LXVI. Женитбени кроежи

На другия ден след тази случка купето на Дебре не се яви в двора в часа, когато на път за министерството той имаше навик да прави кратко посещение на госпожа Данглар.

По това време, с други думи, към дванадесет и половина, госпожа Данглар поръча за колата си и излезе.

Застанал зад една завеса, Данглар проследи това очаквано излизане. Заповяда да му съобщят, щом госпожата се завърне; но в два часа тя още не се бе прибрала.

В два часа той нареди да впрегнат неговата кола, отиде в Камарата и се записа да говори по бюджета.

От дванадесет до два Данглар остана в кабинета си, като отваряше телеграмите и все повече помръкваше, докато записваше цифри след цифри; между другото прие и майор Кавалканти, все в същия син костюм, все така стегнат и точен, дошъл точно в определения час, за да уреди работите с банкера.

Като напусна Камарата, дето се държа особено неспокойно по време на заседанието и беше повече от всякога язвителен към министъра, Данглар се качи пак в колата си и заповяда на кочияша да го откара на № 30 в Шанз Елизе.

Монте Кристо беше у дома си; само че имаше посетител и помоли Данглар да почака един миг в салона.

Докато банкерът чакаше, вратата се отвори и в салона влезе човек с одежди на абат; навярно по-близък в тоя дом, вместо да чака като него, абатът го поздрави и влезе направо във вътрешните помещения.

След един миг вратата, през която бе изчезнал абатът, се отвори и на прага се показа Монте Кристо.

— Извинете, драги бароне — каза той, — но един мой добър приятел, абат Бузони, когото видяхте преди малко, току-що пристигна в Париж; отдавна не сме се виждали, та не можех да го оставя веднага. Надявам се, като имате предвид причината, да не ми се сърдите, че ви накарах да почакате.

— Моля ви се — каза Данглар, — много просто, аз съм дошъл не навреме и ще си отида.

— В никакъв случай, напротив, седнете, моля ви се. Но, боже мой, какво ви е? Изглеждате много загрижен! Просто ме плашите. Един загрижен капиталист е нещо като комета — винаги предвещава някакво голямо нещастие за света.

— О, драги господине — каза Данглар, — от няколко дни ме преследва несполука и получавам само лоши новини.

— Така ли? — каза Монте Кристо. — Да няма пак ново спадане на борсата?

— Не, от това се оправих, поне за няколко дни; но сега настъпи един фалит в Триест.

— Наистина ли? Да не би банкрутиралият да е случайно Джакопо Манфреди?

— Именно той! Представете си, един човек, който не помня вече откога имаше с мене годишни сделки за осем-деветстотин хиляди франка. И ни веднъж някаква грешка или закъснение; тоя юначага плащаше като цар… който плаща. Авансирам му аз един милион, и ето че дяволският Джакопо Манфреди прекратява изведнъж плащанията!

— Така ли?

— Просто невероятно! Тегля срещу него шестстотин хиляди франка, но банката отказва да ги плати; освен това имам за четиристотин хиляди франка записи на заповед, подписани от него и платими в края на този месец при неговия парижки кореспондент. Днес сме 30; изпращам за парите… как не! Няма ни кореспондент, ни дявол! Заедно с испанската история чудесно приключвам месеца!

— Наистина ли загубихте от тази испанска история?

— Разбира се, седемстотин хиляди франка хвръкнаха от касата ми.

— А как, дявол да го вземе, сте допуснали такова нещо вие, такъв стар вълк?

— О, по вина на жена ми. Сънувала, че Дон Карлос се върнал в Испания; а тя вярва в сънища. Те били магнетизъм според нея; и щом сънува нещо, то трябва — както уверява тя — непременно да се случи. На това основание й позволявам да играе; тя има своя каса, свой борсов посредник: играе и губи. Вярно е, че играе не с мои, а със свои пари. Но все едно, сам разбирате, че когато седемстотин хиляди франка излизат от джоба на жената, и съпругът все ще поусети нещичко. Какво, не знаехте ли? Но тази история вдигна страшен шум!

— Да, чух такова нещо, но не знаех подробностите; освен това надали има по-голям невежа от мене по тия борсови сделки.

— Нима не играете на борсата?

— Аз ли? А защо да играя! И сега едва успявам да оправям доходите си, а в такъв случай би трябвало да взема освен управителя си още един чиновник и един касиер: Но като говорим за Испания, струва ми се, че баронесата не е само сънувала тази история за връщането на Дон Карлос. Нямаше ли във вестниците нещо по този въпрос?

— А нима вие вярвате на вестниците?

— Ни най-малко, но мисля, че почтеният „Месаже“ прави изключение от правилото и съобщава само безусловно верни телеграми.

— Още по-необяснимо тогава — продължи Данглар, — защото съобщението за завръщането на Дон Карлос беше именно телеграма.

— И вие губите значи този месец почти един милион и седемстотин хиляди франка? — запита Монте Кристо.

— Никакво почти, а точно.

— Хм! Дявол да го вземе! За едно треторазредно състояние — каза съчувствено Монте Кристо — това е един тежък удар.

— Треторазредно ли? — запита Данглар, почувствувал се малко унизен. — Какво разбирате под тия думи?

— Аз разделям състоянията на три категории: първо-разредно, второразредно и треторазредно. Първоразредно състояние е според мене това, което се състои от наличности, земи, мини, ренти от ценни книжа на държави като Франция, Австрия и Англия, когато тези наличности, земи, мини и доходи достигат до стотина милиона франка; второразредно състояние е това, което се състои от фабрики, акционерни дружества, ценни книжа от вицекралства и княжества, на обща стойност до петдесетина милиона; треторазредно състояние са капиталите, носещи сложни лихви, печалби, зависещи от чужди воли или от случайности, които могат да бъдат засегнати от някой фалит или раздрусани от някоя телеграма; евентуални спекулации, борсови операции, подчинени на случайностите на една съдба, която може да се нарече форсминорна за разлика от форсмажорната и единствено действителната; всичко това съставящо фиктивен или действителен капитал от петнадесетина милиона. Вашето положение е приблизително такова, нали?

— Да, дявол да го вземе! — каза Данглар.

— От което следва, че с шест подобни месечни приключвания — продължи невъзмутимо Монте Кристо, — всяка треторазредна фирма ще започне да агонизира.

— О! — каза с едва уловима усмивка Данглар. — Какво приказвате!

— Да турим седем месеца — възрази със същия тон Монте Кристо. — Кажете, дали сте помисляли някога, че седем пъти по един милион и седемстотин хиляди правят приблизително дванадесет милиона?… Не? И имате право, защото с подобни размишления човек никога не би влагал капиталите си, а те са за банкера това, което е за културния човек кожата му. Разкошните дрехи са нашият кредит; но когато умре, човек остава само с кожата си, както, като прекратите сделките, ви остава само действителното имущество или най-много пет-шест милиона; защото собствениците на треторазредните състояния притежават всъщност само една трета или една четвърт от привидното си богатство, както локомотивът на един влак е само машина с определена мощност, обгърната в дим, от който изглежда по-голяма. Е добре, от тия пет милиона, съставящи вашия действителен капитал, вие сте загубили почти два, с които намалява и зашият фиктивен капитал, с други думи, вашият кредит; значи, драги господин Данглар, направено ви е кръвопускане, което може да стане смъртоносно, ако се повтори четири пъти. Внимавайте, драги господин Данглар! Имате ли нужда от пари? Желаете ли да ви заема?

— Колко зле пресмятате! — каза Данглар, като извика на помощ цялата си мъдрост и заблуждаваща преструвка. — Понастоящем парите се върнаха в касата ми чрез други спекулации, които се оказаха сполучливи. Кръвта, изтекла чрез кръвопускането, бе възстановена чрез храненето. Загубих една битка в Испания, бях бит в Триест; но моята индийска флота ще залови някой и друг кораб, а моите мексикански заселници ще открият някоя мина.

— Чудесно! Чудесно! Само че раната си остава и при пръв удобен случай ще се отвори наново.

— Няма, защото аз оперирам със сигурни величини — продължи Данглар с обикновената словоохотливост на измамник, чието занятие е да превъзнася кредита си; — за да бъда разорен, трябва да бъдат съборени три правителства.

— Такива неща стават, дявол да го вземе!

— Трябва земята да не даде никакъв добив.

— Припомнете си седемте тлъсти и седемте мършави крави.

— Или морето да се отдръпне като във времето на фараона; но сега има много морета, а корабите могат да се преобразят в кервани.

— Толкова по-добре, толкова по-добре, драги господин Данглар — каза Монте Кристо, — виждам, че съм се лъгал; вашето състояние е от втори разряд.

— Мисля, че мога да се стремя към подобна чест — отвърна Данглар с една от своите стереотипни усмивки, напомняща на Монте Кристо размазаните луни, с които лошите художници разкрасяват своите руини; — но щом разговаряме по делови въпроси — добави той, възхитен, че намира повод да промени разговора, — я ми кажете какво мога да направя за господин Кавалканти.

— Ами да му давате пари, ако има открит кредит у вас и ако този кредит ви се струва сигурен.

— Превъзходен! Той се яви тази сутрин със запис за четиридесет хиляди франка, платим при представяне, срещу вас, подписан от Бузони и препратен до мене с ваше джиро. Броих му, разбира се, още в същия миг четиридесет хилядарки.

Монте Кристо изрази с кимване одобрението си.

— И не само това — каза Данглар, — той откри при мене кредит на сина си.

— Колко, ако не е нескромно да запитам, дава на младежа?

— Пет хиляди франка месечно.

— Шестдесет хиляди франка годишно. Така и предполагах — каза Монте Кристо, като вдигна рамене, — тия Кавалканти са жалки хора. Какво ще прави един момък с пет хиляди франка месечно?

— Но, разбира се, ако младежът се нуждае от още някоя хилядарка на месец…

— Недейте, бащата няма да ви ги признае; вие не познавате тия задалпийски милионери — те са същински арпагони[193]. А кой му е открил този кредит?

— Фирмата Фенци, една от най-добрите във Флоренция.

— Не искам да кажа, че ще загубите, но придържайте се все пак в рамките на писмото.

— Нима нямате доверие в този Кавалканти?

— Аз ли? Бих му дал десет милиона само срещу подписа му. Той е от второразредните богаташи, за които ви говорих преди малко, драги господин Данглар.

— А колко е скромен! Бих сметнал, че е най-обикновен майор, нищо повече!

— И това дори е много, защото той наистина никак не е представителен. Когато го видях за пръв път, той ми заприлича на някой стар поручик, мухлясал под пагона. Но всички италианци са такива; или приличат на стари евреи, или ще ви смаят като източни влъхви.

— Младежът е по-интересен — каза Данглар.

— Да, малко стеснителен може би; но, общо взето, ми се стори приличен. Малко се безпокоях за него.

— Защо?

— Защото това беше първата му поява в обществото; така поне ми казаха. Той пътешествувал с много строг възпитател и не бил идвал досега в Париж.

— Тия видни италианци са свикнали да се женят помежду си, нали? — запита нехайно Данглар. — Обичат да си събират богатствата.

— Вярно е, че обикновено постъпват така, но Кавалканти е чудак и не прави никога това, което вършат другите. Не могат да ме разубедят, че не е довел сина си във Франция, за да му намери жена.

— Така ли мислите?

— Убеден съм.

— А чували ли сте какво е богатството му?

— Та само за това се и приказва; едни казват, че имал милиони, други твърдят, че нямал ни петак.

— А вашето мнение?

— Не бива да се основавате върху него, то е съвсем лично.

— И все пак…

— Моето мнение е, че всички тия бивши наместници, бивши кондотиери — защото тия Кавалканти са командували армии и управлявали области, — моето мнение, казвам, е, че те са закопали някъде милиони и мястото е известно само на първородния от всяко поколение; доказателство — всички са жълти и сухи като флорините им от времето на републиката, на които от дълго гледане са запазили отблясъка.

— Точно така — каза Данглар; — това е още по-вероятно, като имате предвид, че никой не знае тия хора да имат нито педя земя.

— Или съвсем малко; на Кавалканти зная само двореца му в Лука.

— О, нима има дворец? — засмя се Данглар. — Това е вече много нещо.

— Да, само че го е дал под наем на министъра на финансите, а сам живее, в една къщурка. Казах ви вече, струва ми се стиснат.

— Хайде, хайде, това не е похвала.

— Слушайте, аз едва го познавам, видял съм го само три пъти. Каквото зная за него, съм го чул от абат Бузони или от самия майор; тази сутрин ми разказваше как смята да нареди сина си и намекна, че като му дотегнело да гледа своите значителни капитали, неизползувани в Италия, която е една заспала страна, търсел начин да вложи милионите си във Франция или в Англия. Но, забележете добре, че макар да имам най-голямо доверие в абат Бузони, все пак не поемам никаква отговорност.

— Няма значение, благодаря ви за изпратения клиент, добре е човек да запише такова прочуто име в сметководните си книги, а касиерът ми, комуто обясних кои са тия Кавалканти, страшно се гордее с тях. Между другото една туристическа подробност: дават ли тия хора зестра на синовете си, когато се женят?

— Е, боже мой, според случая. Познавах един италиански княз, богат като златна мина, с най-прочутото име в Тоскана, който даваше на синовете си милиони, ако се оженят по волята му, но ако се оженеха против волята му, им определяше рента от тридесет екюта на месец. Ако приемем, че Андреа се ожени по волята на баща си, може да получи един, два, три милиона. Ако вземе, да речем, дъщеря на банкер, баща му може да се заинтересува от фирмата на свата си; но предположете също, че снахата не му се харесва: сбогом, дядо Кавалканти туря ключа в ключалката на касата, завъртва го два пъти и господин Андреа ще трябва да живее като парижко чедо — да бележи картите за игра и да нагласява заровете.

— Това момче ще намери някоя баварска или перуанска княгиня; то ще иска някоя затвърдена корона, някое Елдорадо и Потоси.

— О, не, тия задалпийски велможи често се женят за обикновени простосмъртни; приличат на Юпитер — обичат да кръстосват родовете. Но да не желаете да жените Андреа, драги господин Данглар, като ми задавате всички тия въпроси?

— Това не ми се струва наистина лоша сделка — каза Данглар; — а, както знаете, аз съм спекулант.

— Предполагам не за госпожица Данглар? Сигурно не бихте желали Албер да заколи нещастния Андреа?

— Албер ли? — вдигна рамене Данглар. — Как не! Малко го е грижа него!

— Но той е, струва ми се, сгоден за дъщеря ви?

— Тоест господин дьо Морсер и аз сме разговаряли понякога за подобен брак, но госпожа дьо Морсер и Албер…

— Да не кажете, че не е добра партия?

— О, предполагам, че госпожица Данглар струва колкото господин дьо Морсер!

— Госпожица Данглар ще има наистина хубава зестра, не се съмнявам в това, особено ако телеграфът не извърши някоя нова лудория.

— Не се касае само до зестрата. Но я ми кажете нещо!

— Какво?

— Защо не поканихте на вечерята господин дьо Морсер и семейството му?

— Поканих ги, но той се извини, че ще замине за Диеп с госпожа дьо Морсер, на която препоръчали морски въздух.

— Да, да — засмя се Данглар, — сигурно ще й помогне.

— Защо?

— Защото на младини е дишала морски въздух.

Монте Кристо отмина хапливата забележка, без да си даде вид, че й обръща внимание.

— Както и да е — каза графът, — дори ако не е богат, колкото госпожица Данглар, не можете да отречете, че Албер има прочуто име?

— Възможно е, но аз предпочитам моето — каза Данглар.

— Вашето име е, разбира се, много известно и прави чест на титлата, с която сметнаха, че му правят чест; но вие сте предостатъчно умен да разберете, че според някои дълбоко вкоренени и станали почти неизкореними предразсъдъци една благородна титла от пет века струва повече от друга, получена само преди двадесет години.

— Тъкмо за това — каза Данглар с усмивка, на която се стараеше да придаде сарказъм, — тъкмо за това бих предпочел господин Андреа Кавалканти пред господин Албер дьо Морсер.

— И все пак — каза Монте Кристо — предполагам, че родът Морсер не отстъпва в нищо на рода Кавалканти?

— Морсер ли!… Слушайте, драги графе — продължи Данглар. — Вие сте благородник, нали?

— Струва ми се.

— И разбирате от гербове?

— Малко.

— Добре, погледнете цвета на моя: той е по-солиден от цвета на Морсеровия.

— Защо?

— Защото, ако не съм барон по рождение, то поне съм Данглар.

— Продължавайте!

— А той не е Морсер.

— Какво, не е Морсер ли?

— Ни най-малко!

— Ами!

— Мене ме провъзгласиха за барон, следователно съм; той си е присвоил графска титла, така че не е никакъв граф.

— Невъзможно!

— Слушайте, драги графе — продължи Данглар, — господин дьо Морсер ми е приятел или по-точно познат от тридесет години насам; вие знаете, че аз не зачитам много герба си, защото никога не забравям откъде съм започнал.

— Доказателство за голяма скромност или, за голяма гордост — каза Монте Кристо.

— Е добре, когато аз бях обикновен чиновник, Морсер беше прост риболовец.

— И се наричаше?

— Фернан.

— Само Фернан?

— Фернан Мондего.

— Сигурен ли сте?

— Ех, толкова риба ми е продал, че мога да го познавам.

— Защо ще му давате тогава дъщеря си?

— Защото Фернан и Данглар, и двамата парвенюта с благороднически титли, и двамата забогатели, всъщност струват еднакво, като се изключат някои неща, които се разправят за него, а не се разправят за мене.

— Именно?

— Нищо.

— О, разбирам; това, което ми казахте, освежи спомените ми за Фернан Мондего: чувах да го споменават в Гърция.

— Във връзка с Али паша ли?

— Да.

— Там именно е тайната — каза Данглар — и признавам, че бих дал много нещо, за да я разбера.

— Не би било мъчно, ако бихте пожелали.

— Как така?

— Сигурно имате някой кореспондент в Гърция?

— То се знае!

— В Янина?

— Навсякъде…

— Добре, пишете на своя кореспондент в Янина и попитайте какво участие е имал в разгрома на Али Тепеделенли един французин на име Фернан.

— Имате право! — извика Данглар, като стана веднага. — Още днес ще пиша.

— Направете го.

— Ще го направя.

— И ако получите някоя много възмутителна вест…

— Ще ви я съобщя.

— Ще ми достави удоволствие.

Данглар изхвръкна от стаята и на един дъх се намери при колата си.

Дата добавления: 2015-10-13