XIX. Третият припадък

Сега, когато това съкровище, което от толкова дълго време беше предмет на размишленията на абат Фариа, можеше да осигури бъдещото щастие на оня, когото той обичаше наистина като свой син, то стана двойно по-скъпо в очите му; всеки ден той наблягаше върху несметността на това съкровище, обясняваше на Дантес колко добрини може да направи един човек в ново време за приятелите си с тези тринайсет-четиринайсет милиона пари; и тогава лицето на Дантес потъмняваше, защото той си спомняше своята клетва за отмъщение и мислеше колко зло също може да направи на враговете си един човек в ново време, ако има тринайсет-четиринайсет милиона.

Абатът не знаеше остров Монте Кристо, но Дантес го знаеше: той беше минавал край този остров, разположен на двадесет и пет мили от Пианоза, между Корсика и остров Елба, и един път дори беше се отбил там. Остров Монте Кристо е бил винаги, а и сега още е съвсем пуст; това е една скала с почти коническа форма, издигната навярно от някакъв вулканичен трус на повърхността от дъното на морските дълбини.

Дантес чертаеше пред Фариа плана на острова, а Фариа даваше съвети на Дантес как да намери съкровището.

Но Дантес далеч не беше тъй увлечен и главно така уверен, както старецът. Разбира се, той знаеше сега, че Фариа не е луд, и находчивостта, с която беше направил откритието, създало славата му на луд, усилваше още повече възхищението на Дантес; но затова пък той не можеше да вярва, че това имане, ако действително е съществувало, съществува и сега, и ако не смяташе съкровището за измислено, смяташе го във всеки случай за изчезнало.

Ала сякаш съдбата искаше да отнеме на затворниците последната им надежда и да им даде да разберат, че са осъдени на вечен затвор — сполетя ги ново нещастие: галерията откъм брега на морето, която от дълго време заплашваше да се срути, беше възстановена; поправиха основите и запушиха с огромни камъни отвора, затрупан и без това наполовина от Дантес. Ако не предприемеха тази предпазна мярка, която абатът, както си спомняме, беше подсказал на младия човек, тяхното нещастие щеше да бъде още по-голямо, защото щяха да открият приготовленията им за бягство и щяха да ги разделят бездруго: зад тях се беше затворила една нова врата, по-яка, по-неумолима от предишните.

— Вие виждате — рече младият човек с тиха скръб на Фариа, — че съдбата иска аз да нямам заслуга дори в онова, което вие наричате моя преданост към вас. Обещах ви да остана вечно с вас и сега по неволя ще трябва да сдържа обещанието си; на мене, както и на вас, няма да се падне съкровището и ние двамата няма да излезем оттук. Впрочем моето истинско съкровище, приятелю мой, не е онова, което ме чакаше под мрачните скали на Монте Кристо, то е вашето присъствие, нашето пет-шест часа съжителство на ден въпреки нашите тъмничари; то са лъчите на знанието, които вие вляхте в моя ум, езиците, които насадихте в паметта ми и които се разрастват с всичките си филологически разклонения. Различните науки, които станаха за мене разбираеми благодарение на вашите дълбоки познания и на ясните принципи, до които бяхте ги свели — ето моето съкровище, приятелю, ето с какво вие ме обогатихте и ощастливихте. Повярвайте ми и се утешете, това струва за мене повече от тоновете злато и сандъците диаманти, дори ако те не са несигурни като онези облаци, които човек вижда сутрин да се носят над морето и които изглеждат твърда земя, но се изпаряват, изветряват и се изгубват, колкото по се приближаваме до тях. Да ви имам колкото се може повече време до себе си, да слушам красноречивия ви глас, да просвещавам ума си, да закалявам душата си, да подготвям цялото си същество за извършването на велики и страшни дела, ако някога изляза на свобода, така че да се отърва завинаги от отчаянието, на което се отдавах преди познанството ми с вас — ето моето богатство; то не е призрачно, това истинско богатство дължа на вас и всички владетели на земята, ако ще да са и Борджиите, няма да успеят да ми го отнемат.

И тъй, за двамата нещастници тези дни бяха, ако не щастливи, то поне по-бързолетни от последвалите ги дни. Фариа, който дълги години наред беше мълчал за съкровището, сега говореше за него при всеки повод. Както беше предвидил, дясната му ръка и левият му крак останаха парализирани и той беше почти изгубил надежда да се възползува от съкровището; но мечтаеше като преди, че другарят му ще бъде пуснат от затвора или ще избяга, и се радваше за него. От страх писмото един ден да не се забута или изгуби той накара Дантес да го научи наизуст и Дантес го знаеше от първата до последната дума. Тогава той унищожи втората половина от листчето, уверен, че ако намерят и хванат първата, няма да разберат истинския й смисъл. Понякога Фариа по цели часове даваше на Дантес наставления, които биха му послужили един ден при освобождението му. Тогава от деня, от часа, от мига, в който ще бъде свободен, една единствена мисъл трябва да владее Дантес — мисълта да се добере по някакъв начин до Монте Кристо, да остане там самичък под предлог, който да не буди подозрения, и стигнал там самичък, да се помъчи да намери чудните пещери и да почне да копае на посоченото място. Посоченото място, както си спомняме, беше най-отдалеченият ъгъл на втория отвор.

Часовете минаваха в очакване, ако не бързи, то поне поносими. Фариа, както вече казахме, макар и да не можеше да си служи с ръката и крака си, беше си възвърнал цялата яснота на ума и малко по малко научи своя млад другар освен на науките, за които говорихме подробно, на това търпеливо и възвишено изкуство на затворника, който умее от нищо да прави нещо. Те се занимаваха постоянно; Фариа — за да не вижда как се състарява, Дантес — за да не си спомня за миналото, което беше почти угаснало и мъждукаше в дълбочината на паметта му само като далечна светлинка, загубена в нощта; животът им приличаше на живота на хората, който, несмутен от нещастието, тече еднообразно и спокойно.

Но под това външно спокойствие в сърцето на младия човек, а може би и в сърцето на стареца се таяха много сдържани пориви, много стонове се изтръгваха от гърдите им, когато Фариа оставаше сам и Едмон се прибираше в килията си.

Една нощ Едмон се събуди внезапно: стори му се, че някой го вика.

Той напрегна очи и се помъчи да проникне в гъстия мрак.

До него достигна името му или по-вярно един жаловит глас, който се силеше да го произнесе.

Той се надигна на леглото и със запотено от безпокойство чело се заслуша. Няма съмнение — стонът идеше от килията на другаря му.

— Чакай, чакай — пошепна Дантес, — мигар?…

И той отмести леглото си, извади камъка, спусна се в изкопа и стигна до противоположния край; плочата беше вдигната.

При трепкащата светлина на кандилото, за което говорихме, Едмон видя стареца: той беше блед и стоеше още прав, като се държеше за кревата си. Чертите му бяха изкривени от онези зловещи признаци, познати на Едмон, които го бяха уплашили толкова много при първото си появяване.

— Е, приятелю мой — рече Фариа с примирение, — вие разбирате, нали? Не е нужно да ви обяснявам.

Едмон изстена и обезумял от мъка, като се спусна към вратата, завика:

— На помощ! На помощ!

Фариа намери сила да го задържи за ръката.

— Мълчете — рече той, — инак ще се погубите. Да мислим само за вас, приятелю мой, как да направим поносимо вашето затворничество или възможно вашето бягство. Биха ви били потребни години, за да направите сам всичко това, което аз направих тук и което ще бъде разрушено веднага, щом надзирателите ни узнаят за нашата дружба. Пък и не се безпокойте, приятелю, килията, която напускам, няма да остане дълго празна: друг нещастник ще заеме мястото ми. На този друг вие ще се явите като ангел спасител. Той може би ще е млад, силен и търпелив като вас и ще може да ви помогне да избягате, докато аз ви пречех. Вие няма да бъдете прикован към един полутруп, сковаващ всичките ви движения. Несъмнено бог иска най-сетне да ви помогне: той ви дава повече, отколкото ви взема, а за мене е вече време да умра.

Едмон само сплете ръце и извика:

— О, приятелю мой, приятелю мой, млъкнете!

После, като се посъвзе от непредвидения удар и си върна душевната твърдост, от която бяха го лишили думите на стареца, рече:

— Аз ви спасих вече веднъж, ще ви спася и втори път!

И вдигна крака на леглото и извади оттам стъкълцето, една трета от което още беше пълно с червена течност.

— Гледайте — рече той, — има още от спасителния напитък. По-скоро, по-скоро ми кажете какво трябва да правя този път; ще ми дадете ли нови наставления? Говорете, приятелю, аз слушам.

— Няма надежда — отговори Фариа, като поклати глава, — но все едно; угодно на бога е човекът, който той е сътворил и в чието сърце е вложил толкова дълбока обич към живота, да прави всичко възможно за запазването на съществованието си, понякога толкова тягостно, но затова пък винаги толкова скъпоценно.

— Ох, да, да — извика Дантес, — и аз ще ви спася, казвам ви!

— Хубаво, опитайте се тогава! Аз изстивам; усещам как кръвта ми нахлува в мозъка; страшни тръпки, от които ми тракат зъбите и сякаш костите ми се разединяват, разтърсват цялото ми тяло; след пет минути ще започне припадъкът, след четвърт час от мене ще остане само труп.

— Ох! — извика Дантес със съкрушено от скръб сърце.

— Постъпете, както първия път, само че не чакайте толкова дълго. Всичките ми жизнени сили са вече изчерпани и на смъртта — продължи той, като показа крака и ръката си, сковани от паралич — остава само половината от работата. Ако, след като налеете в устата ми дванайсет капки вместо десет, видите, че не се опомвам, налейте и останалото. Сега пренесете ме на леглото ми: аз не мога вече да се държа на краката си.

Едмон взе стареца на ръце и го сложи на леглото.

— Сега, приятелю — рече Фариа, — вие, единствена утеха на моя жалък живот, която небето, макар и малко късно, но все пак ми даде неоценим подарък, за който му благодаря, разделяйки се с вас навеки, аз ви пожелавам цялото това щастие, цялото това благоденствие, което заслужавате; сине мой, аз ви благославям!

Младият човек падна на колене и опря глава о леглото на стареца.

— Но преди всичко изслушайте внимателно онова, което ви казвам в този последен миг! Съкровището на Спада съществува; по божия милост за мене няма вече ни разстояния, ни пречки. Аз го виждам на дъното на втората пещера: очите ми проникват в дълбочините на земята и са ослепени от несметните богатства. Ако успеете да избягате, спомнете си, че клетият абат, смятан от всички за луд, не беше луд. Побързайте да отидете в Монте Кристо, овладейте нашето богатство, възползувайте се от него, вие доста страдахте.

Силен гърч прекъсна думите на стареца; Дантес вдигна глава, видя как очите на абата се наливат с червенина — сякаш вълна от кръв беше се изкачила от гърдите към челото.

— Сбогом, сбогом — пошепна старецът, като стискаше конвулсивно ръката на младия човек, — сбогом!

— О, не още, не още — извика момъкът, — не ни оставяйте, о, господи, спаси го… на помощ… при мене…

— Тихо, тихо — измънка умиращият, — че инак ще ни разделят, ако ме спасите.

— Прав сте. Да, да, бъдете спокоен, аз ще ви спася! Макар и да страдате много, струва ми се, че страдате по-малко, отколкото първия път.

— О, не се заблуждавайте: аз страдам по-малко, защото са ми останали по-малко сили за страдание. На ваша възраст човек вярва в живота, да вярваш и да се надяваш е предимство на младостта; но старите виждат по-ясно смъртта. О, ето я… тя иде… свършено е… притъмнява ми пред очите, разумът ми ме напуска… вашата ръка, Дантес!… Сбогом!…

И събрал всичките си сили, той се повдигна за последен път.

— Монте Кристо! — рече той. — Не забравяйте Монте Кристо!

И се повали на леглото.

Припадъкът беше страшен: сгърчени крайници, отекли клепачи, кървава пяна; сковано тяло — ето какво остана на това мъченическо ложе от разумното същество, което лежеше там само до преди една минута.

Дантес взе кандилото, сложи го до възглавето на леглото върху издадения от стената камък трепетливата му светлина осветяваше със странен, фантастичен блясък обезобразеното лице и неподвижното вкочанено тяло.

Втренчил очи в него, той чакаше неустрашимо мига, когато ще трябва да употреби спасителното лекарство.

Когато помисли, че този миг е дошъл, той взе ножа, разтвори зъбите, които оказваха по-малка съпротива от първия път, отброи една след друга дванайсет капки и почака; в стъкълцето оставаше около два пъти повече, отколкото беше налял.

Той почака десет минути, четвърт час, половин час; абатът не мръдваше. Разтреперан, с настръхнали коси, с поледенено от пот чело, Дантес броеше секундите по биенето на сърцето си.

Тогава реши, че е настъпило време да опита последното средство: той поднесе стъкълцето до посинелите устни на Фариа и в отворената уста наля остатъка от течността.

Лекарството произведе галваническо въздействие: силни тръпки разтърсиха крайниците на стареца, очите му се отвориха ужасно, той изпусна въздишка, приличаща на вик, после цялото му треперещо тяло стана малко по малко отново неподвижно.

Само очите останаха отворени.

Минаха половин час, час, час и половина. През този мъчителен час и половина Едмон, надвесен над приятеля си, сложил ръка на сърцето му, усещаше как тялото на абата изстива и как сърцето му бие все по-глухо и по-дълбоко.

Най-сетне всичко свърши: сърцето трепна за последен път, лицето посиня, очите останаха отворени, но погледът помръкна.

Беше шест часът сутринта, почваше да се развиделява и при слабия слънчев лъч, влязъл в килията, умиращата светлина на лампата взе да бледнее. Странни отблясъци минаваха по лицето на мъртвеца, то сегиз-тогиз изглеждаше живо. Докато трая тази борба между деня и нощта, Дантес можеше още да се съмнява; но когато денят победи съвсем, той разбра, че е сам с един труп.

Тогава дълбок, непобедим ужас го обзе; не посмя да стисне повече тази ръка, провиснала от леглото, не посмя да погледне тези вторачени и бели очи, които се опитваше няколко пъти да затвори и които все се отваряха. Той загаси лампата, скри я грижливо и побягна, като намести колкото му бе възможно плочата над главата си.

Нямаше време за бавене: тъмничарят щеше да дойде скоро.

Този път той започна обиколката си от Дантес; от неговата килия той възнамеряваше да отиде в килията на Фариа, комуто носеше закуска и бельо.

Впрочем нищо не показваше, че знае за случилото се. Той излезе.

Тогава непреодолимо желание обхвана Дантес да узнае какво ще стане в килията на нещастния му приятел; той отново влезе в подземния ход и можа да чуе възгласите на тъмничаря, който викаше за помощ.

Скоро влязоха и другите тъмничари; после се зачуха тежки, размерени стъпки, с които ходят войниците дори и когато са в строй. След войниците дойде управителят.

Едмон чу скърцането на леглото, на което обръщаха трупа: чу как управителят заповяда да лиснат вода в лицето на мъртвеца и виждайки, че затворникът не дохожда на себе си, прати за лекар.

Управителят излезе; до ушите на Дантес стигнаха няколко думи на състрадание, примесени с подигравки и смехове.

— На — рече един, — лудият отиде при съкровището си, добър му път!

— При всичките си милиони той няма да има с какво да си плати савана — рече друг.

— О, саваните в замъка Иф — подзе трети глас — не струват скъпо.

— Може би — отговориха му — ще направят някакви разноски за него, защото е духовно лице.

— В такъв случай ще го удостоят с чувал.

Едмон слушаше, без да губи нито една дума, но не разбра много от всичко това. Скоро гласовете заглъхнаха и му се стори, че всички напуснаха килията.

Ала той не се осмеляваше да влезе; може би оставили някой тъмничар да пази умрелия.

Затова той остана ням, неподвижен, със затаен дъх.

След около час се зачу слаб шум, той нарастваше.

Върна се управителят заедно с лекаря и много служители.

Настъпи за миг тишина: очевидно лекарят се беше приближил до леглото и оглеждаше трупа.

Скоро започнаха въпросите.

Лекарят, прегледал затворника, обясни, че той е мъртъв.

Размениха се въпроси и отговори с нехайство, което възмути Дантес; струваше му се, че всички трябва да чувствуват към клетия абат поне част от обичта, която той хранеше към него.

— Голямо е огорчението ми — рече управителят в отговор на заявлението на лекаря, че старецът е действително умрял, — той беше кротък, безобиден затворник, забавляваше с лудостта си всички и главно надзорът над него беше лесен.

— О — подзе тъмничарят, — човек можеше и да не го надзирава съвсем; той щеше да остане шейсет години тука и, гарантирам, нямаше да се опита нито веднъж да избяга.

— При все това — подзе управителят — мисля, че въпреки вашата убеденост, не че се съмнявам във вашите познания, но за да не нося отговорност — ще трябва да се уверим, че затворникът е действително умрял.

Настъпи пълно мълчание; Дантес, продължавайки да се вслушва, съобрази, че лекарят още веднъж преглежда и опипва трупа.

— Можете да бъдете спокоен — рече най-после лекарят, — той е умрял, аз отговарям за това.

— Знаете ли, господине — възрази настойчиво управителят, — че в подобни случаи ние не се задоволяваме само с преглед; въпреки всички видими признаци бъдете така добър да завършите работата си, като изпълните предписаните от закона формалности.

— Нека нагорещят железата — рече лекарят, — но, право да си кажа, това е излишна предпазливост.

Тази заповед за нагорещяване на железата накара Дантес да потрепери.

Зачуха се бързи стъпки, вратата скръцна, отново прозвучаха стъпки напред и назад и след няколко минути един тъмничар, току-що влязъл, рече:

— Ето мангала с желязото.

Отново настъпи мълчание, после се чу цвъртене на изгаряно месо и тежка, отвратителна миризма проникна дори през стената, зад която Дантес слушаше ужасен.

При тази миризма на овъглена човешка плът пот изби по челото на младия човек и му се стори, че — аха! — ще припадне.

— Вие виждате, че е умрял — рече лекарят, — изгарянето на петата е най-убедителното доказателство; клетият луд се е излекувал от лудостта си и се е освободил от затворничеството си.

— Не се ли наричаше той Фариа? — попита един от офицерите, които придружаваха управителя.

— Да, и той разправяше, че това е име на стар род; впрочем той беше много учен и доста умен във всичко, което не се отнасяше до съкровището му; но в тая точка, трябва да се признае, беше непоносим.

— Това е болест, която ние наричаме мономания — рече лекарят.

— Никога ли не ви се е случвало да се оплачете от него? — попита управителят тъмничаря, който носеше храна на абата.

— Никога, господин управителю — отговори тъмничарят, — никога, абсолютно никога, напротив, по-рано ме забавляваше много, като ми разправяше разни истории; а един ден, когато жена ми заболя, предписа й лекарство и тя оздравя.

— Я гледай — рече лекарят, — не знаех, че съм имал работа с колега; надявам се, господин управителю — добави той през смях, — че вие ще се отнесете към него както подобава.

— Да, да, бъдете спокоен — той ще бъде погребан прилично в най-нов чувал, какъвто само се намери; доволен ли сте?

— Трябва ли да изпълним тази последна формалност пред вас, господин управителю? — попита един от тъмничарите.

— Разбира се, само по-скоро; няма да стоя в тази килия цял ден я.

Зачуха се нови стъпки напред и назад; след малко шумолене на платно достигна до ушите на Дантес, леглото изскърца върху пружините си, по плочите се чуха тежки стъпки на човек, който издига някакъв товар, после леглото отново изскърца под сложената върху него тежест.

— Довечера — рече управителят.

— Ще има ли опело? — попита един от офицерите.

— Това е невъзможно — отговори управителят, — тъмничният свещеник вчера ми поиска отпуск една неделя да отиде в Иер, гарантирах му за всичките си затворници през това време; клетият абат нямаше защо да бърза толкова: и него щяха да опеят.

— Е-е — рече лекарят с присъщото на хората от неговата професия безбожие, — той е духовник; бог ще зачете сана му и няма да достави на ада удоволствието да получи един свещеник.

Гръмък смях последва тази неуместна шега. През това време поставяха тялото в чувала.

— Довечера! — повтори управителят, когато всичко свърши.

— В колко часа? — попита един от тъмничарите.

— Ами към десет-единайсет часа.

— Ще се караули ли над умрелия?

— Защо? Затворете, като да е жив, и толкоз.

Стъпките се отдалечиха, гласовете лека-полека заглъхнаха, чу се как хлопна вратата, изскърцаха резетата и мрачна тишина, тишината не на самотата, а на смъртта, обгърна всичко, дори и вледенената душа на младия човек.

Тогава той повдигна бавно плочата с главата си и хвърли в килията изпитателен поглед.

Килията беше празна. Дантес излезе от подземния вход.

Дата добавления: 2015-10-13