Студопедия
Случайная страница | ТОМ-1 | ТОМ-2 | ТОМ-3
АвтомобилиАстрономияБиологияГеографияДом и садДругие языкиДругоеИнформатика
ИсторияКультураЛитератураЛогикаМатематикаМедицинаМеталлургияМеханика
ОбразованиеОхрана трудаПедагогикаПолитикаПравоПсихологияРелигияРиторика
СоциологияСпортСтроительствоТехнологияТуризмФизикаФилософияФинансы
ХимияЧерчениеЭкологияЭкономикаЭлектроника

LXVII. КАБИНЕТЪТ НА КРАЛСКИЯ ПРОКУРОР

Читайте также:
  1. VI. Помощник королевского прокурора
  2. VI. ПОМОЩНИКЪТ НА КРАЛСКИЯ ПРОКУРОР
  3. X. Кабинет королевского прокурора
  4. Виклик слідчим, прокурором, судовий виклик і привід.
  5. Вопрос 41 (6). Прокурорский надзор в управлении и административный надзор.
  6. ВЫДЕРЖКИ ИЗ ЗАЯВЛЕНИЯ ЛАПКИНА ПРОКУРОРУ КРАЯ

 

Да оставим банкера, който се връщаше, отнасян в галоп от своите коне, и да последваме госпожа Данглар в утринната й разходка.

Казахме, че госпожа Данглар бе излязла с кола в дванадесет и половина.

Колата й тръгна към предградието Сен Жермен, сви по улица Мазарен и спря пред пасажа Пон Ньоф.

Госпожа Данглар слезе и мина през пасажа. Облечена беше много скромно, както подобава за утринна разходка на жена с вкус.

На улица Генего нае файтон и каза да я откарат на улица Арле.

Щом се настани във файтона, извади от джоба си гъст черен воал, който върза на сламената шапка; след това сложи отново шапката и с удоволствие видя в ръчното си огледалце, че през воала се съзира само бялата й кожа и бляскавата зеница на окото.

Файтонът тръгна по Пон Ньоф и през площад Дофин навлезе в двора Арле; като плати на кочияша, щом й отвори вратичката, госпожа Данглар се втурна към стълбата, изкачи я леко и стигна много бързо до главния хол.

Сутрин в палатата има много работа и още повече заети хора, а те не поглеждат много към жените; така че госпожа Данглар мина през хола, без да направи по-голямо впечатление от десетината други жени, които чакаха адвокатите си.

Чакалнята на господин дьо Вилфор беше препълнена; но за госпожа Данглар не стана нужда дори да изрече името си; щом влезе, един разсилен стана, приближи се до нея, запита тя ли е дамата, на която господин кралският прокурор е определил час, и при утвърдителния отговор я преведе през страничен коридор в кабинета на господин дьо Вилфор.

Представителят на правосъдието пишеше, седнал в креслото си, с гръб към вратата; чу отварянето й, думите на разсилния: „Заповядайте, госпожо!“ — и затварянето на вратата, без да мръдне; но щом стъпките на отдалечаващия се разсилен заглъхнаха, се обърна бързо, отиде да заключи, спусна завесите и огледа всяко ъгълче на кабинета си.

След като се увери, че не може нито да го видят, нито да го чуят, и съответно се успокои:

— Благодаря, госпожо — каза той, — благодаря ви за точността.

Предложи й кресло, което госпожа Данглар прие, защото сърцето й беше така разтуптяно, че й се струваше, че ще се задуши.

— Да — каза кралският прокурор, като седна и завъртя креслото си, за да бъде точно срещу госпожа Данглар, — да, доста отдавна, госпожо, не съм имал щастието да разговарям насаме с вас: и за най-голямо мое съжаление днес се виждаме за един твърде тежък разговор.

— И все пак, господине, виждате, че дойдох още при първия ви зов, при все че този разговор ще бъде безспорно по-тежък за мене, отколкото за вас.

Вилфор горчиво се усмихна.

— Вярно е значи — продължи той повече в отговор на своята мисъл, отколкото на думите на госпожа Данглар, — вярно е значи, че всяка наша постъпка оставя в миналото ни тъмни или светли следи! Вярно е значи, че стъпките ни в тоя живот са като пълзене на влечуго, което оставя зад себе си диря! За мнозина, уви, тази диря е от собствените им сълзи.



— Господине — каза госпожа Данглар, — разбирате вълнението ми, нали? Пощадете ме, моля ви се! Тази стая, през която са минали толкова разтреперани и засрамени виновници, това кресло, в което и аз седнах засрамена и трепереща!… Знаете ли, трябва да направя усилие, за да не се сметна за една наистина виновна жена и да не видя във ваше лице опасен съдия.

Вилфор поклати глава и въздъхна.

— А пък аз — отвърна той — си казвам, че моето място не е в креслото на съдията, а на пейката на обвиняемия.

— Вие на пейката? — каза смаяно госпожа Данглар.

— Да, аз.

— Струва ми се, че вашето пуританство, господине, преувеличава положението — каза госпожа Данглар, чийто прекрасен поглед се озари от бегъл блясък. — Тия бразди, за които току-що говорихте, са оставали след всяка пламенна младост. В основата на всяка страст има винаги извън удоволствието и малко угризение; затова евангелието, тази вечна опора на нещастните, ни подкрепя, нас, слабите жени, с великолепната притча за грешницата и прелюбодейката. Признавам, че като си припомням своите младежки безумия, понякога се надявам господ да ми ги прости, защото, ако не са оправдание, страданията ми са поне възмездие за тях; но защо ще се страхувате вие, мъжете, когато вас всички ви оправдават, а скандалът ви въздига?

Загрузка...

— Госпожо — отвърна Вилфор, — вие ме познавате; аз не съм лицемер или най-малко не лицемеря без причина. Ако челото ми е смръщено, то е защото много нещастия са го помрачили; ако сърцето ми се е вкаменило, то е за да може да понася получените удари. Не бях такъв на младини, не бях такъв и на годежа, когато вечеряхме на улица Дю Кур в Марсилия. Но оттогава насам всичко се промени и в мене, и около мене; животът ми се изхаби да преодолявам затруднения и да съсипвам със затруднения тези, които волно или неволно, по собствена воля или по силата на случая се изпречваха на пътя ми и ми създаваха затрудненията. Рядко е това, за което копнеем, да не ни се оспорва от тия, от които искаме да го получим или изтръгнем. Така повечето простъпки на хората се изпречват пред тях, прикрити зад благовидния образ на необходимостта; а след като простъпката е била извършена в миг на възбуда, уплаха или безумие човек вижда, че би могъл и да я избегне. Начинът, по който е трябвало да се постъпи и който човек не е видял в заслеплението си, му се представя изведнъж много лесен и прост. Казвате си: как не направих това вместо онова? Вие, дамите, напротив, твърде рядко се измъчвате от угризения, защото решението рядко изхожда от вас, нещастията ви са почти винаги наложени, прегрешенията ви са почти винаги чужди престъпления.

— Във всеки случай, господине, ще се съгласите — отговори госпожа Данглар, — че ако съм извършила прегрешение, дори и да е било само мое, снощи бях жестоко наказана за него.

— Горката! — каза Вилфор, като й стисна ръка. — Дори прекалено жестоко, защото на два пъти почти припаднахте, но все пак…

— Какво?

— Да, трябва да ви кажа… извикайте на помощ всичката си смелост, госпожо, защото не сме стигнали още до края.

— Господи! — простена уплашено госпожа Данглар. — Какво има още?

— Вие виждате само миналото, госпожо, и то е наистина тъмно. Но представете си едно още по-тъмно бъдеще… едно бъдеще… сигурно ужасно… може би окървавено!…

Баронесата познаваше спокойствието на Вилфор; и така се изплаши от неговата възбуда, че отвори уста да извика, но викът замря в гърлото й.

— Как е възкръснало това ужасно минало? — извика Вилфор. — Как изникна то като призрак от гроба и от сърцата ни, за да накара бузите ни да пребледнеят, а челата да се червят?

— Уви! — каза Ермин. — Сигурно случайно.

— Случайно ли? — продължи Вилфор. — Не, госпожо, случайности няма!

— Напротив, има; нима не е случайност, наистина съдбоносна, че всичко това можа да стане? Не е ли случайност, че граф Монте Кристо е купил тази къща? Не е ли случайност, че е накарал да разкопаят пръстта? Не е ли случайност най-после, че това нещастно дете е било изровено изпод дървото? Горкото невинно създание, на което дадох живот, без да му дам ни една целувка, и за което пролях толкова сълзи! О, сърцето ми литна към графа още щом заговори за скъпите останки, затрупани с цветя.

— Не, госпожо, и тъкмо това е ужасната вест, която трябва да ви кажа — отвърна глухо Вилфор, — не е имало никакви затрупани в цветя останки; не е имало никакво изровено дете; няма защо да плачете; няма защо да ридаете; трябва само да треперите!

— Какво искате да кажете? — извика разтрепераната госпожа Данглар.

— Искам да кажа, че при разкопаването около тия дървета господин Монте Кристо не е могъл да намери нито детски кости, нито обковка на сандък, защото под дърветата не е имало такива неща.

— Не е имало такива неща ли? — повтори госпожа Данглар, втренчила в кралския прокурор разширени от ужас зеници. — Не е имало такива неща! — повтори отново тя като човек, който се старае да задържи с изказване на глас мисли, които иначе могат да му се изплъзнат.

— Да! — каза Вилфор и закри лицето си с ръце. — Да, стократно да!…

— Но не оставихте ли там горкото детенце, господине? Защо ме измамихте? Кажете, защо?

— Там го оставих; само че… изслушайте ме, госпожо, изслушайте ме и тогава ще ме съжалите; защото двадесет години аз единствен носех, без да го споделям с вас, бремето на страданията, които ще ви разкажа.

— Господи! Плашите ме! Но все едно, говорете!

— Знаете как мина онази ужасна нощ, когато вие просто издъхвахте на леглото си в стаята с червената дамаска, докато аз, не по-малко задъхан, очаквах освобождаването ви. Детето се роди и ми бе предадено, без да мръдне, без да диша, без да издаде глас; сметнахме, че е мъртво.

Госпожа Данглар се раздвижи изведнъж, сякаш искаше да скочи от креслото си.

Но Вилфор я задържа, скръстил ръце, сякаш молеше да го изслуша.

— Сметнахме, че е мъртво — повтори той, — и аз го сложих в сандък вместо в ковчег, слязох в градината, изрових един трап и го зарових набързо. Току-що привършвах заравянето, когато ръката на корсиканеца се протегна към мене. Видях някаква сянка, нещо светна. Усетих болка, исках да извикам, но студена тръпка ме прониза и ми скова гърлото… Паднах полумъртъв, мислех, че съм убит. Не ще забравя никога вашата великолепна смелост, когато, след като се свестих, се довлякох умиращ до стълбите, дето вие ме посрещнахте, също полумъртва. Страшното нещастие трябваше да се пази в тайна; вие намерихте сили да се приберете у дома си, подкрепяна от дойката; моето нараняване обясних с дуел. Въпреки очакването ми тайната можа да бъде запазена; пренесоха ме във Версай; цели три месеца аз се борих със смъртта; най-сетне, когато се посъвзех, ме посъветваха да замина на юг. Четирима души ме пренесоха от Париж до Шалон, като изминаваха по шест левги на ден. Госпожа дьо Вилфор придружаваше носилката със своята кола. В Шалон ме прехвърлиха по Сона, оттам по Рона и така стигнах до Арл, а от Арл продължих отново на носилка до Марсилия. Оздравяването ми трая шест месеца; не знаех вече нищо за вас, не смеех да питам как сте. Когато се върнах в Париж, узнах, че господин дьо Наргон е починал и вие сте се омъжили за господин Данглар.

За какво мислех, откакто бях дошъл в съзнание? Все за едно и също нещо, все за това детско трупче; всяка нощ сънувах, че то излиза от гроба и ми се заканва с пръст. Щом се върнах в Париж, се осведомих; никой не живеел в къщата, откакто я бяхме напуснали, но някой я бе току-що наел за девет години. Отидох да се срещна с наемателя, престорих се, че имам голямо желание да не видя в чужди ръце една къща, която принадлежи на родителите на жена ми; предложих обезщетение за разваляне продажбата; поискаха ми шест хиляди франка; готов бях да дам десет, двадесет хиляди. Парите бяха в джоба ми и веднага накарах да подпишат отказ от договора; и с този скъпоценен документ заминах в галоп за Отьой. Никой не бе влизал в къщата, след като я бях напуснал.

Часът беше пет следобед; качих се в червената стая и зачаках нощта.

Там всичко, което си повтарях от една година насам в непрестанното ми страдание, изникна още по-заплашително в съзнанието ми.

Този корсиканец, който се бе заклел да ме преследва със своята вендета и ме бе проследил от Ним до Париж; който се криеше в градината и ме бе ударил, ме видя, като копаех гроба, като заравях детето; можеше да научи случайно коя сте; може би ви познаваше вече… Не ще ли ви накара някой ден да му заплатите, за да не издаде страшната тайна?… Не ще ли сметне, че отмъщението му е било нищожно, ако узнае, че не съм умрял от неговата кама? Налагаше се преди всичко да премахна, както мога, останките от това минало, да премахна всички видими следи; споменът беше достатъчно ярък и без тях.

Затова именно развалих наемния договор, затова бях дошъл и затова чаках.

Мръкна се, почаках да се стъмни съвсем; стоях без осветление в стаята, вятърът разлюляваше завесите на вратите, зад които все ми се струваше, че виждам да ме дебне някой скрит съгледвач; от време на време потрепервах, струваше ми се, че чувам стенанията в леглото зад себе си и не смеех да се обърна. Сърцето ми туптеше в тишината така силно, щото се страхувах, че раната ми може отново да се разтвори; най-после всички звуци Отвън заглъхнаха. Разбрах, че няма вече от какво да се боя, че никой няма да ме види и чуе и се реших да сляза.

Слушайте, Ермин, не смятам, че съм по-малко храбър от кой да е друг мъж, но когато извадих от пазвата си така скъпото и за двама ни ключе, което вие пожелахте да окачите на златна халка; когато отворих вратата и зърнах през прозорците бледата луна, осветила спиралната стълба с призрачно бяло сияние, аз се облегнах до стената и едва не извиках. Струваше ми се, че полудявам.

Успях най-после да се овладея. Слизах стъпало след стъпало; не можех да овладея необичайното треперене на коленете си. Хванах се за парапета; пуснех ли го само за миг, бих се претърколил до долу.

Стигнах до вратата; до нея бях оставил лопата. Приготвил си бях затъмнен фенер; спрях на тревата да го запаля и продължих.

Беше краят на ноември, нямаше вече никаква зеленина, дърветата бяха само скелети с дълги, оголени клони, а сухите листа скърцаха в пясъка под нозете ми.

Толкова ме беше страх, че щом наближих горичката, извадих от джоба си пистолет и го напълних. Все ми се струваше, че през клоните се мярка лицето на корсиканеца.

Осветих горичката със затъмнения фенер; нямаше жива душа. Огледах се, бях наистина съвсем сам; никакъв шум в нощната тишина, само кукумявка призоваваше с остър, зловещ писък нощните призраци.

Закрепих фенера на един раздвоен клон, който помнех отпреди една година, тъкмо там, дето бях изкопал гроба.

През лятото на това място бе поникнала гъста трева и до есента никой не бе идвал да я окоси. Но вниманието ми бе привлечено от едно по-голо място; явно беше, че тъкмо там бях копал. Залових се за работа.

Настъпил бе най-после часът, който бях очаквал повече от година!

Как се надявах, как се трудех, как преобръщах всяка буца пръст, щом ми се стореше, че лопатата опира о нещо; но не, нищо! А бях изкопал два пъти по-голям трап от първия. Помислих, че съм се заблудил, че съм сбъркал мястото; постарах се да се оправя, огледах дърветата, потърсих някои дреболии, които ми бяха направили впечатление. Остър студен вятър духаше през обезлистените клони, а по челото ми струяха капки пот. Припомних си, че ударът с кама ми бе нанесен, когато утъпквах пръстта върху гроба; докато я утъпквах, се бях хванал за един абанос; зад мене имаше изкуствена скала, отредена за пейка на дошлите да се разходят; ръката ми, пуснала абаноса, бе усетила при падането студения камък. Абаносът беше отдясно, скалата зад мене; прострях се в същото положение, после станах и започнах отново да копая и да разширявам трапа; нищо! Все нищо! Никакво сандъче.

— Никакво сандъче? — прошепна задъхана от ужас госпожа Данглар.

— Не смятайте, че се задоволих само с този опит — продължи Вилфор; — о, не. Претърсих цялата горичка; смятах, че след като е изровил сандъчето, защото е предполагал, че в него има някакво съкровище, убиецът го е отнесъл настрана, после, разбрал грешката си, се е върнал и го е заровил; нищо подобно. Мина ми през ум, че може и да не си е дал толкова труд, а чисто и просто да го е захвърлил нейде. При това предположение, за да продължа претърсванията, трябваше да чакам деня. Прибрах се в стаята и зачаках.

— О, господи!

— Щом се съмна, слязох отново. Най-напред претърсих горичката; надявах се да открия следи, които не бях забелязал в тъмнината. Прекопал бях повече от двадесет квадратни стъпки, на дълбочина повече от две стъпки. Надничар би работил цял ден това, което аз бях свършил за един час. Нищо, абсолютно нищо.

Тогава се заех да търся сандъчето според предположението, че е било захвърлено някъде. Може би по пътеката, която водеше към входната врата; но и това ново търсене беше безполезно като първото и аз се върнах със свито сърце в горичката, дето не се надявах вече да намеря нещо.

— О! — извика госпожа Данглар. — Човек наистина би могъл да полудее!

— Надявах се и на това за миг — каза Вилфор, — но нямах такова щастие; най-после събрах всичките си сили и мисли и се запитах: защо този човек би взел трупчето?

— Казахте вече — отговори госпожа Данглар, — за да има доказателство.

— О, не, госпожо, не за това; труп не се пази цяла година; той се предава на представител на правосъдието, прави се разкритие. А нищо подобно не бе станало.

— Тогава? — запита разтрепераната Ермин.

— Тогава има нещо по-ужасно, по-съдбоносно, по-страшно за нас и то е, че детето е било живо и убиецът го е спасил.

Госпожа Данглар издаде някакъв нечовешки звук и сграбчи ръцете на Вилфор.

— Детето ми е било живо! — каза тя. — И вие, господине, сте го заровили живо! Заровили сте го, без да сте уверен, че е мъртво? О-о!…

Госпожа Данглар застана пред кралския прокурор права, заплашителна, стиснала китките му в нежните си ръце.

— Знам ли? Казвам ви това, както бих ви казал какво ли не — отвърна Вилфор с неподвижен поглед, от който личеше, че този така силен мъж бе стигнал до границите на отчаянието и лудостта.

— О! Детето ми! Горкото ми дете! — извика баронесата, отпусна се отново в креслото и задуши с кърпичка риданията си.

Вилфор се опомни и разбра, че за да отклони готовата да го връхлети буря от майчина любов, ще трябва да внуши на госпожа Данглар страховете, които сам изпитва.

— Разбирате — каза той, като стана и се приближи към баронесата, за да заговори по-тихо, — че ако е така, ние сме загубени; детето е живо, някой знае, че е живо, някой държи в ръце нашата тайна; и щом Монте Кристо говори пред нас за дете, изровено от мястото, дето не се е намирало, явно е, че той именно знае тайната.

— Боже! Справедливи боже! Боже възмездителю! — прошепна госпожа Данглар.

В отговор Вилфор просто изръмжа.

— А детето, детето, господине? — продължи упорито майката.

— О! Как не го търсих! — заговори пак Вилфор, като кършеше ръце. — Колко пъти го призовавах в дългите безсънни нощи! Колко пъти пожелавах да съм богат като цар, за да мога да откупя милиони тайни на милиони хора и да открия сред тях моята тайна! Най-после, когато един ден, за стотен път може би, взех лопатата, за стотен път се запитах какво е сторил корсиканецът с детето: едно дете е бреме за беглец. Може би като е видял, че е все още живо, го е хвърлил в реката.

— Невъзможно! — извика мадам Данглар. — Човек може да убие някого за отмъщение, но никой не може да удави хладнокръвно едно дете!

— Или — продължи Вилфор — го е предал в яслите.

— О, да! — извика баронесата. — Детето ми е там, господине.

— Отидох веднага в яслите и узнах, че същата нощ, на 20 септември, е било предадено едно дете, повито било с нарочно разкъсана половин кърпа от тънко платно. В единия й ъгъл се виждала част от баронска корона и буквата Е.

— Да! — извика госпожа Данглар. — Всеки предмет от бельото ми имаше този знак; господин дьо Наргон беше барон, а моето име е Ермин. Благодаря ти, боже! Детето ми не е умряло!

— Не, не е умряло!

— И вие ми казвате това, без да се страхувате, че може да умра от радост? Къде е? Къде е детенцето ми?

Вилфор сви рамене.

— Знам ли? — каза и той. — Мислите ли, че ако знаех, щях да ви преведа през толкова увъртвания, като някой драматург или романист? Уви, не зная! Около шест месеца преди моето отиване някаква жена дошла да иска детето, като показала втората половина от кърпата. Представила освен това всички изисквани от закона гаранции и детето й било предадено.

— Трябвало е да се осведомите коя е била тази жена и да я издирите.

— Мислите ли, госпожо, че не съм го направил? Измислих едно углавно следствие и всички полицейски хрътки, всички най-изкусни агенти бяха натоварени с издирването. Намериха следите на жената до Шалон; оттам се губеха.

— Губеха ли се?

— Да, окончателно, завинаги.

Госпожа Данглар изслуша разказа с въздишка, сълза или вик за всяко отделно обстоятелство.

— Само толкова ли? — каза тя. — С това ли се ограничихте?

— О, не — отвърна Вилфор. — Не съм преставал да търся, да разследвам, да се осведомявам. От две-три години обаче си бях дал малко отдих. Но от днес започвам отново, с повече постоянство и настойчивост от всякога; трябва да знаете, че ще сполуча; защото ме ръководи не съвестта, а страхът.

— Но граф дьо Монте Кристо не знае нищо — каза госпожа Данглар; — иначе надали би се стремил да дружи с нас.

— О, човешката злоба е много по-дълбока — каза Вилфор, — по-дълбока от божията добрина. Забелязахте ли очите му, докато ни говореше?

— Не.

— Все пак сте го разглеждали внимателно понякога?

— Разбира се. Странен човек и нищо повече. Едно само ме порази: той не хапна нищо от чудесната вечеря, която ни даде, не опита нито едно ястие.

— Да — каза Вилфор. — И аз забелязах. Ако знаех това, което вече зная, аз също нямаше да хапна нищо; бих помислил, че иска да ни отрови.

— Виждате, че се мамите.

— Да, разбира се, но, вярвайте ми, този човек има някакви други намерения. Затова поисках да ви видя, да поговорим, да ви предпазя от всички, най-вече от него. Кажете — продължи Вилфор, като втренчи още по-настойчиво очи в баронесата, — нали никому не сте говорили за нашата връзка?

— Никога и никому.

— Разбирате ме, нали? — настоя нежно Вилфор. — Като казвам никому, простете за настойчивостта ми, това значи абсолютно никому, нали?

— Да, много добре разбирам — каза баронесата и се изчерви; — никому, кълна ви се!

— Нямате ли навика да записвате вечер дневните си преживявания? Не водите ли дневник?

— Не! Моят живот минава, — уви! — в лекомислие; аз сама забравям какво се е случило.

— Знаете ли дали не говорите насъне?

— Спя като дете, не помните ли?

Лицето на баронесата стана тъмночервено, а лицето на Вилфор пребледня.

— Вярно — каза едва чуто той.

— Тогава? — запита баронесата.

— Тогава… разбирам какво ми остава да сторя — продължи Вилфор. — Преди да мине седмица, ще узная кой е тоя господин дьо Монте Кристо, откъде е, какъв е и защо разправя пред нас за изровени в градината му деца.

Вилфор изрече тия думи с глас, от който графът би изтръпнал, ако можеше да ги чуе.

После стисна ръката, която баронесата му подаде неохотно, и я изпрати почтително до вратата.

Госпожа Данглар нае друг файтон, за да се върне до пасажа; на отвъдния изход я чакаха собственото й купе и кочияшът, който бе заспал спокойно на капрата.

 


Дата добавления: 2015-10-13; просмотров: 49 | Нарушение авторских прав


Читайте в этой же книге: LVI. АНДРЕА КАВАЛКАНТИ | LVII. ЛЮЦЕРНОВАТА ЛИВАДА | LVIII. ГОСПОДИН НОАРТИЕ ДЬО ВИЛФОР | LIX. ЗАВЕЩАНИЕТО | LX. ТЕЛЕГРАФЪТ | LXI. КАК МОЖЕТЕ ДА СПАСИТЕ ЕДИН ГРАДИНАР ОТ СЪНЛИВЦИТЕ[169], КОИТО МУ ЯДАТ ПРАСКОВИТЕ | LXII. ПРИЗРАЦИТЕ | LXIII. ВЕЧЕРЯТА | LXIV. ПРОСЯКЪТ | LXV. СЪПРУЖЕСКО СКАРВАНЕ |
<== предыдущая страница | следующая страница ==>
LXVI. ЖЕНИТБЕНИ КРОЕЖИ| LXVIII. ЛЕТЕН БАЛ

mybiblioteka.su - 2015-2018 год. (0.021 сек.)