CXIII. Миналото

Графът излезе съкрушен от този дом, гдето оставяше Мерседес, която навярно никога вече нямаше да види.

Дълбока промяна се бе извършила в душата на Монте Кристо след смъртта на малкия Едуар. Стигнал до върха на отмъщението си по бавното, криволичещо нанагорнище, което бе извървял, той зърна зад отвъдната страна на планината бездната на съмнението.

Нещо повече, току-що приключилият разговор с Мерседес бе пробудил толкова спомени в сърцето му, че трябваше да се бори и с тях.

Човек с твърдостта на графа не можеше да плува дълго в скръб, която крепи обикновените душици, като им придава привидна самобитност; възвишените души тя убива. Графът си каза, че щом е стигнал дотам, да се укорява, в пресмятанията му трябва да е била допусната грешка.

„Зле преценявам миналото — каза си Монте Кристо. — Невъзможно е да съм се измамил така.

Нима целта ми — продължи той — е била безумна? Нима от десет години съм вървял по погрешен път? Нима един час беше достатъчен да докаже на строителя, че делото на всичките му надежди е било, ако не невъзможно, то най-малкото едно кощунство?

Не искам да се поддам на тази мисъл, бих полудял от нея. Това, което липсва на днешните ми разсъждения, е точна преценка на миналото, защото го гледам от другия край на кръгозора. Колкото повече човек върви напред, толкова повече и миналото, като гледките, през които минаваме, се заличава от погледа ни. С мене става това, което става с хора, сънували, че са ранени: те виждат и усещат раната, но не си спомнят кога са я получили.

Е добре, ти, който се смяташе за възроден, за неповторимо своенравен богаташ, всемогъщ мечтател, непобедим милионер, обърни се отново за миг към злокобната гледка на нищетата и глада, мини отново по пътищата, из които съдбата те бе тласнала, където нещастието те бе отвело и отчаянието посрещнало; премного диаманти, злато и щастие блестят днес в огледалото, гдето Монте Кристо гледа Дантес; скрий диамантите, затъмни златото, заличи светлите лъчи; иди, богаташо, при бедняка; иди, ти, свободният, при затворника; ти, възкръсналият, при мъртвеца.“

С такива мисли вървеше той из същата оная улица, по която преди двадесет и четири години го водеше мълчаливата нощна стража; тези засмени, радостни къщи бяха в оная нощ тъмни, затворени, безгласни.

— А те са все пак същите — прошепна Монте Кристо, — само че тогава беше нощ, а сега е ден, слънцето ги озарява и им придава радостен вид.

Слезе до кея по улица Сен Лоран и тръгна към Ареста; от този край на пристанището го бяха отвели. Една лодка с платнен балдахин мина покрай него; Монте Кристо повика лодкаря, който се насочи веднага към брега с готовността на човек, надушил добра печалба.

Времето беше великолепно, пътуването — истински празник. Слънцето залязваше, огромно, огненочервено в пламтящите вълни; гладко като огледало, морето се набръчкваше само от подскачането на някоя риба, подгонена от враг, която изхвръкваше над водата, за да потърси спасение в друг мир; а накрай кръгозора, леки и бели като литнали чайки, се съзираха рибарски лодки, плаващи към Мартиг, и търговски кораби, натоварени за Корсика или Испания.

Въпреки прекрасното небе, въпреки лодките с красиви, леки очертания, въпреки златистото сияние, заляло пейзажа, графът, загърнат в своя плащ, си припомняше една подир друга всички подробности на ужасното пътешествие: неповторимата, самотна, изгаряща каталанска светлина, появата на крепостта Иф, която му подсказа къде го отвеждат, борбата със стражарите, когато се опита да се хвърли в морето, отчаянието, щом разбра, че е победен, студената цев на карабината, долепена до слепоочието му като ледена халка.

И постепенно, подобно на пресъхнал през лятото извор, който започва да струи капка по капка, когато есенните облаци се спуснат над земята, граф дьо Монте Кристо усети как в душата му започва да струи отново старата пресъхнала жлъч, заляла някога сърцето на Едмон Дантес.

Изчезнаха за него прекрасното небе, красивите лодки с леки очертания, жаркият слънчев светлик; небето се скри в траурно було и изникването на червения гигант, наричан крепостта Иф, го накара да изтръпне, сякаш бе зърнал внезапно призрака на смъртен враг.

Пристигнаха.

Графът се отдръпна инстинктивно в другия край на лодката. Лодкарят напразно му казваше с най-любезен глас:

— Пристигнахме, господине.

Монте Кристо си припомни, че на същото място, върху същата скала, го бяха повлекли стражарите, накарали го бяха да изкачи стълбите, като го мушеха в кръста с острието на щик.

Пътят се бе сторил тогава много дълъг на Дантес. На Монте Кристо се стори много кратък; с всеки удар на веслата заедно с пръските морска вода избликваха безброй спомени и мисли.

След Юлската революция в Иф нямаше вече никакви затворници, само в караулните помещения имаше охрана срещу контрабандисти; пред входа чакаше вратар, за да показва на любопитните посетители този паметник на ужаса, превърнат в забавна гледка.

И все пак, макар да знаеше тези подробности, когато мина през сводестата врата, когато слезе по тъмната стълба, когато влезе в затворническите килии, които пожела да види, челото му се смрази и пребледня и ледената пот обля дори сърцето.

Графът запита дали бе останал някой надзирател от времето на реставрацията. Всички бяха пенсионирани или минали на друга длъжност.

Вратарят, който го развеждаше, служеше тук от 1830 година.

Заведоха го в неговата килия.

Видя отново бледия светлик, който се процеждаше през тясното прозорче до тавана; видя мястото, гдето беше леглото, изнесено вече, а зад леглото, зазидан, но все още личащ поради по-новите камъни, отвора, направен от абат Фариа.

Монте Кристо усети, че нозете му се подкосяват; взе едно дървено триножниче и седна.

— Разправят ли се за тази крепост и други случки освен затварянето на Мирабо? — запита той. — Останало ли е някакво предание за тия зловещи килии, гдето едва ли може да се повярва, че са били затваряни живи хора?

— Да, господине — отвърна вратарят, — дори за тази същата килия надзирателят Антоан ми разказа едно предание.

Монте Кристо изтръпна. Този Антоан беше неговият надзирател. Почти бе забравил името и лицето му, но щом чу името, си го представи такъв, какъвто беше, с брадатото лице, тъмнокафявото палто и връзката ключове, чийто звън сякаш чу и сега.

Графът се обърна и му се стори, че го вижда в сянката на ходника, още по-тъмен поради пламъка на факлата в ръцете на вратаря.

— Желае ли господинът да му го разкажа? — запита той.

— Да — промълви Монте Кристо, — разказвайте.

И сложи ръка на гърдите си, за да потисне сърцебиенето пред уплахата, че ще чуе разказ за собствената си участ.

— Разказвайте — повтори той.

— В тази килия, както разправят — започна вратарят, — бил затворен много отдавна някакъв опасен мъж; още по-опасен бил той поради голямата си съобразителност. По същото време тук имало и друг затворник, който не бил лош човек, бил просто един луд свещеник.

— Аха, луд — повтори Монте Кристо, — а в какво се изразявала лудостта му?

— Предлагал милиони, ако го освободят.

Монте Кристо вдигна очи към небето, но не го видя, между него и небето имаше каменно було. И той си каза, че не по-малко плътно е било булото между съкровището на абат Фариа и очите на ония, на които го е предлагал.

— Можеха ли да се срещат затворниците? — запита Монте Кристо.

— О, не, господине, това е било изрично забранено; но тези двамата заобиколили забраната, като прокопали проход от едната килия до другата.

— Кой от двамата изкопал прохода?

— Младият, то се знае — отвърна вратарят, — младият бил много изобретателен и силен, а нещастният абат бил стар и слаб; освен това с неустойчивия си ум не би могъл да изпълни подобен замисъл.

„Слепци!…“ — помисли Монте Кристо.

— Както и да е — продължи вратарят, — младежът прокопал проход; с какво, не се знае, но го прокопал — доказателство е следата, която личи и до днес: ето, виждате ли я?

И той доближи факлата до стената.

— Да, наистина — промълви графът със задушаван от вълнение глас.

— Така двамата затворници започнали да се срещат. Колко време е траяло това приятелство, никой не знае. Един ден обаче старият затворник се разболял и умрял. Отгатнете какво направил младият? — каза вратарят и млъкна.

— Кажете.

— Занесъл умрелия в своето легло, обърнал го към стената, върнал се в празната килия, запушил отвора и се вмъкнал в чувала на мъртвеца. Виждали ли сте някога такова хрумване?

Монте Кристо затвори очи и усети как преживява отново всичко, което бе изпитал, когато грубото платно, пропито със студенината на мъртвеца, бе докоснало лицето му.

Надзирателят продължи:

— Ето какво е било намерението му: предполагал, че ще заровят мъртвеца в крепостта Иф, и като смятал, че за затворниците никой няма да купува ковчег, разчитал да отхвърли пръстта с плещите си; но за нещастие в крепостта съществувал обичай, който разстроил плановете му: не погребвали мъртъвците, а просто им връзвали едно гюлле на краката и ги хвърляли в морето; така направили и сега. Нашият човек бил хвърлен в морето от върха на площадката; на другия ден намерили истинския мъртвец в леглото му и отгатнали всичко; пък и гробарите казали нещо, което не били посмели да съобщят дотогава — когато хвърляли чувала, чули ужасен вик, заглушен веднага от водата, гдето тялото изчезнало.

Графът въздъхна тежко, със запотено чело и стиснато от мъка сърце.

„Не — прошепна той, — не! Съмнението ми се дължеше само на забрава; но тук сърцето отново се разтваря, жадно за мъст.“

— И никога ли вече не се е чуло нещо за затворника?

— Никога, абсолютно никога, нали разбирате, станало е едно от двете: или е паднал по гръб, или е паднал по очи; а като е паднал от петдесетина стъпки височина, е загинал моментално…

— Казахте, че му били завързали гюлле на краката: би трябвало да падне в такъв случай прав.

— Може да е паднал и прав — продължи вратарят, — тогава тежестта на гюллето го е повлякла на дъното, където е и останал, милият нещастник!

— Съжалявате ли го?

— Разбира се, макар че е отишъл, гдето му е било мястото.

— Какво искате да кажете?

— Разправяха, че този нещастник бил на времето си морски офицер, задържан като бонапартист.

„О, истина — промълви графът, — бог те е създал да можеш да изплуваш над вълни и пламъци. Споменът за нещастния моряк живее в сърцата на някои разказвачи; страшната му история се разправя край огнището и хората потръпват, когато чуят как е разцепил въздуха, преди да потъне в морските дълбочини.“

— Не се ли знае името му? — запита гласно графът.

— Ами! — отвърна вратарят. — Как ще се знае? Известен е бил само като номер 34.

„Вилфор, Вилфор! — промълви Монте Кристо. — Това сигурно си повтарял често, когато призракът ми е тревожил безсънните ти нощи.“

— Иска ли господинът да продължим разглеждането? — запита вратарят.

— Да, особено ако пожелаете да ми покажете стаята на горкия абат.

— А, на номер 27 ли?

— Да, на номер 27 — повтори Монте Кристо.

Стори му се да чува отново гласа на абат Фариа, когато го бе запитал за името му, а нещастникът бе извикал през стената своя номер.

— Елате.

— Почакайте — каза Монте Кристо — да погледна още веднъж всички страни на тази килия.

— Чудесно съвпадение — отвърна водачът, — защото съм забравил ключа на другата.

— Идете да го донесете.

— Оставям ви факлата.

— Не, вземете я със себе си.

— Но ще останете без осветление.

— Аз виждам и на тъмно.

— Гледай ти! Също като ония!

— Като кого?

— Като номер 34. Казват, че дотолкова бил свикнал с тъмнината, та можел да види дори карфица в най-тъмния ъгъл на килията си.

„Десет години му бяха потребни, докато се научи“ — прошепна графът.

Водачът излезе с факлата.

Графът бе казал право: само след няколко секунди можа да различи всичко, сякаш беше посред бял ден.

Огледа се и едва сега позна истински своята килия.

— Да — прошепна той, — ето камъка, гдето седях! Ето вдлъбнатината, оставена от плещите ми в стената… Ето следата от кръвта, когато се опитах да си разбия главата в зида!… А тия числа… Да, припомням си… Пресмятах един ден възрастта на баща си, за да видя дали ще го намеря жив, и възрастта на Мерседес, за да разбера дали ще я намеря все още неомъжена… И изпитах мигновена надежда след тези изчисления… Правил бях сметката си без глада и изневярата!

Горчив смях се изтръгна от устните му. Видя като насън как отнасят баща му към гроба… как Мерседес пристъпва към олтара!

Някакъв надпис привлече погледа му към отсрещната стена; той се открояваше все още бял върху зеленикавите камъни:

„Господи! — прочете Монте Кристо. — Запази ми паметта!“

— Да — извика той. — Това беше моята единствена молитва през последните ми дни тук. Не исках вече свобода, исках само паметта си — страхувах се да не полудея и да забравя; ти ми я остави, господи, и аз не забравих! Благодаря ти, боже, благодаря!

В този миг отражението на факлата затрептя по стените; водачът слизаше.

Монте Кристо тръгна да го посрещне.

— Вървете след мене — каза той.

И без да излязат на светло, го поведе към друг подземен ходник, по който стигнаха до друг вход.

Цял мир от спомени обгърна и тук Монте Кристо.

Първото нещо, привлякло погледа му, беше начертаният на стената меридиан, по който абат Фариа броеше часовете; после останките от леглото, гдето бе издъхнал нещастният затворник.

Вместо мъката, която изпита в първата килия, сърцето на графа се изпълни от покой, нежност и признателност; от очите му се търкулнаха две сълзи.

— Тук — каза водачът — е бил лудият абат, а оттам е влизал момъкът. (Той посочи на Монте Кристо зиналия отвор към прохода.) По цвета на камъка — продължи той — един учен позна, че двамата затворници трябва да са се срещали десетина години през този проход. Горките хора, колко ли са се мъчили през тия десет години!

Дантес извади от джоба си няколко луидора и протегна ръка към човека, който за втори път го съжаляваше, без да го познава.

Вратарят ги взе, като мислеше, че му дават някакви дребни монети, но при светлината на факлата зърна колко пари му бе дал посетителят. И веднага каза:

— Сбъркали сте, господине.

— Как съм сбъркал?

— Дали сте ми злато.

— Зная.

— Знаете ли?

— Да.

— Намерението ви е било да ми го дадете?

— Да.

— И аз мога добросъвестно да го задържа?

— Да.

Вратарят го погледна учудено.

— И честно — добави графът като Хамлет.

— Господине — започна вратарят, без да смее да повярва на щастието си, — не разбирам щедростта ви.

— Много лесно е обаче да я разберете, приятелю — отвърна графът, — аз съм бил моряк и затова вашият разказ ме трогна повече, отколкото би трогнал другиго.

— Щом сте толкова щедър, господине — продължи водачът, — заслужавате да ви подаря нещо.

— Какво можеш да ми подариш, приятелю? Раковини? Рогозки? Благодаря.

— Не, господине, не, нещо, свързано с това, което ви разказах.

— Така ли? — извика нетърпеливо графът. — Какво е то?

— Ето какво — каза вратарят, — един ден си казах: „Все остава нещо в килия, гдето някой е бил затворен цели петнадесет години.“ И започнах да ровя из стените.

— О! Имали сте право! — извика Монте Кристо, като си припомни двойното скривалище на абата.

— Като търсех така — продължи вратарят, — открих, че стената до възглавето на леглото и подът под огнището кънтят на празно.

— Да — промълви Монте Кристо. — Да.

— Вдигнах камъка и намерих…

— Въжена стълба и сечива? — извика графът.

— Откъде знаете? — запита учудено вратарят.

— Не зная, а отгатвам — отвърна графът, — в затворническите скривалища се намират обикновено такива неща.

— Да, господине, въжена стълба и сечива.

— У тебе ли са още? — запита Монте Кристо.

— Не, господине, продадох тия интересни неща на посетители, но ми е останало нещо друго.

— Какво? — запита нетърпеливо графът.

— Остана ми нещо като книга, написана върху платнени ивици.

— О! — извика Монте Кристо. — Пазиш ли я още?

— Не знам дали е книга — отвърна вратарят, — но каквото и да е, още стои.

— Иди го вземи, приятелю — каза графът, — ако е, каквото предполагам, бъди спокоен.

— Ей сега ще го донеса, господине.

И водачът излезе.

Тогава графът отиде да коленичи благоговейно пред останките на това легло, което смъртта бе превърнала за него в светиня.

— О, мой втори родителю — прошепна той, — който ми даде свобода, знание и богатство; ти, който познаваше, като по-висшите от нас същества, доброто и злото, ако в гроба ни се запазва нещо, което трепва при гласа на живите, ако в претворяването на нашите тленни останки нещо одушевено все още витае из местата, гдето дълбоко сме обичали или страдали, ти, благородно сърце, възвишен ум и недостижима душа, моля те, заклевам те в името на твоята бащинска любов и синовната ми почит, отстрани от мене — с дума, със знак, с какъвто и да е белег — последното съмнение, което ще бъде угризение, ако не се превърне в убеденост!

Графът наведе глава и сключи ръце.

— Ето, господине! — каза един глас зад него.

Монте Кристо трепна и се обърна.

Вратарят му подаде платнените ивици, върху които абат Фариа бе излял всички съкровища на своето знание. Този ръкопис беше неговият голям труд за кралската власт в Италия.

Графът го грабна нетърпеливо, погледът му падна най-напред на мотото и той прочете:

„Ще изтръгнеш зъбите на дракона и ще стъпчеш лъвовете, рече господ.“

— Ах, ето отговора! — извика той. — Благодаря ти, отче, благодаря!

После извади от джоба си един портфейл с десет банкноти по хиляда франка и каза:

— Вземи този портфейл.

— Давате ми го?

— Да, с условие, че ще го отвориш, след като си отида.

Скри в пазвата си намерената светиня, по-скъпа за него от най-ценното съкровище, изхвръкна от подземията и извика, качвайки се в лодката:

— В Марсилия!

А докато се отдалечаваше, все така втренчил поглед в мрачния затвор:

— Тежко на тия — каза той, — които ме тикнаха в тоя мрачен затвор, и на тия, които забравиха, че съм затворен тук!

Когато мина покрай каталаните, графът се обърна, закри глава с плаща си и прошепна името на една жена.

Победата беше пълна; на два пъти срази съмнението.

Името, което изрече с нежност, равна почти на любов, беше „Хаиде“.

Щом слезе на сушата, Монте Кристо се отправи към гробището, гдето знаеше, че ще намери Морел.

И той бе търсил набожно преди десет години, но напразно, един гроб из тия места. Върнал се във Франция със своите милиони, не бе могъл да намери гроба на своя умрял от глад баща.

Морел бе поставил наистина кръст на гроба му, но кръстът се бе съборил и гробарят навярно си е напалил огън с него, както гробарите постъпват обикновено със захвърлените из гробището вехти кръстове.

Благородният търговец беше по-щастлив: умрял в ръцете на децата си, той бе погребан от тях при съпругата си, отминала във вечността две години преди него.

Две широки мраморни плочи с имената им бяха положени една до друга в малкото гробно място, отделено с желязна ограда и засенчвано от четири кипариса.

Максимилиан се бе облегнал на един от тях, втренчил в двата гроба очи, които не виждаха нищо.

Мъката му беше дълбока, почти безумна.

— Максимилиан — каза графът, — не тук трябва да гледате, а там!

И посочи небето.

— Мъртвите са навред — отвърна Морел, — нали сам ми казахте това, когато ме накарахте да напусна Париж?

— Максимилиан — продължи графът, — по време на пътуването вие ме помолихте да останем няколко дни в Марсилия; имате ли все още това желание?

— Нямам вече никакви желания, графе, но струва ми се, че тук чакането ще бъде по-малко мъчително, отколкото другаде.

— Толкова по-добре, Максимилиан, защото аз ще ви оставя, като отнасям със себе си честната ви дума, нали?

— О, аз ще я забравя, графе — каза Морел, — ще я забравя!

— Не, няма да я забравите, защото вие сте преди всичко човек на честта, Морел; заклехте се и пак ще се закълнете.

— Ох, графе, имайте милост към мене! Толкова съм нещастен!

— Познавал съм по-нещастен човек от вас, Морел.

— Не е възможно.

— Уви! — отвърна Монте Кристо. — Една от гордостите на нещастното човечество е това, всеки да се смята по-злочест от друг нещастник, който плаче и ридае край него.

— Има ли нещо по-нещастно от човека, загубил единственото любимо и желано нещо на света?

— Слушайте, Морел, и съсредоточете мисълта си в това, което ще ви кажа. Познавах един човек, който бе вложил като вас всичките си надежди за щастие в една жена. Този човек беше млад, имаше баща, когото обичаше, и годеница, която обожаваше; щеше да се ожени за нея, когато ненадейно един от ония капризи на съдбата, които биха ни накарали да се усъмним в божията добрина — ако бог не бе я разкрил по-късно, като посочи, че всяко нещо е за него средство към безкрайното единство, — един каприз на съдбата, казвам, му отне свободата, любимата, бъдещето, за което бе мечтал и което смяташе осигурено (защото той, слепецът, можеше да чете само в настоящето), и го хвърли в подземието на затвор.

— О! — промълви Морел. — От затвор се излиза след седмица, след месец, след година.

— Той остана там четиринадесет години, Морел — отвърна графът и сложи ръка върху рамото на младежа.

Максимилиан изтръпна.

— Четиринадесет години! — промълви той.

— Четиринадесет години — повтори графът. — И той през тия четиринадесет години се бе отчайвал неведнъж, и той като вас, Морел, се смяташе за най-нещастния човек и искаше да се убие.

— И накрая? — запита Морел.

— И накрая, в последния миг, господ се яви пред него чрез един човек, защото господ не върши вече чудеса; може би в първия момент (на похабените от плач очи трябва време, за да прогледнат напълно) той не можа да разбере безграничната божия милост; но все пак стана търпелив и зачака. Един ден излезе като по чудо от гроба, преобразен, богат, могъщ, почти божество; първият му зов беше към баща му: баща му бе умрял!

— И моят баща е умрял — каза Морел.

— Да, но баща ви е издъхнал във вашите ръце, обичан, щастлив, почитан, богат, след дълъг живот; а неговият баща бе умрял беден, отчаян, със съмнение в бога; и когато десет години след смъртта му синът потърси гроба, и гробът дори бе изчезнал, и никой не можеше да каже: „Тук почива в господа сърцето, което така много те обичаше“.

— О! — въздъхна Морел.

— Така че този син беше по-нещастен от вас, Морел, защото не знаеше дори къде да търси гроба на баща си.

— Обаче — възрази Морел — му е останала поне жената, която е обичал.

— Лъжете се, Морел, жената…

— Бе умряла ли? — извика Максимилиан.

— По-лошо — бе изневерила: омъжила се бе за един от враговете на своя годеник. Както виждате, Морел, този човек е бил и в любовта по-нещастен от вас!

— И бог изпрати на този човек утеха? — запита Морел.

— Изпрати му поне успокоение.

— И той ще може да бъде отново щастлив?

— Надявам се, Максимилиан.

Младежът склони глава.

— Обещавам ви — каза след минутно мълчание той и протегна ръка на Монте Кристо: — само че помнете…

— На пети октомври, Морел, ви чакам на остров Монте Кристо. На четвърти една яхта ще ви чака в пристанището Бастиа; яхтата се нарича Еврус, ще кажете името си на собственика и той ще ви доведе при мене. Решено, нали, Максимилиан?

— Решено, графе, и ще изпълня решението, но помнете, че на пети октомври…

— Дете, вие не знаете какво значи обещание на мъж. Двадесет пъти вече ви казах, че в тоя ден, ако пак пожелаете да умрете, ще ви помогна. Сбогом, Морел.

— Оставяте ли ме?

— Да, имам работа в Италия, оставям ви сам, в борба с нещастието, с този хищник с могъщи крила, изпращан от бога на избраниците, за да ги отнесе в нозете му; приказката за Ганимед[261]не е басня, Максимилиан, а иносказание.

— Кога заминавате?

— Веднага, параходът ме чака, след един час ще бъда вече далеч от вас, ще ме придружите ли до пристанището, Морел?

— На ваше разположение съм, графе.

— Прегърнете ме.

Морел придружи графа до пристанището; огромен стълб дим излизаше от черния комин към небето. След малко параходът отплава и подир един час, както бе казал Монте Кристо, същият тъничък стълб белезникав дим пресичаше едва забележимо източния кръгозор, потъмнял от първите вечерни мъгли.

Дата добавления: 2015-10-13