LXXXIX. През нощта

Господин дьо Монте Кристо изчака според навика си, докато Дюпре изпя прочутата ария „Последвайте ме!“ и едва след това стана да си върви.

Пред входа Морел го остави, като обеща отново да отиде на другата сутрин точно в седем часа у него заедно с Еманюел. След това, все така усмихнат и спокоен, графът се качи в екипажа си, а след пет минути беше у дома си. Но човек трябваше да не го познава, за да се измами от изражението, което имаше, когато каза още с влизането си на Али:

— Али, пистолетите ми с дръжка от слонова кост!

Али донесе кутията на господаря си, който се залови да проверява оръжието с напълно естествена грижливост на човек, решил да повери живота си на къс желязо и олово. Пистолетите бяха специални — Монте Кристо ги бе поръчал, за да се упражнява в стрелба по мишена в жилището си. Куршумът се изхвърляше с капсула и никой в съседната стая не би могъл да се усъмни, че графът, както казват стрелците, си поддържа ръката.

Тъкмо бе взел оръжието и търсеше къде да се прицели в ламаринената плоча, която му служеше за мишена, когато вратата на кабинета му се отвори и на прага се появи Батистен.

Но още преди той да заговори, графът зърна зад отворената врата една забулена жена, права в полусянката на съседната стая, където бе последвала Батистен.

Тя го бе видяла с пистолет в ръка, забелязала бе двете саби на масата и се втурна в кабинета.

Батистен погледна въпросително господаря си. Графът му направи знак, Батистен излезе и затвори вратата след себе си.

— Коя сте вие, госпожо? — обърна се Монте Кристо към забулената жена.

Непознатата хвърли поглед наоколо си, за да се увери, че е наистина сама, наведе се, сякаш искаше да коленичи, сключи отчаяно ръце и каза:

— Едмон, няма да убиете сина ми!

Графът отстъпи крачка назад, ахна тихо и изпусна оръжието от ръката си.

— Чие име изрекохте, госпожо дьо Морсер? — запита той.

— Вашето! — извика тя, като отхвърли воала си. — Вашето, което само аз навярно не съм забравила. Не госпожа дьо Морсер идва при вас, Едмон, а Мерседес.

— Мерседес е мъртва, госпожо — каза Монте Кристо. — Не познавам вече никого с такова име.

— Мерседес е жива, господине, и помни, защото само тя ви позна още щом ви видя и дори още преди да ви види, само по гласа ви, Едмон, само по звука на вашия глас, и от тоя миг ви следи неотстъпно, наблюдава ви, страхува се от вас и не й бе нужно да се запита чия ръка нанесе удара на господин дьо Морсер.

— Искате да кажете на Фернан, госпожо — прекъсна с горчива насмешка Монте Кристо, — щом сме решили да си припомняме имената, да си ги припомним поред.

Монте Кристо изрече името на Фернан с такава омраза, щото Мерседес усети как цялата й снага потръпна от ужас.

— Виждате, Едмон, че не се мамя! — извика тя. — И че имам право да ви кажа… пощадете сина ми!

— А кой ви е казал, госпожо, че имам нещо против сина ви?

— Никой, боже мой! Но майките са надарени с прозрение. Аз отгатнах всичко: проследих го тази вечер в операта и скрита в една ложа, видях всичко.

— Щом сте видели всичко, госпожо, сигурно сте видели и това, че синът на Фернан публично ме оскърби? — запита със страшно спокойствие Монте Кристо.

— О, за бога!

— Видели сте — продължи графът, — че би ми хвърлил ръкавицата в лицето, ако моят приятел господин Морел не бе възпрял ръката му.

— Защото синът ми отгатна всичко и приписва вам нещастията, сполетели баща му.

— Госпожо — каза Монте Кристо, — вие обърквате понятията: в случая има не нещастия, а възмездие. Не аз отмъщавам на господин дьо Морсер, а провидението го наказва.

— Но защо вие поехте ролята на провидение? — извика Мерседес. — Защо помните, когато то забрави? Какво значение имат за вас, Едмон, Янина и нейният везир? Какво зло ви е сторил Фернан Мондего, като е предал Али Тепеделенли?

— Всъщност, госпожо — отвърна Монте Кристо, — цялата история е само между офицера европеец и дъщерята на Василики. Вие сте права, това ни най-малко не ме засяга, аз съм се заклел да отмъстя не на някакъв френски офицер, нито на граф дьо Морсер, а само на риболовеца Фернан, съпруг на каталанката Мерседес.

— О, господине! Какво страшно отмъщение за един грях, който съдбата ме принуди да извърша! Вината е моя, Едмон, и ако има да отмъщавате някому, то е на мене, задето не издържах вашето отсъствие и самотата.

— А защо отсъствувах аз? — извика Монте Кристо. — Защо останахте сама?

— Защото ви арестуваха, Едмон, защото ви затвориха.

— Защо ме арестуваха и затвориха?

— Не зная — отвърна Мерседес.

— Да, госпожо, не знаете. Така поне се надявам и аз. Добре, ще ви кажа защо. Бях арестуван и затворен, защото в навечерието на деня, когато трябваше да се оженя за вас, един човек, именуван Данглар, бе написал в беседката на една кръчма ей това писмо, което рибарят Фернан се съгласи да занесе лично на пощата.

Монте Кристо отиде до едно бюро, извади от чекмеджето му някаква избеляла хартия, изписана с ръждиво мастило, и я поднесе пред очите на Мерседес.

Беше писмото на Данглар до кралския прокурор, което — след като бе платил двеста хиляди франка на господин дьо Бовил — граф дьо Монте Кристо, предрешен като пратеник на фирмата Томсън и Френч, получи от папката по делото на Едмон Дантес.

Мерседес прочете уплашено следните редове:

„Един привърженик на трона и на религията уведомява господина кралския прокурор, че именуемият Едмон Дантес, помощник-капитан на кораба «Фараон», пристигнал тази сутрин от Смирна, след като е спрял в Неапол и Порто Ферайо, е получил от Мюра писмо за узурпатора, а от узурпатора — писмо до бонапартисткия комитет в Париж.

Ще се уверите в неговото престъпление, като го арестувате, защото ще намерите това писмо или у него, или у баща му, или в каютата му на борда на «Фараон».“

— Господи! — промълви тя, като прокара ръка по челото си, овлажняло от пот. — И това писмо…

— Го купих за двеста хиляди франка, госпожо — отвърна Монте Кристо, — но намирам, че е евтино, щом ми позволява да се оправдая днес пред вас.

— А последиците му?

— Знаете ги: арестуваха ме. Но това, което не знаете, е колко трая това арестуване. Това, което не знаете, е, че живях четиринадесет години на четвърт миля от вас, в една килия на крепостта Иф. Това, което не знаете, е, че всеки ден през тия четиринадесет години аз подновявах обета си да отмъстя, който си дадох още първия ден, макар да не знаех, че сте се омъжили за Фернан издайника, нито че баща ми е умрял, и то от глад!

— Справедливи боже! — извика залитащата Мерседес.

— Но виждате какво научих, когато излязох след четиринадесет години от затвора; и в живата Мерседес и мъртвия си баща се заклех да отмъстя на Фернан. И… отмъстих.

— Сигурен ли сте, че всичко това е било сторено именно от този нещастник Фернан?

— Безусловно сигурен, госпожо; той е постъпил точно така, както ви казах. Впрочем то не е много по-отвратително от факта, че, приел френско гражданство, се е продал на англичаните, а испанец по рождение, се е сражавал против испанците, и на служба у Али, го е предал и убил. При наличността на подобни постъпки какво представлява писмото, което току-що прочетохте? Една благовъзпитана шега, която — признавам и разбирам това! — жената на този човек е длъжна да прости; но влюбеният, който е щял да се ожени за нея, няма да прости. Французите не отмъстиха на предателя, испанците не разстреляха изменника, убитият Али не можа да отплати от гроба си, но аз излязох по божия милост от своя гроб и съм длъжен пред бога да отмъстя; затова ме е изпратил той. И дойдох.

Нещастната жена закри лице с ръцете си, нозете й се прегънаха, тя падна на колене.

— Простете, Едмон — прошепна. — Простете заради мен, заради жената, която все още ви обича!

Достойнството на съпругата спря порива на влюбената и на майката. Челото й почти докосна килима.

Графът изтича и я вдигна.

Когато седна в креслото, тя можа да види през сълзите си мъжественото лице на Монте Кристо, на което страданието и омразата налагаха все още заплашителен израз.

— Да не смажа тази прокълната пасмина! — промълви той. — Да не се покоря богу, който ме подбужда да я накажа! Не мога, госпожо, не мога!

— Едмон — започна пак нещастната майка, решена да опита всички средства, — защо не ме наричате Мерседес, щом аз ви наричам Едмон?

— Мерседес! — повтори Монте Кристо. — Мерседес! Да, имате право, все още произнасям с радост това име и за пръв път от много, много отдавна, то прозвучава от моите устни. Да, Мерседес, аз съм изричал името ви с тихи въздишки, със страдалчески стонове, с отчаян хрип; изричал съм го, премръзнал върху сламата в моята килия, изричал съм го, когато съм се търкалял в непоносимата жега по плочите на затвора. Трябва да отмъстя, Мерседес, защото четиринадесет години страдах, четиринадесет години плаках и проклинах, а сега трябва да отмъстя!

Треперещ да не отстъпи пред молбите на жената, която така неизменно бе обичал, графът призоваваше спомените, за да подкрепят омразата му.

— Отмъстете, Едмон! — извика нещастната майка. — Отмъстете на виновниците! Отмъстете нему, отмъстете на мене, не отмъщавайте на сина ми!

— В светото писание се казва — отвърна Монте Кристо — „Греховете на бащите ще паднат върху децата им до трето и четвърто поколение“. Щом бог е заповядал така на своя пророк, защо трябва аз да бъда по-добър, от него?

— Защото на бога принадлежи времето и вечността, две неща, които човек не притежава.

Монте Кристо въздъхна с въздишка, прилична по-скоро на рев, и сграбчи с две ръце своята гъста коса.

— Едмон — продължи Мерседес, протегнала ръце към графа, — всякога съм боготворила името ви и съм почитала спомена за вас. Не ме карайте, приятелю мой, да видя помрачен благородния и чист образ, отразяван непрекъснато в огледалото на моето сърце. Ако знаехте, Едмон, всички молитви, които отправях за вас към бога, докато се надявах, че сте жив, и след като реших, че сте умрял! Смятах, че сте погребан в двора на някоя мрачна крепост затвор, или че са ви хвърлили в пропаст, гдето тъмничарите захвърлят умрелите затворници; и ви оплаквах! Какво друго можех да сторя за вас, Едмон, освен да се моля и да плача? Изслушайте ме: Цели десет години сънувах всяка нощ все едно и също. Казаха ми, че сте се опитали да избягате, сменили сте се с друг затворник, скрили сте се под савана на мъртвец и този жив труп бил хвърлен от върха на кулата в Иф; и писъците ви, когато сте се пребили върху скалите, издали истината на гробарите палачи. Кълна ви се, Едмон, в живота на сина си, за когото дойдох да ви моля, цели десет години сънувах всяка нощ мъже, вдигнали нещо безформено и незнайно от върха на някаква скала, цели десет години чувах всяка нощ ужасния писък, от който се събуждах разтреперана и смразена. И аз, Едмон — повярвайте ми, колкото и да съм виновна, — и аз много страдах!

— Усетили ли сте, че баща ви умира далеко от вас? — извика Монте Кристо, като заби ръце в косата си. — Видели ли сте жената, която обичате, да подава ръка на съперника ви, докато вие хъркате в бездната?…

— Не — прекъсна го Мерседес, — но видях човека, когото обичах, готов да убие сина ми!

Мерседес изрече тия думи с такава дълбока мъка, с такъв отчаян глас, че ридания задушиха гърлото на графа. Лъвът бе укротен, отмъстителят бе победен.

— Какво желаете? — каза той. — Синът ви да остане жив? Добре, ще остане!

Мерседес извика и от клепките на Монте Кристо капнаха две сълзи, които изчезнаха веднага, сякаш бог бе пратил някой ангел да ги прибере, защото в очите на всевишния те бяха много по-скъпоценни от всички бисери на Гузарат и Офир[226].

— О! — извика Мерседес, като сграбчи ръката на графа и я поднесе до устните си. — Благодаря, Едмон, благодаря! Ето те такъв, какъвто винаги съм те виждала в мечтите си, какъвто винаги съм те обичала. Сега вече мога да ти кажа това.

— Още повече, защото на нещастния Едмон не остава много време да бъде обичан от вас. Мъртвецът ще се прибере в гроба си, призракът ще изчезне в нощта.

— Какво означава това, Едмон?

— Щом заповядвате, Мерседес, трябва да умра.

— Да умрете ли? Кой е казал такова нещо? Откъде тази мисъл?

— Не можете да допуснете, че след подобно публично оскърбление пред цяла зала, в присъствието на вашите приятели и на приятелите на вашия син, предизвикан от едно момче, което ще се хвали с прошката ми като с лична победа, не можете да предположите, повтарям, че ще пожелая и за миг дори да живея. След вас, Мерседес, аз обичам най-много себе си, тоест своето достойнство, силата си, която ме издига над другите хора; тази сила е всъщност животът ми. Вие я разбихте с една дума. И аз ще умра.

— Но този дуел няма да се състои, Едмон, щом прощавате.

— Ще се състои, госпожо — отвърна тържествено Монте Кристо, — само че вместо от кръвта на сина ви земята ще се ороси от моята.

Мерседес изписка и се втурна към Монте Кристо, но изведнъж се спря.

— Едмон — каза тя, — щом сте останали жив, щом ви видях отново, значи бог съществува и на него аз се уповавам от все сърце. Очаквам неговата намеса и вярвам на вашата дума. Казахте, че синът ми ще остане жив, ще остане, нали?

— Да, госпожо, ще остане — каза Монте Кристо, изненадан, че без никакво друго възклицание и изненада Мерседес прие героичната му жертва.

Тя му подаде ръка.

— Едмон — добави просълзена, без да отделя поглед от него, — колко прекрасна, колко велика, колко непостижима е постъпката ви да съжалите една нещастна жена, дошла при вас, когато нищо не й даваше основание да се надява! Уви! Страданията ме състариха повече от годините и аз не мога да припомня на моя Едмон дори с усмивка или поглед оная Мерседес, която някога той съзерцаваше с часове! Вярвайте ми, Едмон, казах ви, че и аз много страдах, повтарям ви, непоносимо тежко е да видите, че животът ви отминава, без да можете да си припомните нито една радост, без да сте запазили нито една надежда; но това доказва, че не всичко е свършено още. Не! Не всичко е свършено още, разбирам го по това, което се таи в сърцето ми. Повтарям ви, Едмон, прекрасна, велика, непостижима е постъпката ви да простите, както току-що постъпихте!

— Така говорите, Мерседес, сега, но какво бихте казали, ако знаехте целия размер на жертвата ми? Предположете, че всевишният, след като е създал света и осветил хаоса, би се спрял на една трета от творението, за да спести на някой ангел сълзите, които нашите престъпления биха изтръгнали един ден от безсмъртните му очи, предположете, че след като е изготвил, завършил и осветил всичко, тъкмо когато е трябвало вече да се възхити на делото си, бог би угасил слънцето и би ритнал света във вечната нощ: само тогава бихте си представили — или не! пак не бихте могли да си представите — какво губя, като жертвувам живота си тъкмо сега.

Мерседес погледна графа с изражение, в което имаше едновременно изненада, възхищение и признателност.

Монте Кристо подпря чело на пламтящите си длани, сякаш то не можеше вече да издържи само напора на мислите му.

— Едмон — каза Мерседес, — само една дума още.

Графът се усмихна горчиво.

— Едмон — продължи тя, — ще видите, че макар челото ми да е пребледняло, очите ми да са угаснали, красотата ми да е изчезнала, макар Мерседес да не е вече същата на лице, сърцето й е все същото!… Сбогом, Едмон, няма какво повече да искам от небето!… Видях ви отново, все така благороден и велик, както някога. Сбогом, Едмон… Сбогом и благодаря!

Но графът не отговори.

Мерседес отвори вратата на кабинета и изчезна, преди той да се опомни от дълбоката, мъчителна замечтаност, в която бе потънал, откакто разбра, че няма да може да си отмъсти.

Часовникът на Инвалидите удари един, когато екипажът, отвеждащ госпожа дьо Морсер, изтрополи по паважа на Шанз Елизе и накара граф дьо Монте Кристо да вдигне глава.

„Безумец бях — каза си той, — че в деня, когато реших да отмъстя, не си изтръгнах сърцето!“

Дата добавления: 2015-10-13