се, такова нещо няма да ми се случи, дори ако потрябва да не спя по цяла нощ, за да ги вардя, като узреят.

Монте Кристо видя, каквото му трябваше. Всеки човек си има слабост, която му гризе сърцето, както всеки плод си има червей. Слабостта на телеграфиста беше градинарството. Монте Кристо започна да къса лозовите листа, които скриваха гроздовете от слънцето, и по този начин спечели сърцето на градинаря.

— Господинът идва да види телеграфа ли? — запита той.

— Да, господине, ако, разбира се, правилникът не забранява.

— О, ни най-малко — каза градинарят, — защото никой не знае, нито може да разбере какво предаваме.

— Казвали са ми наистина, че вие повтаряте сигнали, които сами не разбирате.

— Вярно е, господине, и съм по-доволен, че е така — засмя се телеграфистът.

— Защо сте по-доволен?

— Защото така нямам никаква отговорност. Аз съм само машина и нищо повече, стига да си гледам работата, никой не ме закача.

„Ах, дявол да го вземе — помисли Монте Кристо, — дали пък съм попаднал случайно на човек без честолюбие? Ама че беда!“

— Господине — започна градинарят, като хвърли поглед към своя слънчев часовник, — десетте минути изтичат и аз трябва да се върна на работа. Желаете ли да се качите заедно с мене?

— Идвам.

И наистина Монте Кристо влезе в кулата, която беше на три етажа; в най-долния бяха наредени покрай стената земеделски сечива: лопати, гребла, лейки; това беше цялата мебелировка.

Вторият беше обичайното или по-точно нощното жилище на градинаря; тук имаше няколко бедни домакински съда, легло, маса, два стола, глинена стомна, закачени на тавана изсушени растения — грахулец и фасул, който човечето бе запазило с шушулките; на всичко беше сложило надписи, като грижовен естественик от Ботаническата градина.

— Много време ли е потребно, господине, за да се запознае човек с телеграфа? — попита Монте Кристо.

— Изучаването не е тежко, господине, тежко е свръхщатното работно време.

— И каква е заплатата?

— Хиляда франка, господине.

— Не е много.

— Не е; но има и квартира, както виждате.

Монте Кристо огледа стаята.

„Дано само не държи много на квартирата“ — помисли той.

Качиха се на третия етаж: там беше апаратната. Монте Кристо погледна последователно двете железни ръчки, с които чиновникът поставяше в движение апарата.

— Много интересно — каза той, но с време този живот навярно ще ви поомръзне.

— Отначало ви заболява врата да го извивате и да се взирате; но след година-две свиквате; освен това имаме часове за почивка, а има и дни, когато не работим.

— Когато не работите ли?

— Да.

— Какви са тия дни?

— Когато има мъгла.

— А, да, разбира се.

— Това са празниците ми; тогава слизам в градината и садя, подкастрям, подрязвам, чистя от гъсеници; с една дума, не усещам как минава времето.

— От колко време сте тук?

— От десет години; с петте години свръхщатна служба стават петнадесет.

— А вие сте на…?

— Петдесет и пет.

— Колко години служба ви трябват за пенсия?

— Двадесет и пет години, господине.

— И колко ще бъде пенсията ви?

— Петстотин франка.

— Горките хора! — промълви Монте Кристо.

— Какво казахте, господине?… — запита чиновникът.

— Казах, че е много интересно.

— Кое?

— Каквото ми разказахте… Значи вие не разбирате нищо от тия знаци?

— Съвсем нищо.

— И не сте се опитвали да ги разберете?

— Никога; за какво ми е?

— Но все пак има знаци, предназначени лично за вас.

— Разбира се.

— Тях разбирате ли?

— Та те са все едни и същи.

— И какво ви казват?

— Нищо ново… Остава ви още един час… до утре…

— Съвсем невинни неща — каза графът, — но я погледнете, като че вашият колега от другия пост се обажда.

— О, наистина; благодаря, господине.

— И какво ви казва? Разбирате ли го?

— Да. Пита дали съм готов.

— А вие му отговаряте?…

— Със сигнал, който съобщава едновременно на моя колега отдясно, че съм готов, а на колегата вляво да се приготвя.

— Много умело нагласено — каза графът.

— Ей сега ще видите — продължи гордо човечето, — след пет минути ще заговори.

— Имам значи пет минути — каза Монте Кристо. — А пък аз се нуждая от по-малко. Позволете, драги господине — продължи той, — да ви задам един въпрос.

— Моля.

— Обичате ли градинарството?

— Много.

— И ще се радвате, ако вместо тераса от двадесет стъпки имате дворче от два арпана[170]?

— Ще го превърна в земен рай, господине.

— С вашите хиляда франка сигурно живеете лошо?

— Доста лошо, но живея някак.

— Да, и имате само една жалка градинка.

— Не е голяма наистина.

— Освен това и пълна със сънливци, които ви изпояждат всичко.

— Те са вече цяла напаст.

— Ами ако ви се случи нещастието да сте се загледали нанякъде, когато вашият колега отдясно се обади?

— Няма да го забележа.

— Какво ще стане тогава?

— Не ще мога да повторя сигналите му.

— После?

— Като не ги повторя, ще ме глобят за небрежно отношение към службата.

— С колко?

— Със сто франка.

— Една десета от годишната ви заплата; чудесно!

— О! — промълви чиновникът.

— Случвало ли ви се е такова нещо? — запита Монте Кристо.

— Веднъж, господине, когато присаждах една леска.

— Добре. Ами ако ви хрумне да промените някак сигнала или да предадете друг?

— Това е съвсем друго. В такъв случай ще ме уволнят и ще си загубя пенсията.

— Триста франка?

— Да, господине, сто екюта; никога няма да направя такова нещо, то се знае.

— Дори срещу заплатата ви за петнадесет години? Това като че заслужава да се обмисли, какво ще кажете?

— Срещу петнадесет хиляди франка?

— Да.

— Плашите ме, господине.

— Ами!

— Искате да ме изкушавате ли?

— Точно така. Разбирате ли, петнадесет хиляди франка!

— Позволете, господине, да погледна колегата отдясно.

— Напротив, погледнете не него, а ей това!

— Какво е то?

— Нима не познавате тия хартийки?

— Банкноти!

— Хилядарки, петнадесет са.

— Чии са?

— Ваши, стига да пожелаете.

— Мои? — извика задъхано чиновникът.

— Ваши, разбира се, напълно ваши!

— Господине, колегата отдясно започна работа!

— Оставете го да си я кара.

— Вие ме отвлякохте от работата ми, господине, и ще ме глобят.

— Ще загубите сто франка; виждате, че е във ваш интерес да вземете петнадесет хиляди.

— Моят колега отдясно недоволствува, господине, повтаря сигналите.

— Оставете го и вземете парите.

Графът тикна банкнотите в ръката му.

— Но това не е всичко — каза той; — тези петнадесет хиляди франка няма да ви стигнат.

— Ще продължа да работя.

— Не, ще загубите работата си, защото ще отговорите с друг сигнал на вашия колега.

— О, господине, какво ми предлагате?

— Дребна работа.

— Господине, ако не бъда принуден…

— Възнамерявам именно да ви принудя.

И Монте Кристо извади друга пачка банкноти от джоба си.

— Ето още десет хиляди франка — каза той. — С петнадесетте в джоба ви стават двадесет и пет хиляди. С пет хиляди франка ще си купите една хубава къщица с два арпана земя; останалите двадесет хиляди ще ви носят хиляда франка годишна рента.

— Градинка от два арпана?

— И хиляда франка рента.

— Боже! Боже!

— Хайде, вземайте ги!

Монте Кристо натика насила десетте хиляди франка в ръката на чиновника.

— Какво трябва да направя?

— Нещо не много мъчно.

— Какво именно?

— Ще предадете ей тия сигнали.

Монте Кристо извади от джоба си една хартийка, на която бяха нарисувани три сигнала, номерирани по реда, по който трябваше да се предадат.

— Не е голяма работа, както виждате.

— Да, но…

— А за тая работа ще имате и гладки праскови, и какво ли не.

Ударът сполучи; зачервено и изпотено от вълнение, човечето предаде последователно трите сигнала от хартийката на графа въпреки страшното объркване на колегата отдясно, който не разбираше нищо от промяната и смяташе, че собственикът на прасковите трябва да е полудял.

Колегата отляво обаче повтори добросъвестно същите сигнали, които стигнаха накрая в Министерството на вътрешните работи.

— Ето как забогатяхте! — каза Монте Кристо.

— Да — отвърна чиновникът, — но срещу каква цена!

— Слушайте, приятелю — каза Монте Кристо, — не искам да ви измъчва съвестта; повярвайте ми, кълна ви се, че не сте направили никому зло, а сте помогнали на божиите промишления.

Чиновникът гледаше банкнотите, опипваше ги, броеше ги; ту пребледняваше, ту се изчервяваше; най-после се втурна към стаята си да пийне малко вода, но преди да стигне до стомната, припадна под сушения фасул.

Пет минути след получаването на телеграмата в министерството Дебре заповяда да впрегнат екипажа му и побърза да отиде у Данглар.

— Има ли съпругът ви купони от испанския заем? — запита той баронесата.

— Разбира се! За шест милиона.

— Да ги продаде на каквато и да е цена.

— Защо?

— Защото Дон Карлос избягал от Бурж и се върнал в Испания.

— Отде знаете?

— Ех! — каза Дебре, като вдигна рамене. — Аз ако не зная!

Баронесата не дочака да й повтори: изтича веднага при съпруга си, който, от своя страна, побърза да види борсовия си посредник и му поръча да продава на всяка цена.

Щом се узна, че Данглар продава, испанските ценни книжа веднага спаднаха. Данглар загуби петстотин хиляди франка, но се избави от всичките си купони.

Вечерта хората прочетоха в „Месаже“:

Дата добавления: 2015-10-13