XXI. Остров тибулан

Дантес, замаян, почти задушен, съумя все пак да сдържи дъха си и тъй като в дясната си ръка, готов за всичко, държеше своя нож, той бързо разпра чувала, подаде си ръката, после главата; но въпреки усилията си да вдигне желязната топка тя продължаваше да го влече надолу; тогава се сви, напипа въжето, с което бяха вързани краката му, и с последно усилие го разсече тъкмо когато вече се задушаваше; като се оттласна с крака, той изплува леко на повърхността на морето, докато желязната топка влечеше в незнайните му глъбини грубото платно, насмалко не станало негов саван.

Дантес само веднъж си пое дъх и се гмурна отново; защото най-много се страхуваше от това, да не го видят.

Когато изплува повторно, той беше вече на петдесетина крачки далеч от мястото на падането; видя над главата си черното и бурно небе, по което вятърът гонеше няколко бързи облаци и откриваше понякога някое късче синева с блещукаща звездица; пред него се разстилаше мрачна и бучаща равнина, по която като пред близка буря започваха да се издигат вълни, а зад него, по-черен от морето, по-черен от небето, се извисяваше като страхотен призрак гранитният исполин и неговият мрачен връх приличаше на ръка, протегната към изплъзващата се плячка; на най-високата скала един фенер осветяваше две сенки.

На Дантес се стори, че двете сенки се навеждат с безпокойство над морето; тези странни гробари навярно бяха чули вика му при падането. Дантес се гмурна отново и плува доста дълго под водата; този похват му беше някога познат и привличаше обикновено около него в залива на Фаро многобройни поклонници, които го бяха провъзгласявали неведнъж за най-умелия плувец в Марсилия.

Когато Дантес отново изплува на повърхността, фенерът беше изчезнал.

Необходимо беше да се ориентира; от всички острови, които заобикалят замъка Иф, Ратоно и Помег са най-близките; но Ратоно и Помег са населени, както и малкият остров Дом; най-надеждни бяха островите Тибулан или Льомер; островите Тибулан и Льомер се намират на една левга от замъка Иф.

Дантес при все това реши да стигне до един от двата острова; но как да ги намери в мрака на нощта, който с всеки миг ставаше все по-гъст около него?

В този миг той видя бляскащия като звезда фар Плание.

Като се насочваше право към този фар, той оставяше остров Тибулан малко наляво; така че ако вземеше малко по-наляво, трябваше да срещне на пътя си този остров.

Но ние казахме, че от замъка Иф до този остров има поне една левга.

Когато в затвора Фариа виждаше Дантес паднал духом и ленив, той често му казваше:

— Дантес, не се отпущайте; вие ще се удавите, когато се опитате да избягате, ако не поддържате силите си.

Сега, когато Дантес тънеше под тежката и горчива вода, тези думи прозвънтяха в ушите му; той побърза да изплува и да зацепи вълните, за да се увери дали наистина не е изгубил силите си; видя с радост, че принудителното му бездействие не беше отнело ни най-малко неговата издръжливост и ловкост, и почувствува, че като преди е господар на стихията, с която още като дете беше си играл.

А и страхът, този бърз преследвач, удвояваше силата на Дантес; като се накланяше над гребена на вълните, той се вслушваше дали някаква глъчка не стига до него. Всеки път, когато се издигаше на върха на някоя вълна, той обхващаше с бърз поглед видимия хоризонт и се мъчеше да проникне в гъстата тъмнина; всяка малко по-издигната вълна му се струваше лодка, изпратена да го настигне, и тогава той удвояваше усилията, които го отдалечаваха, но с повтарянето си скоро щяха да изчерпят силите му.

Но той плуваше и страшният замък малко по-малко се стапяше в нощната мъгла: той вече не го различаваше, но още го чувствуваше.

Измина час, през който Дантес, въодушевен от чувството за свобода, обхванало цялото му същество, продължи да цепи вълните по взетата посока.

„Ето скоро час, откакто плувам — рече си той, — но вятърът е насрещен и аз сигурно съм загубил поне една четвърт от бързината си; все пак, стига само да не съм сбъркал пътя, аз не ще съм сега далеч — от Тибулан… Ами ако съм сбъркал?“

Тръпка мина по тялото на плувеца; той се опита да плува по гръб, за да си поотдъхне; но морето ставаше все по-бурно и по-бурно и той разбра скоро, че отдихът, на който разчиташе, е невъзможен.

„Хубаво — рече си той, — така да бъде, ще плувам докрай, докато ръцете ми не отмалеят, докато спазми не обхванат тялото ми, и тогава ще ида на дъното!“

И заплува нататък със силата и подтика на отчаянието.

Изведнъж му се стори, че небето, и без това вече мрачно, потъмнява още повече, че гъст, тежък, плътен облак надвисва над него; в същото време усети силна болка в коляното; въображението тозчас му подсказа, че това е удар на куршум и че ей сега ще чуе изстрела на пушката; но изстрел нямаше. Дантес протегна ръка и усети нещо твърдо, изтегли към себе си другия крак и докосна земя: видя тогава какво беше взел за облак.

На двайсет крачки от него се издигаше купчина странни скали, приличащи на огромно огнище, окаменяло в мига на най-бурното си горене: беше остров Тибулан.

Дантес се изправи, пристъпи няколко крачки и се просна на гранитните канари, които в този час му се сториха по-меки, отколкото му се бе струвало някога и най-мекото легло.

После въпреки вятъра, въпреки бурята, въпреки рукналия дъжд той заспа, смазан от умора, с оня сладък сън на човек, чието тяло се вдървява, но душата бди със съзнанието за неочаквано щастие.

Подир час Едмон се събуди от оглушителния тътнеж на гръмотевица: бурята се беше развилняла в простора и биеше въздуха със своя гръмовен полет; от време на време от небето пропълзяваше надолу светкавица като огнена змия, озаряваше вълните и облаците, които се търкаляха в превара като вълни на безкраен хаос.

Опитният поглед на моряка не се излъга: Дантес беше излязъл на първия от двата острова — Тибулан. Той знаеше, че това е гол, открит, без никакво убежище остров; но смяташе, щом затихне бурята, да се хвърли пак в морето и да стигне, плувайки, остров Льомер, също безплоден, но по-широк и следователно по-гостоприемен.

Една надвиснала скала даде временен подслон на Дантес, той се скри под нея и почти в същия миг бурята избухна с цялата си ярост.

Едмон усещаше как трепери скалата, под която се беше подслонил; пръските на вълните, разбивайки се в подножието на гигантската пирамида, долитаха до него; той беше в безопасност, но от страшния гърмол, от ослепителните блясъци му се зави сякаш свят: струваше му се, че островът трепере под него и а-ха като някой закотвен кораб ще скъса веригата и ще се понесе сред безкрайния въртоп.

Тогава си спомни, че от двайсет и четири часа не е ял: беше гладен, измъчваше го жажда.

Дантес протегна ръцете и главата си и пи дъждовна вода от вдлъбнатината на скалата.

Тъкмо се изправяше, една светкавица, разтворила сякаш до дъно небето, озари пространството; в блясъка й между остров Льомер и нос Кроазий, на четвърт левга от него, Дантес видя как се плъзга като призрак от гребена на една вълна към бездната малък рибарски кораб, отнесен от бурята и вълните; след миг този призрак, приближавайки се с ужасна бързина, се появи пак на гребена на друга вълна. Дантес поиска да извика, потърси някакъв парцал, за да го размаха във въздуха, за да даде знак на хората, че те се погубват, но те виждаха това сами. При блясъка на нова светкавица младият човек съзря четирима души, вкопчани в мачтите и въжета; пети човек стоеше до счупеното кормило. Тези хора сигурно го виждаха също, защото отчаяни викове, отвени от съскащия вятър, достигнаха до ушите му. Над мачтата, която се огъваше като тръстика, плющеше изпокъсано платно; изведнъж въжетата, на които се държеше още, се скъсаха и то изчезна, отнесено от вятъра в мрачните дълбочини на небето, подобно на онези големи бели птици, които се открояват на черните облаци.

В същото време се чу оглушителен трясък, предсмъртни викове долетяха до Дантес. Вкопчан като сфинкс на своята скала, той гледаше долу в морската бездна и при една нова светкавица видя разбитото корабче и между отломките му отчаяни лица и ръце, прострени към небето.

После всичко потъна в нощта, страшното зрелище не трая по-дълго от светкавицата.

Дантес се сурна надолу по плъзгавия наклон на скалите с риск да се сгромоляса сам в морето; той се огледа, ослуша се, но не чу и не видя вече нищо — ни викове, ни хора; само бурята, само халата продължаваше да реве с ветровете и да се пени с вълните.

Постепенно вятърът утихна; по небето се влачеха на запад големи сиви облаци, сякаш излинели от бурята, показа се отново синевата с още по-ярки звезди; скоро на изток дълга червеникава тасма се очерта на черно-синия бурен кръгозор; вълните скачаха, внезапна светлина пробягна по тях и превърна пенливите им гребени в златни гриви.

Денят изгря.

Дантес стоеше неподвижен и ням пред това велико зрелище, сякаш го виждаше за пръв път; и наистина, за времето, което прекара в замъка Иф, той беше го забравил. Той се обърна към крепостта и с дълъг поглед обхвана земята и морето.

Мрачната сграда излизаше от лоното на вълните, страшна и величава, като някакъв неподвижен страж и властител.

Трябва да беше пет часът сутринта; морето малко по малко се успокояваше.

„След два-три часа — рече си Едмон — тъмничарят ще влезе в килията ми, ще намери трупа на клетия ми приятел, ще го познае, ще ме търси напразно и ще вдигне тревога. Тогава ще намерят отвора, подземния ход; ще питат хората, които ме хвърлиха в морето и които навярно са чули моя вик. Тозчас лодки с въоръжени войници ще се спуснат подир нещастния беглец, който явно не е могъл да отиде много далеч. Топът ще възвести на цялото крайбрежие, че не бива да дава подслон на гол и изгладнял скитник. Шпионите и полицаите на Марсилия, уведомени, ще обградят брега, докато управителят на замъка Иф ще заповяда да претърсват морето. Тогава, гонен по водата, обкръжен на сушата, къде ще се дяна? Аз съм гладен, измръзнал съм, хвърлих дори спасителния нож, защото ми пречеше да плувам; аз съм във властта на първия срещнат селянин, който поиска да спечели двайсет франка, като ме предаде; нямам нито сила, нито мисъл, нито воля. Аз самият съм безсилен да си помогна.“

В тази минута, когато Едмон в някакво бълнуване от изтощение, изгубил способността да мисли, шепнеше тази пламенна молитва, като гледаше със страх към замъка Иф, той видя на края на остров Помег един малък кораб с откроено на хоризонта крило, подобен на полетяла досам вълните чайка; само окото на един моряк можеше да различи в този кораб на още полутъмната линия на морето една генуезка тартана. Тя идеше от пристанището на Марсилия и навлизаше в открито море, като сред искрометна пяна с тесния си нос проправяше път на своите издути хълбоци.

„О — извика Едмон, — само след половин час аз бих могъл да настигна този кораб, ако не се боях, че ще ме разпитват, ще се досетят, че съм беглец, и ще ме отведат обратно в Марсилия! Какво да правя? Какво да кажа? Каква басня да измисля, за да ги измамя? Всички тези хора са контрабандисти, полупирати. Под предлог, че обслужват бреговете, те ги ограбват и ще предпочетат да ме продадат, отколкото да извършат добро, но безполезно за тях дело.“

„Да почакаме.“

„Но е невъзможно да се чака: аз умирам от глад; след няколко часа и последните ми сили ще ме оставят; пък и часът на тъмничната обиколка наближава; не е вдигната още тревога и може би няма да ме заподозрат: аз мога да се представя за моряк на този малък кораб, който се разби през нощта. Това ще бъде правдоподобно; никой няма да ме опровергае, всички са се удавили. Напред!“

Като каза тези думи, Дантес възви очи към мястото, където корабчето се беше разбило, и потрепера. На една скала, закачено на хребета й, висеше фригийското кепе на един от потъналите моряци, а наблизо плаваха няколко отломки от кораба, тежки греди, които се люлееха върху вълните и се удряха в подножието на острова като безсилни стенобитни машини.

В един миг Дантес се реши; той се хвърли в морето, доплува до кепето, сложи го на главата си, хвана една от гредите и се впусна да пресече, пътя на кораба.

„Сега съм спасен“ — пошепна той.

И тази увереност му върна силите.

Скоро зърна тартаната, която, движейки се почти срещу вятъра, лъкатушеше между замъка Иф и кулата Плание. По едно време Дантес се уплаши, че вместо да мине покрай брега, малкият кораб ще навлезе в открито море, както би сторил, ако отиваше в Корсика или Сардиния, но по курса й плувецът скоро се убеди, че тя се кани да мине, както правят обикновено корабите, които пътуват за Италия, между остров Жарос и остров Каласерен.

През това време корабът и плувецът се приближаваха неусетно един към друг; в една от своите лъкатушки тартаната достигна дори на четвърт левга от Дантес. Той се издигна тогава над вълните и размаха кепето в знак на беда: но никой не го видя, корабът промени посоката си и подхвана нова лъкатушка. Дантес понечи да извика, но измерил с око разстоянието, разбра, че гласът му, отвян от морския вятър и заглушен от шума на вълните, няма да достигне до кораба.

Чак тогава разбра какво щастие е за него, че е легнал върху гредата. Както беше изтощен, той едва ли щеше да се задържи на повърхността без нея, докато настигне тартаната; и ако тартаната — а това беше възможно — минеше покрай него, без да го види, той сигурно нямаше да може да се добере до брега.

Макар и да беше почти уверен в посоката на кораба, Дантес го следеше не без тревога дотогава, докато видя, че завива и се връща към него.

Той заплува насреща му; но преди да се срещнат, корабът отново смени посоката си.

Тогава Дантес, събрал последните си сили, се издигна почти прав над водата и размахвайки кепето, завика с оня жалостен вик на давещи се моряци, който напомня плач на някой морски дух.

Този път го видяха и чуха. Тартаната прекъсна маневрата си и зави в неговата посока. В същия миг той видя, че се готвят да пуснат лодка в морето.

След минута лодката с двама гребци се насочи към него. Тогава Дантес пусна гредата, смятайки, че няма да има вече нужда от нея, и заплува бързо, за да им скъси половината път.

Ала плувецът разчиташе на сили, които почти нямаше вече; тогава чак той разбра колко му е помагало парчето дърво, което се клатеше лениво на сто крачки от него. Ръцете му почнаха да се вдървяват, краката му изгубиха гъвкавостта си, движенията му станаха трудни и резки, той се задъха.

Той простена, двамата гребци удвоиха силите си и един от тях му извика на италиански:

— Дръж се!

Тези думи долетяха до Дантес тъкмо в мига, когато вълната, на която той не можа да се изкачи, плисна над главата му и го покри с пяна.

Той се появи още веднъж над морето, като се бъхтеше във водата безпомощно и отчаяно подобно давещ се, извика за трети път и почувствува как потъва, като че на краката му е все още вързана зловещата желязна топка.

Водата го покри и през нея той видя модрото небе с черни петна.

Той направи още едно нечовешко усилие и отново изплува на повърхността. Стори му се, че го хващат за косите, после не видя вече нищо, не чу нищо; беше изгубил съзнание.

Когато отвори очи, Дантес се видя на палубата на тартаната, която продължаваше хода си; първият му поглед бе да види в каква посока се движи тя — отдалечаваха се от замъка Иф.

Дантес беше толкова отпаднал, че радостният му възглас прозвуча като скръбен стон.

Той лежеше на палубата — един от матросите му търкаше крайниците с вълнена завивка; друг, в когото той позна оня, който беше му извикал: „Дръж се!“, му пъхаше в устата гърлото на една манерка; трети, стар моряк, едновременно кормчия и собственик на кораба, го гледаше с егоистично съчувствие, изпитвано обикновено от хората към нещастието, което вчера ги е отминало, но утре може да ги настигне.

Няколко капки ром от манерката съживиха прималялото сърце на младия човек, а разтривките с вълнената завивка, които продължаваше да върши матросът, коленичил пред него, върнаха гъвкавостта на крайниците му.

— Кой сте вие? — попита на завален френски език стопанинът на тартаната.

— Аз съм малтийски моряк — отговори Дантес на завален италиански език, — ние идвахме от Сиракуза натоварени с вино и панолин. Снощната буря ни настигна на нос Маржиу и ние се разбихме ей в тези канари, които виждате там.

— Откъде доплувахте?

— От тези скали, в които за добра чест се вкопчих, а нашият клет капитан си разби главата. Останалите ни трима другари се удавиха. Навярно само аз съм останал жив; съгледах вашия кораб и като се страхувах, че ще трябва да чакам дълго на този самотен и пустинен остров, реших на един отломък от нашия кораб да доплувам до вас. Сполай ви — продължи Дантес, — вие ми спасихте живота; аз вече се давех, когато един от вашите моряци ме хвана за косите.

— Това съм аз — рече един моряк с ласкаво и открито лице, оградено с дълги черни бакенбарди, — и тъкмо беше време: вие потъвахте.

— Да — рече Дантес, като му протягаше ръка, — да, приятелю, още веднъж ви благодаря.

— Бога ми — рече морякът, — почти се колебаех. С вашата дълга шест пръсти брада и вашите една стъпка дълги коси вие приличахте повече на разбойник, отколкото на почтен човек.

Дантес си спомни, че действително, откакто беше в замъка Иф, не беше си стригал нито косите, нито брадата.

— Да — рече той, — в минута на опасност дадох обет на Богородица от Пие де ла Грота да не стрижа десет години косите и брадата си. Днес изтича срокът на моя обет и аз насмалко не се удавих на годишнината.

— Сега какво да правим с вас? — попита собственикът.

— Уви — отвърна Дантес, — каквото искате: корабчето, на което плувах, се разби, капитанът е мъртъв, както виждате, аз оцелях, но съм останал съвсем гол; за щастие аз не съм лош моряк; свалете ме в първото пристанище, където се отбиете, и аз ще си намеря работа на някой търговски кораб.

— Познавате ли Средиземно море?

— По него плавам от детинство.

— Знаете ли местата, дето може да се пусне котва?

— Малко са пристанищата, дори най-трудните, дето да не мога да вляза или да изляза със затворени очи.

— Е, кажете тогава, капитане — попита матросът, който беше викнал: „Дръж се!“ на Дантес, — ако новият ни другар говори истината, защо да не остане с нас?

— Да, ако казва истината — рече стопанинът на кораба недоверчиво, — но в такова положение, в каквото се намира сиромахът, човек обещава много, а изпълнява само това, което може.

— Аз ще изпълня повече, отколкото обещах — рече Дантес.

— Охо — рече стопанинът през смях, — ще видим.

— Когато ви е угодно — рече Дантес и стана. — Къде отивате?

— В Ливорно.

— В такъв случай, вместо да лъкатушите и да губите скъпо време, защо не тръгнете чисто и просто по вятъра.

— Защото ще се опрем право в остров Рион.

— Вие ще минете на двайсет разтега от него.

— Поемете тогава кормилото — рече капитанът — и да видим какво е вашето умение.

Младият човек отиде при кормилото, провери с лек натиск дали корабът му се подчинява и като видя, че макар и да не е съвсем отзивчив, все пак не се противи, изкомандува:

— На брасите и булините!

Четиримата моряци, от които се състоеше екипажът, се затекоха по местата си, докато капитанът ги следеше.

— Тегли! — продължи Дантес.

Моряците изпълниха командата с доста голяма точност.

— А сега завържи:

Тази заповед беше изпълнена, както и първите две, и малкият кораб, без да криволичи вече, се насочи към остров Рион, близо до който мина, както беше предсказал Дантес, като го остави отдясно на двайсетина разтега.

— Браво! — рече стопанинът на кораба.

— Браво! — повториха моряците.

И всички изгледаха учудено този човек, в чийто поглед се беше пробудил ум, а в тялото — сила, неподозирани у него.

— Ето виждате — рече Дантес, като остави кормилото, — аз мога да ви бъда полезен поне през пътуването. Ако не съм ви нужен в Ливорно, оставете ме там, а от първата ми заплата аз ще ви платя за храната и дрехите, които ще ми дадете.

— Добре, добре — рече стопанинът, — ще се погодим, стига да не поискате много.

— Един моряк струва колкото друг — рече Дантес. — Ще ми платите толкова, колкото на другите.

— Не е справедливо — рече морякът, който беше измъкнал Дантес от морето, — вие знаете повече от нас.

— А ти за какъв дявол се бъркаш тук? Какво те засяга това, Джакопо? — рече стопанинът. — Всеки е свободен да се наеме за такава сума, за каквато му се ще.

— Вярно — отвърна Джакопо, — аз просто така казах.

— Ти по-добре дай на този честен момък, който е съвсем гол, панталони и блуза, ако имаш излишни.

— Излишна блуза нямам — рече Джакопо, — но имам риза и панталони.

— Само това ми трябва — рече Дантес, — благодаря, приятелю.

Джакопо се мушна в люка и след минута се върна с дрехите, които Дантес навлече с неописуема радост.

— Сега трябва ли ви още нещо? — попита капитанът.

— Парче хляб и още една глътка от прекрасния ром, който вече опитах; отдавна не съм турял нищо устата си.

Действително той не беше ял от четиридесет часа. На Дантес донесоха парче хляб, а Джакопо му подаде манерката.

— Кормилото наляво! — извика капитанът, като се обърна към кормчията.

Дантес хвърли поглед натам и рече да поднесе манерката към устата си, но манерката се спря на половината път.

— Я виж! — рече капитанът. — Какво става в замъка Иф.

Едно бяло облаче, привлякло вниманието на Дантес се появи над зъбците на южния бастион на замъка Иф.

Една секунда след това екотът на далечен топовен изстрел долетя до палубата на тартаната.

Моряците вдигнаха глави и се спогледаха.

— Какво значи това? — попита капитанът.

— Някой затворник ще да е избягал тази нощ — рече Дантес, — затова вдигат тревога.

Стопанинът на кораба хвърли поглед към младия човек, който, след като каза тези думи, поднесе манерката към устата си; но Дантес посмукваше от напитъка с такова спокойствие и задоволство, че стопанинът, дори ако беше заподозрял нещо, подозрението само блесна в ума му и тозчас загасна.

— Дяволски силен ром — рече Дантес, като изтриваше с ръкава на ризата челото си, по което се струеше пот.

— Ако е той — промърмори стопанинът, като го изгледа, — толкоз по-добре; спечелих един юнак.

Под предлог, че е уморен, Дантес поиска разрешение да седне до кормилото. Кормчията, зарадван на смяната, попита с поглед капитана, който му направи знак с глава да предаде кормилото на своя нов другар.

Настанен така до кормилото, Дантес можеше спокойно да гледа към Марсилия.

— Каква дата сме днес? — попита Дантес Джакопо, който приседна до него, когато замъкът Иф се изгуби от очи.

— Двайсет и осми февруари — отговори Джакопо.

— Коя година? — попита пак Дантес.

— Как коя година? Вие питате коя година ли?

— Да — отговори Дантес, — питам ви коя година.

— Забравили ли сте в коя година живеем!

— Какво да се прави? Аз толкова се изплаших нощес — рече през смях Дантес, — че едва не си изгубих ума; така че всичко щукна от паметта ми: затова ви питам, 28 февруари коя година?

— 1829 година — рече Джакопо.

Бяха минали ден по ден четиринайсет години от арестуването на Дантес.

Той беше влязъл деветнайсетгодишен в замъка Иф, а излизаше от него трийсет и три годишен.

Скръбна усмивка мина по устните му; той се запита какво ли е станало през това време с Мерседес, която го е смятала вероятно за умрял.

После светкавица на омраза пламна в очите му, като си помисли за тримата мъже, на които дължеше това дълго и толкова жестоко затворничество.

И отново, както някога в затвора, се закле да си отмъсти безпощадно на Данглар, Фернан и Вилфор.

И тази клетва не беше вече празна заплаха, защото в този час и най-бързият ветроход на Средиземно море не би догонил вече малката тартана, която летеше с издути платна към Ливорно.

Дата добавления: 2015-10-13