X. Малкият кабинет на тюйлери

Да оставим Вилфор на пътя за Париж, където, плащайки тройна такса, препускаше с всички сили, и да проникнем през двете или трите предхождащи го приемни, в този малък кабинет на Тюйлери със сводест прозорец, прочут с това, че по-рано беше любимият кабинет на Наполеон и Луи XVIII, а днес на Луи Филип.

Тук, в този кабинет, седнал пред една орехова маса, която беше донесъл от Хартуел и която поради една от тези мании, свойствени на великите личности, обичаше особено, крал Луи XVIII слушаше разсеяно един човек на петдесет — петдесет и две години, с посивели коси, с аристократично лице и изискано облекло, като правеше бележки по бялото поле на един том от Хорациевите произведения, доста небрежно, макар и ценено издание на Трифиус, което даваше на негово величество поводи за много проницателни филологически бележки.

— И тъй, вие казвате? — рече кралят.

— Че съм до немай-къде обезпокоен, господарю.

— Наистина ли? Да не сте сънували седем тлъсти и седем мършави крави?

— Не, господарю, защото това би означавало само, че ни очакват седем плодородни и седем гладни години, а при един такъв предвидлив крал, какъвто е ваше величество, няма защо да се боим от глад.

— За какъв друг бич става дума тогава, скъпи ми Блакас?

— Господарю, имам основание да мисля, че буря се надига откъм юг.

— В такъв случай, скъпи мой херцог — отговори Луи XVIII, струва ми се, че сте зле осведомен: аз знам, напротив, положително, че там времето е много хубаво.

Луи XVIII, макар и да беше умен човек, обичаше леката шега.

— Господарю — рече господин дьо Блакас, — не може ли ваше величество само за да успокои верния си слуга, да изпрати в Лангедок, в Прованс и в Дофине сигурни хора, които да ви докладват за настроението в тези три провинции?

— Canimus surdis[4] — отговори кралят, като продължаваше да прави бележки по своя Хораций.

— Господарю — отвърна през смях царедворецът само за да покаже, че е разбрал полустишието на венузинския поет, — ваше величество може да е напълно прав, като разчита на доброто настроение на Франция; но аз мисля, че не греша съвсем, като се опасявам от някакъв отчаян опит.

— От страна на кого?

— От страна на Бонапарт или поне на неговата партия.

— Драги ми Блакас — рече кралят, — вие ми пречите да работя с вашите страхове.

А мене, господарю, вие ми пречите да спя с вашата сигурност.

Почакайте, драги ми, почакайте, тъкмо ми дойде на ум една много сполучлива бележка за Pastor quum traheret[5]; почакайте, ще продължите след това.

Настъпи мълчание, през което Луи XVIII написа с колкото се може по-ситен почерк нова бележка по бялото поле на своя Хораций. След като написа тази бележка, той стана доволен като човек, който смята, че е намерил някаква мисъл, като е разтълкувал мисълта на друг, и рече:

— Продължавайте, драги мой херцог, продължавайте, слушам ви.

— Господарю — рече Блакас, който отначало се надяваше да се възползува от Вилфор за своя облага, — принуден съм да ви кажа, че не празни слухове и обикновени дворцови известия ме безпокоят. Един здравомислещ, заслужаващ пълното ви доверие човек, натоварен от мене да наблюдава Южна Франция (херцогът се поколеба, като казваше тези думи), е пристигнал с пощенска кола да ми каже: голяма опасност заплашва краля. И ето, аз дотърчах при вас, господарю.

— Mala ducis avi domun[6] — продължи Луи XVIII, като правеше бележки.

— Ваше величество, може би желаете да оставя тази тема?

— Драги мой херцог, но протегнете си ръката.

— Коя?

— Която искате, ето там вляво.

— Тук ли, господарю?

— Казах ви в ляво, а вие търсите в дясно; искам да кажа вляво от мене; тук, дето пипате, тук трябва да е рапортът на министъра на полицията с вчерашна дата… Но ето и самия господин Дандре… Нали казахте „господин Дандре“? — прекъсна се Луи XVIII, като се обърна към лакея, който действително беше доложил за идването на министъра на полицията.

— Да, господарю, господин барон Дандре — отвърна лакеят.

— Тъкмо навреме, бароне — подзе Луи XVIII с незабележима усмивка, — влезте, бароне, и разправете на херцога какво най-ново знаете за господин дьо Бонапарт. Не скривайте нищо от положението, колкото и да е тежко то. И тъй, остров Елба вулкан ли е и ще изригне ли оттам войната, пламтяща и настръхнала? Bella horrida bela[7]?

Господин Дандре се олюля изящно на облегалото на едно кресло, на което беше се опрял с две ръце, и рече:

— Благоволихте ли, ваше величество, да прегледате вчерашния рапорт?

— Да, да; но кажете сам на херцога, който не може да го намери, какво съдържа рапортът; разкажете му подробно какво прави узурпаторът на своя остров.

— Господине — рече баронът на херцога, — всички служители на негово величество трябва да се радват на последните новини, получени от остров Елба. Бонапарт…

Господин Дандре изгледа Луи XVIII, който, увлечен от някаква бележка, не вдигна дори глава.

— Бонапарт — продължи баронът — се отегчава до смърт, по цели дни той наблюдава как работят рудокопачите от Порто Лонгоне.

— И се почесва за развлечение? — рече кралят.

— Почесва ли се? — попита херцогът. — Какво искате да кажете, ваше величество?

— Ами забравяте ли, драги мой херцог, че този велик човек, този герой, този полубог е хванал една кожна болест, която го разяжда, prurigo[8]?

— Нещо повече, господин херцог — продължи министърът на полицията, — ние сме почти сигурни, че в най-близко време узурпаторът ще полудее.

— Ще полудее ли?

— Ще полудее съвсем; умът му отслабва, той ту плаче с горещи сълзи, ту се смее с цяло гърло; понякога прекарва с часове на брега и хвърля камъчета във водата и ако камъчето подскочи пет-шест пъти, се радва, като че е спечелил нова битка при Маренго или Аустерлиц. Ще се съгласите, че това са признаци на лудост.

— Или на мъдрост, господин бароне, или на мъдрост — рече Луи XVIII през смях, — така, като са хвърляли камъчета в морето, са се забавлявали великите пълководци на древността; разгърнете Плутарх и вижте в животописа на Сципион Африкански.

Господин дьо Блакас се замисли, като видя безгрижието на двамата. Вилфор, който не беше пожелал да му каже всичко, за да не се възползува друг от неговата тайна, беше му казал все пак достатъчно, за да събуди у него сериозни опасения.

— Хайде, хайде, Дандре — рече Луи XVIII — Блакас не е още убеден, разкажете как узурпаторът е встъпил в истинския път.

Министърът на полицията се поклони.

— В истинския път! — пошепна херцогът, като гледаше краля и Дандре, които говореха поред като двамата Вергилиеви овчари. — Узурпаторът ли е встъпил в истинския път?

— Безусловно, драги мой херцог.

— В пътя на доброто; обяснете му, бароне.

— Ето какво, господин херцог — рече министърът напълно сериозно. — Напоследък Наполеон направил преглед и тъй като двама-трима от неговите стари мърморковци, както ги нарича той, изявили желание да се върнат във Франция, той ги пуснал, като ги посъветвал да служат на своя добър крал; това са собствените му думи, господин херцог, мога да ви уверя.

— Е, Блакас, какво мислите за това? — рече кралят тържествуващ, като престана за миг да рови в обемистия коментар, разтворен пред него.

— Казвам, господарю, че един от нас се лъже, или господин министърът на полицията, или аз; но тъй като е невъзможно да се лъже министърът на полицията, защото пази живота и честта на ваше величество, греша вероятно аз. При все това на ваше място, господарю, аз бих разпитал лицето, за което ви говорих; ще настоя дори пред ваше величество да го удостоите с тази чест.

— На драго сърце, херцог, по ваше поръчителство ще приема, когото пожелаете; но искам да го приема с оръжие в ръка. Господин министре, нямате ли по-пресен рапорт, защото този носи дата 20 февруари, а днес сме 3 март!

— Не, господарю, но очаквам нов от час на час. Излязох сутринта и може би в мое отсъствие вече е получен.

— Идете в префектурата и ако няма, тогава — продължи през смях Луи XVIII, — тогава напишете един; нали така става това?

— О, господарю — рече министърът, — слава богу, в това отношение не е нужно да се измисля нищо; всеки ден нашите отделения се отрупват с най-обширни доноси; пишат ги всевъзможни нещастници с надежда да получат нещо за услугите, които не правят, но биха искали да направят. Те разчитат на случая и се надяват, че някое неочаквано събитие ще оправдае някой ден техните предсказания.

— Добре, вървете — рече Луи XVIII — и не забравяйте, че ви очаквам.

— Ще ида и ще се върна само господарю; след десет минути съм тук.

— А аз, господарю — рече господин дьо Блакас, — ще ида да потърся моя вестоносец.

— Почакайте, почакайте — рече Луи XVIII, — действително, Блакас, аз трябва да променя вашия герб; ще ви дам орел с разперени криле, сграбчил в ноктите си плячка, която напразно се опитва да се отскубне от него, с този девиз: Tenax[9].

— Слушам, господарю — рече господин дьо Блакас, като си хапеше юмруците от нетърпение.

— Бих искал да се посъветвам с вас върху това място: Molli fugiens anhelitu[10]; помните ли, става дума за елена, който бяга пред вълка. Нали сте ловец и голям вълчар? Как намирате от тази двойна гледна точка това Molli anhelitu?

— Възхитително, господарю; но моят вестоносец прилича на елена, за който говорите, защото е изминал 220 левги с пощенска кола, и то сам за три дена.

— Това е излишен труд и безпокойство, драги мой херцог, когато имаме телеграф, който би направил същото за три-четири часа без всякакво запъхтяване.

— Ах, господарю, вие възнаграждавате много зле този клет момък, който иде от толкова далеч и с такъв жар, за да предупреди навреме ваше величество; само заради господин дьо Салвьо, който ми го препоръчва, приемете го благосклонно, моля ви.

— Господин дьо Салвьо, камерхерът на моя брат?

— Той същият.

— Вярно, той е в Марсилия.

— Оттам ми пише.

— И той ли ви говори за този заговор?

— Не, но ми препоръчва господин дьо Вилфор и ме натоварва да го въведа при ваше величество.

— Господин дьо Вилфор ли? — извика кралят. — Този вестоносец се нарича значи господин дьо Вилфор?

— Да, господарю.

— Той ли иде от Марсилия?

— Лично.

— Защо не ми казахте името му веднага! — подзе кралят и върху лицето му се изписа леко безпокойство.

— Господарю, мислех, че това име е непознато на ваше величество.

— Съвсем не, съвсем не, Блакас; той е човек сериозен, издигнат, главно честолюбив; и знаете ли как се нарича баща му?

— Неговият баща ли?

— Да, Ноартие.

— Жирондинецът Ноартие ли? Ноартие сенаторът?

— Тъкмо той.

— И ваше величество е назначил на служба сина на такъв човек?

— Блакас, приятелю, вие не разбирате нищо от тези работи; казах ви, че Вилфор е честолюбив: за да се издигне, Вилфор ще пожертвува всичко, дори баща си.

— Тогава, тосподарю, да го доведа ли?

— Още тази минута, херцог. Къде е той?

— Сигурно ме чака долу в колата ми.

— Идете да го намерите.

— Тичам.

Херцогът излезе с живостта на млад човек; неговият искрен роялистически жар му даваше силите на двайсетгодишен момък.

Като остана сам, Луи XVIII отправи отново очи към своя разтворен Хораций и пошепна:

— Iustam et tenacem propociti virum[11].

Господин дьо Блакас се изкачи също тъй бързо, както беше слязъл; но във вестибюла трябваше да се позове на волята на краля. Прашната дреха на Вилфор, неговото облекло, в което нямаше нищо съобразно с дворцовия етикет, възбуди неудоволствието на господин дьо Брезе, който се изуми от дързостта на младия човек да се яви така облечен пред краля. Но херцогът отстрани всички пречки с една единствена дума: заповед на негово величество; и въпреки възраженията, които продължаваше да прави в името на реда церемониалмайсторът, Вилфор бе въведен в кабинета.

Кралят седеше на същото място, дето беше го оставил херцогът. Като отвори вратата, Вилфор се намери право пред него: младият съдия неволно се спря.

— Влезте, господин дьо Вилфор — рече кралят тихо.

Вилфор се поклони и пристъпи няколко крачки напред, очаквайки кралят да го разпита.

— Господин дьо Вилфор — продължи Луи XVIII, — херцог дьо Блакас смята, че имате да ми кажете нещо важно.

— Господарю, господин херцогът е прав и аз се надявам, че и ваше величество ще се съгласи с него.

— Най-напред, толкова голямо ли е злото, според вас, колкото искат да ме уверят?

— Господарю, мисля, че се налагат бързи мерки; но благодарение на старанието ми, надявам се, злото ще може да се предотврати.

— Говорете подробно, ако обичате — рече кралят, заразен от вълнението, което беше изкривило лицето на Блакас и променяше гласа на Вилфор. — Говорете и главно започнете от самото начало: обичам реда във всичко.

— Господарю — рече Вилфор, — ще дам на ваше величество верен рапорт, но ще ви моля все пак да ме извините, ако смущението ми хвърля някаква тъмнота върху думите ми.

Погледът, който Вилфор хвърли върху краля след този така внушителен увод, го увери в благоволението на неговия височайши слушател и той продължи:

— Господарю, дойдох колкото се може по-бързо в Париж, за да уведомя ваше величество, че в кръга на моята длъжност открих не някакво обикновено и празно съзаклятие, каквито всеки ден се кроят в низшите слоеве на народа и войската, но един истински заговор, една буря, която застрашава трона на ваше величество. Господарю, узурпаторът въоръжава три кораба; той замисля нещо може би безумно, но може би и страшно въпреки безумието си. В тоя час той сигурно вече е напуснал остров Елба.

— Къде отива?

— Не знам, но несъмнено ще се опита да слезе или в Неапол, или по тосканските брегове, или може би и във Франция. На ваше величество не е неизвестно, че владетелят на остров Елба е запазил отношения с Италия и Франция.

— Да, знам това — рече кралят, силно развълнуван, — а напоследък получихме съобщение, че е имало бонапартистки събрания на улица Сен Жак; но продължете, моля ви: как сте научили тези подробности?

— Господарю, почерпих ги от разпита на един марсилец. Аз го следя от дълго време и го арестувах в деня, когато заминавах; този човек, един размирен моряк, несъмнен бонапартист, е ходил тайно на остров Елба; там е видял великия маршал, който му е дал устна поръка до един парижки бонапартист, чието име не можах да изтръгна от него, но тази поръка до този бонапартист била да подготви умовете за връщане (забележете, господарю, че така се изразява разпитаният), за връщане, което трябва да стане в най-скоро време.

— А къде — е този човек? — попита Луи XVIII.

— В затвора, господарю.

— И работата ви се стори сериозна?

— Така сериозна, господарю, че макар да узнах това събитие на един семеен празник, в самия ден на моя годеж, напуснах годеница и приятели, отложих всичко за друго време, за да дойда и сложа в краката на ваше величество и моите страхове, и уверението в моята преданост.

— Наистина — рече Луи XVIII. — Не ставаше ли дума за брак между вас и госпожица дьо Сен Меран?

— Дъщерята на един от най-верните служители на ваше величество.

— Да, да; но да се върнем към това съзаклятие, господин дьо Вилфор.

— Господарю, страхувам се, че то е повече от съзаклятие, боя се, че е заговор.

— В наше време — рече кралят усмихнат — лесно е да се намисли заговор, но по-мъчно е да се приведе в изпълнение, вече само затова, че като се върнахме на престола на нашите прадеди, ние виждаме ясно миналото, сегашното и бъдещето; от десетина месеци моите министри засилват бдителността си над охраната на средиземноморското крайбрежие. Ако Бонапарт слезе в Неапол, коалицията ще се вдигне на крак, преди той да е стигнал до Пиомбино; ако слезе в Тоскана, ще стъпи на вражеска земя; ако слезе във Франция, ще бъде с шепа хора и ние лесно ще се справим с него, защото населението го ненавижда. Затова се успокойте; но разчитайте все пак и на нашата кралска признателност.

— А ето и господин Дандре! — извика херцог дьо Блакас.

И наистина в тоя миг на прага се появи господин министърът на полицията, блед и разтреперан; погледът му блуждаеше, сякаш беше поразен от припадък.

Вилфор поиска да се отдалечи; но господин дьо Блакас го хвана за ръката и го задържа.

Дата добавления: 2015-10-13