XXII. Контрабандистите

Дантес не беше прекарал един ден на борда и вече знаеше с кого има работа. Макар достойният стопанин на „Младата Амелия“, така се наричаше генуезката тартана, и да не беше учил при абат Фариа, той знаеше почти всички езици, на които се говори около това голямо езеро, наречено Средиземно море: от арабски, та чак до провансалски; това го избавяше от преводачи, хора, винаги досадни, а понякога и бъбриви, и го облекчаваше много в отношенията било със срещнатите в морето кораби, било с малките крайбрежни ладии, било най-сетне с хората без име, без отечество и без определено занятие, които се скитат по кейовете на морските пристанища и живеят от скрити и загадъчни източници, пращани им вероятно от случая, тъй като нямат никакви средства за препитание, видими с просто око: читателят се досеща, че Дантес беше попаднал на един контрабандистки кораб.

Затова и стопанинът беше приел Дантес на борда с известно недоверие: той беше доста известен на всички митнически стражари по крайбрежието, а тъй като между тези господа и него имаше непрекъсната размяна на хитрини, едни от други по-изкусни, той помисли отначало, че Дантес е митнически служител, който използува този изобретателен похват, за да проникне в тайните на занаята му. Но когато Дантес, поемайки най-прекия път, излезе блестящо от изпитанието, той се успокои напълно; после, когато видя лекия пушек да плава като облаче над укреплението на замъка Иф и чу далечния звук на изстрела, мина му за миг мисълта дали не е прибрал на борда някой от тези хора, на които при влизането и излизането им като крале отдават чест с топовни изстрели; това, трябва да кажем, го тревожеше по-малко, отколкото ако гостът му беше митничар; но и второто подозрение скоро се разсея, като първото, при вида на невъзмутимото спокойствие на новия моряк.

И тъй, Едмон имаше това предимство, че знаеше кой е неговият стопанин, докато стопанинът не знаеше кой е Едмон; както и да го подхващаше старият моряк или другарите му, той се държеше здраво и не се издаваше с никакво признание; той разказваше подробно за Неапол и Малта, които познаваше, както Марсилия, и повтаряше първоначалната си измислица с твърдост, която правеше чест на паметта му. По такъв начин генуезецът, колкото и да беше хитър, повярва на Едмон, на чиято страна бяха кротостта, мореплавателският му опит и главно умението му да се прикрива.

Освен това генуезецът може би като благоразумен човек, предпочиташе да знае само това, което трябва да знае, и да вярва само на това, на което е изгодно да вярва.

При това взаимоотношение те пристигнаха в Ливорно.

Тук на Едмон предстоеше да се подложи на ново изпитание — да провери дали ще се познае, след като четиринайсет години не беше се виждал; той помнеше доста явно какъв е бил на младини, сега щеше да види какъв е станал на зрели години. В очите на другарите му неговият обет беше изпълнен: той беше се отбивал двайсет пъти в Ливорно и познаваше там един бръснар на улица Сан Фернандо. Той влезе при него да си остриже брадата и косата. Бръснарят изгледа с учудване този човек с дълга коса и гъста черна брада, напомнящ някоя от хубавите глави на Тициан. По това време не носеха брада и дълги коси; днес бръснарят би се учудил само, че човек, надарен от природата с такива големи предимства, се съгласява да се лиши от тях.

Ливорнският бръснар се залови за работата си без всякакви забележки.

Когато тя свърши и Едмон усети брадата си гладко обръсната, а косите остригани до обикновената дължина, той поиска едно огледало и се огледа.

Той беше сега, както казахме, трийсет и три годишен; четиринайсетгодишното му затворничество беше, така да се каже, внесло голяма промяна в израза на лицето му.

Дантес беше влязъл в замъка Иф с кръгло, засмяно и разцъфтяло лице на щастлив момък, чиито първи стъпки в живота са били лесни и който се уповава на бъдещето като на естествен извод от миналото; всичко това се беше из основа променило. Овалът на лицето се беше удължил, засмяната уста беше придобила твърди и определени линии, израз на решителност; веждите бяха се извили; една строга бръчка пресичаше челото му; в очите му се беше притаила дълбока тъга и те хвърляха сегиз-тогиз мрачни светкавици на мизантропия и омраза, кожата на лицето му, лишена толкова време от дневната светлина и слънчевите лъчи, беше добила оня матов цвят, който придава аристократична хубост на северняците, когато лицето им е оградено с черни коси; придобитите от него познания бяха наложили освен това върху чертите му отпечатък на ум и увереност; макар да имаше по природа доста висок ръст, сега беше станал набит поради постоянното натрупване на сили.

Изяществото на нервните и крехки форми беше се сменило със здравината на кръглите и мускулести форми. Що се отнася до гласа, молитвите, воплите и проклятията го бяха съвсем изменили и той звучеше ту необикновено нежно, ту рязко и почти дрезгаво.

Освен това, останали непрекъснато в полумрак или в пълен мрак, очите му бяха придобили странна, способност да различават предметите нощем, както очите на хиената и на вълка.

Едмон се усмихна, щом се видя: и най-добрият му приятел, ако изобщо му беше останал приятел в света, не би го познал; той сам дори не можеше да се познае.

Капитанът на „Младата Амелия“ много искаше да има между хората си човек като Едмон, затова предложи да му даде малко пари срещу бъдещия дял от печалбите и Едмон прие. Когато излезе от бръснаря, извършил с него това първо преобразяване, той най-напред влезе в един магазин и купи пълен моряшки костюм; този костюм, както знаем, е много прост: състои се от бели панталони, раирана фланела и фригийско кепе.

С това облекло, след като върна на Джакопо ризата и панталоните, Едмон се яви пред стопанина на „Младата Амелия“ и беше принуден да му повтори своята история. Капитанът не искаше да признае, че спретнатият и изящен моряк е същият този човек с гъста брада, с коси, пълни с водорасли, измокрен от морската вода, когото беше прибрал гол и умиращ на палубата на кораба си.

Пленен от добрия му изглед, той предложи отново на Дантес да постъпи при него на служба; но Дантес, който имаше свои планове, се съгласи само за три месеца.

Екипажът на „Младата Амелия“ се състоеше от дейни хора, командувани от капитан, свикнал да не си губи времето. Само след седмица престой в Ливорно издутите недра на кораба се напълниха с боядисани муселини, със забранени за внос памучни платове, с английски барут и бали тютюн, върху които акцизното управление беше забравило да удари печата си. Всичко това трябваше да се изнесе от свободното пристанище на Ливорно и да се свали на бреговете на Корсика, отдето известни спекуланти се заемаха да прекарат товара във Франция.

„Младата Амелия“ отплава; Едмон отново прекосяваше това лазурно море, люлка на младостта му, което тъй често му се присънваше в затвора. Той остави Горгона отдясно, Пианоза отляво и се насочи към родината на Паоли и Наполеон.

На другия ден стопанинът на кораба, като се изкачи на палубата, както винаги, доста рано, завари Дантес облегнат на борда и загледан със странен израз в купчината гранитни скали, които изгряващото слънце заливаше с розова светлина: това беше остров Монте Кристо.

„Младата Амелия“ го остави отдясно приблизително на три четвърти левга и продължи пътя си към Корсика.

Минавайки покрай острова с такова многозначително име за него, Дантес мислеше, че стига само да скочи в морето, и за половин час ще бъде на обетованата земя. Но какво ще прави там без сечива, за да изкопае съкровището си, без оръжие, за да го брани? Пък и какво ще кажат моряците? Какво ще си помисли капитанът? Трябваше да се чака.

За добра чест Дантес знаеше да чака: той беше чакал четиринайсет години свободата; затова сега, когато беше свободен, можеше без мъка да почака богатството шест месеца или година.

Мигар нямаше да приеме свободата без богатството, ако бяха му я предложили?

А и това богатство не беше ли съвсем лъжовно? Родено в болния мозък на клетия абат Фариа, не беше ли умряло то заедно с него?

Вярно е, че писмото на кардинал Спада беше удивително точно.

И Дантес повтаряше мислено от единия до другия край писмото, което помнеше дума по дума.

Свечери се: Едмон видя как островът взима една след друга всички багри, които вечерта носи със себе си, и се изгубва най-сетне в мрака; но свикнал с тъмнината на затвора, той навярно все още го виждаше, защото остана последен на палубата.

На другата сутрин се събудиха пред Алерия. Цял ден лъкатушиха; вечерта на брега пламнаха светлини.

Разположението на тези светлини им показваше вероятно, че могат да слязат, защото на гафела издигнаха сигнален огън вместо знаме и се приближиха на пушечен изстрел от брега.

Дантес беше забелязал, че стопанинът на „Младата Амелия“, сигурно по случай тези тържествени обстоятелства, беше поставил на палубата, когато се доближаваха до сушата, две малки оръдия, които без особен шум можеха прекрасно да пратят на хиляда крачки един четирифунтов снаряд.

Но тази вечер беше излишна такава предпазна мярка; всичко мина тихо и гладко. Четири лодки се приближиха безшумно до кораба, който, навярно, за да им отдаде чест, спусна собствената си лодка в морето; тези пет лодки работиха така усърдно, че към два часа сутринта целият товар от „Младата Амелия“ беше пренесен на твърда земя.

Стопанинът на „Младата Амелия“ обичаше така реда, че още същата нощ печалбата беше разпределена: всеки моряк получи по сто тоскански ливри, сиреч около осемдесет франка.

Но с това експедицията не свърши; поеха курс към Сардиния. Трябваше отново да се натовари току-що разтовареният кораб.

Втората операция мина също тъй сполучливо, както и първата: на „Младата Амелия“ й вървеше.

Новият товар беше предназначен за херцогството Лука. Той се състоеше почти изцяло от хавански цигари, хереско вино и малага.

Там се натъкнаха на митническата охрана, вечния враг на стопанина на „Младата Амелия“. Един митничар беше убит на място, а двама моряци бяха ранени. Дантес беше един от тези моряци; куршум беше пронизал лявото му рамо, без да закачи костта.

Дантес се зарадва на схватката и беше доволен от раната; те му показаха със своя суров урок как гледа опасността и как понася страданията. Той посрещна опасността със смях, а когато получи раната, рече като гръцкия философ: „Болка, ти не си зло“.

Освен това той беше видял смъртно ранения митничар и било от това, че кръвта му се беше разгорещила през време на битката, било от това, че чувствата му бяха поизстинали, но зрелището не го смути. Дантес беше вече стъпил на пътя, който искаше да измине, и вървеше към набелязаната цел; сърцето му почваше да се превръща в камък.

Щом го видя да пада, помислил, че е умрял, Джакопо се спусна към него, вдигна го и после взе да се грижи другарски за него.

Светът не беше значи тъй добър, както го виждаше доктор Панглос[15], но не беше и тъй лош, както се струваше на Дантес, щом този моряк, който не можеше да очаква нищо от другаря си освен неговия дял от печалбата, изпитваше толкова живо огорчение, предполагайки, че е убит.

За щастие, както казахме, Едмон беше само ранен. С помощта на билки, които сардинските старици събираха в уречено време, а после продаваха на контрабандистите, раната се затвори скоро. Тогава Едмон поиска да изпита Джакопо; той му предложи от благодарност за грижите му своя дял от печалбата, но Джакопо отказа с възмущение.

Вследствие обичта и предаността, които Джакопо му беше засвидетелствувал още първия миг, когато го видя, и Едмон почувствува към Джакопо някаква привързаност. Но на Джакопо не бе нужно повече: той беше отгатнал инстинктивно, че Едмон е създаден за по-високо положение от това, което заемаше, макар че Едмон успяваше да скрие от другите това превъзходство. И честният моряк беше доволен от малкото, което Едмон му даваше.

През дългите дни на пътуването, когато корабът се носеше спокойно по лазурното море и благодарение на благоприятния вятър, който издуваше платната му, не се нуждаеше от никого, освен от кормчията, Едмон с морска карта в ръка учеше Джакопо, както клетият абат Фариа беше учил него. Той му посочваше положението на бреговете, обясняваше му указанията на компаса, учеше го да чете голямата книга, разтворена над главите ни и наречена небе, дето бяха изписани диамантени букви по синевата.

И когато Джакопо го питаше:

— Струва ли си да учи всички тези неща един беден моряк като мене?

Едмон отговаряше:

— Кой знае? Може би един ден ти ще станеш капитан на кораб: нали твоят съотечественик Бонапарт е станал император!

Забравихме да кажем, че Джакопо беше корсиканец.

Изтекоха два и половина месеца в непрекъснати плавания. Едмон стана толкова сръчен брегови контрабандист, колкото смел моряк беше някога; той завърза познанство с всички контрабандисти от крайбрежието, изучи всички масонски знаци, чрез които тези полупирати се познават помежду си.

Той мина двайсетина пъти край своя остров Монте Кристо, но не намери нито веднъж случай да слезе на него.

Ето защо взе решение:

Щом свърши срокът на службата му в „Младата Амелия“, веднага да наеме малка лодка на своя собствена сметка (Дантес имаше тази възможност, защото през разните плавания беше скътал стотина пиастра) и под някакъв предлог да отиде на остров Монте Кристо.

Там в пълна свобода ще предприеме издирвания.

Не в пълна свобода, защото без съмнение ще го следят онези, които ще го закарат там.

Но на този свят трябва да се рискува нещо.

Затворът беше направил Едмон предпазлив и той искаше да не рискува нищо.

Но колкото и да се ровеше в своето богато въображение, той не намираше друг начин да стигне до желания остров без помощта на други хора.

Дантес още се колебаеше, когато една вечер капитанът, който изпитваше голямо доверие към него и искаше много да го остави на служба при себе си, го взе подръка и го отведе в една кръчма на Виа дел Олио, в която по навик се събираше цветът на контрабандистите от Ливорно.

Там се сключваха обикновено сделките. Дантес беше влизал вече два-три пъти в тази морска борса; и като гледаше тези смели пирати, събрани от цялото крайбрежие на хиляди левги околовръст, той мислеше с какво могъщество би разполагал човекът, успял да подчини на волята си всички тези съединени или разединени нишки.

Тоя път ставаше дума за една голяма сделка: трябваше да се намери безопасно място, дето да се разтовари един кораб с турски килими, източни платове и кашмири: после тези стоки се прехвърляха на френските брегове.

При успех щяха да получат огромно възнаграждение — петдесет-шейсет пиастра на човек.

Стопанинът на „Младата Амелия“ предложи за място на разтоварването остров Монте Кристо, който, съвсем пуст, без войници и митничари, е, изглежда, поставен насред морето във времето на езическия Олимп от Меркурий, бога на търговците и крадците, две съсловия, които ние сега разделяме, ако и да не различаваме, но които древността, види се, е отнасяла към една и съща категория.

Щом чу думата Монте Кристо, Дантес трепна от радост; за да скрие вълнението си той стана и се разходи из задимената кръчма, дето всички наречия на познатия свят се стопяваха във франкски език.

Когато отново се приближи до двамата събеседници, беше вече решено да спрат на Монте Кристо и за тази експедиция да тръгнат още следната нощ.

Поискаха мнението на Едмон и той каза, че островът е напълно безопасен и че големите предприятия трябва да се провеждат бързо в изпълнение, ако човек иска да бъдат успешни.

И така планът остана без промяна. Условено беше да отплават още вечерта на следния ден и тъй като морето е спокойно и вятърът благоприятен, да се постараят след едно денонощие да бъдат във водите на необитаемия остров.

Дата добавления: 2015-10-13