CXVI. Опрощението

На другия ден Данглар отново огладня; въздухът в тази пещера отваряше голяма охота за ядене, затворникът смяташе, че този ден не ще има никакъв разход: като пестелив човек бе скрил половината пиле и парче хляб в един ъгъл на килията.

Но щом се наяде, ожадня, не бе взел предвид и това.

Бори се с жаждата, докато усети, че сухият език залепва о небцето.

Като не можа да понася повече огъня, който го изгаряше, се обади.

Часовият отвори; беше нов човек.

Данглар сметна, че е по-изгодно да има работа със стар познат. И повика Пепино.

— Ето ме, ваше превъзходителство — яви се бандитът с готовност, която се стори добро предзнаменование на Данглар. — Какво желаете?

— Да пия нещо — отвърна затворникът.

— Ваше превъзходителство знае — започна Пепино, — че вината са извънредно скъпи в околностите на Рим.

— Дайте ми вода тогава — заяви Данглар с намерение да отбие удара.

— О, ваше превъзходителство, водата е още по-голяма рядкост от виното, такава суша имаме!

— Започваме пак старата история, както изглежда — каза Данглар.

Макар да се усмихваше, за да си даде вид, че се шегува, нещастникът усети как по челото му започна да избива пот.

— Слушайте, приятелю — продължи той, като видя, че Пепино стои невъзмутим, — искам чаша вино, ще ми откажете ли?

— Казах вече на ваше превъзходителство — отвърна сериозно Пепино, — че не продаваме на дребно.

— Добре тогава: дайте ми бутилка.

— От кое?

— От най-евтиното.

— Всички имат еднаква цена.

— Каква?

— Двадесет и пет хиляди франка бутилката.

— Слушайте — извика Данглар с горчивина, която само Харпагон[279]би могъл да постигне в диапазона на човешкия глас, — кажете по-добре, че искате да ме ограбите, вместо да изтръгвате така къс по къс от мене.

— Възможно е — отвърна Пепино — тъкмо такова да е намерението на главатаря.

— А кой е този главатар?

— Онзи, при когото ви заведохме завчера.

— Къде е той.

— Тук е.

— Наредете да го видя.

— Много лесно.

Още в следващия миг Луиджи Вампа се яви пред Данглар.

— Викали сте ме? — обърна се той към затворника.

— Вие ли, господине, сте главатар на хората, които ме доведоха тук?

— Да, ваше превъзходителство.

— Какъв откуп искате от мене? Казвайте.

— Чисто и просто петте милиона, които имате у себе си.

Данглар усети, че жестоки клещи стиснаха сърцето му.

— Нямам нищо друго освен тия пари, господине, те са остатъкът от едно огромно състояние; ако ми ги вземете, вземете ми живота.

— Забранено ни е да ви убием, ваше превъзходителство.

— Кой ви е забранил?

— Човекът, комуто се подчиняваме.

— Нима се подчинявате някому?

— Да, на главатаря си.

— Аз пък мислех, че вие сте главатарят.

— Аз съм главатар на тия хора, а друг човек е мой главатар.

— Подчинява ли се и той някому?

— Да.

— На кого?

— На бога.

Данглар се замисли за миг.

— Не ви разбирам — каза той.

— Възможно е.

— И този главатар ви е наредил да се отнасяте така с мене?

— Да.

— Каква е целта му?

— Не зная.

— Но моята кесия ще се изпразни.

— Вероятно.

— Слушайте — каза Данглар, — искате ли един милион?

— Не.

— Два милиона?

— Не.

— Три милиона?… Четири? Да кажем, четири? Давам ви ги, при условие че ще ме пуснете.

— Защо ни предлагате четири милиона за нещо, което струва пет? — отвърна Вампа. — Това, господин банкере, се казва лихварство, доколкото ми е известно.

— Добре! — извика Данглар. — Вземете всичко и ме убийте!

— Хайде, хайде, успокойте се, ваше превъзходителство; като се ядосате, ще огладнеете така, че ще изяждате по един милион на ден, бъдете малко по-пестелив, дявол да го вземе!

— А като не ми останат пари да ви плащам? — запита отчаяният Данглар.

— Ще гладувате.

— Ще гладувам ли? — запита Данглар и пребледня.

— Вероятно — отвърна флегматично Вампа.

— Но нали казахте, че не искате да ме убиете?

— Не искаме.

— А искате да ме оставите да умра от глад?

— Това е друго нещо.

— Добре, негодници! — извика Данглар. — Аз ще изиграя вашите подли сметки; щом ще се мре, предпочитам да бъде веднага; измъчвайте ме, убийте ме, но няма вече нищо да подпиша!

— Както обичате, ваше превъзходителство — каза Вампа.

И излезе от килията.

Данглар изрева и се хвърли на козите кожи.

Какви бяха тия хора? Кой беше невидимият им главатар? Какви намерения имаха по отношение на самия него? И щом всеки можеше да се откупи, защо само той да не може?

Да, разбира се, смъртта, една бърза и насилствена смърт, беше добро средство да измами ожесточените си врагове, които го преследваха с някаква неразбираема мъст.

Да, но да умре!…

За пръв път навярно в твърде дългия си жизнен път Данглар мислеше за смъртта едновременно с желание и страх; дошло бе време и за него да спре поглед върху стаения във всяко живо същество неумолим призрак, който му повтаря при всяко свиване на сърцето: „Ще умреш!“

Данглар приличаше на ония хищници, които преследването съживява, след това отчайва и това отчаяние успява понякога да ги спаси.

Той замисли да избяга.

Но стените бяха в скалата; пред единствения изход на килията един мъж четеше, а зад него се движеха назад-напред сенки, въоръжени с пушки.

Решението му да не подписва трая два дни, след което той поиска да яде и предложи един милион.

Поднесоха му богата вечеря и му взеха милиона.

От тоя момент животът на нещастния затворник се превърна в непрестанно лутане. Толкова бе страдал, та не искаше да се излага вече на страдания и понасяше всичко; след дванадесет дни един следобед, когато се бе нахранил, както в щастливото време, той направи сметка и видя, че е подписал толкова чекове, щото му оставаха само петдесет хиляди франка.

Тогава у него настъпи странна промяна; след като се бе помирил със загубата на петте милиона, той се опита да спаси тия петдесет хиляди франка; и вместо да даде тия петдесет хиляди франка, той реши да започне отново живот на лишения, с проблясъци от надежда, граничещи с лудост; забравил толкова отдавна бога, той си припомни сега, че господ прави понякога чудеса: пещерата може да пропадне; папските карабинери може да го освободят, като открият това проклето свърталище; и в такъв случай петдесетте хиляди франка ще му останат; а петдесет хиляди франка са достатъчно, за да спасят един човек от гладна смърт; започна да моли бога да му запази тия петдесет хиляди франка и както се молеше, така се и разплака.

Минаха още три дни, през които божието име беше непрестанно, ако не в сърцето, то поне на устните му; от време на време той започваше да бълнува и му се струваше, че вижда през прозореца как в една бедна стая някакъв старец умира на одъра си.

И този старец умираше от глад.

На четвъртия ден Данглар не беше вече жив човек, а жив труп; след като бе събрал от земята и последните трохи от по-раншните обеди, сега започна да гризе рогозката, която покриваше пръстта.

После започна да се моли на Пепино като на ангел-пазител да му даде малко храна; предложи му хиляда франка за един залък хляб.

Пепино не отговори.

На петия ден се завлече до вратата на килията.

— Не сте ли християнин? — питаше банкерът, застанал на колене. — Искате да убиете човека, който е ваш брат пред бога?

„О, мои някогашни приятели, мои някогашни приятели!“ — повтаряше той.

И падна ничком на земята.

После се изправи отчаян и извика:

— Главатарят! Главатарят!

— Ето ме! — отвърна Вампа, като се показа веднага. — Какво желаете пак?

— Вземете и последното ми злато — промълви Данглар, подавайки портфейла си — и ме оставете да живея в тази пещера, — не искам вече свобода, искам само да живея.

— Толкова много ли страдате? — запита Вампа.

— Да, страдам, жестоко страдам!

— Има хора, които са страдали повече от вас.

— Не вярвам.

— Има: тия, които са умирали от глад.

Данглар си спомни стареца, когото в миговете на халюцинация виждаше през прозореца на бедната му стаичка да охка на леглото си.

Удари чело о пръстта и изстена:

— Да, вярно е, че има хора, страдали повече от мене: но те са били мъченици.

— А вие покайвате ли се поне? — извика мрачен и тържествен глас, от който на Данглар настръхнаха косите.

Отслабналият му поглед се опита да различи предметите и той зърна зад бандита един мъж, загърнат в плащ, потулен в сянката на каменен стълб.

— За какво трябва да се разкая? — прошепна Данглар.

— За злото, което сте извършили — отвърна същият глас.

— О, да! Разкайвам се, разкайвам се! — извика Данглар.

И се удари в гърдите с мършавия си пестник.

— Прощавам ви тогава — каза мъжът, като захвърли плаща, и пристъпи на светло.

— Граф дьо Монте Кристо! — извика Данглар, пребледнял сега от страх много повече, отколкото беше преди миг от глад и страдание.

— Мамите се, не съм граф дьо Монте Кристо.

— А кой сте?

— Този, когото вие продадохте, издадохте, опозорихте, този, чиято годеница опропастихте; този, на когото стъпихте, за да се издигнете до богатството; този, чийто баща уморихте от глад; този, когото осъдихте да умре от глад и който все пак ви прощава, защото сам се нуждае от прошка: Едмон Дантес.

Данглар извика и падна по очи.

— Станете — каза графът. — Животът ви е пощаден; двамата ви съучастници нямаха такова щастие: единият полудя, другият се самоуби! Запазете своите петдесет хиляди франка, подарявам ви ги; що се отнася до петте милиона, които откраднахте от приютите, те им са върнати вече от една неизвестна фирма. А сега яжте и пийте, тази вечер сте мой гост. Вампа, след като този човек се наяде, ще го пуснете!

Данглар остана все така прострян по очи, докато графът се отдалечаваше; когато вдигна глава, забеляза само някаква сянка, която изчезваше в ходника между два реда кланящи се бандити.

Точно според заповедта на графа Вампа угости Данглар, като му поднесе най-доброто италианско вино и най-хубавите плодове, след това го настани в пощенската кола и го остави до едно дърво на шосето.

Данглар остана там до разсъмване, без да знае къде се намира.

Призори видя, че наблизо има рекичка, беше жаден и се завлече до нея.

Когато се наведе да пие, забеляза, че косата му е побеляла.

Дата добавления: 2015-10-13