XVIII. Съкровището

Когато влезе на другия ден сутринта в килията на своя другар в затвора, Дантес завари Фариа седнал, със спокойно лице.

Под лъча, който се промъкваше през тесния прозорец на килията му, той държеше в лявата си ръка — единствената, която, както си спомняме, владееше сега — разтворено едно листче хартия; то беше стояло дълго свито на тръбичка и поради това трудно се разгъваше.

Абатът посочи мълком листчето на Дантес.

— Какво е това? — попита Дантес.

— Погледнете добре — рече абатът с усмивка.

— Гледам и с двете си очи — рече Дантес — и виждам само полуобгоряло листче хартия, на което с някакво особено мастило са написани готически букви.

— Това листче, приятелю мой — рече Фариа, — сега мога да ви открия всичко, защото ви изпитах, това листче е моето съкровище, половината от което от днес ви принадлежи.

Студена пот изби по челото на Дантес. До този ден — колко дълго — той беше избягвал да говори с Фариа за това съкровище, заради което клетият абат минаваше за луд; с вродения си такт Едмон не искаше да се докосва до тази болезнено трептяща струна; а от своя страна Фариа мълчеше. Мълчанието на стареца Дантес взимаше за връщане на разума; и ето сега тези няколко думи, изтървани от Фариа след мъчителния припадък, свидетелствуваха, изглежда за душевното му разстройство.

— Вашето съкровище ли? — измънка Дантес.

Фариа се усмихна.

— Да — рече той, — вие действително имате много благородно сърце, Едмон, и аз разбирам по вашата бледност и вашия трепет какво става у вас тази минута. Не, бъдете спокоен, аз не съм луд. Това съкровище съществува, Дантес, и ако на мене не е писано да го притежавам, ще го притежавате вие; никой не пожела нито да ме слуша, нито да ми повярва, защото ме смятаха за луд; но вие знаете, че не съм, затова изслушайте ме и после ще ми повярвате, ако искате.

„Уви — пошепна Едмон на себе си, — ето че пак полудя! Само това нещастие ми липсваше.“ После рече високо на Фариа:

— Приятелю мой, припадъкът трябва да ви е уморил, не искате ли да си поотпочинете? Утре, ако желаете, ще изслушам вашия разказ, но днес ми се ще да ви наглеждам, само това. Пък и това съкровище — продължи той усмихнат — толкова бърза работа ли е за вас?

— Много бърза, Едмон! — отговори старецът. — Кой знае дали утре или в други ден няма да се случи третият припадък? Помислете си само — тогава всичко ще бъде свършено! Да, вярно: аз често съм мислил с горчива радост как тези богатства, които биха създали благополучие на десет семейства, са изгубени за хората, които ме преследват; тази мисъл беше мое отмъщение и аз се опивах от нея бавно в мрака на затвора и в отчаянието на моето затворничество. Но сега, когато простих на света от обич към вас, сега, когато виждам вашата младост и вашето бъдеще, когато мисля какво щастие ще ви донесе моята тайна, аз се боя да не съм закъснял, страхувам се, че няма да мога да осигуря на такъв достоен като вас собственик притежанието на това заровено несметно богатство.

Едмон извърна глава и въздъхна.

— Вие все още не ми вярвате, Едмон — продължи Фариа, — моят глас не ви ли е убедил? Виждам, че трябват доказателства. Тогава прочетете това листче, което не съм показал никому.

— Утре, приятелю — рече Едмон, като не искаше да се поддаде на лудостта на стареца. — Нали се разбрахме да говорим за това утре.

— Ние ще говорим утре, но прочетете това листче сега.

„Не бива да го сърдя“ — помисли Едмон. И като взе листчето, половината от което беше изгоряла сигурно при някоя злополука, той прочете:

„Това съкровище, възлизащо на два

римски скуди, в най-отдалечения

на втори отвор, което завещавам изцяло на

ник. 25 април 1498“

— Е, какво? — рече Фариа, когато младият човек свърши четенето.

— Но аз виждам тук — отговори Дантес — само прекъснати редове, несвързани думи; половината от буквите са унищожени от огъня и смисълът им остава неразбираем.

— За вас, приятелю мой, защото вие ги четете за първи път, но не за мене, който съм бледнял над тях не една нощ, възстановил съм всяко изречение, допълнил съм всяка мисъл.

— И вие мислите ли, че сте открили изгубения смисъл?

— Уверен съм в това, ще видите сам; но най-напред изслушайте историята на това листче хартия.

— Тихо! — извика Дантес. — Стъпки!… Приближават се… отивам си… Сбогом.

И Дантес, зарадван, че се измъква от разказа и от обяснението, които биха потвърдили безумието на неговия приятел, се плъзна като змия в тесния проход, а Фариа, на когото страхът върна последните сили, оттласна с крак плочата и я покри с рогозка, за да скрие от очите дирите, които не смогна да заличи.

Беше управителят; научил от тъмничаря за злополучието с Фариа, той идваше да се увери сам.

Фариа го прие седнал и като избягна всяко злепоставящо го движение, успя да скрие от управителя, че половината от тялото му е парализирана. Той се страхуваше, че управителят от състрадание към него ще поиска да го премести в по-здравословна килия и ще го раздели така от младия му другар. Но за щастие това не се случи и управителят си отиде, убеден, че клетият луд, към когото в дъното на сърцето си хранеше известна привързаност, има само леко неразположение.

През това време Едмон, седнал на леглото си, хванал главата си с ръце, се опитваше да събере мислите си; откакто познаваше Фариа, всичко у него му се виждаше тъй разумно, тъй велико и тъй логично, че не можеше да разбере как тази върховна мъдрост се проявява във всичко и само по един въпрос отстъпва място на лудостта: Фариа ли се лъжеше в своето съкровище, или светът — в лудостта на Фариа?

Дантес прекара в килията си целия ден, без да смее да се върне при приятеля си. Той се опитваше да отдалечи минутата, когато щеше да се убеди, че абатът е луд Това щеше да бъде ужасно.

Но надвечер, след обиколката на тъмничаря, виждайки, че младият човек няма да дойде, Фариа се опита да преодолее пространството, което ги отделяше. Едмон чу шума и потрепера, като си представи с какви мъчителни усилия се тътри старецът: кракът му беше вдървен и той не можеше да движи едната си ръка. Едмон се принуди да го изтегли при себе си, защото той не можеше да се провре сам през тесния отвор, който водеше в килията на Дантес.

— Ето с какво настървение ви преследвам — рече той с лъчиста, добродушна усмивка. — Вие мислехте, че ще се изплъзнете от моята щедрост, но това няма да го бъде. И така, слушайте.

Едмон видя, че няма друг изход; той накара стареца да седне на леглото и се намести на столчето до него.

— Вие знаете — рече абатът, — че бях секретар, близък човек и приятел на кардинал Спада, последен наследник на този именит род. На този достоен благородник аз дължа всичкото щастие, което имах в живота. Той не беше богат, макар богатствата на рода му да бяха пословични и аз чувах често да казват: „Богат като Спада“. Но и той, и хорската мълва живееха за сметка на това прочуто богатство. Дворецът му беше рай за мене. Аз обучавах внуците му, които по-късно починаха, и когато той остана сам на света, аз му се отплатих с беззаветна преданост за всичко, което беше направил за мене в продължение на десет години.

В дома на кардинала скоро не остана тайна за мене; виждах често как негово високопреосвещенство прелиства старинните книги и се рови жадно в праха на семейните ръкописи. Когато един ден го укорих за безполезните му бдения, след които изпадаше в някакво обезсърчение, той ме погледна с горчива усмивка и разтвори пред мене една книга с историята на града Рим. Там, в двайсета глава от Житието на папа Александър VI, имаше следните редове, които се запечатаха в паметта ми завинаги:

„Големите войни в Романя свършили. Цезар Борджия, приключил завоеванията си, се нуждаел от пари, за да купи цяла Италия. Папата имал също тъй нужда от пари, за да свърши с Луи XII, крал на Франция, все още страшен въпреки понесените поражения. Необходимо било да се направи една изгодна сделка, нещо доста трудно в обеднялата и разорена Италия.

На негово светейшество хрумнала една мисъл. Той решил да ръкоположи двама нови кардинали.

От избора на двамата римски велможи, при това бездруго богати, светият отец извличал следните изгоди: първо, той могъл да продаде доходните места и високите длъжности, заемани от двамата бъдещи кардинали; после той могъл да разчита, че ще получи огромна сума от продажбата на тези два кардиналски сана.

Оставал още един, трети дял от сделката, за която скоро ще узнаем.

Папата и Цезар Борджия намерили най-напред двамата бъдещи кардинали: Джовани Роспильози, който заемал четири от най-високите длъжности при светия престол, и Чезаре Спада, един от най-благородните и богати римляни. И единият, и другият разбирали цената на папското благоволение. Те били честолюбиви. След тях Цезар намерил и купувачи за техните длъжности.

По тоя начин Роспильози и Спада заплатили кардиналството си, а осмина други заплатили длъжностите, които новите кардинали заемали преди това. В сандъците на ловките спекуланти влезли осемстотин хиляди скуди.

Сега е уместно да минем към последния дял от сделката.

Като обсипал с ласки Роспильози и Спада, като им дал знаците на кардиналския сан и знаел, че за да изплатят своя съвсем не мним дълг на признателност, те трябва да докарат и обърнат в налични пари състоянията си, за да се установят в Рим, папата и Цезар Борджия поканили на обед двамата кардинали.

По този повод между светия отец и неговия син възникнал спор: Цезар смятащ, че може да употреби едно от тези средства, които той винаги държал наготово за близките си приятели, а именно — прочутия ключ, с който молили лицето да отвори някой шкаф. На този ключ имало малък железен шип, останал уж по нехайство на железаря. Всеки, който се помъчвал над затегнатата ключалка, за да отвори шкафа, се убождал от този шип и на другия ден умирал. Освен това имало един пръстен с лъвска глава, който Цезар слагал на пръста си, когато искал да стисне ръката на една или друга особа. Лъвът захапвал кожата на тези избрани ръце и двайсет и четири часа след ухапването настъпвала смърт.

Цезар предложил на баща си или да прати кардиналите да отворят шкафа, или да стиснат сърдечно ръката на двамата, но Александър VI му отговорил:

— Нека не се скъпим за един обед, когато се отнася за такива достопочтени кардинали като Спада и Роспильози. Нещо ми казва, че ние ще си върнем похарчените пари. Пък и вие забравяте, Цезаре, че стомашното разстройство се проявява веднага, а убождането или ухапването въздействува едва след ден-два.

Цезар се съгласил с това разсъждение. Ето защо кардиналите били поканени на обед.

Сложили трапезата в папското лозе до Сан Пиетро ин Винколи, прекрасен кът, известен на кардиналите по име.

Роспильози, замаян от новия сан, се приготвил да си хапне и дошъл с весело лице. Спада, благоразумен човек, който обичал силно своя племенник, млад капитан с хубаво бъдеще, взел лист хартия, взел перо й написал завещанието си.

После поръчал да кажат на племенника му да го чака в околностите на лозето, но слугата, изглежда, не го намерил.

Спада знаел какво означава тази покана за обед. Откакто християнството, дълбока цивилизоваща сила, възтържествувало в Рим, дохождал вече не центурион от името на тирана да обяви: «Цезар желае да умреш», а легата latere[13]с усмивка на уста казвал от името на папата: «Негово светейшество желае да обядвате с него».

В два часа Спада се упътил за лозето на Сан Пиетро ин Винколи; папата го чакал там. Първият, когото Спада видял, бил неговият племенник, пременен и любезен, когото Цезар Борджия обсипвал с ласки. Спада побледнял, а Цезар го стрелнал с присмехулен поглед, като му дал да разбере, че е предвидил всичко и е поставил хубаво капана.

Седнали да обядват. Спада успял само да попита своя племенник: «Предадоха ли ви заръката ми?» Племенникът отговорил, че не, и разбрал отлично значението на въпроса; но било вече късно: той бил изпил чаша превъзходно вино, наляно отделно от папския виночерпец. В същия миг поднесли на Спада друга бутилка, от която го гощавали щедро. След час лекар обявил, че и двамата са се отровили от гъби. Спада умрял на входа за лозето, племенникът издъхнал пред вратата на своя дом, опитвайки да каже нещо на жена си със знаци, които тя не разбрала.

Тутакси Цезар и папата овладели наследството под предлог, че трябва да прегледат книжата на покойниците. Но наследството се състояло само от къс хартия, върху който Спада бил написал:

«Завещавам на моя многообичан племенник сандъците и книгите си, между тях и моя хубав молитвеник със златни краища, с пожелание да запази този спомен от обичащия го чичо.»

Наследниците претърсили всичко, любували се на молитвеника, сложили ръка на мебелите и се чудели, че богаташът Спада излязъл в действителност най-бедният от чичовците: никакви съкровища, ако не се смятат съкровищата на знанието, заключени в библиотеките и лабораториите.

Нищо друго. Цезар и баща му търсили, ровили, разузнавали, но не открили нищо или намерили много малко — златни накити за хиляда скуди и приблизително толкова сребърни монети; но племенникът сварил да каже на жена си, влизайки в къщи:

— Търсете между книжата на чичо, там има истинско завещание.

Роднините на покойника се заловили да търсят с още по-голямо усърдие може би от височайшите наследници. Напразно: получили само два двореца и едно лозе зад Палатина. Но по това време недвижимите имоти стрували евтино: двата двореца и лозето останали във владение на семейството като недостойни за алчността на папата и неговия син.

Минали месеци, години. Александър VI умрял, както е известно, отровен по погрешка; Цезар, отровен едновременно с него, се отървал с това, че като змия свалил кожата си и облякъл нова, на която отровата оставила петна като онези на кожата на тигъра; най-сетне, принуден да напусне Рим, той загинал, не се знае как, в една нощна схватка, почти забравена от историята.

След смъртта на папата и заточението на неговия син всички очаквали, че семейството Спада ще заживее пак, както е живяло по времето на кардинал Спада, но не станало така. Спада живели в съмнително охолство, една вечна тайна останала да тежи върху тази мрачна история и мълвата решила, че Цезар, по-хитър от баща си, е задигнал от папата богатството на двамата кардинали. Казвам на двамата, защото кардинал Роспильози, който не взел никакви предпазни мерки, бил обран до шушка.“

— Дотук — прекъсна разказа си Фариа с усмивка — нищо не ви се струва особено безразсъдно, нали?

— О, приятелю мой — рече Дантес, — напротив, струва ми се, че чета много любопитен летопис. Продължете, моля ви се.

— Продължавам:

Спада свикнали с тази неизвестност. Изминали години; между потомците имало войници, имало дипломати; едни били църковници, други банкери; едни забогатели, други се разорили напълно. Стигам до последния от рода — граф Спада, чийто секретар бях аз. Той често се оплакваше от несъответствието на богатството му с неговия ранг; аз го посъветвах да вложи малкото си останало имущество в пожизнена рента; той последва моя съвет и така удвои приходите си.

Знаменитият молитвеник беше останал в семейството и беше притежание на граф Спада; той беше минавал от син на баща, превърнат благодарение на загадъчния параграф от единственото намерено завещание в истинска светиня, пазена със суеверно благоговение; това беше книга с прекрасни готически миниатюри и толкова натежала от злато, че в тържествени дни винаги един слуга я носеше пред кардинала.

Видял всякакъв род книжа, документи, договори, пергаменти, останали след отровения кардинал и пазени в архивите на семейството, аз също се залових да разглеждам огромните папки, както са ги разглеждали преди мене двайсет служители, двайсет домоуправители и двайсет секретари; въпреки търпеливите ми и ревностни търсения аз не намерих абсолютно нищо. Но прочетох и дори написах една точна и описваща ден по ден живота на Борджиите история с единствената цел да узная дали богатството на тези владетели не се е увеличило със смъртта на моя кардинал Чезаре Спада и намерих, че то е нараснало само с имуществото на кардинал Роспильози, негов другар по нещастие.

И така, бях почти сигурен, че наследството не се беше паднало нито на семейството му, нито на Борджиите, а остава без господар като онези съкровища от арабските приказки, които спят в недрата на земята, пазени от някой дух. Аз рових, изчислявах, проверявах хиляди и хиляди пъти приходите и разходите на семейството в продължение на триста години; всичко беше напразно: аз оставах в неведението си, а граф Спада в сиромашията си.

Моят покровител почина, вложил имуществото си в пожизнена рента; той си беше оставил освен семейния архив библиотеката си, пет хиляди тома, и своя знаменит молитвеник. Той ми завеща всичко това заедно с хилядата римски скуди в наличност с условие, че аз всяка година ще отслужвам литургии за него и ще съставя родословното дърво в историята на неговия дом, което аз изпълних точно…

Търпение, драги Едмон, ние се приближаваме към края.

В 1807 година, един месец преди арестуването ми и две седмици след смъртта на граф Спада, на 25 декември — вие ей сега ще разберете защо тази дата е останала в паметта ми — за хиляден път аз препрочитах книжата, които привеждах в ред. Дворецът принадлежеше вече на един чужденец и аз се канех да се преселя от Рим във Флоренция с цялото си имущество, което се състоеше от дванайсет хиляди ливри, библиотеката и знаменития молитвеник. Беше три часът след пладне, когато, уморен от усърдната работа, понатежал от един доста обилен обед, отпуснах глава на двете си ръце и заспах.

Когато се събудих, часовникът биеше шест.

Вдигнах глава, наоколо ми беше съвсем тъмно. Позвъних да ми донесат лампа, никой не дойде; реших тогава сам да си помогна. Пък и аз трябваше да се приучвам на философски живот. Взех с едната си ръка приготвената свещ, а с другата, тъй като нямаше кибрит в кутията, потърсих някаква хартийка, за да я запаля от последния пламък, който танцуваше над камината; но тъй като се страхувах в тъмното да не взема някой ценен документ вместо някое безполезно късче хартия, поколебах се, но изведнъж си спомних, че в знаменития молитвеник на масата до мене лежи едно вехто пожълтяло листче, употребявано вместо знак, което беше надживяло вековете, запазено благоговейно от наследниците. Потърсих пипнешком това безполезно листче, намерих го, усуках го и го запалих от умиращия пламък.

Но под пръстите ми като по магия, докато огънят се изкачваше, видях как на бялата хартия се появяват жълтеникави букви; обхвана ме ужас; стиснах в дланите си листчето, угасих огъня, запалих свещта направо от камината, с неописуемо вълнение разгънах смачканото писмо и разбрах, че тези букви са написани с тайнствено симпатично мастило и се появяват само при силно нагряване. Огънят беше унищожил повече от една трета от листчето; ето това листче вие прочетохте тази сутрин; прочетете го още веднъж, Дантес, и когато го прочетете, аз ще допълня празнините в думите и смисъла.

И Фариа подаде листчето на Дантес, който този път прочете жадно следните думи, написани с червеникаво като ръжда мастило:

„Днес, 25 април 1498, по

Александър VI, и като се боях, че не

той ще иска да стане мой наследник и

и Бентиволио, умрели от отрова

мой пълен наследник, че съм за

защото го е посещавал с мене, тоест в

чето Монте Кристо всичките си кюл

диаманти, накити; че само аз

възлизащо на около два ми

намери под двайсетата скал

източно заливче по права линия. Два отвор

в тези пещери; съкровището е в най-от

това съкровище аз му завещавам и отстъпвам в пъ

единствен мой наследник

25 април 1498

Чез“

— Сега — подзе абатът — прочетете ей това.

И той подаде на Дантес друго листче с други откъслеци от редове.

Дантес го взе и прочете:

„канен на обед от негово светейшество

доволен от заплащането на кардиналския сан,

ми готви участта на кардиналите Крапара

аз заявявам на племенника си Гуидо Спада,

ровил в едно място, нему познато,

пещерите на остров

чета злато, жълтици, скъпоценности,

зная за съществуванието на това съкровище,

лиона римски скуди, което той ще

а, ако се тръгне от малкото

а, са прокопани

далечения ъгъл на втората;

лна собственост като на

аре Спада“

Фариа го следеше с пламнал поглед.

— А сега — рече той, когато видя, че Дантес стигна до последния ред — съединете двете късчета и съдете сами.

Дантес се подчини: от двете съединени късчета се получи следното:

„Днес 25 април 1498, по… канен на обед от негово светейшество… Александър VI и като се боях, че не… доволен от заплащането на кардиналския сан,… той ще иска да стане мой наследник и… ми готви… участта на кардиналите Крапера… и Бентиволио, умрели от отрова… аз заявявам на племенника си Гуидо Спада,… мой пълен наследник, че съм за… ровил в едно място, нему познато,… защото го е посещавал заедно с мене, тоест в… пещерите на остров… чето Монте Кристо, всичките си кюл… чета злато, жълтици, скъпоценности,… диаманти, накити; че само аз… зная за съществуването на това съкровище,… възлизащо на около два ми… лиона римски скуди, което той ще… намери под двайсетата скал… а, ако се тръгне от малкото… източно заливче по права линия. Два отвор… а са прокопани… в тези пещери; съкровището е в най-от… далечения ъгъл на втората;… това съкровище аз му завещавам и му отстъпвам в пъ… лна собственост, като на… единствен мой наследник… 24 април 1498

Чез… аре Спада“

— Е разбирате ли най-сетне? — попита Фариа.

— Това ли е изявлението на кардинал Спада и завещанието, което са търсили толкова дълго? — попита Едмон, все още неубеден.

— Да, хиляди пъти да.

— Кой го е възстановил така?

— Аз; с помощта на оцелелия откъс аз разгадах останалото, като сравнявах дължината на редовете с дължината на листа и прониквах скрития смисъл по видимия смисъл, както човек се упътва в подземието по слабия знак, който иде отгоре.

— И какво направихте, когато се убедихте напълно?

— Тръгнах веднага, като взех със себе си започнатия мой труд за обединеното италианско кралство; но по това време Наполеон, в противоположност на онова, което пожела по-късно, когато му се роди син, се стремеше да разедини провинциите и императорската полиция отдавна ме следеше; моето прибързано заминаване, причините на което никой не знаеше, събуди подозренията й и тъкмо когато се качвах на кораба за Пиомбино, аз бях арестуван.

— Сега — продължи Фариа, като гледаше Дантес с почти бащинска обич, — сега, приятелю мой, вие знаете толкова, колкото и аз: ако ние избягаме някога заедно, половината от моето съкровище е ваше; а ако умра тук и вие се спасите сам, то е цялото ваше.

— Но — попита Дантес нерешително — това съкровище няма ли някой по-законен собственик от нас?

— Не, не, бъдете спокойни, цялото семейство е измряло, пък и последният граф Спада ме определи за свой наследник; като ми завеща този символичен молитвеник, той ми завеща и всичко, което се съдържаше в него; не, не, успокойте се: ако сложим ръка на това богатство, ние ще можем да се ползуваме от него с чиста съвест.

— И вие казвате, че това съкровище възлиза на…

— Два милиона римски скуди, приблизително тринайсет милиона наши пари.

— Невъзможно! — рече Дантес, ужасен от огромната сума.

— Невъзможно ли? А защо? — възрази старецът. — Родът Спада е бил един от най-старите и най-могъщи родове в петнайсети век. Пък и в онези времена, когато е нямало нито парични сделки, нито промишленост, такива натрупвания на злато и скъпоценности не са били редки; и днес още има в Рим семейства, които умират от глад, притежавайки един милион в диаманти и скъпоценни камъни, наследствен майорат[14], до който те не могат да се допрат.

На Едмон се струваше, че сънува; той се люлееше между неверие и радост.

— Аз пазех толкова време тайната от вас — продължи Фариа, — първо, защото исках да ви изпитам, второ, защото исках да ви изненадам; ако бяхме избягали преди моя припадък от каталепсия, щях да ви заведа в Монте Кристо; сега — добави той с въздишка — вие ще ме заведете там. Е, Дантес, вие няма ли да ми благодарите?

— Това съкровище принадлежи на вас, приятелю мой — рече Дантес, — то принадлежи единствено на вас и аз нямам върху него никакво право: не съм ваш роднина.

— Вие сте мой син, Дантес! — извика старецът. — Вие сте дете на моето неволничество; моят сан ме обрече на безбрачие; господ ви изпрати, за да утешите човека, който не е могъл да бъде баща, и затворника, който не е могъл да стане свободен.

И Фариа протегна здравата си ръка към младия човек, а Дантес се хвърли на шията му разплакан.

Дата добавления: 2015-10-13