XXVIII. Тъмничните списъци

На другия ден след описаната от нас сцена, станала на пътя от Бел гард за Бокер, един трийсет-трийсет и две годишен човек, облечен в син като метличини фрак, с шантунгови панталони и бяла жилетка, с изглед и произношение на англичанин, се яви при марсилския кмет.

— Господине — рече му той, — аз съм главният агент на къщата „Томсън и Френч“ от Рим. Ние сме от десет години във връзка с къщата „Морел и син“ в Марсилия. В тези връзки ние сме вложили почти стотина хиляди франка и сме доста обезпокоени от слуха, че разорение заплашва фирмата: затова аз нарочно идвам от Рим да ви поискам сведения за нея.

— Господине, отговори кметът, — мене действително ми е известно, че от четири-пет години насам нещастието сякаш преследва господин Морел: той изгуби един след друг четири-пет кораба, претърпя три-четири банкрута; но макар и сам да съм вложил у него десетина хиляди франка, не приляга на мене да ви давам каквито и да са сведения за състоянието на богатството му. Ако ме попитате като кмет какво мисля за господин Морел, ще ви отговоря, че той е извънредно честен човек, който досега е изпълнявал всичките си задължения с най-голяма точност. Ето всичко, което мога да ви кажа; ако искате да знаете повече за него, обърнете се към господин дьо Бовил, инспектор на затворите, улица Ноай № 15; той е вложил в къщата Морел, ако не греша, двеста хиляди франка и ако има действително повод за някакви опасения, той, доколкото тази сума е по-значителна от моята, ще е вероятно много по-добре осведомен от мене по този въпрос.

Англичанинът, изглежда, оцени деликатността на кмета, поклони се, излезе и с присъщата на синовете на Великобритания походка се запъти към посочената му улица.

Господин дьо Бовил беше в кабинета си. Когато го видя, англичанинът трепна от изненада, сякаш се срещаше не за първи път с този, при когото идеше.

Но господин дьо Бовил беше в такова отчаяние, че всичките му умствени способности бяха явно погълнати от занимаващата го в тоя миг мисъл, която не оставяше нито на паметта му, нито на въображението му време да се зареят в миналото.

Англичанинът, със свойствената на неговата нация флегматичност, му зададе почти дума по дума същия въпрос, който беше задал преди малко на марсилския кмет.

— Ах, господине — извика господин дьо Бовил, — за нещастие опасенията ви са напълно основателни и вие виждате пред себе си един отчаян човек. Аз съм вложил двеста хиляди франка в къщата „Морел“: тези двеста хиляди франка бяха зестра на дъщеря ми, която смятах да омъжа след две седмици; тези двеста хиляди франка трябваше да ми бъдат заплатени на два пъти — сто хиляди на 15-ти този месец и сто хиляди на 15-ти идния месец. Уведомих господин Морел, че желая да получа парите в определения срок, а ето той дойде само преди половин час при мене, за да ми каже, че ако корабът му „Фараон“ не се върне на 15-то число, той ще бъде лишен от възможността да ми ги изплати.

— Но това прилича твърде много на отсрочка — рече англичанинът.

— Кажете по-добре, че прилича на банкрут! — извика господин дьо Бовил отчаян.

Англичанинът помисли малко, после рече:

— Така че този паричен влог ви вдъхва опасения?

— Тоест аз го смятам за загубен.

— Добре, аз го купувам от вас.

— Вие ли?

— Да, аз.

— Но сигурно с грамаден отбив?

— Не, срещу двеста хиляди франка; нашата къща — добави англичанинът през смях — не се занимава с подобни сделки.

— И вие ще ми заплатите?

— В брой.

И англичанинът извади от джоба си пачка банкноти, представляваща сума, два пъти по-голяма от онази, която господин дьо Бовил се страхуваше да изгуби.

Радост озари лицето на господин дьо Бовил; но той се овладя и рече:

— Господине, аз трябва да ви предупредя, че по всяка вероятност вие няма да получите и шест на сто от тази сума.

— Това не ме засяга — отговори англичанинът, — това засяга къщата „Томсън и Френч“, от името на която действувам. Може би в неин интерес е да ускори разорението на своя конкурент — къщата „Морел“. Но това, което знам, е, че съм готов да ви броя тази сума срещу прехвърлянето на взиманията ви; само че ще поискам от вас комисионна.

— Разбира се, това е напълно справедливо! — провикна се господин дьо Бовил. — Комисионната е обикновено едно и половина на сто; искате ли две? Три? Пет? Искате ли повече? Кажете!

— Господине — подзе англичанинът през смях, — и аз, както моята фирма, не се занимавам с подобен род сделки; не: моята комисионна е от съвсем друго естество.

— Говорете — аз ви слушам.

— Вие сте инспектор на затворите?

— Повече от четиринайсет години.

— Вие държите тъмничните списъци?

— Разбира се.

— В тези списъци вероятно има бележки за затворниците?

— За всеки затворник има отделно досие.

— Вижте какво, в Рим аз имах за възпитател един нещастник абат, който изчезна изведнъж. Научих по-късно, че е бил задържан в замъка Иф и бих искал да науча някои подробности за смъртта му.

— Как се наричаше той?

— Абат Фариа.

— О, спомням си много добре за него! — извика господин дьо Бовил. — Той беше луд.

— Така казваха.

— О, той беше несъмнено луд.

— Възможно е, а в какво се състоеше неговата лудост?

— Разправяше, че знаел за някакво огромно съкровище и предлагаше на правителството луди пари, ако го пуснат на свобода.

— Клетникът! И умря ли той?

— Да, преди пет-шест месеца приблизително, миналия февруари.

— Имате прекрасна памет, щом си спомняте така датите.

— Спомням си, защото смъртта на този нещастник се придружаваше с твърде странни обстоятелства.

— Мога ли да зная какви са тези обстоятелства? — попита англичанинът с израз на любопитство, който един проницателен наблюдател с учудване би забелязал на флегматичното му лице.

— О, разбира се; килията на абата се намираше на четиридесет и пет — петдесет стъпки от килията на един стар бонапартистки агент, един от онези, които бяха най-много допринесли за завръщането на узурпатора в 1815 година, човек извънредно решителен и опасен.

— Наистина ли? — попита англичанинът.

— Да — отговори господин дьо Бовил, — аз имах случай лично да видя този човек през 1816 или 1817 година; в килията му слизаха само с взвод войници; този човек ми направи дълбоко впечатление и аз никога няма да забравя лицето му.

Незабележима усмивка мина по лицето на англичанина.

— И вие казвате — подзе той, — че двете килии…

— Бяха отделени една от друга на петдесетина стъпки; но, изглежда, този Едмон Дантес…

— Този опасен човек се наричаше…

— Едмон Дантес. Да, господине; изглежда, този Едмон Дантес си беше доставил сечива или ги беше измайсторил сам, защото беше открит проход, с помощта на който затворниците са се съобщавали.

— Този проход е бил прокаран сигурно, за да избягат?

— Точно така, но за тяхно нещастие абат Фариа получил каталептически припадък и умрял.

— Разбирам, това е провалило плановете за бягство.

— За умрелия, да — отговори господин дьо Бовил, — но не за живия; напротив, Дантес, видял във всичко това средство да ускори бягството си; той е мислил вероятно, че затворниците, умрели в замъка Иф, биват погребвани в обикновеното гробище; пренесъл покойника в килията си, вмъкнал се вместо него в чувала, в който абатът бил зашит, и зачакал минутата на погребението.

— Това е бил смел почин, който показва известно мъжество — забеляза англичанинът.

— Аз вече ви казах, че той беше много опасен човек; за нещастие той сам отърва правителството от страховете относно него.

— Как?

— Не разбирате ли как?

— Не.

— В замъка Иф няма гробища; хвърлят умрелите чисто и просто в морето, като завързват на краката им една желязна топка от трийсет и шест ливри.

— Е, та? — възкликна англичанинът, сякаш трудно схващаше това.

— Та ето, завързали и на него една желязна топка от трийсет и шест ливри на краката и го хвърлили в морето.

— Наистина ли? — извика англичанинът.

— Да, господине — продължи инспекторът. — Вие разбирате какво трябва да е било учудването на беглеца, когато усетил, че го хвърлят от скалите надолу. Бих желал да видя лицето му в тази минута.

— Това би било трудно.

— Все едно — рече господин дьо Бовил, който от увереността, че ще си върне своите двеста хиляди франка беше изпаднал в добро настроение, — все едно, аз си го представям.

И избухна в смях.

— И аз също — рече англичанинът.

И също се разсмя, но както се смеят англичаните — с половин уста.

— И тъй — продължи англичанинът, който пръв се овладя, — и тъй беглецът се удавил.

— Безвъзвратно.

— И управителят на замъка се отървал и от бесния, и от лудия?

— Точно така.

— Но за това произшествие сигурно е съставен акт? — попита англичанинът.

— Да, да, смъртен акт. Вие разбирате, роднините на Дантес, ако той има такива, могат да пожелаят да се уверят дали е умрял, или е жив.

— Така че сега могат да бъдат спокойни, ако чакат наследство от него. Той е умрял безвъзвратно.

— О, боже мой, да. И ще им издадат свидетелство, щом поискат.

— Мир на праха му — рече англичанинът. — Но да се върнем към списъците.

— Прав сте. Тази история ни отвлече. Извинявайте.

— За какво — за историята ли? Моля ви се, тя ми се стори любопитна.

— И действително е любопитна. И тъй, вие желаете да видите всичко, което се отнася до вашия клет абат? Той беше самата кротост.

— Това ще бъде за мене удоволствие.

— Влезте в кабинета ми и аз ще ви покажа всичко.

И двамата влязоха в кабинета на господин дьо Бовил.

Действително там всичко се намираше в образцов ред: всеки списък стоеше на своя номер, всяко досие — в своята преградка. Инспекторът покани англичанина да седне в креслото му и сложи пред него списъка и досието, които се отнасяха до замъка Иф, като му предостави свободно да го прелиства, а сам седна в един ъгъл и се зачете във вестника.

Англичанинът намери лесно досието на абат Фариа; но, види се, историята, която му беше разказал господин дьо Бовил, го беше заинтересувала живо, защото след като се запозна с първите книжа, той продължи да прелиства, докато не достигна до досието на Едмон Дантес. Там той намери всичко на мястото му — доноса, протокола за разпита, молбата на Морел с бележката на господин дьо Вилфор. Той сгъна съвсем спокойно доноса, пъхна го в джоба си, прочете протокола за разпита и видя, че името на Ноартие не е споменато вътре, прегледа молбата от 10 април 1815 година, в която Морел, по съвета на помощник прокурора, с най-добри намерения, защото Наполеон царуваше по това време, преувеличаваше заслугите, оказани от Дантес на императорската кауза, които се потвърждаваха напълно в препоръката на Вилфор към молбата. Тогава разбра всичко. Тази молба до Наполеон, запазена от Вилфор, беше станала при втората реставрация страшно оръжие в ръцете на кралския прокурор. Затова, прелиствайки списъка, той не се зачуди на тази бележка, сложена в скоби срещу името му:

Едмон Дантес

Яростен бонапартист, взел дейно участие във връщането от остров Елба. Да се държи в най-голяма тайна и под най-строг надзор.

Под тези редове беше написано с друг почерк:

„След горната бележка нищо не може да се направи“.

Като сравни почерка на бележката с почерка на препоръката под молбата на Морел, той се убеди, че бележката беше написана със същия почерк, както и препоръката, тоест от ръката на Вилфор.

Що се отнася до добавката към бележката, англичанинът разбра, че тя е направена от някой инспектор, който е бил обхванат от мимолетно съчувствие към Дантес, но поради посочената бележка не е могъл да прояви това съчувствие.

Господин дьо Бовил, както вече казахме, от учтивост, за да не смущава ученика на абат Фариа в неговите издирвания, се беше отдалечил в ъгъла и четеше „Драпо бланш“.

Затова той не видя как англичанинът сгъна и пъхна в джоба си доноса, написан от Данглар в беседката на „Резерв“ и подпечатан с печата на марсилската поща, удостоверяващ, че е изваден от пощенската кутия на 27 февруари в 6 часа вечерта.

Но и да беше го видял, той придаваше твърде малко значение на тази хартийка и твърде много значение на своите двеста хиляди франка, за да попречи на англичанина, макар постъпката му да нарушаваше всички правила.

— Благодаря ви — рече англичанинът, като затвори шумно списъка. Аз намерих всичко, което ми трябва; сега мой ред е да изпълня обещанието си: преведете ми вашето вземане; удостоверете в този превод, че сте получили сумата, и аз веднага ще ви я броя.

И той отстъпи своето място до писалището на господин дьо Бовил, който седна, без да се предвзема, и побърза да направи, каквото искаха от него, докато на края на масата англичанинът броеше банкнотите.

XXIX. КЪЩАТА „МОРЕЛ“

Ако някой, запознат с домашната обстановка на къщата „Морел“, напуснал преди няколко години Марсилия, се върнеше в описваното от нас време, би намерил голяма промяна.

Вместо оживлението, охолството, щастието, които излъчва, така да се каже, една благоденствуваща търговска къща, вместо веселите лица, които се подават зад завесите на прозорците, вместо отрудените служители, които прекосяват коридорите с втикнато зад ухото перо; вместо двора, задръстен от бали, огласян от викота и смеха на носачите, той още от първия поглед би намерил нещо мъртво и скръбно. От множеството служещи, които някога населяваха канцелариите, в пустия коридор и обезлюдения двор бяха останали само двама: единият — млад човек на двайсет и три — двайсет и четири години, на име Еманюел Ремон, който беше влюбен в дъщерята на господин Морел и не беше напуснал фирмата въпреки усилията на родителите си да го измъкнат оттам; другият — бивш помощник касиер, едноок, наречен Коклес, прякор, който му бяха дали младежите, пълнещи някога този голям бръмчащ кошер, днес почти необитаван, и който беше заменил истинското му име тъй добре, че той по всяка вероятност нямаше дори да се обърне, ако някой днес го извикаше по име.

Коклес беше останал на служба при господин Морел и в положението на този честен човек беше станала своеобразна промяна. Той се беше издигнал до чин касиер и едновременно понижил до ранг прислужник.

Но при все това си оставаше същият Коклес, добър, усърден, предан, но непреклонен във всичко, което се отнасяше до аритметиката, единствения въпрос, по който беше готов да се опълчи срещу целия свят, дори срещу господин Морел; той признаваше само таблицата за умножението, която знаеше на пръсти, колкото и да я обръщаха и както и да се мъчеха да го забъркат.

Сред общото униние, овладяло къщата на Морел, Коклес едничък беше останал невъзмутим. Но нека се не лъжем: тази безстрастност не произтичаше от липса на привързаност, а напротив — от непоклатимо доверие. Както плъховете изоставят малко по малко обречения да загине кораб, преди още да е вдигнал котва, така и цялото множество от служещи и чиновници, което извличаше поминъка си от къщата на корабовладелеца, беше малко по малко напуснало, както казахме, канцеларията и магазията; но Коклес, виждайки как си отиват всички, дори не се замисли за причината на тяхното бягство; всичко за Коклес, както казахме, се свеждаше до цифри, а тъй като през двайсетгодишната си служба във фирмата „Морел“ той беше виждал винаги плащанията да стават при първо поискване с неизменна точност, не допускаше, че на това може да настъпи край и че тези плащания могат да се прекратят, както един воденичар, чиято воденица е движена от водите на голяма река, не допуска, че тази река може изведнъж да спре. И действително досега нищо още не беше поколебало увереността на Коклес. Последният месечен платеж бе извършен с непогрешима точност. Коклес беше открил една грешка от седемдесет сантима, извършена от господин Морел в негов ущърб, и още същия ден беше донесъл надплатените четиринадесет рубчета на господин Морел, който с тъжна усмивка ги взе и изсипа в почти празното чекмедже на касата.

— Хубаво, Коклес — рече му той, — вие сте най-добрият касиер в света.

И Коклес се оттегли донемайкъде доволен; защото похвалата на господин Морел, най-честния от всички хора в Марсилия, ласкаеше Коклес повече, отколкото наградата от петдесет екюта.

Но след този последен платеж, тъй благополучно извършен, господин Морел преживя жестоки часове; за да посрещне този платеж, той събра всичките си средства и страхувайки се мълвата за разорението му да не се разпространи в Марсилия, когато го видят, че прибягва до подобни крайности, лично отиде в бокерския панаир да продаде няколко скъпоценности на жена си и дъщеря си и част от сребърните си прибори. С тази жертва всичко мина този път благополучно за къщата „Морел“; но касата съвсем се изпразни. Кредитът, уплашен от пръсналата се мълва, се беше оттеглил от него с обичайния си егоизъм; и за да плати на господин дьо Бовил на 15-ти този месец стоте хиляди франка, а на 15-ти идния месец и другите сто хиляди франка, господин Морел можеше да се надява само на завръщането на „Фараон“, за тръгването на който го беше уведомил един кораб, вдигнал котва едновременно с него и вече пристигнал благополучно в Марсилското пристанище.

Но този кораб, потеглил, както и „Фараон“, от Калкута, беше пристигнал преди две седмици, а за „Фараон“ още нямаше никакви известия.

Такова беше положението на нещата, когато довереникът на римската къща „Томсън и Френч“ на другия ден след споменатата сделка с господин Бовил се яви при господин Морел.

Прие го Еманюел. Младият човек, когото плашеше всяко ново лице, защото всяко ново лице означаваше нов кредитор, дошъл, обезпокоен от слуховете, да се осведоми от шефа на фирмата, поиска да избави своя патрон от това неприятно посещение; той почна да разпитва посетителя, но посетителят заяви, че няма какво да каже на господин Еманюел и желае да говори лично с господин Морел. Еманюел с въздишка повика Коклес. Коклес се яви и младият човек му заповяда да заведе чужденеца при господин Морел.

Коклес тръгна напред, чужденецът след него.

На стълбата те срещнаха хубава девойка на шестнайсет-седемнайсет години, която изгледа чужденеца с тревога.

Коклес не забеляза това изражение на лицето й, но то, изглежда, не убягна от вниманието на чужденеца.

— Господин Морел е в кабинета си, нали, госпожице Юлия? — попита касиерът.

— Да, така мисля — рече неуверено девойката, — вижте най-напред, Коклес, и ако баща ми е там, обадете му за господина.

— Безполезно би било да обаждат за мене, госпожице — отговори англичанинът. — Господин Морел не знае името ми. Достатъчно ще е само да се каже, че съм главният агент на господа Томсън и Френч от Рим, с които търговската къща на вашия баща се намира във връзки.

Девойката влезе в канцеларията, дето работеше Еманюел, а Коклес с помощта на един ключ, притежанието на който свидетелствуваше за свободния му достъп при господаря, отвори вратата в ъгъла на площадката за втория етаж, въведе чужденеца във вестибюла, отвори друга врата, затвори я зад себе си, оставил пратеника на фирмата „Томсън и Френч“ самичък за минута, и се яви отново, като му направи знак, че може да влезе.

Англичанинът влезе; господин Морел седеше пред една маса и побледнял, с ужас гледаше в тефтера колонките на своя пасив.

Щом видя чужденеца, господин Морел затвори тефтера, стана и му подаде стол; после, когато чужденецът седна, седна и той.

Тези четиринайсет години бяха силно изменили достойния търговец, който трийсет и шест годишен в началото на тази история, сега наближаваше петдесет: косите му бяха побелели, грижи бяха издълбали бръчки по челото му; погледът му, някога твърд и решителен, беше помръкнал, станал неуверен, сякаш се страхуваше да се спре на някоя мисъл или някое лице.

Англичанинът го гледаше с любопитство, очевидно смесено със съчувствие.

— Господине — рече Морел, чието смущение се усилваше от този поглед, — вие сте искали да говорите с мене?

— Да, господине. Знаете ли от чие име ида?

— От името на фирмата „Томсън и Френч“, така поне ми каза моят касиер.

— Той ви е казал истината, господине. Къщата „Томсън и Френч“ трябва през текущия месец и идния месец да прати във Франция от триста до четиристотин хиляди франка и знаейки вашата строга точност, тя събра всички полици с вашия подпис, които можа да намери, и ме натовари при изтичане на падежа на всяка една от тях да получавам припадащите се суми от вас и да ги изразходвам.

Морел въздъхна дълбоко и прекара ръка по покритото си с пот чело.

— И тъй — попита Морел, — вие имате полици, подписани от мене?

— Да, за доста значителна сума.

— За каква сума? — попита Морел, като се мъчеше да говори със спокоен глас.

— Най-напред — рече англичанинът, като измъкна от джоба си една връзка с книжа — ето един превод от двеста хиляди франка, направен срещу вашата къща от господин дьо Бовил, инспектор на затворите. Признавате ли, че дължите тази сума на господин дьо Бовил?

— Да, господине, той вложи у мене тази сума с четири и половина на сто преди пет години.

— И вие трябва да му ги изплатите… — Едната половина на 15-ти този месец, другата на 15-ти идния месец.

— Точно така.

— После ето полици за трийсет и две хиляди и петстотин франка, чийто срок е в края на месеца; те са подписани от вас и минати на наша заповед от предявителите им.

— Признавам ги — рече Морел, като се изчервяваше от срам при мисълта, че за първи път през живота си няма да може вероятно да изплати задълженията си; — това ли е всичко?

— Не, господине, аз имам за края на идния месец и полиците, които ни прехвърлиха къщата „Паскал“ и къщата „Уайлд и Търнър“ от Марсилия на сума около петдесет и пет хиляди франка; всичко двеста осемдесет и седем хиляди и петстотин франка.

Онова, което изпитваше нещастният Морел през време на това изброяване, е невъзможно да се опише.

— Двеста осемдесет и седем хиляди и петстотин франка — повтори той машинално.

— Да, господине — отговори англичанинът. — Но аз — продължи той след минутно мълчание — няма да скрия от вас, господин Морел, при всичкото уважение към вашата честност, безукорна досега, в Марсилия се носи слух, че вие не сте в състояние да посрещнете вашите задължения.

При този почти груб укор Морел пребледня ужасно.

— Господине рече той, — досега, а минаха повече от двайсет и четири години, откак съм приел къщата от ръцете на баща си, който сам я беше ръководил трийсет и пет години, досега нито една полица, представена в касата ми с подписа на „Морел и син“ не е останала неплатена.

— Да, знам това — отговори англичанинът, — но кажете откровено като честен човек пред честен човек: ще заплатите ли тези полици със същата точност?

Морел потрепера, но погледна събеседника си с по-голяма увереност отвсякога.

— На откровено поставения въпрос — рече той — трябва да се отговори откровено. Да, господине, аз ще заплатя, ако, както се надявам, моят кораб пристигне благополучно, защото пристигането му ще ми върне кредита, от който ме лишиха постигналите ме злополуки; но ако поради нещастие „Фараон“, последната моя надежда, не дойде…

Сълзи бликнаха в очите на клетия корабовладелец.

— Ами ако тази последна надежда ви измами? — попита събеседникът му.

— Тогава — продължи Морел — жестоко е да се каже… но, свикнал с нещастието, аз трябва да свикна и със срама, тогава вероятно ще бъда принуден да прекъсна плащанията.

— Мигар нямате приятели, които биха могли да ви помогнат в това положение?

Морел се усмихна тъжно.

— В сделките, господине — рече той, — няма приятели, вие знаете това добре, има само контрагенти.

— Вярно — пошепна англичанинът. — И тъй, остава ви само една надежда?

— Една-единствена.

— Последната?

— Последната.

— Така че, ако тази надежда ви измами…

— Аз съм загинал, безвъзвратно загинал.

— Когато идвах при вас, един кораб влизаше в пристанището.

— Знам, господине. Един от служителите ми, останал ми верен в нещастието, прекарва част от времето си на терасата, над покрива на къщата ми, с надежда, че пръв ще ми донесе радостната вест. От него научих за пристигането на този кораб.

— Не е ли вашият?

— Не, това е „Жиронда“ един кораб от Бордо; той също иде от Индия, но не е моят.

— Може би той знае за „Фараон“ и ви носи някакво известие.

— Да ви призная ли, аз почти толкова се страхувам от известия за моя тримачтов кораб, колкото и от неизвестността. Неизвестността е все още надежда.

После господин Морел додаде с глух глас:

— Това закъснение не е естествено: „Фараон“ е тръгнал от Калкута на 5 февруари; повече от месец, откак той трябваше да бъде тук.

— Какво е това — рече англичанинът, като се ослуша, — какво значи този шум?

— О, боже мой, боже мой! — извика Морел пребледнял. — Какво се е случило още?

На стълбището действително се вдигаше голям шум: хора сновяха напред-назад, чу се дори жаловит вик.

Морел рече да стане, за да отвори вратата, но силите му измениха и той се отпусна отново в своето кресло.

Двамата мъже останаха един срещу друг, Морел — треперейки с цялото си тяло, чужденецът — загледан в него с израз на дълбоко състрадание. Шумът престана, но Морел явно очакваше нещо; този шум имаше причина, която трябваше да се разкрие.

На чужденеца се стори, че някой се изкачва тихо по стълбата и на площадката се спряха няколко души.

После се чу как един ключ се пъхна в ключалката на първата врата и как тя изскърца на куките си.

— Само двама души имат ключ от тази врата — пошепна Морел: — Коклес и Жули.

В това време се отвори втората врата и на прага се показа Жули, бледа, с облени в сълзи бузи.

Морел стана, целият разтреперан, и се опря на ръчката на креслото, да не падне. Той искаше да запита, но нямаше вече глас.

— О, тате! — рече девойката, като сключи ръце умолително. — Простете на детето си, загдето ви донася такава лоша вест!

Морел побледня страшно; Жули се хвърли в прегръдките му.

— О, тате, тате! — рече тя. — Смелост!

— „Фараон“ загинал ли е? — попита Морел със задавен глас.

Девойката не отговори, но кимна утвърдително глава, склонена на гърдите на баща й.

— А екипажът? — попита Морел.

— Спасен е рече девойката, — спасил го е корабът на Бордо, който току-що влезе в пристанището.

Морел вдигна двете си ръце към небето с върховен израз на смирение и благодарност.

— Благодаря ти, боже! — рече Морел. — Ти поразяваш само мене!

Колкото и хладнокръвен да беше англичанинът, сълзи овлажниха клепачите му.

— Влезте — рече Морел, — влезте, предполагам, че всички сте зад вратата.

Едва изрече той тези думи, и госпожа Морел влезе, ридаейки; Еманюел вървеше след нея, в дъното на вестибюла се виждаха суровите лица на седем осем полуголи моряци. При вида на тези хора англичанинът трепна; той направи крачка, сякаш искаше да се приближи до тях, но се сдържа и се отдръпна в най-тъмния и отдалечен ъгъл на кабинета.

Госпожа Морел седна в креслото, взе ръката на мъжа си в своите, а Жули стоеше, както преди, прислонена на гърдите на баща си. Еманюел остана насред стаята и сякаш служеше за връзка между групата на семейството Морел и моряците, струпани на вратата.

— Как се случи това? — попита Морел.

— Приближете се, Пенелон — рече Еманюел, — и разкажете за станалото.

Един стар моряк, загорял от слънцето на екватора, пристъпи напред, като въртеше в ръцете си останки от барета.

— Добър ден, господин Морел — рече той, като че вчера беше напуснал Марсилия и пристигаше от Екс или Тулон.

— Добър ден, приятелю — рече корабовладелецът, като неволно се усмихна през сълзи, — но къде е капитанът?

— Колкото до капитана, той заболя, господин Морел, и остана в Палма; но ако е угодно богу, той скоро ще се оправи и ще го видите след няколко дена здрав като вас и мен.

— Добре… Сега разказвайте, Пенелон — рече господин Морел.

Пенелон премести жвачката тютюн от дясната буза на лявата, закри с ръка устата си, обърна се, цръкна във вестибюла една дълга струя от черна слюнка, издаде крак напред и като се олюляваше на хълбоците си, захвана:

— Та ето тогава, господин Морел, ние бяхме, такова, между нос Бланко и нос Боядор, движехме се по един хубав юго-югозападен ветрец, след като бяхме се кандилкали цяла седмица в безветрие, когато капитан Бонар изведнъж се приближи до мене — аз, трябва да ви кажа, бях на кормилото и ми дума: „Чичо Пенелон, какво мислите за тези облаци, дето се вдигат хе там на кръгозора?“

Тъкмо тогава ги гледах и аз самият.

— Какво мисля за тях ли, капитане? Мисля, че се издигат малко по-бързичко, отколкото е позволено, и че са по-черни, отколкото се полага за облаци, които не замислят нищо лошо.

— И аз съм на такова мнение — рече капитанът — и за всеки случай ще взема предпазни мерки. Ние имаме твърде много платна за такъв вятър, какъвто ей сега ще духне. Е-хей, приготви се да свиваш бомбрамселите и да сваляш бомкливера!

И беше тъкмо време; преди да бъде изпълнена командата, вятърът налетя и корабът се наклони.

— Хубаво! — рече капитанът. — Ние имаме все още много платна, сгъни голямото платно!

След пет минути голямото платно беше сгънато и ние се движехме с фока, марселите и брамселите.

— Какво има, чичо Пенелон — рече ми капитанът, — защо клатите глава?

— Ами за това, че на ваше място, виждате ли, бих заповядал да приберат още.

— Май имаш право, старче — рече той, — ще ни връхлети силен вятър.

— Знаете ли що, капитане — отговорих му, — добре би било да е силен вятър; но това си е истинска буря или аз не разбирам нищо!

Вятърът идеше към нас, както идва прахолякът в Монтредон; за щастие той имаше работа с познавач.

— Вземи два рифа от марселите — извика капитанът, — разхлаби булините, брасовай към вятъра, свали марселите, потегни вдигачките на рейте!

— По тези места това не е достатъчно — рече англичанинът, — аз бих взел четири рифа и бих махнал фока.

Чули този твърд глас, звънлив и неочакван, всички трепнаха. Пенелон заслони с ръка очите си и изгледа оня, който критикуваше с такава самоувереност нарежданията на неговия капитан.

— Ние направихме още повече, господине — рече старият моряк с известно уважение, — ние свихме бизана и обърнахме кормилото към вятъра, за да тичаме пред бурята. След десет минути свихме марселите и продължихме без платна.

— Корабът беше много стар, за да рискувате така — рече англичанинът.

— Точно така. Това ни и погуби. След дванайсет часа клатушкане, от което би прилошало и на дявола, в кораба почна да влиза вода. „Пенелон — рече ми капитанът, — струва ми се, че потъваме, приятелю; дай ми кормилото и слез в трюма.“

Давам му кормилото, слизам долу; там имаше вече три стъпки вода. Изкачвам се на палубата, викам: „На помпите! На помпите!“ Какво ти, беше вече много късно. Заловихме се за работа; но колкото повече извличахме, толкова повече се пълнеше.

— Ех, бога ми — рекох след четири часа работа, — щом потъваме, да потънем, човек умира само веднъж.

— Така ли даваш пример, чичо Пенелон? — рече капитанът. — Почакай да видиш тогава!

И той отиде в кабината си и донесе чифт пистолети.

— На първия, който напусне помпата — рече той, — ще пръсна черепа!

— Правилно — рече англичанинът.

— Нищо така не вдъхва смелост, както разумните думи — продължи морякът, — още повече че времето се изясни и вятърът утихна; но и водата продължаваше да се качва, не много, два пръста може би на час, но все пак се качваше. — Два пръста на час, виждате ли, на пръв поглед е нищо; но за дванайсет часа това са двайсет и четири пръста, а двайсет и четири пръста са две стъпки. Две стъпки и три, колкото имахме вече, правят пет. А когато един кораб има пет стъпки вода в корема си, той, може да се каже, е заболял от воднянка.

— Хайде — рече капитанът, — стига толкова, и господин Морел няма да може да ни укори в нищо; направихме всичко, което можахме за спасението на кораба; сега трябва да се погрижим да спасим хората. Спускайте лодката, момчета, и побързайте!…

— Слушайте, господин Морел — продължи Пенелон, — ние обичахме много „Фараон“, но колкото и силно да обича морякът своя кораб, той още повече обича кожата си. Затова ние не чакахме да ни повторят; пък и корабът, виждате ли, стенеше и сякаш ни казваше: „Хайде, махайте се, махайте се де!“ И не ни лъжеше клетият „Фараон“, ние буквално усещахме как потъва под краката ни. Така че мигом лодката беше спусната в морето и ние осмината се намерихме в нея.

Капитанът слезе последен, или по-вярно, не, не слезе, защото не искаше да напусне кораба; аз го преграбчих през кръста и го хвърлих на другарите си, а след това скочих сам. Тъкмо навреме. Едва сколасах да скоча, и палубата се пукна с такъв трясък, като че дадоха залп от кораб с четиридесет и осем топа.

След десет минути той се потопи с носа, после с кърмата, после взе да се върти около себе си като куче, което тича след опашката си; а после — хайде, довиждане, бърр!… Всичко беше свършено, нямаше вече „Фараон“!

А колкото за нас, ние не пихме, нито ядохме три дни; така че се тъкмяхме вече да теглим жребие, за да видим кой ще нахрани останалите, когато изведнъж зърнахме „Жиронда“, ние й дадохме знак, тя ни видя, зави към нас, изпрати ни лодката си и ни прибра. Ето как беше работата, господин Морел, честна дума, повярвайте на думите на моряка! Нали така, другари?

Всеобщо одобрително мърморене показа, че разказвачът беше заслужил похвалата на всички с правдивото изложение на работата и картиността на подробностите.

— Добре, приятели мои — рече господин Морел, — вие сте прекрасни хора и аз отнапред знаех, че в постигналото ме нещастие е виновна само моята съдба. Това е станало по волята на бога, а не по вина на хората. Да се покорим на волята божия. Сега кажете колко заплата ви се следва?

— Хайде да не говорим за това, господин Морел.

— Напротив, да говорим за това — рече корабовладелецът със скръбна усмивка.

— Добре тогава, следва да ни се плати за три месеца… — рече Пенелон.

— Коклес, платете по двеста франка на всеки един от тези прекрасни хора. В друго време, приятели мои — продължи Морел, — бих добавил: дайте на всеки по двеста франка награда; но времената са лоши, драги приятели, и малкото пари, които ми остават, не са вече мои. Затова простете ми и не ми се сърдете.

Лицето на Пенелон се изкриви от жалост, той се обърна към другарите си, размени няколко думи с тях и се върна.

— Що се отнася до това, господин Морел — рече той, като премести жвачката от едната буза на другата и цръкна във вестибюла нова струя слюнка успоредно с първата, — що се отнася до това…

— До какво?

— До парите…

— Е?

— Ами другарите, господин Морел, казват, че засега им стигат по петдесет франка на всеки, а за останалото ще почакат.

— Благодаря, приятели мои, благодаря! — извика господин Морел, трогнат до дъното на душата си. — Вие всички имате добро сърце; но все пак вземете парите и ако намерите някоя добра служба, постъпете там, вие сте свободни.

Тези последни думи произведоха върху достойните моряци поразително впечатление. Те се спогледаха уплашено. Пенелон, изгубил дъх, насмалко не глътна жвачката; за щастие той навреме се хвана с ръка за гърлото.

— Как, господин Морел — рече той със задавен глас, — вие уволнявате ли ни? Не сте ли доволен от нас?

— Напротив, чеда мои — рече корабовладелецът, — аз съм много доволен от вас. Не, не ви уволнявам. Но какво да се прави, аз нямам вече кораби, нямам нужда и от моряци.

— Как, нямате ли вече кораби? — рече Пенелон. — Тогава поръчайте да ви построят нови, ние ще ви почакаме. Сполай на бога, ние знаем какво значи безветрие.

— Аз нямам вече пари за постройка на кораби, Пенелон — рече корабовладелецът с тъжна усмивка, — не мога да приема вашето предложение, колкото и любезно да е то.

— Щом нямате пари, не бива да ни плащате; тогава ние ще направим, както клетия „Фараон“, ще караме без платна, ето всичко!

— Стига, стига, приятели мои — рече Морел, задъхан от вълнение, — вървете си, моля ви. Ще се видим пак в по-добро време. Еманюел — додаде корабовладелецът, — придружете ги и гледайте нареждането ми да бъде изпълнено.

— Тогава ние ще си кажем само довиждане, нали, господин Морел? — рече Пенелон.

— Така, приятели мои, надявам се; вървете.

И той направи знак на Коклес, който тръгна напред. Моряците последваха касиера, а Еманюел — моряците.

— Сега — рече корабовладелецът на жена си и дъщеря си — оставете ме сам една минута; трябва да приказвам с господина.

И той посочи с очи довереника на къщата „Томсън и Френч“, който през цялата тази сцена стоя прав и неподвижен в къта и участвува в нея само с приведените от нас думи. Двете жени вдигнаха очи към чужденеца, когото бяха съвсем забравили, и се оттеглиха; на излизане от вратата девойката му хвърли умолителен поглед и той отговори на този поглед с усмивка, която един хладнокръвен наблюдател с учудване би видял на това ледено лице. Двамата мъже останаха сами.

— Ето — рече Морел, като се отпусна в креслото, — вие видяхте всичко, чухте всичко и аз няма какво да добавям.

— Видях — рече англичанинът, — че ви е сполетяло ново нещастие, толкова незаслужено, колкото и другите, и това ме утвърди още повече в желанието ми да ви бъда полезен.

— О, господине! — рече Морел.

— Слушайте продължи чужденецът. Нали аз съм един от вашите главни кредитори?

— У вас са във всеки случай полиците с най-късия падеж.

— Желаете ли отсрочка на плащането?

— Една отсрочка би могла да ми спаси честта, следователно и живота.

— Колко време ви трябва?

Морел се позамисли.

— Два месеца — рече той.

— Добре — рече чужденецът, — давам ви три.

— Но уверен ли сте, че къщата „Томсън и Френч“…

— Бъдете спокоен, поемам на своя отговорност.

— Днес сме 5 юни.

— Да.

— Тогава подновете ми тези полици за 5 септември; и на 5 септември в единайсет часа сутринта (стрелките на стенния часовник посочваха в тоя миг точно единайсет часа) аз ще се явя при вас.

— Ще ви чакам — рече Морел — и вие ще получите парите или аз ще съм мъртъв.

Последните думи бяха изговорени толкова тихо, че чужденецът не ги чу.

Полиците бяха подновени, скъсаха старите и клетият корабовладелец получи три месеца на разположение, за да събере последните си средства.

Англичанинът прие благодарностите му със свойствената на нацията му флегматичност и се сбогува с Морел, който го изпрати до вратата, като го благославяше.

На стълбата той срещна Жули. Девойката се престори, че слиза, но всъщност го причакваше.

— О, господине — рече тя, като сключи умолително ръце.

— Госпожице — рече чужденецът, — един ден вие ще получите писмо, подписано от… Синдбад моряка… изпълнете точка по точка онова, което бъде казано в писмото, колкото и странно да ви се струва то.

— Добре, господине — отговори Жули.

— Обещавате ли ми да направите това?

— Кълна ви се.

— Добре! Сбогом, госпожице. Останете винаги такава добра и чиста девойка, каквато сте, и аз се надявам, че бог ще ви възнагради, като ви даде Еманюел за мъж.

Жули извика тихо, почервеня като череша и се хвана за перилото на стълбата, за да не падне.

Чужденецът й махна с ръка за сбогом и продължи пътя си.

В двора той срещна Пенелон, който държеше във всяка ръка по един фишек от сто франка и сякаш не се решаваше да ги отнесе.

— Елате, приятелю — рече му англичанинът, искам да поприказвам с вас.

Дата добавления: 2015-10-13