CIII. Максимилиан

Вилфор се изправи, почти засрамен, че са го видели обзет от такава скръб.

Ужасната длъжност, която упражняваше от двадесет и пет години насам, го бе превърнала в нещо повече или нещо по-малко от човек.

Блуждаещият му поглед се спря върху Морел.

— Кой сте вие, господине — каза той, — та забравяте, че не се влиза така в дом, посетен от смъртта? Излезте, моля ви, излезте!

Но Морел не мръдна, не можеше да отдели поглед от страшната гледка на това легло в безпорядък и от бледата фигура върху него.

— Излезте, чувате ли? — извика Вилфор; в същото време и д’Авриньи пристъпи към него, за да го накара да излезе.

Морел погледна като замаян тялото, двамата мъже, стаята, поколеба се за миг, отвори уста и накрай, като не намери какво да каже въпреки рояка отчаяни мисли, нахлули в съзнанието му, се обърна, уловил с ръце главата си; а Вилфор и д’Авриньи, отвлечени за момент от своите грижи, го проследиха с очи и се спогледаха, сякаш искаха да си кажат:

— Полудял е!

Но не минаха и пет минути, когато чуха стълбите да скърцат от нещо твърде тежко и видяха Морел, донесъл със свръхчовешки усилия Ноартие заедно с креслото му в горния етаж на къщата.

Като стигна до етажа, Морел остави креслото на пода и го извози бързо в стаята на Валантин.

Всичко това момъкът извърши с удесеторени от възбудата сили.

Но най-страшно от всичко беше лицето на Ноартие, който се приближаваше до леглото на Валантин, возен от Морел; лицето на Ноартие, гдето разумът напрягаше всичките си усилия, а очите цялата си мощ, за да заместят отнетите способности.

Затова бледото лице с пламтящ поглед беше ужасяващо видение за Вилфор.

Винаги, когато се бе озовавал пред баща си, се бе случвало нещо страшно.

— Вижте какво сториха с нея! — извика Морел, облегнал едната си ръка о гърба на креслото, което бе закарал до леглото, и протегнал другата към Валантин. — Вижте, дядо, вижте!

Вилфор се отдръпна крачка назад и погледна смаян този млад човек, когото почти не познаваше и който наричаше Ноартие дядо.

В този миг цялата душа на стареца се устреми сякаш в очите, които се наляха с кръв; жилите на врата му се издуха, вратът посиня като на епилептик, после посиняха бузите, и слепите очи; при това вътрешно напрежение на цялото му същество липсваше само викът.

Викът, страшният, неиздаден вик, сякаш бликаше от всички пори, сърцераздирателен в своята безгласност.

Д’Авриньи дотича към стареца и му даде да вдъхне някакво силно успокоително.

— Господине! — извика Морел, като сграбчи безжизнената ръка на парализирания. — Питат ме кой съм и с какво право съм тук. Кажете вие!

Гласът му заглъхна в ридания.

Гърдите на стареца се тресяха от ускорено дишане. Бихте казали, че е обзет от предсмъртни гърчове.

Сълзи потекоха най-после от очите на Ноартие, по-щастлив в това отношение от момъка, който само стенеше, но не можеше да заплаче. И като не можеше да наведе глава, старецът затвори очи.

— Кажете — продължи глухо Морел, — кажете, че й бях годеник! Кажете, че тя беше моята благородна приятелка, единствената ми любов на тоя свят! Кажете, кажете, кажете, че тази покойница е моя!

И младежът се сгромоляса като исполин на колене пред леглото, впивайки неистово в него сгърчените си пръсти.

Тази мъка беше толкова трогателна, че д’Авриньи отвърна глава, за да скрие вълнението си, а Вилфор, без да иска друго обяснение, привлечен от магнетизма, който ни тласка към човека, обичал оплакваното от нас същество, протегна ръка на Морел.

Но младежът не виждаше нищо: уловил ледената ръка на Валантин, неспособен да заплаче, той хапеше завивките и стенеше.

Доста време в стаята се чуваха само ридания, проклятия и молитви, а над тях се разнасяше дрезгавото, раздиращо хъркане, което при всяко вдишване като че скъсваше някаква жизнена пружина в гърдите на Ноартие.

Най-после, запазил по-голямо самообладание от всички и почти отстъпил за някое време мястото си на Максимилиан, Вилфор се обади.

— Господине — обърна се той към Морел, — казвате, че сте обичали Валантин; че сте били неин годеник; аз не знаех нищо нито за любовта, нито за годежа ви; но като баща ви го прощавам, защото виждам, че скръбта ви е дълбока, истинска, действителна. А освен това и моята скръб е толкова голяма, та не оставя в сърцето ми място за гняв. Но виждате, че ангелът, който сте чакали, напусна този свят; тя няма нужда вече от човешка любов, защото се е явила пред бога; простете се, господине, с тленната обвивка, останала при нас; стиснете за последен път обречената ви ръка и се разделете завинаги с нея; Валантин се нуждае сега само от свещеник — да я благослови за последен път.

— Мамите се, господине — извика Морел, като се изправи на едно коляно, пронизан от още по-страшна болка; — мамите се: по начина, по който е загинала, Валантин се нуждае не само от свещеник, но и от отмъстител. Погрижете се за свещеника, господин дьо Вилфор, аз ще се погрижа за отмъстител.

— Какво искате да кажете, господине? — промълви Вилфор, разтреперан при това ново хрумване на обезумелия Морел.

— Искам да кажа, господине — продължи Морел, — че вие сте съставен от две лица. Бащата вече достатъчно плака, нека кралският прокурор изпълни своя дълг.

Очите на Ноартие заблестяха, д’Авриньи се приближи.

— Господине — продължи младият мъж, като прецени всички чувства, изписани по лицата на присъствуващите, — зная какво казвам, пък и вие всички знаете много добре това, което ще кажа: Валантин е била убита!

Вилфор наведе глава, д’Авриньи се приближи още една крачка, Ноартие потвърди с поглед.

— А в наше време, господине — продължи Морел, — ни едно живо същество, дори ако не е младо, прекрасно, несравнимо като Валантин, не може да бъде премахнато насилствено от света, без да се потърси сметка за това премахване.

— И така, господин кралски прокурор — продължи все по-възбудено Морел, — никаква милост! Посочих ви престъплението, потърсете убиеца!

Неумолимият му поглед се втренчи изпитателно във Вилфор, който от своя страна се обръщаше ту към Ноартие, ту към д’Авриньи.

Но вместо да намери подкрепа у баща си и у лекаря, Вилфор срещна у тях същата неумолимост, която виждаше в очите на Морел.

— Да! — твърдеше старецът.

— Разбира се! — каза д’Авриньи.

— Господине — възрази Вилфор, като се опитваше да се бори с волята на тримата и със собственото си вълнение, — мамите се, господине: в моя дом не се вършат престъпления; аз съм жертва на някаква съдбовност. Бог ми изпраща изпитания, това е ужасно, но убийство няма!

Очите на Ноартие засвяткаха, д’Авриньи отвори уста да заговори.

Морел протегна ръка, за да наложи мълчание:

— Аз пък ви казвам, че тук е извършено убийство! — извика той и гласът му заглъхна, без да загуби ужасния си тон. — Казвам ви, че това е четвъртата жертва от четири месеца насам. Казвам ви, че само преди четири дни се бяха опитали вече да отровят Валантин, но не сполучиха благодарение предпазните мерки, взети от господин Ноартие! Казвам ви, че са увеличили дозата или са сменили отровата и този път са сполучили! Казвам ви, че вие знаете всичко това не по-зле от мене, защото господин докторът ви предупреди и като лекар, и като приятел.

— О, вие бълнувате, господине! — каза Вилфор, като се опитваше направо да се измъкне от примката, в която се чувствуваше уловен.

— Бълнувам ли? — извика Морел. — Добре, господин д’Авриньи да каже! Запитайте го помни ли какво ви каза в градината ви, в градината на тази къща, в оная вечер, когато умря госпожа дьо Сен Меран, и вие двамата, уверени, че сте сами, разговаряхте за трагичния й край, при който съдбовността, която споменахте, и бог, когото несправедливо обвинявате, имат само едно участие — че са създали убиеца на Валантин.

Вилфор и д’Авриньи се спогледаха.

— Да, да, припомнете си — продължи Морел, — защото тия думи, които смятахте, че ще заглъхнат в безплодната тишина, стигнаха до ушите ми. Още тогава, разбира се, като виждах престъпната снизходителност на господин дьо Вилфор към близките му, би трябвало да предупредя властта, тогава нямаше да бъда съучастник в смъртта ти, Валантин, както се чувствувам сега, скъпа моя. Но съучастникът ще стане отмъстител; това четвърто убийство е очевидно, явно за всички и ако баща ти те изоставя, Валантин, заклевам ти се, аз ще изоблича убиеца.

Природата се смили сякаш над това могъщо тяло, което щеше да се сломи от собствената си сила, и последните думи на Морел заглъхнаха в гърлото му; той се разрида, непокорните сълзи бликнаха и младежът се строполи на колене пред леглото на Валантин.

Сега дойде ред на д’Авриньи.

— И аз — каза настойчиво гой — се присъединявам към господин Морел, за да искам наказание за престъпника; не мога да си простя, като помисля, че плахата ми отстъпчивост го е насърчила!

— Господи! Господи! — промълви сломеният Вилфор.

Морел вдигна глава и разбра желанието на стареца, чийто поглед пламтеше неудържимо.

— Господин Ноартие иска да каже нещо — заяви той.

— Да — потвърди Ноартие с ужасно изражение, защото цялата енергия на безпомощния старец се бе устремила в очите.

— Знаете ли кой е убиецът? — попита Морел.

— Да — отвърна Ноартие.

— И ще ни насочите ли? — извика момъкът. — Да чуем! Да чуем, господин д’Авриньи!

Ноартие се усмихна тъжно на Морел само с поглед, с кротката усмивка, която неведнъж бе радвала Валантин, и прикова вниманието му.

След като задържа по този начин очите на събеседника си към своите, погледна вратата.

— Искате да изляза ли, господине? — извика с болка Морел.

— Да — отвърна Ноартие.

— Уви! Имайте милост, господине!

Очите на стареца останаха неумолимо втренчени във вратата.

— Ще мога ли поне да се върна? — попита Морел.

— Да.

— Сам ли трябва да изляза?

— Не.

— С кого? С господин кралския прокурор ли?

— Не.

— С доктора?

— Да.

— Искате да останете сам с господин дьо Вилфор?

— Да.

— Но ще може ли той да разбере?

— Да.

— О! — каза Вилфор, почти зарадван, че разследването ще стане на четири очи. — Бъдете спокоен, аз разбирам много добре баща си.

Но макар че каза това с радост, която вече споменахме, зъбите на кралския прокурор неудържимо тракаха.

Д’Авриньи улови подръка Морел и го отведе в съседната стая.

В цялата къща настъпи гробна тишина.

След четвърт час се чу залитаща стъпка и Вилфор се появи на прага на салона, гдето бяха д’Авриньи и Морел, единият потънал в мисли, другият задушаван от гняв.

— Елате — каза той.

И ги отведе до креслото на Ноартие.

Тогава Морел погледна внимателно Вилфор.

Лицето на кралския прокурор беше смъртно бледо; по челото му се виждаха едри ръждиви петна; перото, което чупеше с пръсти, скърцаше и хвърчеше на късчета.

— Господа — обърна се той със сподавен глас към д’Авриньи и Морел, — дайте ми честната си дума, че страшната тайна ще остане погребана тук.

Двамата мъже трепнаха.

— Заклевам ви!… — продължи Вилфор.

— Но — възрази Морел. — Виновникът!… Убиецът!… Злодеят!…

— Бъдете спокоен, господине, той ще си получи заслуженото — каза Вилфор. — Баща ми откри името му; баща ми жадува като вас за мъст, но въпреки това и той като мене ви заклева да запазите в тайна престъплението. Нали, татко?

— Да — потвърди решително Ноартие.

Морел сви недоверчиво и възмутено вежди.

— О! — извика Вилфор, като го задържа с ръка. — Ако баща ми, този неумолим човек, когото познавате, ви отправя тази молба, господине, то е, защото знае, че за Валантин ще бъде отплатено със страшно отмъщение. Нали, татко?

Старецът потвърди отново с очи. Вилфор продължи:

— Той ме познава и нему дадох дума, успокойте се, господа: искам ви само три дни, много по-малко, отколкото би искало правосъдието; след три дни отмъщението за убийството на детето ми ще разтърси до дън душа и най-равнодушните хора. Нали, татко?

При тия думи той скръцна със зъби и раздруса ръката на стареца.

— Ще бъде ли изпълнено това обещание, господин Ноартие? — попита Морел, а д’Авриньи само погледна въпросително.

— Да — отговори със зловеща радост Ноартие.

— И така, закълнете се, господа — продължи Вилфор, като събра ръцете на д’Авриньи и на Морел, — закълнете се, че ще пощадите честта на моя дом и ще оставите на мене грижата да отмъстя!

Д’Авриньи отвърна глава и прошепна едва чуто „да“, а Морел изтръгна ръката си от тази на съдията, изтича към леглото, притисна устни до ледните устни на Валантин и избяга с отчаян стон.

Казахме, че прислугата бе изчезнала.

Така че господин дьо Вилфор бе принуден да помоли д’Авриньи да се погрижи за многобройните и сложни грижи, които съпровождат смъртта в нашите големи градове, особено пък смърт при такива подозрителни обстоятелства.

Що се отнася до Ноартие, страшно беше да се гледа тази неподвижна скръб, това сковано отчаяние, тези безгласни сълзи.

Вилфор се прибра в кабинета си, д’Авриньи отиде да повика общинския лекар, който установява настъпването на смъртта и затова малко пресилено го наричат лекар на мъртъвците.

Ноартие не искаше вече да се отдели от внучката си.

След половин час господин д’Авриньи се върна с колегата си; пътната врата беше затворена, а тъй като вратарят бе изчезнал заедно с останалата прислуга, Вилфор отиде лично да отвори.

Но се спря на площадката: нямаше вече смелост да влезе в стаята на покойницата.

Така че двамата лекари влязоха сами при Валантин. Ноартие беше до леглото, бледен като покойницата, неподвижен и безгласен като нея.

Лекарят на мъртъвците се приближи с безразличието на човек, който прекарва половината си живот между трупове, повдигна чаршафа, с който бяха покрили девойката, и поотвори само устните й.

— О! — въздъхна д’Авриньи. — Няма съмнение, че горкото девойче е мъртво.

— Да — отвърна лаконично другият лекар и закри отново с чаршафа лицето на Валантин.

Ноартие изхърка глухо.

Д’Авриньи се обърна; очите на стареца святкаха. Лекарят разбра, че той иска да гледа внучката си; приближи се до леглото и докато лекарят на мъртъвците потапяше в хлорна вода пръстите, докоснали устните на покойницата, домашният лекар откри лицето й, спокойно и бледо като лице на заспал ангел.

Една сълза в крайчеца на окото беше благодарността на Ноартие към добрия лекар.

Мъртвопроверителят написа протокола, седна до един край на масата да напише смъртния акт в самата стая на Валантин и след като изпълни тази формалност, си отиде, изпратен от колегата си.

Вилфор чу, че слизат, и се показа пред вратата на кабинета си.

Благодари с няколко думи на лекаря, после се обърна към д’Авриньи:

— А сега — каза той — за свещеник?

— Имате ли предвид някого, когото бихте предпочели да оставите при Валантин? — запита д’Авриньи.

— Не — отвърна Вилфор, — повикайте най-близкия.

— Най-близо — каза мъртвопроверителят — е един приятен италиански абат, който се настани в съседната сграда. Искате ли да му съобщя, като изляза?

— Д’Авриньи — каза Вилфор, — бъдете добър, моля ви се, да изпратите господина. Ето ви и ключ, за да можете да влизате и излизате свободно. Доведете свещеника и се погрижете да го настаните в стаята на горката ми дъщеря.

— Желаете ли да поговорите с него, приятелю?

— Желая да остана сам. Ще ме извините, нали? Един свещеник трябва да разбира всяка скръб, дори бащинската.

Като даде на д’Авриньи един шперц, господин дьо Вилфор поздрави още веднъж другия лекар, прибра се в кабинета си и се залови за работа.

За някои организми трудът е цяр за всички болки.

Когато слязоха на улицата, двамата лекари забелязаха един човек с расо, застанал пред прага на съседната врата.

— Ето този, за когото ви говорех — каза мъртвопроверителят на д’Авриньи.

Д’Авриньи се приближи до духовника.

— Господине — започна той, — бихте ли се съгласили да направите една голяма услуга на нещастния баща, току-що загубил дъщеря си? На господин кралския прокурор Вилфор?

— О, господине — отвърна свещеникът с явно италианско произношение, — зная, че в дома му има смъртник.

— Тогава излишно е да ви обяснявам каква услуга той се надява да получи от вас.

— Аз щях сам да му я предложа, господине — каза свещеникът. — Наша задача е да откриваме и изпълняваме сами задълженията си.

— Покойницата е девойка.

— Да, зная. Научих от прислугата, която избяга от къщата. Зная, че се нарича Валантин, и се помолих вече за нея.

— Много ви благодаря, господине — отвърна д’Авриньи. — И щом сте започнали вече да изпълнявате святата си длъжност, бъдете добър да я продължите. Елате да ви заведа при покойницата; цялото опечалено семейство ще ви бъде признателно.

— Идвам, господине — отговори абатът, — и смея да ви кажа, че никоя молитва не ще бъде по-гореща от моята.

Д’Авриньи улови абата за ръка и без да срещнат Вилфор, затворен в кабинета си, го заведе в стаята на Валантин, в която гробарите щяха да се явят едва на следната нощ.

Когато абатът влезе в стаята, погледът на Ноартие срещна неговия и сигурно съзря нещо необикновено там, защото вече не го напусна.

Д’Авриньи повери на свещеника не само мъртвата, но и живия; абатът обеща да се моли за Валантин и да се грижи за Ноартие.

Той се зае тържествено с тази задача и навярно, за да не безпокоят нито него в молитвите му, нито Ноартие в мъката му, щом господин д’Авриньи си отиде, заключи не само вратата, през която докторът бе излязъл, но и другата, която водеше към отделението на госпожа дьо Вилфор.

Дата добавления: 2015-10-13