LXXXV. Пътешествието

Монте Кристо ахна от радост, като видя заедно двамата младежи.

— О! — извика той. — Надявам се, че всичко е вече свършено, изяснено, уредено?

— Да — отвърна Бошан, — неоснователните слухове отпаднаха от само себе си; ако се повторят, аз пръв ще ги опровергая. А сега да не говорим вече за това.

— Албер ще ви каже — заяви графът, — че тъкмо този съвет му давах и аз. Знаете ли — добави той, — надали съм прекарал някога по-противно утро!

— Какво правите? — запита Албер. — Като че туряте в ред книжата си?

— Не книжата си, слава богу; моите книжа са всякога в пълен ред, защото изобщо нямам книжа; а книжата на господин Кавалканти.

— На господин Кавалканти ли? — попита Бошан.

— Да! Нима не познавате младежа, когото графът лансира в обществото? — учуди се Морсер.

— Да се разберем — прекъсна го Монте Кристо, — аз не лансирам никого, и най-малко господин Кавалканти.

— Който ще се ожени вместо мене за госпожица Данглар; а това — продължи Албер, като направи опит да се усмихне, — както можете да предположите, драги Бошан, жестоко ме огорчава.

— Какво? Кавалканти ще се жени за госпожица Данглар ли? — изненада се Бошан.

— Ами вие открай света ли идвате? — извика Монте Кристо; — вие, журналист, цар на мълвата! Та цял Париж говори само за това!

— Вие ли, господин графе, уредихте този брак? — запита Бошан.

— Аз ли? Мълчете, господин новинарю, не разправяйте такива неща! Аз да уреждам брак? Не, вие наистина не ме познавате, напротив, аз се противопоставих с цялото си влияние, дори отказах да направя предложението.

— Ясно ми е — каза Бошан, — заради нашия приятел Албер.

— Заради мене ли? — обади се младежът. — Как не! Графът ще бъде достатъчно искрен да каже, че аз постоянно го молех да осуети някак този брак, който за щастие няма да стане. Но графът твърди, че не на него трябва да благодаря; така да бъде. Ще издигна като древните храм на Незнайния бог.

— Не само не съм аз — заяви Монте Кристо, — но дори съм вече в твърде хладни отношения и с тъста, и със зетя; само госпожица Йожени, която, струва ми се, няма особено влечение към брака, ми запази добрите си чувства, като разбра, че няма да я убеждавам да се откаже от така скъпата си свобода.

— Смятате, че женитбата е предстояща?

— Боже мой, да, въпреки всичко, което казах. Не познавам момъка; разправят, че бил богат и от добро семейство, но тия неща са за мене само хорски приказки. Предостатъчно обяснявах всичко това на господин Данглар, обаче той страшно се е пристрастил към своето италианче. Позволих си дори да му обърна внимание върху едно обстоятелство, което ми се струва по-сериозно: момъкът е бил сменен още като дете от дойката си или пък е бил отвлечен от цигани ли, от своя възпитател ли — не помня вече как беше. Но едно е положително; баща му не го е виждал повече от десет години, през които само един бог знае къде може да е скитал малкият. Нищо не помогна. Натовариха ме да пиша на майора за необходимите документи; ето ги. Изпращам им ги и си умивам ръцете като Пилат.

— А госпожица д’Армии — запита Бошан — не се ли мръщи, че й отнемате ученичката?

— Ей богу, не знам, но тя заминава сякаш за Италия. Госпожа Данглар ми говори за нея и ми поиска препоръки за импресариите; дадох й едно писъмце до директора на театър Вале, който ми е задължен донейде. Какво ви е, Албер? Изглеждате тъжен, да не сте влюбен случайно в госпожица Данглар, без сам да го съзнавате?

— Не, доколкото ми е известно — усмихна се скръбно Албер.

Бошан се зае да разглежда картините.

— И все пак — продължи Монте Кристо — не сте в обичайното си настроение. Какво ви е наистина?

— Имам мигрена — отвърна Албер.

— О, драги виконте — каза Монте Кристо, — в такъв случай мога да ви предложа едно непогрешимо средство, което ми е помагало при всякакви неприятности.

— Какво именно? — попита момъкът.

— Пътуване.

— Наистина ли? — оживи се Албер.

— Да, и тъй като тъкмо сега съм страшно ядосан, реших да замина. Искате ли да пътуваме заедно?

— Вие да сте ядосан, графе? — попита Бошан. — От какво?

— Лесно ви е на вас да приказвате така; бих желал да ви видя, ако в къщата ви се водеше следствие!

— Следствие ли? Какво следствие?

— Следствието, което господин дьо Вилфор води срещу моя любезен убиец, някакъв избягал каторжник, както изглежда.

— Да, наистина — припомни си Бошан. — Четох във вестниците. Кой е този Кадрус?

— Провансалец, струва ми се… Господин дьо Вилфор чувал за него, когато служил в Марсилия, а господин Данглар си припомня, че го е виждал. Затова господин кралският прокурор взе много присърце въпроса, който заинтересувал извънредно много и префекта на полицията; но поради този интерес, за който съм им безкрайно благодарен, от петнадесет дни насам ми изпращат всички бандити, заловени в Париж и околността му, под предлог, че са убийци на господин Кадрус; и ако продължават по същия начин, след три месеца няма да остане крадец или убиец от прекрасното френско кралство, който да не научи наизуст плана на моя дом; затова реших да им го предоставя напълно и да отида, гдето ми видят очите. Елате да ви водя със себе си, виконте.

— С удоволствие.

— Решено значи?

— Да, но къде ще отидем?

— Казах ви, гдето има чист въздух и приспивен шум; гдето и най-гордият ще се почувствува смирен и смален. Обичам това принизяване аз, човекът, когото смятат за господар на света като самия Август.

— Кажете все пак къде отивате?

— На море, виконте, на море. Виждате ли, аз съм моряк; още като дете съм приспивал в обятията на стария Океан и върху гръдта на прекрасната Амфитрита[225]; играл съм със зеления плащ на единия и с лазурната наметка на другата! Обичам морето, както се обича любима жена, и ако се случи да не го видя дълго, започвам да копнея за него.

— Добре, графе, да вървим!

— На море ли?

— Да.

— Приемате значи?

— Приемам.

— Добре, виконте, тази вечер в двора ми ще чака пътническа кола, в която човек може да се настани като в легло; ще бъде впрегната с четири пощенски коня. Вътре биха могли да се сместят лесно четирима души. Искате ли да дойдете с нас, господин Бошан? Готов съм да ви отведа!

— Благодаря, от море се връщам.

— От море ли се връщате?

— Да, почти. Направих едно пътешествие до Боромейските острови.

— Няма значение, елате все пак — предложи Албер.

— Не, драги Морсер, щом отказвам, трябва да ви е ясно, че не мога да дойда. Освен това — добави по-тихо той — налага се да остана в Париж, ако не за друго, то за да следя какво става в редакцията.

— Вие сте прекрасен и незаменим приятел — отвърна Албер; — да, имате право; следете и бдете, Бошан, постарайте се и да откриете кой враг е направил онова разкритие.

Албер и Бошан се разделиха; последното им ръкостискане изрази всички чувства, които устните не можеха да изкажат пред чужд човек.

— Чудесно момче е този Бошан! — каза Монте Кристо, когато журналистът си отиде. — Нали, Албер?

— Да, сърдечен човек наистина, затова го и обичам от все сърце. Сега, като останахме сами, кажете къде отиваме, макар че ми е почти безразлично.

— В Нормандия, ако сте съгласен.

— Чудесно. Ще бъдем като на село, нали? Никакво общество, никакви съседи?

— Ще бъдем само двамата, с коне за препускане, с кучета за лов и с лодка за риболов. Нищо друго.

— Тъкмо това ми трябва; предупреждавам майка си и съм на ваше разположение.

— Само че — запита Монте Кристо — дали ще ви разрешат?

— Какво?

— Да дойдете в Нормандия.

— На мене ли? Та не съм ли свободен?

Зная, че можете да отидете сам, където пожелаете, защото ви срещах да се разхождате на воля из Италия.

— Тогава?

— Но да заминете с човека, наричан граф дьо Монте Кристо?

— Нямате добра памет, графе.

— Защо?

— Не ви ли казах какви добри чувства има майка ми към вас?

— Жената често се променя — е казал Франсоа I; жената е като водата — е казал Шекспир: първият е бил велик крал, вторият велик поет; предполага се, че всеки от тях е познавал добре жената.

— Жената — да, но майка ми не е жената, а една определена жена.

— Ще позволите ли на един нещастен чужденец да не разбира напълно всички тънкости на вашия език?

— Искам да кажа, че майка ми скъпи чувствата си, но подари ли ги веднъж, то е завинаги.

— О, наистина ли? — въздъхна Монте Кристо. — И вие смятате, че тя ми е направила честта да ме удостои с по-друго чувство от пълно безразличие?

— Слушайте! Казах ви и ви повтарям, че трябва да сте действително твърде необикновена и изключителна личност.

— О!

— Да, защото успяхте да вдъхнете на майка ми не любопитство, а интерес. Когато сме сами, говорим само за вас.

— И тя ви казва да се пазите от този Манфред?

— Напротив, казва ми: „Морсер, смятам, че графът е благороден човек; гледай да те обикне“.

Монте Кристо отвърна поглед и въздъхна.

— Наистина ли? — запита той.

— Разбирате следователно — продължи Албер, — че вместо да се противопостави на пътуването ми, тя ще го одобри от все сърце, защото то отговаря на съветите, които ми дава всеки ден.

— Вървете тогава — отвърна Монте Кристо — и довиждане до довечера. Елате в пет, ще пристигнем към полунощ или към един часа.

— Какво? В Трепор?…

— В Трепор или някъде наблизо.

— Само за осем часа ще изминем четиридесет и осем левги?

— Осем часа са дори твърде много — каза Монте Кристо.

— Вие сте наистина чудотворец и ще започнете не само да се надбягвате с влаковете, което не е много мъчно, особено във Франция, но дори да се движите по-бързо от телеграфа.

— Междувременно, виконте, тъй като все пак ни трябват седем-осем часа, за да стигнем дотам, бъдете точен.

— Бъдете спокоен, нямам никаква друга грижа, освен да се приготвя за път.

— В пет часа тогава.

— В пет часа.

Албер си отиде. След като му кимна усмихнато, Монте Кристо потъна за миг в дълбок размисъл. Най-после прокара ръка по челото си, сякаш искаше да прогони своя унес, отиде до звънчето и удари два пъти.

След двата удара се появи Бертучо.

— Господин Бертучо — каза Монте Кристо, — не утре или в други ден, както възнамерявах отначало, а още тази вечер заминавам за Нормандия; до пет часа имате предостатъчно време; ще изпратите да предупредят конярите на първата спирка за смяна на конете, придружава ме господин дьо Морсер. Вървете!

Бертучо изпълни заповедта и един конник препусна веднага за Понтоаз да съобщи, че пощенската кола ще мине точно в шест часа. Конярят от Понтоаз изпрати нарочен куриер до следващата спирка, отгдето изпратиха друг по-нататък; след шест часа всички спирки за смяна на коне по тоя път бяха предупредени.

Преди да тръгне, графът се качи при Хаиде, съобщи й, че заминава, къде отива и остави на нейно разположение цялата къща.

Албер бе точен. Отначало невесело, пътуването скоро се разведри от физическото въздействие на скоростта. Морсер нямаше представа за подобна бързина.

— Наистина — каза Монте Кристо — при вашите пощенски коли, които пътуват с две левги в час, с глупавия закон, забраняващ на пътника да ви задмине, ако не му позволите, което на практика означава, че някой болен или капризен глупак може да задържи цяла редица бодри и здрави пътници, не е възможно редовно движение; аз отбягвам това неудобство, като пътувам със собствен кочияш и собствени коне; така ли е, Али?

И графът подаде глава от прозорчето, за да подвикне на конете, които препускаха като крилати; не тичаха вече, а просто летяха. Колата ехтеше като гръмотевица по кралския паваж и всички се обръщаха да погледнат светещия метеор. Повтаряйки подвикването на графа, Али показваше белите си зъби, стиснал в здравите си ръце покритите с пяна поводи и подбуждаше конете, чиито прекрасни гриви се развяваха на вятъра; син на пустинята, той беше в стихията си и със своето черно лице, огнени очи и белоснежен бурнус приличаше на бог на самума и урагана сред праха, вдигнат от летящата кола.

— Ето една непозната наслада — каза Морсер, — насладата на скоростта.

И последният облак по челото му се разсея, отнесен сякаш с въздуха, който цепеха със своя бяг.

— Но къде, дявол да го вземе, намирате такива коне? — запита той. — По поръчка ли ви ги правят?

— Точно така — отвърна графът. — Преди шест години намерих в Унгария един жребец, прочут по своя бяг; купих го, не помня вече за колко: Бертучо го плати. Още същата година този жребец създаде тридесет и две деца. Именно това потомство на един и същи баща ще видим тази нощ; всички са съвършено еднакви, черни, без никакво петно освен една звезда на челото; защото за този избраник от табуна избираха кобили, както избират красавици за пашите.

— Великолепно!… Но кажете, графе, какво правите толкова коне?

— Пътувам с тях, както виждате.

— Няма постоянно да пътувате!

— Когато няма да ми трябват, Бертучо ще ги продаде; той твърди, че ще спечели тридесет-четиридесет хиляди франка от тях.

— Едва ли ще се намери достатъчно богат европейски крал да ги купи.

— Тогава ще ги продаде на някой обикновен везир в Ориента, който ще изпразни хазната си, за да ги купи, и ще я напълни отново, като нареди да ударят определен брой тояги по ходилата на някои негови поданици.

— Да ви кажа ли, графе, какво ми дойде наум?

— Кажете.

— Мисля, че след вас господин Бертучо трябва да е най-богатият простосмъртен в Европа.

— Мамите се, виконте. Убеден съм, че ако обърнете джобовете на Бертучо, няма да намерите нито десет петака.

— Защо? — запита момъкът. — Да не би господин Бертучо да е някакво изключение? О, драги графе, не ми разправяйте такива чудеса, защото, предупреждавам ви, ще започна да не им вярвам.

— Никакви чудеса няма около мене, Албер, има само цифри и разум, нищо повече. Помислете върху тоя въпрос: управителите крадат, но защо крадат?

— Ах, дявол да го вземе, просто защото е такава природата им, струва ми се — отвърна Албер, — краде, за да открадне.

— Не, мамите се: краде, защото има жена, деца, защото се стреми да осигури себе си и семейството си; краде главно защото не е сигурен, че няма да бъде изгонен от господаря си и затова иска да си осигури бъдещето. Обаче господин Бертучо е сам на тоя свят; бърка в кесията ми, без да ми дава сметка, сигурен е, че няма да го изгоня.

— Защо?

— Защото няма да намеря по-добър.

— Въртите се в омагьосан кръг от вероятности.

— Ни най-малко, всичко наоколо ми е сигурно. Добър служител за мене е този, с чийто живот и смърт разполагам.

— И вие разполагате с живота и смъртта на Бертучо? — попита Албер.

— Да — отвърна студено графът.

Има думи, които затварят разговора като желязна врата. Това да на графа беше от тях.

Останалата част от пътуването премина със същата скорост; тридесет и двата коня, разпределени на осем смени, изминаха за осем часа четиридесет и осемте левги.

Пристигнаха посред нощ пред входа на красив парк. Вратарят беше на крак и държеше вратата отворена. Предупреден беше от коняря на последната спирка.

Часът беше два и половина сутринта. Заведоха Морсер в стаите, отредени за него. Намери готова баня и вечеря. На негово разположение беше лакеят, пътувал на задната седалка извън колата: Батистен, пътувал на предната седалка, щеше да прислужва на графа.

Албер се изкъпа, навечеря се и си легна. Цяла нощ го приспива тъжната песен на морето. Щом стана, отиде при прозореца, отвори го и се озова на една тераска, отгдето човек виждаше пред себе си морето, тоест безкрая, а обърнеше ли се — съзираше хубав парк, водещ към близката горичка.

В едно не съвсем малко заливче се олюляваше фрегата с тесен кил и високи мачти, на носа със знаме с герба на Монте Кристо — златна планина върху лазурно море, с ален кръст в горния край; това можеше да бъде както намек за името му — напомнящ и върха Голгота, превърнат от страданията на Спасителя в нещо по-ценно от златото, и позорния кръст, осветен чрез неговата смърт, — така и някакъв личен спомен за страдание и възраждане, заровен в мрака на неговото тайнствено минало. Около платноходката на графа имаше няколко мауни на рибари от съседните села, очакващи като смирени поданици заповедите на кралица.

Тук, както и навред, където Монте Кристо спираше дори за два дни, животът беше организиран с най-големи удобства, и веднага ставаше лесен.

Албер намери в своя хол две пушки и всичко необходимо за лов; в една висока стая на приземния етаж се намираха всички остроумни съоръжения, които англичаните (големи рибари, защото са търпеливи и безгрижни) не са могли още да предадат на рутинираните френски риболовци.

Целият ден мина в различни спортни занимания, в които Монте Кристо беше голям майстор: убиха десетина фазана в парка, уловиха толкова пъстърви в рекичките, вечеряха в една беседка над морето, а чая им поднесоха в библиотеката.

На третия ден, преуморен от този живот, който изглеждаше игра за Монте Кристо, Албер спеше привечер в кресло до прозореца, а графът обмисляше с архитекта си плана на един цветарник, който смяташе да построи тук, когато тропотът на препускащ кон накара младежа да вдигне глава; той погледна през прозореца и с твърде неприятна изненада зърна в двора своя камериер, когото не бе пожелал да вземе, за да не досажда на Монте Кристо.

— Флорантен! — извика той и скочи от креслото. — Да не би да се е разболяла майка ми?

И изхвръкна от стаята.

Монте Кристо го проследи с очи и видя, че камериерът му подаде малко запечатано пакетче. Вестник и писмо.

— От кого е писмото? — запита неспокойно Албер.

— От господин Бошан — отговори Флорантен.

— Бошан ли ви изпраща?

— Да, господине. Повика ме у дома си, даде ми пари за път, намери ми пощенски кон и ме накара да обещая, че няма да се спра, докато не ви намеря; изминах разстоянието за петнадесет часа.

Албер отвори с трепет писмото; още при първите редове извика и грабна разтреперан вестника.

Пред очите му изведнъж причерня, краката му се подкосиха и за да не падне, трябваше да се облегне на Флорантен, който протегна ръце да го задържи.

— Горкото момче! — промълви Монте Кристо така тихо, че сам не можа да чуе тия съчувствени слова. — Истина е значи казаното, че греховете на бащите ще падат върху децата до трето и четвърто поколение.

През това време Албер се бе съвзел и продължи да чете, като тръскаше изпотените си коси. После смачка и вестника, и писмото.

— Флорантен — каза той, — в състояние ли е конят ви да поеме обратно пътя за Париж?

— Той е едно куцо пощенско конче.

— Ох, господи! А как бяха в къщи, когато заминахте?

— Всичко беше почти спокойно; но като се върнах от господин Бошан, намерих госпожата разплакана; прати да ме повикат и попита кога ще се върнете. Казах й, че господин Бошан ме праща да ви доведа. Отначало тя протегна ръка, сякаш искаше да ме спре, но след като размисли за миг, каза: „Да, вървете, Флорантен; нека си дойде“.

— Да, майко — промълви Албер. — Идвам си, бъдете спокойна. И тежко на подлеца!

Върна се към стаята, където бе оставил Монте Кристо.

Не беше вече същият, пет минути бяха достатъчни да го преобразят. Излязъл в обикновеното си състояние, Албер се връщаше с променен глас, с лице, набраздено от трескави червени петна, с пламнал поглед под посинели клепачи, залитащ като пиян.

— Графе — започна той, — благодаря ви за любезното гостоприемство, на което бих желал да се порадвам по-дълго, но трябва да се върна в Париж.

— Какво се е случило?

— Голяма беда; позволете ми да тръгна веднага, касае се за нещо много по-ценно от живота ми. Моля ви се, графе, не ме разпитвайте, дайте ми само един кон!

— Конюшните ми са на ваше разположение, виконте — заяви Монте Кристо, — но ще се пребиете от умора, ако препускате на кон; вземете каляска, екипаж, каквато и да е кола.

— Не, много ще се забавя, освен това имам нужда да се уморя; не се бойте, така ще ми стане по-добре.

Албер направи няколко стъпки, залитайки като прострелян, и се строполи на един стол до вратата.

Монте Кристо не видя това ново премаляване, защото беше до прозореца и викаше:

— Али, един кон за господин дьо Морсер! По-скоро! Много бърза!

Тези думи съживиха Албер, той изхвръкна от стаята; графът го последва.

— Благодаря! — извика момъкът като се метна на седлото. — Връщайте се колкото можете по-скоро, Флорантен. Има ли някаква парола за смяна на коня?

— Достатъчно е да предадете този, който яздите; веднага ще ви оседлаят друг.

Преди да препусне, Албер се спря.

— Заминаването ми може да ви се стори странно, безумно — каза той. — Не можете да разберете как няколко реда в един вестник могат да сломят човека, ето — добави той и хвърли вестника, — прочетете това нещо, но след като замина, за да не видите как се червя.

Докато графът прибираше вестника, Албер смуши коня с шпорите, току-що сложени на ботушите му, и животното, изненадано, че някой смята за нужно да го поощрява по такъв начин, се понесе като стрела.

Графът проследи с безкрайно съчувствие младежа и едва след като той изчезна окончателно от очите му, погледна вестника и прочете:

„Френският офицер, служил при Али паша Янински за когото съобщи преди три седмици вестник «Емпарсиал» и които не само предал янинската крепост но продал и благодетеля си на турците, се е именувал наистина по онова време Фернан, както съобщи уважаваният ни събрат; по-късно обаче той е добавил към кръщелното си име една благородническа титла и названието на едно имение.“

Страшната тайна, така великодушно погребана от Бошан се появяваше като въоръжен призрак в друг жестоко осведомен вестник.

Дата добавления: 2015-10-13