CXVII. Пети октомври

Беше почти шест часът вечерта; опалова светлина, в която прелестно есенно слънце вливаше златните си лъчи, се спускаше от небето върху синеещото се море.

Дневната топлина гаснеше постепенно, усещаше се вече лекият ветрец, напомнящ диханието на природата след жарка обедна почивка, прелестен лъх, който разхлажда средиземноморските брегове и разнася от бряг на бряг уханието на дърветата, примесено с острия мирис на морето.

По това огромно езеро, което се простира от Гибралтар до Дарданелите и от Тунис до Венеция, лека яхта с чисти, елегантни очертания се плъзгаше в ранната вечерна дрезгавина. Движеше се като лебед, който се плъзга по водата с разтворени към вятъра крила. Носеше се, едновременно бърза и красива, оставяйки зад себе си искряща бразда.

Слънцето, с чиито последни лъчи се сбогувахме, изчезваше постепенно зад кръгозора на запад; и за да потвърди сякаш прелестните блянове на митологията, непокорният му плам се подаваше по върховете на талазите, да покаже, че огненото божество току-що се е скрило в обятията на Амфитрита, която напразно се стреми да скрие своя любим в гънките на лазурната си мантия.

Яхтата се отдалечаваше бързо, макар че вятърът изглеждаше недостатъчен да развее дори къдриците на някоя девойка.

Застанал на носа, висок мъж със загоряло лице и разширени зеници гледаше как сушата се приближава като тъмна конусообразна грамада, изникнала от вълните във формата на огромна каталанска шапка.

— Това ли е Монте Кристо? — запита глухо и безкрайно тъжно пътникът, на чието разположение яхтата изглеждаше временно предоставена.

— Да, ваше превъзходителство — отвърна капитанът. — Пристигаме.

— Пристигаме! — повтори с неизразима тъга пътникът. После добави съвсем тихо: — Да, там ще е пристанището.

И потъна отново в мислите си, изразявани само с усмивка, по-тъжна от сълзи.

След няколко минути зърнаха на сушата пламък, който веднага угасна, после се чу гърмеж.

— Това беше сигналът от сушата, ваше превъзходителство — обади се капитанът. — Желаете ли сам да отговорите?

— Какъв сигнал? — попита пътникът.

Капитанът протегна ръка към острова, по чиито склонове се извисяваше самотно белезникаво кълбо дим, което се разкъсваше и разширяваше.

— О, да — отвърна пътникът, сякаш се пробуждаше от унес. — Дайте.

Капитанът му подаде напълнена карабина, пътникът я взе, вдигна я полека и даде изстрел във въздуха.

След десет минути зарифиха ветрилата и хвърлиха котва на петстотин крачки от малко пристанище.

Лодката беше вече в морето с четирима гребци и кормчията; пътникът влезе, но вместо да седне на кърмата, постлана за него със син килим, остана прав, със скръстени ръце.

Гребците чакаха с полувдигнати весла, като птици, които сушат крилата си.

— Карайте! — каза пътникът.

Осемте весла плеснаха едновременно в морето, без да вдигнат пръски, и лодката се понесе бързо от общия им тласък.

Само след миг се озоваха в заливче, образувано от естествен завой; лодката спря върху плаж със ситен пясък.

— Седнете върху раменете на двама от нашите хора, ваше превъзходителство — каза кормчията, — те ще ви отнесат на сушата.

Младежът махна разсеяно с ръка на това предложение, излезе от лодката и нагази до пояс във водата.

— Не правите добре, ваше превъзходителство — промълви кормчията, — и ще ни навлечете мъмрене от страна на господаря.

Младежът продължи към брега подир двама моряци, които избираха най-добрия път.

След тридесетина крачки стигнаха брега; момъкът изтръска нозе на сушата и загледа къде ли е пътеката, която ще му покажат, защото беше вече съвсем тъмно.

Когато обръщаше глава, една ръка се сложи на рамото му и един глас го накара да трепне.

— Добър ден, Максимилиан — каза гласът, — точен сте, благодаря.

— Вие ли сте, графе! — извика младежът с трепване, което приличаше на радост, и стисна с две ръце десницата на Монте Кристо.

— Да, както виждате, и аз съм точен като вас, но вие сте съвсем измокрен, драги приятелю: трябва да се преоблечете, както би казала Калипсо на Телемах[280]. Елате, тук има приготвено за вас жилище, гдето ще забравите умората и студа.

Монте Кристо забеляза, че Морел се обръща, и почака.

Момъкът бе забелязал наистина с изненада, че придружаващите го не бяха продумали и си бяха отишли, без да им е платил. Чу дори плясъка от веслата на лодката, която се връщаше към малката яхта.

— А, да! — каза графът. — Моряците ли търсите?

— Разбира се, не им платих, а вече са си отишли.

— Не се грижете за това, Максимилиан — отвърна със смях Монте Кристо. — Аз имам спогодба с флотата достъпът на моя остров да се освобождава от всякакви товарни и пътнически такси. Неин абонат съм, както се казва в цивилизованите страни.

Морел погледна учудено графа.

— Графе — каза той, — не сте вече такъв, какъвто бяхте в Париж.

— В какво отношение?

— Тук се смеете.

Челото на Монте Кристо се помрачи изведнъж.

— Имате право да ме накарате да се опомня, Максимилиан — отвърна той, — да ви видя отново е истинско щастие за мене и аз забравих, че всяко щастие е мимолетно.

— О, не, графе! — извика Морел, като взе отново двете ръце на приятеля си. — Напротив, смейте се, бъдете щастлив, докажете ми с безразличието си, че животът е тежък само за тия, които страдат. Да, приятелю, вие сте милостив, добър, благороден и се преструвате на весел само за да ме насърчите.

— Мамите се, Морел — отвърна Монте Кристо, — аз бях наистина щастлив.

— Тогава значи сте ме забравили, толкова по-добре!

— Как съм ви забравил?

— Да, защото вие знаете, приятелю, че и аз ви казвам, както влизащ в цирка гладиатор приветствува божествения император: „Поклон от този, който ще умре“.

— Не сте ли се утешили? — запита със странен поглед Монте Кристо.

— О! — промълви Морел, преизпълнен от горчивина. — Нима наистина допускахте, че мога да се утеша?

— Слушайте, Максимилиан — каза графът. — Чувате ме, нали? Вие не ме смятате за простак, за дърдорко, който дрънка празни и безсмислени приказки. Когато ви питам дали сте се утешили, аз ви говоря като мъж, за когото човешкото сърце няма тайни. Е добре, Морел, да надникнем заедно в глъбините на вашето. Все същото бурно и мъчително нетърпение ли ви кара да подскачате, както подскача лъв, ужилен от комар? Все същият раздиращ копнеж ли, който се утолява само в гроба? Все същата идеализирана жал ли, която тласка живия към мъртвеца? Или е само унинието на изчерпаната смелост, досадата, която потиска напиращия лъч от надежда? Избледнелият спомен, който води след себе си и безсилието да заплачем? Ако е така, скъпи приятелю, ако не можете вече да плачете, ако смятате претръпналото си сърце за мъртво, ако единствената ви опора е в бога, ако погледът ви търси само небето, нека изоставим, Максимилиан, думите, недостатъчни да поберат смисъла, който нашата душа им дава. Вие сте се утешили, Максимилиан, не се оплаквайте.

— Графе — отвърна Морел със своя едновременно твърд и кротък глас, — послушайте ме, както се изслушва човек, който говори с пръст към земята и с очи към небето: аз дойдох при вас, за да умра в обятията на приятел. Има, разбира се, и други хора, които обичам; обичам сестра си Жули, зетя си Еманюел; но аз имам нужда да ме приемат силни обятия, да ми се усмихне някой в последния ми час; сестра ми би се разплакала и припаднала; би трябвало да гледам страданията й, а достатъчно съм страдал досега, Еманюел би ми изтръгнал оръжието из ръцете и би събрал цялата къща с виковете си. Вие, графе, който ми дадохте честната си дума, вие, който сте нещо повече от човек и бих ви нарекъл божество, ако не бяхте смъртен, ще ме отведете безшумно и мило, нали, до дверите на смъртта?

— Приятелю — каза графът, — все още се съмнявам: дотолкова ли ви липсват сили, та изпитвате някаква гордост да излагате на показ мъката си?

— Не — каза Морел и подаде ръка на графа, — ето, виждате ли, аз съм съвършено спокоен. Сърцето ми не тупти нито по-бързо, нито по-бавно от друг път. Само усещам, че съм в края на пътя и не ще отида по-нататък. Казахте ми да чакам и да се надявам; знаете ли какво постигнахте, нещастни мъдрецо? Чаках един месец, с други думи, страдах един месец. Надявах се! — човекът е нещастно, жалко същество! Надявах се — на какво? Сам не зная: на нещо незнайно, нелепо, немислимо! На някакво чудо… Но какво? Само господ би могъл да каже, защото той е придал към ума ни безумието, наречено надежда. Да, чаках, да, надявах се, графе, а през тоя четвърт час, откакто разговаряме, вие сто пъти ми разбихте и разкъсахте сърцето, без да подозирате, защото всяка ваша дума ми доказваше, че за мене няма никаква надежда. Да, графе, колко приятен и сладостен ще бъде за мене покоят в смъртта!

Морел изрече последните думи с изблик на сила, която накара графа да изтръпне.

— Приятелю — продължи Морел, като видя, че графът мълчи, — определихте пети октомври като краен срок за отлагането, което поискахте от мене… Днес, приятелю, сме пети октомври…

Морел извади часовника си.

— Сега е девет часът — остават ми още три часа живот.

— Така да бъде — отвърна Монте Кристо. — Елате.

Морел тръгна несъзнателно подир графа и дори не забеляза кога са влезли в пещерата.

Усети килим под нозете си, една врата се отвори, почувствува лъх на парфюми, ярка светлина заслепи очите му.

Той се спря, като се колебаеше дали да продължи; страхуваше се от силните наслади, които го обкръжаваха.

Монте Кристо го дръпна полека.

— Не е ли редно — каза той да използуваме последните си три часа като древните римляни, осъждани от своя император и наследник Нерон, които сядали на украсена с цветя трапеза и вдъхвали смъртта заедно с уханието на хелиотропи и рози?

Морел се усмихна.

— Както желаете — отвърна той, — смъртта си е винаги смърт, тоест забрава, покой, отсъствие на живот, а следователно и на страдание.

Той седна, Монте Кристо се настани срещу него.

Бяха в чудесната, вече описана от нас трапезария, гдето мраморни статуи крепяха на главите си кошници, винаги пълни с плодове и цветя.

Морел гледаше разсеяно и навярно не виждаше нищо.

— Да поговорим като мъже — промълви той и загледа втренчено графа.

— Кажете — отвърна Монте Кристо.

— Графе — започна Морел, — вие сте сбор от всички човешки познания и ми се струвате същество, слязло от по-напреднал и по-учен свят от нашия.

— В това има нещо вярно, Морел — каза графът с една от ония тъжни усмивки, които го правеха така красив, — слязъл съм от планета, която се нарича страдание.

— Вярвам всичко, което ми казвате, графе, без да се опитвам да проникна в смисъла му; доказателството е това, че ми казахте да живея и аз живях; казахте ми да се надявам и аз почти се надявах. Затова ще се осмеля да ви запитам, сякаш сте умирали вече: мъчно ли се умира, графе?

Монте Кристо го гледаше с неизразима нежност.

— Да — отвърна той, — да, разбира се, ако разкъсате грубо тленната обвивка, която така упорито желае да живее. Ако накарате плътта си да изпищи под невидимите зъбци на кама; ако пробиете с един неразумен и винаги готов да се залута куршум мозъка си, който боли от най-малък удар, ще страдате, то се знае, и ще се разделите отвратително с живота, който в отчаяните предсмъртни мъки ще ви се стори много по-добър от така скъпо платения покой.

— Да, разбирам — каза Морел, — и в смъртта, като в живота, има тайни страдания и наслади; важното е човек да ги знае.

— Точно така, Максимилиан, вие изрекохте една велика мисъл. Според това, дали сме се погрижили да се наредим добре или зле с нея, смъртта е или приятелка, която ще ни приспи като бавачка, или неприятелка, която ще ни изтръгне насила душата. Някой ден, след още едно хилядолетие, когато хората овладеят всички разрушителни сили на природата и ги използуват за благоденствието на човечеството; когато човек ще узнае, както казахме преди малко, тайните на смъртта, тя ще стане приятна и сладостна като сън в обятията на любима жена.

— И ако вие пожелаете да умрете, графе, ще съумеете ли да умрете така?

— Да.

Морел му протегна ръка.

— Сега разбирам — каза той — защо ми определихте да се видим тук, в този пустинен остров насред океана, в този подземен дворец-гробница, на която би завидял и някой фараон: защото ме обичате, нали, графе? Обичате ме достатъчно, за да ме дарите с такава смърт, за каквато ми говорихте преди малко, смърт без страдание, която ще ми позволи да угасна, като нашепвам името на Валантин и ви стискам ръка?

— Да, правилно отгатнахте, Морел — отвърна просто графът, — такова е намерението ми.

— Благодаря ви, мисълта, че утре няма да страдам, е много приятна за нещастното ми сърце.

— Не съжалявате ли за нищо? — запита Монте Кристо.

— Не — отвърна Морел.

— Нито дори за мене? — запита графът с дълбоко вълнение.

Морел се спря, ясният му поглед се помрачи внезапно, после засия с необичаен блясък; едра сълза се търкулна от окото му и остави сребърна бразда по бузата.

— Какво? — извика графът. — Все още има да съжалявате за нещо на земята и искате да умрете?

— О, моля ви се — извика сломено Морел. — Нито дума повече, графе, не удължавайте мъчението ми!

Графът помисли, че Морел слабее.

Тази минутна мисъл възкреси в него ужасното съмнение, което бе сломил вече веднъж в крепостта Иф.

„Заел съм се — каза си той — да върна този човек към щастие; смятам това възвръщане като тежест, сложена на везните срещу блюдото, гдето нахвърлях злото. Но ако аз съм се лъгал, ако този човек не е бил толкова нещастен, та да заслужава щастие, какво ще стане с мене? Нали аз мога да забравя злото само ако си припомням добрите дела!“

— Слушайте, Морел — каза той, — виждам, че мъката ви е безмерна, но вие вярвате все пак в бога и не искате да загубите спасението на душата си.

Морел се усмихна тъжно.

— Графе — отвърна той, — вие знаете, че не поетизирам напразно; но кълна ви се, душата ми не е вече моя.

— Слушайте, Морел — повтори Монте Кристо, — вие знаете, че нямам никакви роднини на света. Свикнал съм да ви смятам за свой син; а за да спася живота на сина си, бих пожертвувал своя живот, следователно с още по-голяма готовност и богатството си.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, Морел, че вие желаете да напуснете живота, защото не познавате всички радости, които той предлага при едно голямо богатство. Аз имам почти сто милиона, Морел, давам ви ги. С такова състояние можете да постигнете всичко, каквото пожелаете. Честолюбив ли сте? Всички пътища са открити пред вас. Разтърсете света, променете облика му, занимавайте се с безумни дела, станете престъпник, ако трябва, но живейте!

— Графе, вие ми дадохте честната си дума — отвърна студено Морел, — освен това — добави той, като извади часовника си — вече е единадесет и половина.

— Мислите ли, Морел? Пред очите ми, в моя дом?

— Оставете ме да си тръгна тогава — каза Максимилиан с помрачено лице, — иначе ще помисля, че ме обичате не заради самия мене, а за себе си.

И стана.

— Добре — отвърна Монте Кристо, чието лице просветна при тия думи, — така пожелахте, Морел, и останахте непреклонен; да, вие сте наистина дълбоко нещастен и както казахте, само чудо би могло да ви излекува, седнете и почакайте.

Морел се подчини, Монте Кристо стана и отиде да вземе от грижливо заключен шкаф, чийто ключ носеше на златна верижка, една великолепно гравирана и изваяна сребърна кутия, чиито ъгли представляваха четири извити фигури, напомнящи отчаяно устремени кариатиди; четири женски фигури, символизиращи литнали към небето ангели.

Остави кутията на масата.

Отвори я, извади от нея друга златна кутийка, чийто капак се отваряше с натискане на скрита пружина.

Тази кутийка съдържаше мазно полутечно вещество с неопределим цвят — поради отражението на златото, сапфирите, рубините и изумрудите, които я украсяваха.

Непрестанно преливане на лазурносиньо, пурпур и злато.

Графът гребна мъничко от веществото с лъжичка от позлатено сребро, подаде я на Морел и втренчи продължително поглед в него.

Едва сега пролича, че веществото е зеленикаво.

— Ето какво ми поискахте — каза той. — Ето какво ви обещах.

— Докато съм още жив — каза момъкът, като взе лъжичката от Монте Кристо, — ви благодаря от сърце.

Графът взе втора лъжичка и я потопи в златната кутийка.

— Какво правите, приятелю? — запита Морел и му задържа ръката.

— Нека бог ми прости, Морел — каза графът, — но наистина ми се струва, че животът ми е дотегнал така, както и на вас, и тъй като ми се представя случай…

— Спрете! — извика младежът. — Вие обичате, обичат ви, вярвате в надеждата… Не постъпвайте така, както ще постъпя аз; бихте извършили престъпление. Сбогом, благородни и великодушни приятелю, ще разкажа на Валантин всичко, което направихте за мене.

И бавно, без колебание, само като стисна леко с лявата си ръка десницата на графа, Морел глътна или, по-точно, започна да вкусва с наслада тайнственото вещество, което Монте Кристо му бе дал.

И двамата замълчаха. Мълчаливият внимателен Али донесе тютюн и наргилета, поднесе кафето и изчезна.

Лампите избледняха постепенно в ръцете на мраморните статуи, а уханието на вазите с благовонни се стори не така остро на Морел.

Седнал срещу него, Монте Кристо го наблюдаваше от тъмния си ъгъл, гдето блестяха само неговите очи.

Безгранична мъка обзе младежа, той усещаше, че наргилето се изплъзва от ръцете му; предметите губеха неусетно очертанията и цвета си; на потъмнелия му поглед се струваше, че в стените се отварят някакви врати и завеси.

— Усещам, че умирам, приятелю — каза той, — благодаря.

Направи последно усилие да протегне ръка, но тя се отпусна без сила край него.

Стори му се, че Монте Кристо се усмихва не със своята особена, плашеща усмивка, през която бе надзърнал неведнъж в тайните на тази непроницаема душа, а с благосклонното състрадание на баща към неразумно дете.

В същото време графът израстваше пред погледа му, почти удвоената снага се очертаваше върху червените тапети, черните коси бяха отметнати назад, той стоеше прав и горд като ония ангели, с които плашат грешниците в деня на страшния съд.

Сломен и победен, Морел се отпусна в креслото си; приятен унес проникна по всичките му жили. Нови мисли населиха сякаш челото му, както нови картини се подреждат в калейдоскоп.

Легнал, изтощен, задъхан, Морел не чувствуваше вече нищо друго освен този сън: струваше му се, че навлиза с разгънати ветрила в неясното бълнуване, предхождащо другия незнаен сън, наричан смърт.

Опита се още веднъж да протегне ръка на графа, но този път тя дори не мръдна! Поиска да изрече едно последно сбогом — езикът му се обърна тежко в гърлото като камък, който затваря гроб.

Очите, изпълнени с тъжен копнеж, се затвориха неволно, но зад спуснатите клепки се мяркаше някакъв образ и той го позна въпреки околния мрак.

Беше графът, който отваряше някаква врата.

Порой от светлина, която озаряваше съседната стая, или по-точно вълшебния дворец, нахлу внезапно в залата, гдето Морел се отдаваше на сладостни предсмъртни чувства.

Пред прага на другата стая, на ръба между двете, бе застанала жена с неземна красота.

Бледа, едва усмихната, тя напомняше ангела на състраданието, отстраняващ ангела на отмъщението.

„Небето ли се отваря вече пред мене? — помисли умиращият. — Този ангел прилича на другия, когото загубих.“

Монте Кристо посочи на младата жена дивана, гдето лежеше Морел.

Тя пристъпи към него усмихната, със скръстени ръце.

— Валантин! Валантин! — извика от глъбините на душата си той.

Но устните му не издадоха звук; изчерпал сякаш сетните си сили в това неизразено вълнение, той въздъхна и затвори очи.

Валантин изтича към него.

Устните на Морел мръднаха още веднъж.

— Призовава ви — каза графът, — този, комуто поверихте съдбата си и от когото смъртта искаше да ви раздели, ви призовава в своя дълбок сън! Аз бях за щастие край вас и победих смъртта! Отсега нататък, Валантин, не бива да се разделяте от него на тоя свят; защото този човек беше готов да се хвърли в гроба, за да ви намери. Без мене и двамата щяхте да сте мъртви; връщам ви един на друг, дано бог ми зачете тези два спасени живота!

Валантин сграбчи ръката на Монте Кристо и в изблик на неудържима радост я поднесе към своите устни.

— Благодарете ми — каза графът, — повторете ми и не се уморявайте да ми повтаряте, че съм ви дал щастие! Не знаете колко ми е необходимо да повярвам това!

— Да, разбира се, благодаря ви от все сърце — отвърна Валантин, — и ако се съмнявате в искреността на благодарностите ми, тогава запитайте Хаиде, моята любима сестра Хаиде, която ми помагаше да чакам търпеливо щастливия ден, изгрял днес за мене, като ми говореше постоянно за вас, откакто напуснахме Париж и Франция.

— Обичате ли Хаиде? — запита Монте Кристо с вълнение, което се опитваше напразно да прикрие.

— От все сърце.

— Добре тогава, Валантин — каза графът. — И аз ще ви поискам едно добро дело.

— Заслужих ли, господи, такова щастие?…

— Да, вие нарекохте Хаиде своя сестра; е добре, Валантин, нека тя ви бъде наистина сестра. Върнете на нея това, което смятате, че дължите на мене; закриляйте я с Морел, защото (гласът на графа едва не му измени и не замря), защото отсега нататък Хаиде ще бъде съвършено сама в света…

— Сама в света ли? — повтори един глас зад графа. — Защо?

Монте Кристо се обърна.

Хаиде бе застанала права, бледа, смразена и го гледаше, слисана от изненада.

— Защото утре, моето момиче, ти ще бъдеш свободна — отвърна графът, — ще заемеш отново в обществото мястото, което ти се пада, и аз не желая моята съдба да помрачава твоята. Възстановявам ти богатствата, княгиньо, и името на баща ти!

Хаиде пребледня, разтвори светлите си обятия като девица, която се обрича на бога, и прошепна с глас, задавен от сълзи:

— Нима ме изоставяш, господарю?

— Ти си млада, Хаиде, красива си: забрави ме, забрави името ми дори и бъди щастлива.

— Добре — каза Хаиде. — Заповедите ти ще бъдат изпълнени, господарю; ще забравя дори името ти и ще бъда щастлива.

И направи стъпка назад, за да си отиде.

— Боже мой! — извика Валантин, като продължаваше да крепи на рамото си натежнялата глава на Морел. — Не виждате ли колко е бледа, не разбирате ли колко страда?

Хаиде й каза със сърцераздирателен поглед:

— Защо искаш да ме разбере, сестро? Той ми е господар, аз съм му робиня; в правото си е да не вижда нищо.

Графът потрепера от звука на тоя глас, който пробуди най-потайните струни на сърцето му; погледът му срещна очите на девойката и не можа да издържи блясъка им.

— Господи! — каза Монте Кристо. — Нима това, което подозирах, може да бъде вярно? Нима бихте се радвали, Хаиде, ако не ме напуснете?

— Аз съм млада — отвърна тихо тя, — обичам живота, който ти направи толкова приятен за мене, и бих съжалявала, ако трябва да умра.

— Искаш да кажеш, че ако те оставя, Хаиде…

— Да, господарю, ще умра!

— Нима ме обичаш?

— Чуваш ли, Валантин? Пита ме дали го обичам! Кажи му, Валантин, дали обичаш Максимилиан!

Графът усети, че гърдите и сърцето му се разтварят; той отвори обятия, където Хаиде се хвърли с вик.

— Да! — каза тя. — Обичам те, както се обича баща, брат, съпруг! Както се обича живота и бога, защото ти си за мене най-прекрасният, най-добрият, най-великият човек!

— Да бъде тогава според волята ти, скъпи ми ангеле! — отвърна графът. — Господ, който ме подбуди да се боря с враговете си и ми даде сили да ги победя, не желае, както виждам, да ми наложи покаяние подир победата; аз исках да се накажа, но той желае да ми прости. Обичай ме, Хаиде! Кой знае? Твоята любов ще ме накара може би да забравя, каквото трябва да забравя.

— Какво говориш, господарю? — запита девойката.

— Казвам, Хаиде, че една твоя дума ме просветли повече от двадесет години бавни размишления; само ти си ми останала на света, Хаиде, само ти ме свързваш с живота, чрез тебе мога да страдам, чрез тебе мога да бъда щастлив.

— Чуваш ли го, Валантин? — извика Хаиде. — Само чрез мене можел да страда! Чрез мене, която-бих дала живота си за него!

Графът се замисли за миг.

— Прозрях ли истината, господи? — попита той. — Все едно награда ли е или наказание — приемам тази съдба. Ела, Хаиде…

Прегърна девойката през кръста, стисна ръката на Валантин и изчезна.

Задъхана, безмълвна, с втренчен поглед, Валантин стоя почти цял час до Морел. Най-после усети, че сърцето му тупти, неуловимо дихание полуотвори устните му и леко потръпва не — признак за възвръщането на живота — пропълзя по снагата на младежа.

Очите му най-после се отвориха, отначало втренчени и почти обезумели; след това се възвърна и зрението, истинско и ясно, със зрението и чувството, с чувството — скръбта.

— О! — извика отчаяно той. — Още съм жив! Графът ме измами!

Протегна ръка към масата и сграбчи един нож.

— Приятелю — прошепна с очарователна усмивка Валантин, — събуди се и погледни към мене.

Морел изпищя и бълнуващ, недоверчив, заслепен сякаш от неземно видение, падна на колене.

На другия ден при първите утринни зари Морел и Валантин се разхождаха подръка по брега. Валантин му разправяше как Монте Кристо се бе явил в стаята й, как й бе разкрил всичко, как й бе дал възможност да разбере престъплението и как най-после я бе спасил по чудо от смъртта, след като бе накарал все пак всички да повярват, че е мъртва.

Намерили бяха вратата на пещерата отворена и бяха излезли; в утринния лазур избледняваха последните звезди.

В тоя миг Морел забеляза в сянката на скалите един човек, който очакваше знак, за да се приближи, и го посочи на Валантин.

— О, това е Джакопо — каза тя. — Капитанът на яхтата.

И го повика с ръка да дойде при тях.

— Има да ни кажете нещо ли? — запита Морел.

— Трябва да ви предам това писмо от страна на графа.

— На графа ли? — промълвиха едновременно и двамата.

— Да, четете.

Морел отвори писмото и зачете:

„Скъпи Максимилиан,

Една лодка е на котва за вас. Джакопо ще ви отведе в Ливорно, гдето господин Ноартие чака внучката си, за да я благослови, преди да я поведете към олтара. Всичко, което се намира в пещерата, приятелю, къщата ми на Шанз Елизе и малкият замък в Трепор са сватбеният подарък на Едмон Дантес за сина на господаря му Морел. Госпожица дьо Вилфор ще бъде така добра да приеме половината от този дар, защото я моля да раздаде на парижките бедни цялото богатство, което й се пада от полуделия й баща и от брат й, починал през септември заедно с втората й майка.

Кажете на ангела, който ще бди за живота ви, Морел, да се моли понякога за човека, който се помисли за миг — като Сатаната — равен на бога, но разбра с истинско християнско смирение, че само бог е върховното могъщество и безгранична мъдрост. Тези молитви ще смекчат може би угризенията, които той отнася в своето сърце.

А вам, Морел, ето тайната на поведението ми към вас: на този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, Максимилиан, за да разбере колко хубав е животът.

Затова живейте, бъдете щастливи, мои сърдечно любими деца, и не забравяйте, че до деня, когато господ ще удостои човека да му разкрие бъдещето, цялата човешка мъдрост ще се включва в тия две думи: Чакай и се надявай!

Вашият приятел

Едмон Дантес

Граф дьо Монте Кристо“

При четенето на това писмо, от което узна за полудяването на баща си и смъртта на брат си, събития, които й бяха неизвестни, Валантин пребледня, въздъхна дълбоко и затрогващи, макар и безгласни сълзи се стекоха по бузите й; скъпо бе заплатила тя своето щастие! Морел се огледа неспокойно.

— Графът наистина прекалява с щедростта си — каза той. — Валантин би се задоволила с моето скромно състояние. Къде е графът, драги? Заведете ни при него.

Джакопо посочи с ръка кръгозора.

— Какво искате да кажете? — попита Валантин. — Къде е графът? Къде е Хаиде?

— Погледнете — отвърна Джакопо.

Двамата млади втренчиха поглед в указаната от моряка посока и до тъмносинята черта на кръгозора, отделяща небето от Средиземно море, зърнаха бяло ветрило, голямо колкото крило на чайка.

— Отплавал! — извика Морел. — Отплавал! Сбогом, приятелю и татко!

— Заминала! — прошепна Валантин. — Сбогом, приятелко и сестро!

— Кой знае дали ще ги видим някога — промълви Морел и изтри сълзите си.

— Скъпи мой — отвърна Валантин, — нима графът не ни каза само преди миг, че цялата човешка мъдрост се включва в двете думи:

Чакай и се надявай! [281]

Дата добавления: 2015-10-13