LXXIII. Обещанието

Беше наистина Морел, ни жив, ни мъртъв от снощи. С усета, присъщ на влюбените и на майките, той бе отгатнал, че с идването на госпожа дьо Сен Меран и смъртта на маркиза в дома на Вилфор ще настъпят събития, които ще засегнат и неговата любов към Валантин.

Както ще видим по-нататък, предчувствията му бяха оправдани и той бе дошъл не само неспокоен, но уплашен и разтреперан край оградата с кестеновите дървета.

Но Валантин не беше предизвестена, че Морел я чака, обикновено той не идваше по това време и само случаят или, ако предпочитате, щастливото съвпадение я доведе в градината. Морел я повика, щом я зърна; тя изтича към оградата.

— Вие, по това време? — запита тя.

— Да, мила — отвърна Морел, — нося и очаквам лоши новини.

— Тук е значи домът на бедите — каза Валантин. — Казвайте, Максимилиан. Но мисля, че ми стигат и досегашните страдания.

— Мила Валантин — започна Морел, като се опитваше да се съвземе от вълнението си, за да заговори както трябва, — изслушайте ме добре, моля ви се; защото това, което ще ви кажа, е много важно. Кога възнамеряват да ви омъжат?

— Слушайте, Максимилиан — отговори Валантин. — Не искам да крия нищо от вас. За женитбата говориха тази сутрин, и баба ми, която смятах за своя опора, не само е съгласна с този брак, но толкова бърза, щото само отсъствието на господин д’Епине е причина за забавяне и щом той пристигне, брачният договор ще бъде подписан още на следния ден.

Морел въздъхна и погледна продължително и тъжно девойката.

— Уви! — започна тихо гой. — Ужасно е да чуеш как любимата казва спокойно: „Минутата на мъченичеството ви е определена; то ще стане след няколко часа; но няма значение, така трябва да бъде и аз не ще се противопоставя.“ Добре! Щом, както казвате, очакват само господин д’Епине, за да подпишат брачния договор, щом ще станете негова жена още на другия ден след пристигането му, още утре ще ви омъжат за господин д’Епине, защото той пристигна тази сутрин.

Валантин изпищя.

— Само преди един час бях у граф дьо Монте Кристо — продължи Морел, — приказвахме — той за скръбта, сполетяла вашия дом, аз за вашата скръб, — когато една кола изтрополи неочаквано в двора. Дотогава, Валантин, не вярвах на предчувствия; но сега вече съм принуден да вярвам. Изтръпнах при тоя шум: след малко чух стъпки по стълбите. Кънтящите стъпки на командора не са изплашили Дон Жуан така, както тия стъпки изплашиха мене. Най-после вратата се отваря, пръв влиза Албер дьо Морсер и тъкмо да се усъмня в своето предчувствие и да си кажа, че съм се излъгал, зад него пристъпва друг младеж, а графът се провиква: „О, господин барон Франц д’Епине!“ Събрах цялата си смелост, за да не се издам. Може да съм пребледнял, може да съм потреперал, но несъмнено си останах усмихнат. След пет минути излязох, без да бях разбрал нито дума от това, което бе казано: бях съсипан.

— Горкият Максимилиан! — промълви Валантин.

— Ето ме, Валантин; отговорете ми сега като на човек, за когото вашият отговор означава живот или смърт. Какво смятате да правите?

Валантин наведе глава; беше сломена.

— Слушайте — продължи Морел, — не за пръв път ще обмисляте положението, до което стигнахме: то е сериозно, тежко, решително. Мисля, че не е време да се отдаваме на безполезна скръб: такова нещо е уместно само за тия, които искат да страдат и да плачат на воля. Има и такива хора и господ ще им зачете сигурно на оня свят примирението им на тоя; но който чувствува, че има воля да се бори, не губи скъпото време и незабавно връща на съдбата стоварения от нея удар. Имате ли воля да се борите със злата съдба, Валантин? Кажете, защото тъкмо това съм дошъл да ви попитам.

Валантин потрепера и погледна Морел с разширени от уплаха очи. Никога не бе й минавало през ум да се противопостави на баща си, на баба си, на цялото си семейство.

— Какво приказвате, Максимилиан? — попита Валантин. — И какво наричате борба? Кажете направо „кощунство“! Аз! Да се боря срещу повелята на баща си, срещу желанието на умиращата си баба! Невъзможно!

Морел се раздвижи.

— Вие имате толкова благородно сърце, та не може да не ме разберете, и толкова добре ме разбирате, мили Максимилиан, щото виждам, че не намирате какво да отговорите. Аз да се боря! Бог да ме пази от такова нещо! Не, не, аз пазя силите си да се боря със себе си и да плача, както казахте. Но да огорча баща си, да смутя последните мигове на баба си — никога!

— Имате право — отвърна безучастно Морел.

— Господи, как го изрекохте! — извика обидено Валантин.

— Изрекох го като човек, който се възхищава от вас, госпожице! — продължи Максимилиан.

— „Госпожице“! — извика Валантин. — „Госпожице“! О, какъв егоист! Вижда отчаянието ми, а се преструва, че не ме разбира!

— Мамите се, много добре ви разбирам. Вие не искате да се противопоставите на господин дьо Вилфор, да не послушате маркизата и утре ще подпишете акта, който ще ви свърже с вашия съпруг.

— Но, боже мой, нима мога да постъпя другояче?

— Не бива да питате мен, госпожице, защото аз съм пристрастен съдия в този случай и моят егоизъм ще ме заслепи — отвърна Морел с глух глас и стиснати пестници, които доказваха растящото му раздразнение.

— А какво бихте ми предложили, Морел, ако видите, че съм склонна да приема предложението ви? Хайде, кажете. Не е работа само да кажете: постъпвате зле. Дайте ми съвет.

— Сериозно ли говорите, Валантин, и наистина ли трябва да ви дам съвет?

— Разбира се, мили Максимилиан; и ако съветът е добър, ще го последвам; знаете с каква преданост ви обичам.

— Валантин — прошепна Морел, като отстрани окончателно една вече отместена дъска от оградата, — подайте ми ръка за доказателство, че ми прощавате гнева; аз не съм съвсем на себе си и от един час насам и в главата ми минават най-нелепи мисли. О! Ако отхвърлите съвета ми!…

— Кажете го какъв е!

— Ето какъв е, Валантин.

Девойката погледна към небето и въздъхна.

— Аз съм свободен продължи Максимилиан — и достатъчно богат, за да можем да живеем и двамата; и ви се заклевам, че докато не станете моя съпруга, устните ми не ще докоснат и челото ви дори.

— Карате ме да треперя — каза девойката.

— Елате с мен — продължи Морел, — ще ви отведа у сестра ми, която е достойна да бъде и ваша сестра; ще отплаваме за Алжир, за Англия или Америка или ако предпочитате, ще се оттеглим в някоя френска провинция и там ще дочакаме нашите приятели да сломят съпротивата на семейството ви, за да се върнем в Париж.

Валантин поклати глава.

— Очаквах такова нещо, Максимилиан — каза тя, — съветът е безумен, а пък аз бих била още по-безумна, ако не ви спра веднага само с една дума: невъзможно, Морел, невъзможно.

— Ще се покорите значи на участта, която съдбата ви определя, без да направите дори опит за борба? — запита помраченият Морел.

— Да, дори ако ще трябва да умра от това!

— Добре, Валантин — продължи Максимилиан, — ще ви повторя, че имате право. Аз съм наистина безумец и вие ми доказвате, че любовта заслепява и най-здравия ум. Благодаря ви, че разсъждавате без увлечение. Така да бъде, разбрахме се: утре ще ви обещаят безвъзвратно на господин Франц д’Епине не чрез театралната формалност, измислена за развръзка на комедиите и наричана подписване на брачен договор, а по ваша собствена воля.

— Пак ще кажа, че ме отчайвате, Максимилиан! — прекъсна го Валантин. — Пак забивате ножа в раната! Какво бихте сторили, ако сестра ви би послушала такъв съвет, какъвто ми давате?

— Госпожице — започна с горчива усмивка Морел, — казахте, че съм егоист и в качеството си на егоист аз не мисля какво ще сторят другите, ако са в моето положение, а какво възнамерявам да сторя аз. Познавам ви, струва ми се, от една година и от деня, когато се запознах с вас, заложих всичките си надежди за щастие във вашата любов; настъпи ден, когато вие признахте, че ме обичате, и от тоя ден заложих цялото си бъдеще за часа, когато ще бъдете моя: това беше моят живот, сега вече не мисля за нищо; казвам си само, че нещата са се променили: смятах, че съм стигнал рая, а го загубих. Всеки ден се случва някой комарджия да загуби не само това, което има, но и това, което няма.

Морел изрече тия думи съвършено спокойно: Валантин го погледна изпитателно, като се стараеше да не допусне погледа на Морел да зърне бурята, развихрена в сърцето й.

— Но какво ще правите все пак? — запита Валантин.

— Ще имам честта да се сбогувам с вас, госпожице, като заявявам пред бога, който чува думите и чете в сърцето ми, че ви желая спокоен, щастлив и запълнен живот, дето не ще има място за моя спомен.

— О! — прошепна Валантин.

— Сбогом, Валантин, сбогом! — поклони се Морел.

— Къде отивате? — извика девойката, като протегна ръка през оградата и улови Максимилиан за палтото; защото разбираше от собственото си душевно вълнение, че спокойствието на нейния любим не е действително. — Къде отивате?

— Да се постарая да не внасям нови смущения във вашето семейство и да дам пример за подражание на всички честни и предани хора, които биха изпаднали в моето положение.

— Преди да си тръгнете, кажете ми какво ще правите, Максимилиан?

Момъкът се усмихна тъжно.

— Говорете! Моля ви се! Говорете! — каза Валантин.

— Променихте ли решението си, Валантин?

— Не мога да го променя, клети приятелю! Знаете, че не мога! — извика девойката.

— Тогава сбогом, Валантин!

Валантин разтърси оградата със сила, която никой не би предположил у нея, и когато Морел си тръгна, протегна през процепа и двете си ръце, закърши ги и извика:

— Какво ще правите? Искам да ми кажете! Къде отивате?

— О, бъдете спокойна — каза Максимилиан, като се спря на две стъпки от вратата, — нямам намерение да стоваря другиму отговорността за жестоката си съдба. Друг на мое място би отишъл да намери господин Франц, би го предизвикал, би се дуелирал с него; но това би било безсмислено. Каква вина има господин Франц в случая? Той ме видя за пръв път тази сутрин и вече е забравил, че ме е видял; не е знаел дори, че съществувам, когато вашите семейства са ви определили един за друг. Така че аз нямам нищо общо с господин Франц и, кълна се, няма да му се сърдя.

— А на кого ще се сърдите? На мене ли?

— На вас ли, Валантин? О! Пазил ме бог от такава мисъл! Жената е свещена, а любимата жена е свята.

— На себе си ли тогава, клети приятелю? На себе си ли?

— Аз съм виновникът, нали? — запита Морел.

— Максимилиан — каза Валантин, — върнете се, Максимилиан! Моля ви се!

Максимилиан се приближи с кротката си усмивка и ако не беше бледността му, човек можеше да помисли, че е в обикновеното си настроение.

— Слушайте, скъпа, обожавана, Валантин — започна той със звучния си, плътен глас, — хора като нас, които няма защо да се червят от никоя своя мисъл пред света, пред родителите си и пред бога, хора като нас могат да четат взаимно в сърцата си като в отворена книга. Никога не съм преживявал роман, не съм меланхоличен герой, не се представям за Манфред или Антони: аз ви посветих живота си без приказки, без гръмки изявления, без клетви. Вие ме изоставяте и сте в правото си да постъпите така, казах ви го и го повтарям; но като ме изоставяте, разбивате живота ми. Щом вие ме напуснете, Валантин, аз оставам сам на тоя свят. Сестра ми е щастлива със своя съпруг; но за мене той е само зет, човек, с когото ме свързват само обществените условности; никой следователно на тоя свят няма нужда от моето безполезно съществуване. И ето какво ще направя: ще изчакам женитбата ви, защото не искам да загубя и най-малката неочаквана възможност, която случаят понякога ни дарява; господин Франц д’Епине например да умре дотогава; в минутата, когато пристъпвате към олтара, може да падне гръм; за осъдения на смърт всичко изглежда вероятно, чудесата са за него нещо възможно, защото се касае за спасението на живота му. Затова, както казах, ще чакам до последната минута и когато нещастието ми стане безспорно, безнадеждно, непоправимо, ще напиша поверително писмо до зетя си, друго до префекта на полицията, за да уведомя за намерението си, и ще си тегля куршума в някоя горичка, край някой трап или край брега на някоя река. Това е честната дума на сина на най-честния французин.

Валантин се разтрепера, отдели се от оградата, о която се бе хванала, отпусна ръце и две едри сълзи се търкулнаха по бузите й.

Момъкът стоеше пред нея мрачен и решителен.

— О! От милост към мене няма да го сторите! — каза тя. — Няма да го сторите, нали?

— Не, заклевам се в честта си, че ще го сторя — отвърна Максимилиан, — но какво ви интересува вас? Вие ще сте изпълнили дълга си и съвестта ви ще е спокойна.

Валантин коленичи и притисна с ръце разбитото си сърце.

— Максимилиан — промълви тя — Максимилиан, приятелю, братко мой на тоя свят и съпруже мой на небето, моля ти се, постъпи като мене, приеми страданието; един ден може би съдбата ще ни събере.

— Сбогом, Валантин — повтори Морел.

— Господи! — простена Валантин и вдигна молитвено ръце към небето. — Виждате, че сторих всичко възможно да бъда покорна дъщеря: молих, настоявах, плаках; той не чува нито молбите, нито настояванията, нито плача ми. Добре тогава! — продължи тя, като изтри сълзите и си възвърна решимостта. — Добре! Предпочитам да умра от срам, но не от угризения. Вие ще останете жив, Максимилиан, и аз не ще бъда жена на никого другиго освен на вас. По кое време? В кой миг? Веднага ли? Говорете, заповядайте, готова съм.

Морел, който се бе отдалечил на няколко крачки, се върна отново и пребледнял от радост, с разведрено сърце протегна през оградата ръце към девойката.

— Валантин — каза той, — скъпа моя, не бива да ми говорите така; то е все едно да ме оставите да умра. Защо трябва да дължа щастието си на заплаха, ако ме обичате, както ви обичам аз? Принуждавате ме да живея чисто и просто от човечност ли? В такъв случай предпочитам да умра.

— Всъщност — промълви Валантин — кой ме обича на тоя свят? Той. Кой ме утешаваше в страданията? Той. Кому се надявам, при кого се спира блуждаещият ми поглед, при кого си отпочива разбитото ми сърце? При него. При него и само при него. Да. Прав си, Максимилиан; ще те последвам, ще напусна бащиния си дом, всичко. Каква неблагодарница съм! — изхлипа Валантин. — Всичко ще напусна!… Дори милия си дядо, когото забравих!

— Не — отвърна Максимилиан, — няма да го оставиш. Казвала си ми, че господин Ноартие изпитвал добри чувства към мене; добре, ти ще му съобщиш, преди да избягаме; неговото съгласие ще ти бъде застъпник пред бога; и щом се венчаем, ще го вземем при нас: вместо едно дете, ще има две. Ти ми каза как разговаряте, аз ще науча много скоро този трогателен език. Бъди спокойна, Валантин! О, кълна се, вместо сегашното отчаяние аз ти обещавам щастие!

— Виждаш ли, Максимилиан, виждаш ли каква власт имаш върху мене! Почти вярвам всичко, каквото ми казваш, а това е безумие, защото баща ми ще ме прокълне; знам неумолимото му сърце; никога няма да ми прости. Затова слушайте, Максимилиан: ако с някаква хитрост, молба, по някаква случайност, знам ли как, ако изобщо успея по някакъв начин да забавя женитбата, ще чакате, нали?

— Да, заклевам се, както и вие се заклевате, че този противен брак няма никога да се състои и, дори ако ви завлекат пред нотариуса или пред свещеника, ще кажете „не“!

— Заклевам се, Максимилиан, в най-святото на тоя свят за мене: в майка си!

— Ще чакаме тогава — заяви Морел.

— Да, ще чакаме — повтори Валантин, която си отдъхна при тая дума, — толкова неща могат да спасят нещастници като нас.

— Доверявам се на вас, Валантин — каза Морел, — както и да постъпите, ще е добре, но ако не се съобразят с вашите молби, ако баща ви или госпожа дьо Сен Меран настоят да повикат утре господин д’Епине, за да подпишете акта…

— Дадох ви честната си дума, Морел.

— Вместо да подпишете…

— Ще ви намеря и ще избягаме, но дотогава да не изкусяваме бога, Морел, да не се срещаме, само по чудо, по милостта на провидението не са ни видели досега; ако ни видят, ако узнаят как се срещаме, загубени сме.

— Имате право, Валантин, но как ще узная…

— От нотариуса, господин Дешан.

— Познавам го.

— И от мене. Непременно ще ви пиша, вярвайте ми. Боже мой, Максимилиан, този брак ми е така противен, както и на вас!

— Добре, добре, благодаря, скъпа Валантин! — прекъсна я Морел. — Разбрахме се: щом науча часа, ще дотичам тук и вие се прехвърляте през оградата в обятията ми. Това не е мъчно. Пред вратата на двора ще ви чака файтон, качваме се, отвеждам ви у сестра си, там, ако желаете инкогнито, ако предпочитате с подобаващ блясък, със съзнание за силата и волята си, няма да позволим да ни заколят като агнето, което се брани само с охкане.

— Добре — каза Валантин, — и аз ще кажа, Максимилиан: — каквото и да сторите, ще е добро.

— О!

— А сега, доволни ли сте от жена си? — каза тъжно девойката.

— Малко е да кажа „да“, скъпа Валантин.

— Кажете все пак.

Валантин се приближи или по-точно приближи устните си до оградата и думите й се плъзнаха заедно с уханния дъх до устните на Морел, долепил уста от другата страна на студената неумолима ограда.

— Довиждане! — каза Валантин, като се изтръгна от това блаженство. — Довиждане!

— Ще ми пишете ли?

— Да.

— Благодаря, скъпа съпруго! Довиждане.

Чу се лека, невинна целувка и Валантин избяга под липите.

Морел изчака да чуе и последното шумолене на роклята й в храстите, скърцането на пясъка от стъпките й, вдигна с неизразима усмивка очи към небето, за да благодари, че го дарява с подобна любов, и също избяга.

Прибра се у дома си, където остана да чака цялата вечер и на другия ден, но не получи никаква вест. Най-после на втория ден към десет часа сутринта, когато тръгваше за нотариуса господин Дешан, получи по пощата писмо и реши веднага, че е от Валантин, макар да не бе виждал досега почерка й.

Писмото гласеше:

„Сълзи, настоявания, молби — нищо не помогна. Вчера бях два часа в черквата Сен Филип дю Рул и цели два часа се молих от все сърце богу. Но бог е безмилостен като хората и подписването на брачния договор бе определено за довечера, девет часа.

Аз имам само една честна дума и само едно сърце, Морел; честната си дума ви дадох, а сърцето е ваше!

И така довечера в девет без четвърт при оградата.

Жена ви

Валантин дьо Вилфор“

„П.П. Горката ми баба става все по-зле, вчера възбудата й стигна до бълнуване, днес бълнуването е почти лудост.

Много ще ме обичате, нали, Морел, за да мога да забравя, че ще я оставя в такова състояние?

Струва ми се, крият от дядо Ноартие кога ще се състои подписването на договора.“

Морел не се задоволи със сведенията, които получи от Валантин, а отиде у нотариуса, който му потвърди, че подписването на договора ще стане същата вечер в девет часа.

Оттам отиде у Монте Кристо, тук именно узна най-много: Франц бе отишъл да съобщи на графа тържественото събитие; госпожа дьо Вилфор, от своя страна, бе писала на графа, за да се извини, че не го кани, защото смъртта на господин дьо Сен Меран и състоянието на вдовицата му хвърляха скръбно було над това празненство, а тя не искаше да помрачи настроението на графа и му пожелаваше щастие и радост.

Предния ден бяха представили Франц на госпожа дьо Сен Меран, която бе станала да го приеме и веднага след това бе легнала отново.

Лесно е да се разбере, че Морел беше в такова душевно състояние, което не можеше да убегне от едно прозорливо око като това на графа: така че Монте Кристо се показа още по-мил към него, толкова мил, щото Максимилиан на два-три пъти без малко щеше да му каже всичко. Но си припомни тържественото обещание, което бе дал на Валантин, и тайната остана в сърцето му.

Двадесет пъти тоя ден той прочете писмото на Валантин. За пръв път му пишеше, и то при какви обстоятелства! При всяко препрочитане той се заклеваше отново да я направи щастлива. Каква власт обладава наистина една девойка, взела такова смело решение! Каква преданост заслужава от страна на този, комуто, е пожертвувала всичко! Тя трябва да бъде действително за своя любим първият и най-достоен обект за обожание! Защото е едновременно царица и жена, една душа не стига, за да й се отблагодари и да я люби.

Морел мислеше с неизразимо вълнение за минутата, когато Валантин щеше да дойде и да каже:

— Ето ме, Максимилиан; вземете ме.

Той бе уредил изцяло бягството: две подвижни стълби бяха скрити в люцерната. Кабриолетът, който трябваше да го отведе, чакаше; никакъв слуга, никаква светлина; ще запалят фенерите, щом свият зад първия ъгъл, защото не биваше — от прекалена предпазливост — да попаднат в ръцете на полицията.

От време на време усещаше, че по снагата му пропълзяват тръпки; мислеше за минутата, когато ще бди за прехвърлянето на Валантин през зида, когато ще почувствува в обятията си, отдадена и разтреперана тази, на която досега само бе стискал ръката и целувал крайчеца на пръстите.

Но следобед, когато уреченият час започна да наближава, Морел почувствува нужда да бъде сам; кръвта му кипеше, най-простите въпроси, дори гласът на някой приятел би го раздразнил; той се затвори у дома си, опита се да чете; но погледът му се плъзгаше по страниците, без да вижда нещо, и накрая Максимилиан захвърли книгата и се залови да рисува повторно плана, стълбите и ливадата.

Най-после времето дойде.

Един истински влюбен никога не оставя часовниците на мира; Морел така изтормози своите, щото те показваха осем и половина, когато беше само шест. Той си каза, че е време да тръгва, защото, макар подписването да беше определено за девет часа, Валантин навярно нямаше да чака тази излишна церемония. И като тръгна от улица Меле в осем и половина по своя часовник, Морел влезе в ливадата, когато часовникът на Сен Филип дю Рул удари осем.

Конят и кабриолетът бяха скрити зад една разнебитена къщурка, дето Морел обикновено се криеше.

Постепенно се свечери, листата в градината се превърнаха в плътни черни сенки.

Морел излезе от скривалището си и отиде да погледне през пролуката в оградата: нямаше още никого.

Удари осем и половина.

Минал бе половин час: Морел се разхождаше нагоре надолу и все по-често отиваше да надникне през оградата. Градината все повече потъмняваше, но в тъмнината не се виждаше никаква бяла рокля, в тишината не се чуваха никакви стъпки.

Доколкото се виждаше през листата, къщата беше тъмна и с нищо не личеше, че там ще се състои такова важно събитие, каквото е подписването на брачен договор.

Морел погледна часовника си, който показваше девет и три четвърти; но в същия миг другият часовник, който се бе обадил два-три пъти вече, поправи грешката на неговия, като удари девет и половина.

Чакал бе вече половин час повече от времето, определено от Валантин: тя бе казала девет часа, дори по-рано, но не и по-късно.

Това беше най-ужасният миг за сърцето на младия мъж, по което всяка секунда се стоварваше като оловен чук.

При най-лекото изшумоляване, при най-слабия полъх той се ослушваше и капки пот избиваха по челото му; нагласяваше разтреперан стълбата и за да не губи време, стъпваше на най-долното й стъпало.

С тия смени на страх и надежда, на успокоение и свиване на сърцето, часовникът на черквата удари десет.

— О! — прошепна в ужас Максимилиан. — Невъзможно е едно подписване на договор да трае толкова време, ако не се е случило нещо непредвидено; аз взех предвид всичко, пресметнах колко време траят формалностите. Случило се е нещо.

Започна отново да се разхожда край оградата, като се връщаше да опре пламтящото си чело о студеното желязо. Дали Валантин е припаднала след подписването на договора, или са я заловили, когато се е опитвала да избяга? Момъкът можеше да предположи само тези две възможности, и двете отчайващи за него.

Най-после реши, че силите на Валантин й са изменили, докато е бягала, и навярно е паднала в безсъзнание в градината.

— О! Ако е така — извика той и се втурна по стълбата нагоре, — ще я загубя, и то по своя вина!

Злият дух, който му внуши тая мисъл, вече не го напусна и остана да бръмчи край ухото му с настойчивост, която след някоя и друга минута превръща в увереност съмненията, изникнали в съзнанието ни. Очите му, пронизващи все по-гъстия мрак, съзираха сякаш нещо проснато на тъмната пътека; Морел дори се престраши да повика и му се стори, че вятърът донесе отнейде неразбираем стон.

Удари и половина, невъзможно беше да стои така, всичко би могло да се случи; кръвта пулсираше в слепоочията му, пред очите му тъмнееше, той преметна крак през зида и скочи от другата страна.

Беше в двора на Вилфор, прехвърлил се бе като крадец, помисли за последиците на своята постъпка, но не можеше да отстъпи, след като бе стигнал дотук.

В един миг достигна до другия край на горичката. От новото място вече можеше да види къщата.

Тогава се увери в това, което предполагаше, когато се опитваше да зърне нещо през листака: вместо осветени прозорци, каквито очакваше напълно естествено при подобно празненство, той видя само сивата сграда, забулена с плътна завеса от огромния облак, който закриваше луната.

Някаква светлина пробягваше от време на време като обезумяла зад трите прозореца на първия етаж. Те бяха в отделението, заемано от госпожа дьо Сен Меран.

Зад някакви червени завеси се съзираше друга, неподвижна светлина. Там беше спалнята на госпожа дьо Вилфор.

Всичко това бяха догадки на Морел. Толкова пъти, за да следи мислено Валантин по всеки час на деня, той я бе карал да му чертае плана на къщата, та я знаеше, без да беше влизал в нея.

Момъкът се изплаши от тази тъмнина и тишина много повече, отколкото от отсъствието на Валантин.

Обезумял, зашеметен от мъка, решен на всичко, само да види Валантин и да се увери в предчувствуваното нещастие, каквото и да беше то, Морел стигна до края на горичката и се готвеше вече да пресече колкото е възможно по-бързо съвършено откритата градинка, когато вятърът донесе до слуха му далечен глас.

Той отстъпи една крачка, беше наполовина излязъл от сянката на дърветата, но се върна отново да се скрие безмълвен и неподвижен в тъмнината.

Веднага реши: ако Валантин е сама, ще й се обади, когато мине край него; ако не е сама, поне ще я види и ще се увери, че не й се е случило някакво нещастие; ако са други хора, ще долови нещо в разговора им и ще успее да разбере тази неразгадаема тайна.

Луната се показа от облака, който я бе закрил, и Морел видя пред главния вход Вилфор, последван от друг мъж в черно. Слязоха по стъпалата и тръгнаха към горичката. Не бяха направили и четири крачки, когато Морел позна, че мъжът в черно е доктор д’Авриньи.

Щом видя, че идват към него, младежът отстъпи несъзнателно до ствола на един явор сред горичката, там бе принуден да се спре.

— Ах, драги докторе — говореше кралският прокурор, — господ решително е проклел нашия дом. Каква страшна смърт! Какъв неочакван удар! Не се опитвайте да ме утешите! Раната е много болезнена и дълбока! Умря! И тя!

Студена пот вледени челото на младежа, зъбите му затракаха. Кой бе умрял в този дом, който Вилфор наричаше прокълнат?

— Драги господин дьо Вилфор — отвърна лекарят с глас, който удвои уплахата на младежа, — не ви доведох тук, за да ви утешавам, напротив.

— Какво искате да кажете? — запита уплашено кралският прокурор.

— Искам да кажа, че зад току-що сполетялото ви нещастие се крие друго, по-голямо може би.

— Господи! — прошепна Вилфор и скръсти ръце. — Какво ще ми кажете още?

— Съвсем сами ли сме, приятелю?

— Разбира се. Но какво означава тая предпазливост?

— Означава, че ще трябва да ви поверя нещо страшно — каза докторът. — Да седнем.

Вилфор не седна, а почти се строполи на пейката. Лекарят застана прав пред него и сложи ръка на рамото му. Вцепенен от ужас, Морел бе сложил едната си ръка на челото, а с другата притискаше сърцето си, защото се страхуваше, че биха могли да го чуят.

„Умря! Умря!“ — повтаряше мислено той.

И усещаше как сам умира.

— Говорете, докторе, слушам — каза Вилфор, — нанесете удара, готов съм.

— Госпожа дьо Сен Меран беше доста възрастна, разбира се, но се радваше на отлично здраве.

Морел си отдъхна за пръв път от десет минути.

— Скръбта я погуби! — каза Вилфор. — Да, докторе, скръбта! Навикът да живее четиридесет години с маркиза…

— Не е скръбта, драги Вилфор — възрази докторът. — От скръб се умира, макар и нарядко, но не за един ден, за един час, за десет минути.

Вилфор не отговори, само вдигна глава и погледна уплашено доктора.

— Бяхте ли при нея по време на агонията? — запита господин д’Авриньи.

— Разбира се — отвърна кралският прокурор, — нали ми прошепнахте да не се отдалечавам?

— Забелязахте ли признаците на болестта, от която почина госпожа дьо Сен Меран?

— Разбира се, госпожа дьо Сен Меран имаше три последователни пристъпа, на няколко минути един от друг, все по-близки и по-тежки. Когато пристигнахте, госпожа дьо Сен Меран се задъхваше от няколко минути вече; получила бе криза, която взех за обикновен нервен шок, но започнах да се страхувам едва когато я видях да се надига от леглото с вдървен врат и крайници. Тогава разбрах по изражението ви, че тук се касае за нещо по-сериозно, отколкото смятах отначало. Когато кризата премина, поисках да срещна погледа й, но не успях. Вие й държахте ръката и брояхте ударите на сърцето. Вторият пристъп започна още преди да се бяхте обърнали към мене. Тази криза беше по-страшна от първата, повториха се същите нервни гърчове, устата се сви и посиня.

— При третия пристъп тя издъхна.

— Още в края на първия пристъп познах, че се касае за тетанус, и вие потвърдихте мнението ми.

— Да, пред другите — каза докторът. — Но сега сме сами.

— Какво ще ми кажете, боже мой?

— Че признаците на тетанус и на отравяне с някои растения са съвършено еднакви.

Господин дьо Вилфор стана; постоя за миг неподвижен и безмълвен и пак седна.

— Боже мой, докторе! — промълви той. — Размислихте ли добре какво ми казвате?

Морел не знаеше сънува ли, или е буден.

— Слушайте — заяви докторът, — аз зная значението на моето разкритие, както и пред кого го правя.

— На прокурора ли, или на приятеля говорите? — запита Вилфор.

— На приятеля, в този момент само на приятеля; признаците на тетануса и на отравянето с някои растения са дотолкова еднакви, щото, ако би трябвало да подпиша това, което ви казвам, признавам, че бих се поколебал. Затова, повтарям, говоря не на прокурора, а на приятеля. И така, на приятеля казвам: през тричетвъртчасовото й траене следях агонията, гърчовете, смъртта на госпожа дьо Сен Меран; и не само съм убеден, че госпожа дьо Сен Меран е била отровена, но бих могъл да кажа и с каква отрова.

— Докторе! Докторе!

— Всички признаци са налице: унес, прекъсван от нервни кризи, мозъчна свръхвъзбуда, вдървяване на крайниците. Госпожа дьо Сен Меран е починала от голяма доза брусин или стрихнин, която й е била предписана случайно или по погрешка.

Вилфор стисна ръката на лекаря.

— О, невъзможно! — каза той. — Трябва да сънувам, господи! Сигурно сънувам! Ужасно е да чуеш такива неща от човек като вас! За бога, драги докторе, моля ви се, кажете, че е възможно да се мамите!

— Възможно е, разбира се, но…

— Но?…

— Но не вярвам.

— Смилете се, докторе; от няколко дни ми се случват все такива невероятни неща, че просто може да полудея.

— Преглеждал ли е някой друг освен мене госпожа дьо Сен Меран?

— Никой.

— Изпращана ли е била в аптеката рецепта, която не съм виждал предварително?

— Не.

— Имаше ли госпожа дьо Сен Меран врагове?

— Не зная да е имала.

— Някой да е имал интерес тя да умре?

— Не, боже мой, не! Дъщеря ми е нейна единствена наследница; само Валантин… Ако можех да помисля подобно нещо, веднага бих пронизал сърцето си, за да го накажа, че е могло да таи дори за миг такава мисъл.

— О! — извика на свой ред господин д’Авриньи. — Пазил ме бог от мисълта да обвиня когото и да е; аз говоря само за нещастен случай, за грешка. Но злополука или грешка, фактът е налице и нашепва на съвестта ми да ви предупредя. Съберете сведения.

— От кого? Как? За какво?

— Например: не е ли възможно старият Бароа да е сбъркал и да е дал на госпожа дьо Сен Меран някое лекарство, което е приготвил за господаря си?

— За баща ми?

— Да.

— Но как лекарство, приготвено за господин Ноартие, би могло да отрови госпожа дьо Сен Меран?

— Много просто: вие знаете, че при някои болести отровите са лекарство; парализата е в това число. От три месеца насам, след като опитах всичко, за да възвърна движенията и говора на господин Ноартие, реших да опитам това последно средство; от три месеца, както казах, го лекувам с брусин; в последната рецепта, която му бях предписал, имаше шест сантиграма брусин; шест сантиграма, които не оказват никакво въздействие върху парализираните крайници на господин Ноартие, свикнал вече с лекарството чрез последователно увеличавани дози; но тия шест сантиграма могат да убият всеки друг.

— Драги докторе, отделението на господин Ноартие и това на госпожа дьо Сен Меран не са свързани; Бароа не влиза никога при тъща ми. Най-после, докторе, макар да ви ценя като най-способен и преди всичко като крайно добросъвестен човек, макар думите ви да са били за мене винаги пътеводен факел като самата слънчева светлина, все пак, докторе, въпреки вярата ми във вас изпитвам нужда да се опра на правилото errare humanum est[200].

— Слушайте, Вилфор — каза лекарят, — имате ли в някой мой колега същото доверие, каквото имате в мене?

— Защо? Какво целите?

— Повикайте го, ще му кажа какво съм видял, какво съм забелязал, ще направим аутопсия.

— И ще намерите следи от отровата ли?

— Няма да намерим следи от отровата, не казвам такова нещо; но ще установим раздразнението на нервната система, ще установим явното, безспорно задушаване и ще ви кажем: драги Вилфор, ако случката се дължи на нехайство, следете прислугата си; ако се дължи на омраза, следете неприятелите си.

— Боже мой, д’Авриньи, какво искате от мене? — отвърна сломено Вилфор. — Щом тайната се узнае от още едно лице освен вас, ще се наложи разследване, а разследване в моя дом е немислимо! И все пак — продължи кралският прокурор, като се опомни и погледна тревожно лекаря, — все пак, ако желаете, ако настоявате, безусловно ще го сторя. Може би наистина трябва да разследвам тази случка; характерът ми повелява да го сторя. Но вие виждате още отсега, докторе, колко ме огорчава това: да изложа дома си на такъв скандал след толкова скръб! О, жена ми и дъщеря ми просто ще умрат! А за мене, докторе, нали знаете; човек не достига до такъв пост, не може да бъде двадесет и пет години кралски прокурор, без да си спечели безброй врагове; и моите са многочислени. Ако тази история се разчуе, те ще тържествуват, ще се радват на опозоряването ми. Простете, докторе, за тия светски разсъждения. Ако бяхте духовник, не бих посмял да ви ги кажа, но вие сте човек, познавате хората; докторе, нищо не сте ми казали, нали?

— Драги господин дьо Вилфор — отвърна развълнувано докторът, — мой пръв дълг е да бъда човечен. Щях да спася госпожа — дьо Сен Меран, ако науката имаше средство да го стори, но след нейната смърт аз съм длъжен да се грижа за живите. Да притаим дълбоко в сърцата си страшната тайна. Ако някой успее да проникне в нея, ще оставя да припишат мълчанието ми на невежество. Но въпреки това, господине, търсете старателно, защото работата може би не ще спре дотук… А когато откриете виновника, ако изобщо го откриете, ще ви кажа: съдия сте, постъпете, както желаете!

— О, благодаря, благодаря, докторе! — каза Вилфор с неизразима радост. — Вие сте ми били винаги най-добрият приятел.

И сякаш се страхуваше да не би доктор д’Авриньи да се отрече от дадената дума, той стана и го поведе към къщи.

Отдалечиха се.

Морел подаде глава от храсталака, за да си поеме по-свободно дъх; луната освети лицето му, бледо като призрак.

— Господ очевидно, но страшно ме закриля! — каза си той. — А Валантин! Валантин! Горката! Ще устои ли на толкова скръб?

При тия думи той погледна последователно прозореца с червените завеси и трите прозореца с бели завеси.

Прозорецът с червените завеси беше почти тъмен. Госпожа дьо Вилфор сигурно бе загасила лампата и в стъклото на прозореца се отразяваше само светлината от нощната лампичка.

Към другия край на сградата обаче той видя, че се отвори един от трите прозореца с бели завеси. Една свещ от камината изпрати навън няколко лъчи бледа светлина и някаква сянка се облегна за миг до парапета на балкона.

Морел изтръпна; счу му се, че някой простена.

Никак не беше чудно този човек, обикновено така смел и силен, смутен и възбуден сега от двете най-могъщи човешки чувства — любовта и страха, — да отслабне дотолкова, та да съзира привидения.

Макар че Валантин не би могла да го забележи, както беше скрит, стори му се, че сянката от балкона го повика; смутеното съзнание му подсказваше, а жадуващото сърце му повтаряше това. Двойната заблуда се превърна в непобедима действителност и подтикван от необясним младежки порив, той изхвръкна от скривалището си и с два скока, без да се страхува, че ще го видят, че ще изплаши Валантин, че може да се вдигне тревога от неволния й вик, мина през градината, светнала като бяло езеро под лунното сияние, стигна до наредените пред къщата сандъчета с портокалови дръвчета, стигна до стълбата на главния вход, изкачи се тичешком и бутна вратата, която се отвори веднага.

Валантин не го бе видяла; очите й следяха сребрист облак, който се рееше в лазура, приличен на отлитащ към небето призрак; нейната тържествена, поетична мисъл й казваше, че това е духът на баба й.

В това време Морел беше вече в хола, до парапета на стълбището. Пътеките задушаваха шума от стъпките му; той беше впрочем толкова възбуден, че де би се уплашил дори от появата на самия господин дьо Вилфор. Ако господин дьо Вилфор се появеше, бе решил какво ще прави: щеше да се приближи и да му признае всичко, като го помоли да извини и одобри любовта, която го свързваше с дъщеря му. Беше направо полудял.

За щастие не срещна никого.

Тогава именно се възползува от описанието, което Валантин му бе дала за вътрешното разположение на къщата; стигна благополучно до горния етаж, а там един стон му помогна да се насочи правилно; обърна се, през една открехната врата се промъкваше светлинка и тихи стонове. Той бутна и влезе.

В една ниша, под бял саван, закрил лицето и очертал тялото, лежеше покойницата, още по-страшна за Морел след случайното узнаване на тайната.

До леглото, коленичила и скрила глава във възглавниците на голямо кресло, Валантин се тресеше от ридания, вдигнала над главата, която не се виждаше, неподвижните си сключени ръце.

Напуснала бе прозореца, без да го затвори, и се молеше с изрази, които биха трогнали и най-безчувственото сърце; несвързани, неразбираеми, думите излитаха бързо из задавяно от мъка гърло.

Луната се промъкваше през пролуките на дървените външни щори, затъмняваше пламъка на свещта и разливаше зловещо синкаво сияние над тъжната картина.

Морел не можа да устои на тази гледка; не беше особено набожен, не се поддаваше лесно на вълнения, но да гледа мълчаливо как Валантин страда, плаче и кърши ръце, беше нещо непоносимо за него. Той въздъхна, прошепна името й и едно разплакано мраморно лице — на Магдалина от Кореджо[201] — се надигна върху кадифения фон на креслото и се обърна към него.

Валантин го видя, но не прояви никакво учудване. В едно сърце, преизпълнено с безгранично отчаяние, няма място за междинни вълнения.

Морел подаде ръка на любимата си. За оправдание, че не бе излязла, Валантин само посочи покойницата под савана и отново се разплака.

И двамата не смееха да заговорят, и двамата се колебаеха да нарушат тишината, наложена от самата смърт, застанала с пръст на устни в някой кът на тази стая.

Най-после Валантин първа се реши.

— Как попаднахте тук, мили? — попита тя. — Уви! Щях да ви кажа добре дошли, ако не бе ви довела смъртта!

— Валантин — отвърна Морел с треперещ глас и сключени ръце, — чаках час и половина; като не дойдохте, започнах да се тревожа, прескочих зида, влязох в градината; и гласът на хора, които разговаряха за този нещастен случай…

— Какви хора — запита Валантин.

Морел изтръпна, като си припомни разговора между лекаря и господин дьо Вилфор. И му се стори, че вижда през савана сгърчените ръце, вцепенения врат, посинелите устни.

— Прислугата — каза той. — Чух всичко.

— Но идването ви тук може да ни погуби, мили — прошепна Валантин нито уплашена, нито разгневена.

— Прощавайте — промълви със същия тон Морел. — Отивам си.

— Не — спря го Валантин. — Ще ви видят. Останете.

— Ако дойде някой?

Девойката поклати глава.

— Никой няма да дойде — каза тя. — Бъдете спокоен, ето кой ще ни пази.

И посочи тялото под савана.

— А какво става господин д’Епине? Разкажете ми, моля ви се! — запита Морел.

— Господин Франц дойде за подписване на договора тъкмо в минутата, когато милата ми баба издъхваше.

— Уви! — каза Морел с егоистична радост, като си помисли, че тази смърт отдалечава за неопределено време женитбата на Валантин.

— Но мъката ми се удвоява — продължи девойката така, сякаш трябваше веднага да изтърпи наказанието — от това, че горката баба настоя в последния си час бракът да се сключи колкото е възможно по-скоро; и тя беше против мене, като смяташе, че ми прави добро.

— Чувате ли? — промълви Морел.

И двамата замълчаха.

Една врата се отвори, паркетът по коридора и стълбите заскърца.

— Баща ми излиза от кабинета си — каза Валантин.

— Изпраща лекаря — добави Морел.

— Отгде знаете, че е лекарят — запита учудено Валантин.

— Предполагам — отвърна Морел.

Валантин го погледна.

През това време чуха затварянето на входната врата. Господин дьо Вилфор заключи и вратата на градината, преди да се прибере.

Като влезе в хола, се спря за миг, сякаш се колебаеше дали да се върне в своята стая или да отиде при госпожа дьо Сен Меран. Морел се скри зад една завеса. Валантин не мръдна; страданието я издигаше сякаш над обикновените страхове.

Господин дьо Вилфор се прибра в своята стая.

— Сега — каза Валантин — не можете да излезете през входа към улицата, нито през градинската врата.

Морел я погледна учудено.

— Остава ви само един възможен и сигурен изход — отделението на дядо ми.

И стана.

— Елате.

— Къде? — запита Морел.

— При дядо.

— Аз? При господин Ноартие?

— Да.

— Как може да помислите такова нещо, Валантин?

— Мислила съм го отдавна. Само той ми е останал на света, и двамата имаме нужда от него… Елате.

— Внимавайте, Валантин — каза Морел, като се поколеба да изпълни желанието на девойката, — внимавайте, аз се опомних: разбрах, че съм извършил безумие с влизането си в този дом. А вие с ума си ли сте, мила?

— Да — отговори Валантин, — измъчва ме само едно: че оставям покойницата, край която трябва да бдя.

— Валантин — отвърна Морел, — смъртта е сама по себе си свещена.

— Да — промълви девойката, — впрочем ще отсъствувам само няколко минути. Елате.

Валантин мина през коридора и слезе по малка стълба, която водеше към отделението на господин Ноартие. Морел я следваше на пръсти. Когато стигнаха до площадката пред жилището на болния, видяха стария прислужник.

— Бароа — каза Валантин, — затворете вратата и не пускайте никого.

Тя влезе първа.

Все още в креслото си, Ноартие се ослушваше при най-малкия шум, защото бе узнал от слугата станалото и поглеждаше нетърпеливо към вратата; щом видя Валантин, окото му засия.

В походката и държането на девойката се долавяха сериозност и тържественост, които го смаяха. Светналият поглед стана въпросителен.

— Мили дядо — започна бързо тя, — слушай ме внимателно: знаеш, че баба Сен Меран почина преди един час; сега вече никой освен тебе не ме обича на тоя свят.

Погледът на стареца изрази безгранична нежност.

— И само на тебе, нали, трябва да доверявам скърбите и надеждите си?

Парализираният отговори утвърдително. Валантин улови за ръка Максимилиан.

— Тогава — каза тя — погледни внимателно господина.

Старецът загледа изпитателно и малко учудено Морел.

— Това е господин Максимилиан Морел — каза тя, — син на почтения марсилски търговец, за когото сигурно си чувал?

— Да — направи знак старецът.

— Максимилиан е на път да прослави това безукорно име, защото, едва тридесетгодишен, е вече спахийски капитан и офицер на Почетния легион.

Старецът направи знак, че си го спомня.

— Е, добре, дядо — каза Валантин, като коленичи пред стареца и посочи с ръка Максимилиан, — аз го обичам и ще бъда само негова жена! Ако ме принудят да се омъжа за друг, ще умра или ще се убия.

Погледът на парализирания издаваше цял мир от бурни мисли.

— Ти обичаш господин Максимилиан Морел, нали, дядо? — запита девойката.

— Да — потвърди неподвижният старец.

— И ще можеш да ни защитиш, нас, твоите две деца, срещу баща ми?

Ноартие втренчи разумния си поглед в Максимилиан, сякаш искаше да каже:

— Зависи.

Максимилиан разбра.

— Госпожице — каза той, — вие имате да изпълнявате едно свято задължение в стаята на баба ви: ще ме удостоите ли с честта да поговоря един миг с господин Ноартие?

— Да, именно — потвърди с очи старецът.

После погледна неспокойно Валантин.

— Питаш как ще се разберете ли, дядо? — каза тя.

— Да.

— О, бъди спокоен; ние толкова често сме приказвали за тебе, че той знае много добре как те разбирам.

После, като се обърна към Максимилиан със своята очарователна, макар и тъжна усмивка, добави:

— Господин Морел знае всичко, което зная и аз.

Тя се изправи, приближи един стол за Максимилиан, поръча на Бароа да не пуска никого, целуна нежно дядо си, каза тъжно довиждане на Морел и си отиде.

За да докаже на Ноартие, че се ползува с доверието на Валантин и знае всичките им тайни, Морел взе речника, перо и хартия и остави всичко на масата, дето беше лампата.

— Но преди всичко — каза той, — позволете ми, господине, да ви разкажа кой съм, какви са чувствата ми към госпожица Валантин и какви са намеренията ми по отношение на нашето бъдеще.

— Слушам — даде знак старецът.

Този човек, едно наглед излишно бреме, единствен закрилник, опора и съдия на двамата красиви, млади, силни, влюбени, навлизащи едва сега в живота, беше наистина внушителна гледка.

Фигурата му, излъчваща забележително благородство и строгост, вдъхваше почит на Морел, който започна с треперещ глас изложението си.

Той разказа как се е запознал с Валантин, как я обикнал, как самата Валантин, самотна и нещастна, приела предложената преданост. Каза му произхода, служебното си положение, състоянието си; и неведнъж поглеждаше въпросително парализирания, чийто поглед отговаряше:

— Добре, продължавайте.

— Сега — каза Морел, като свърши първата част от разказа си, — сега, след като ви открих, господине, любовта и надеждите си, мога ли да ви изложа намеренията ни?

— Да — отговори старецът.

— Е добре, ето какво сме решили.

И разказа всичко на Ноартие: как във външния двор чака кабриолет, как възнамерявал да отвлече Валантин, да я заведе у сестра си, да се венчаят и да чакат почтително прошката на господин дьо Вилфор.

— Не — направи знак Ноартие.

— Не ли? — запита Морел. — Не бива ли да постъпим така?

— Не.

— Не одобрявате значи това намерение?

— Не.

— Добре, има и друго средство — продължи Морел.

Старецът запита с поглед: какво?

— Ще отида — каза Морел — да намеря господин Франц д’Епине — радвам се, че мога да ви кажа това в отсъствието на госпожица Валантин — и ще се отнеса с него така, та да го принудя да ми отвърне, както подобава на честен човек.

Ноартие продължаваше да го гледа въпросително.

— Какво ще направя ли?

— Да.

— Ето какво. Ще отида при него, както ви казах, и ще му разкажа какви чувства ме свързват с госпожица Валантин; ако е възпитан човек, ще докаже това, като се откаже сам от ръката на годеницата си, за което ще му бъда признателен и предан до гроб; ако откаже, подтикван в упорството си било от корист, било от смешна гордост, след като съм му доказал, че това би било насилие над моята жена (защото Валантин ме обича и няма да обича другиго освен мене), ще се дуелирам с него, като му осигуря всички предимства, и или аз ще го убия, или той ще ме убие; ако го убия, няма да се ожени за Валантин; ако ме убие, уверен съм, че Валантин няма да се омъжи за него.

Ноартие наблюдаваше с неизразимо задоволство този благороден, искрен образ, който отразяваше всички изказани чувства, оживени от красивото лице така, както багрите оживяват един точен и верен рисунък.

И все пак, след като Морел замълча, Ноартие затвори на няколко пъти очи, което означаваше, че не е съгласен.

— Не? — запита Морел. — Не одобрявате и това намерение, както не одобрихте първото?

— Да, не го одобрявам — потвърди старецът.

— Но какво да правим тогава? — запита Морел. — Последните думи на госпожа дьо Сен Меран били женитбата на внучка й да не се отлага; нима трябва да допусна това?

Ноартие не отвърна с никакъв знак.

— Разбирам — каза Морел; — трябва да чакам.

— Да.

— Но всяко отлагане ще ни погуби, господине — продължи момъкът. — Валантин е безпомощна, щом остане сама, и ще я принудят да отстъпи. Аз влязох като по чудо тук, за да разбера какво става, озовах се пак като по чудо при вас, но не мога да се надявам, че такъв случай ще се повтори. Повярвайте и простете младежката ми дързост, обаче не виждам друг изход освен една от двете възможности, които ви изложих; кажете ми коя предпочитате; разрешавате ли на госпожица Валантин да се довери на моята честност?

— Не.

— Предпочитате ли да се срещна с господин д’Епине?

— Не.

— Но, господи, откъде ще ни дойде подкрепата, която чакаме, от небето?

Старецът се усмихна с очи, както се усмихваше обикновено, когато му заговореха за небето. В мислите на стария якобинец имаше все още малко атеизъм.

— От случая ли? — продължи Морел.

— Не.

— От вас ли?

— Да.

— От вас?

— Да — повтори старецът.

— Разбирате ли въпроса ми, господине? Простете за настойчивостта, но от отговора ви зависи целият ни живот. Спасението ни ще дойде от вас, така ли?

— Да.

— Убеден ли сте?

— Да.

— Поемате тази отговорност?

— Да.

Погледът, който даваше този отговор, беше толкова твърд, че беше невъзможно човек да се усъмни във волята, дори ако не вярваше в силата на стареца.

— О, благодаря ви, стократно ви благодаря, господине! Но как, ако не си върнете по божие чудо говора и движенията, бихте могли, закован в това кресло, безгласен и неподвижен, да се противопоставите на този брак?

Лицето на стареца се озари от усмивка — странна усмивка, само в очите на това неподвижно лице.

— И така, трябва да чакам? — запита момъкът.

— Да.

— А брачният договор?

Пак същата усмивка.

— Искате да кажете, че няма да бъде подписан, така ли?

— Да — отвърна Ноартие.

— Дори няма да бъде подписан! — извика Морел. — О, простете ми, господине. Позволено е човек да се усъмни, когато му известяват такава радост: договорът няма да бъде подписан?

— Не — отвърна парализираният.

Въпреки повторното уверение Морел не смееше да повярва. Това обещание на един немощен старец беше толкова странно, та можеше да се дължи не на силна воля, а на отслабване на разума; съвсем естествено е един луд, несъзнаващ лудостта си, да си въобразява, че може да извърши невъзможни неща. Слабият разправя, че вдига тежки товари, страхливият, че ще се бори с великани, беднякът, че брои съкровищата си, най-нищожният селяк се нарича в гордостта си Юпитер.

Било защото разбираше неувереността на младежа, било защото не вярваше напълно на изказаното покорство, Ноартие го загледа втренчено.

— Какво желаете, господине? — запита Морел. — Да ви обещая повторно, че не ще предприема нищо ли?

Погледът на Ноартие си оставаше все така твърд и втренчен, сякаш искаше да каже, че не се задоволява само с обещание; после се премести от лицето към ръката.

— Искате да се закълна ли? — попита Морел.

— Да — потвърди със същата тържественост парализираният, — това искам.

Морел разбра, че старецът отдава голямо значение на тази клетва.

И протегна ръка.

— Кълна се в честта си — каза той, — че ще чакам, каквото сте решили да предприемете срещу господин д’Епине.

— Добре — отвърна погледът на стареца.

— А сега, господине — запита Морел, — желаете да си отида, така ли?

— Да.

— Без да видя отново госпожица Валантин?

— Да.

Морел направи знак, че е готов да се подчини.

— А ще позволите ли — продължи той — на вашия син да ви целуне, както преди малко ви целуна дъщеря ви?

Невъзможно беше да се усъмни в израза на очите.

И той докосна с устни челото на стареца на същото място, дето го бяха докоснали устните на девойката.

Поклони се още веднъж и излезе.

Пред вратата видя стария прислужник, който го чакаше, както бе поръчала Валантин, и го преведе през един тъмен коридор до вратичката за градината.

Щом излезе, Морел изтича до зида, покатери се в един миг и по стълбата, облегната отвън, слезе за една секунда в люцерновата ливада, дето кабриолетът все още го чакаше.

Качи се, пребит от толкова вълнения, но вече с по-спокойно сърце, прибра се към полунощ на улица Меле, тръшна се на леглото си и спа като упоен.

Дата добавления: 2015-10-13