Анджулиери също се опитал да каже нещо, но никой не обърнал внимание на словата му. Фортариго го смъкнал от седлото с помощта на селяните, съблякъл го, облякъл неговите дрехи, яхнал неговия кои, оставил Анджулиери бос и по риза, а той се върнал в Сиена и почнал да разправя наляво и надясно, че е спечелил на комар и коня, и дрехите на Анджулиери. А пък Анджулиери, който се надявал да се представи пред кардинала като богат човек, се завърнал и Бонконвенто беден и по риза и от срам не посмял да се прибере веднага в Сиена; дали му назаем дрехи, той ги облякъл, възседнал крантата на Фортариго и отишъл при един свои роднини в Корсиняно, където останал да живее, докато баща му не му помогнал.
Ето как ялата хитрост на Фортариго попречила на добрите намерения на Анджулиери, въпреки че когато дошло време, той не оставил ненаказана.
НОВЕЛА V
Каландрино се влюбва в една девойка, а Бруно му написва някакво заклинание, като го уверява, че щом докосне с него девойката, тя веднага ще тръгне подире му; жена му обаче го залавя и Каландрино си има с нея тежка и неприятна разправия.
Когато кратката новела на Неифила завършила и дружината я отминала, без кой знае колко да се смее или разсъждава, кралицата се обърнала към Фиамета, заповядвайки й да продължи; Фиамета отвърнала весело, че ще го стори на драго сърце и започнала:
— Любезни дами, предполагам да ви е известно, че колкото и да се говори за едно нещо, то може и занапред да се нрави все така, че дори и повече, стига този, дето е пожелал да разказва за него, да съумее да избере за целта и подходящо място, и подходящо време. Поради това, имайки предвид защо сме се събрали — ние сме тук не за друго, а за да се веселим и забавляваме, — аз съм на мнение, че и мястото, и времето са подходящи за всичко, що може да ни донесе разтуха и удоволствие; и ако ще да е разказвано дори хиляда пъти, то не може да не ни забавлява, макар и да го повторят още толкова пъти. Затова, въпреки че тук се говори много за деянията на Каландрино, аз, като си припомних какво каза неотдавна Филострато — а именно, че всички дела на тоя човек са смешни, — се осмелявам да добавя още една новела към вече разказаните; ако преди или сега бих пожелала да се отклоня от действителната случка, аз бих могла да съчиня и разкажа тази новела с други имена; но тъй като при разказа отклонението от действителността намалява твърде много удоволствието на слушателите, изхождайки от изказаните по-горе съображения, аз ще ви я разкажа така, както е станала.
Нашият съгражданин Николо Корнакини, който бил богат човек, наред с другите си прекрасни имения притежавал и някакъв имот в Камерата, където наредил да издигнат подходяща и красива къща, а после се договорил с Бруно и Буфалмако да я изографисат цялата; понеже работата била много, двамата викнали Поло и Каландрино да им помагат и се заловили за работа. Въпреки че къщата имала няколко стаи, наредени с постели и всичко необходимо, там нямало никаква друга прислуга освен една стара слугиня, която била и пазачка на дома; поради това синът на споменатия Николо, на име Филипо, който бил млад и неженен, водел там от време на време по някоя жена, за да се забавлява, прекарвал с нея ден-два и и отпращал да си върви. Един ден той си довел една девойка на име Николоза, която живеела с някакъв негодник, наречен Манджоне, който я държал в къщата си в Камалдоли и я давал под наем. Ти била красива, обличала се добре, а за своето положение имала и добри обноски и умеела и да говори; веднъж, но пладне, тя излязла от стаята си, облечени и били фуста, с прибрани на главата коси, и отишла да си измие лицето и ръцете на кладенеца, който се намирал в двора на къщата; не щеш ли, по същото време и Каландрино отишъл там да вземе пода и я поздравил дружелюбно. След като отвърнала на поздрава му, тя се загледала в него, но не от желание, а поради това, че Каландрино й се сторил много особен човек. Каландрино също се загледал в нея и понеже тя му се сторила много красива, почнал да се мотае наоколо и не се върнал да нанесе пода на другарите си; но нали не я познавал, не се осмелявал да ч заговори. Тя забелязала погледите, които той й хвърлял, и за да му се подиграе, почнала от време на време да го поглежда, изпускайки сподавени въздишки, а Каландрино налапал начаса въдицата, и то така, че излязъл от двора едва когато Филипо викнал Николоза да отиде в стаята му.
Каландрино се върнал, продължил да работи, но все пъшкал и въздишал; понеже следял всяко движение на Каландрино — тъй като всичко, каквото той вършел, го забавлявало много, — Бруно веднага забелязал тая работа и го запитал: „Какво ти е, друже Каландрино? Защо въздишаш?“ Каландрино отвърнал: „Ех, друже, ако можех да намеря някого да ми помогне, щях да се чувствувам много добре.“ „Какво има?“ — запитал отново Бруно. Каландрино продължил: „Само че никому няма да казваш! Тук живее някаква девойка, по-красива и от фея, така се е влюбила в мене, че ще има да се чудиш и маеш; забелязах това преди малко, когато отидох да взема вода.“ — „Виж ти! — учудил се Бруно. — Да не е тая, дето живее с Филипо?“ Каландрино отвърнал: „А бе и аз мисля така, защото той я извика и тя отиде в неговата стая; но какво от това? Та за такова нещо аз и с Господа Бога съм готов да се спречкам, камо ли с някой си Филипо. Слушай, друже, ще ти кажа истината: толкова я харесвам, че просто не мога да ти опиша.“ Тогава Бруно рекъл: „Заради тебе, друже, съм готов да разбера коя е тя и ако е жената на Филипо, ще й кажа две думи и ще наредя работата, защото съм много близък е нея. Но как да направим, че Буфалмако да не узнае нищо? Той все върви с мен и аз не бих могъл да говоря насаме с нея.“ — „А бе, аз не се боя от Буфалмако — отговорил Каландрино, — по-добре да се пазим от Нело, защото е роднина на Теса и ще развали работата.“ — „Прав си“ — съгласил се Бруно.
Бруно обаче знаел много добре коя е тази жена, защото я видял, като пристигнала, пък и Филипо му обяснил; поради това, когато Каландрино оставил за малко работата си и излязъл да я погледа, Бруно разказал всичко на Нело и на Буфалмако и те се споразумели какво да скроят на Каландрино по повод на това негово влюбване. Когато той се върнал, Бруно го запитал шепнешком: „Можа ли да я видиш?“ Каландрино отговорил: „Да! Струва ми се, че ще умра!“ Бруно рекъл: „Ще изляза да видя дали е същата, която предполагам; ако е тя, остави на мен да уредя каквото трябва.“ Той слязъл долу, намерил девойката заедно с Филипо и им разказал най-подробно кой е Каландрино и какво е казал за тях; после се споразумял с двамата какво да говорят и вършат, за да се посмеят и позабавляват с влюбения Каландрино. Като се върнал при него, той му казал: „Да, тя е, затуй трябва да бъдем много внимателни, защото, ако Филипо се досети каква е работата, цялата вода на Арно няма да стигне, за да измие нашата вина. Но я ми кажи, какво да й река от твое име, ако ми се удаде случай да поговоря с нея?“ Каландрино отвърнал: „Първо ще й кажеш, че й желая хиляда крини от онова, от което се раждат хората, после ще и увериш, че съм неин покорен слуга и ще я запиташ какво иска. Ясно ли ти е?“ — „Да, остави на мен, всичко ще уреди“ — отговорил Бруно.
Когато станало време за вечеря, те прекратили работа и като слезли в двора, където се намирали Филипо и Николоза, живописците нарочно се позабавили, за да направят услуга на Каландрино; Каландрино започнал да гледа Николоза и да прави такива чудновати и невиждани дотогава движения, че и слепец би се досетил какво иска. А тя от своя страна вършела всичко, с което си мислела, че ще разпали още повече любовта му, и понеже била предупредена от Бруно, забавлявала се много с неговото държане; и Филипо, Буфалмако и другите се престрували, че разговарят помежду си и че нищо не забелязват.
Ала след малко, за най-голяма мъка на Каландрино, те си тръгнали; докато вървели към Флоренция, Бруно му казал: „Ама ти я караш да се топи като лед на слънце; заклевам се в бога, че ако донесеш виолата си и изпееш няколко от твоите любовни канцони, ще я накараш и от прозорец да скочи, само и само да дойде при теб.“ — „Така ли мислиш, друже? — възкликнал Каландрино. — Да я донеса ли“ Бруно отвърнал: „Ама, разбира се.“ Тогава Каландрино продължил: „Видя ли, а днес, като ти разправих, ти не ми вярваше; та аз, друже мой, разбрах, че умея повече от всеки друг да правя каквото си поискам. Че кой друг би могъл да накара жена като нея да се влюби толкова бързо? Та това не биха могли да сторят дори ония млади самохвалковци, дето само сноват нагоре-надолу, а не могат да разделят на две магарета сламата. Много ми се ще да ме видиш как ще изглеждам с виолата; ще има да се чудиш и маеш! Разбери, че аз не съм чак толкова стар, колкото изглеждам, самата тя си дава сметка за тая работа, но аз ще й го докажа, като я сграбча в лапите си; кълна ти се в тялото Христово, такава игра ще изиграя с нея, че тя ще тича подире ми като луда.“ — „Има си хас — забелязал Бруно, — ти на парчета ще я направиш; виждам аз как ще почнеш да хапеш с тия твои зъби, дето са като клинове, червената й устица, бузките й, дето са като напъпили рози, а после ще я изядеш цялата.“ Като слушал тия приказки, на Каландрино му се струвало, че всичко това е истина, вървял, подскачайки, и си тананикал и бил толкова весел, че не се побирал в кожата си от радост.
На другия ден той донесъл виолата и изпял няколко канцони за най-голямо удоволствие на цялата дружина; за кратко време толкова се запалил по девойката и изпитвал такава нужда да я вижда, че изобщо престанал да работи и по хиляда пъти на ден се доближавал ту до прозореца, ту до вратата или пък изтичвал на двора, само и само да я зърне; а тя, нали била подучена от Бруно, действувала хитро и изкусно и не преставала да му дава поводи, за да върши тия работи. Освен това Бруно отговарял на неговите послания, а понякога му донасял и писма от нея; когато Николоза не била там — а това се случвало много често, — Бруно носел на Каландрино писма, написани уж от нея, с които го карал да храни все по-големи надежди за сбъдването на неговите желания и му говорел, че сега тя била в дома на своите родители, а там нямало как да се срещат.
По такъв начин Бруно и Буфалмако, които устроили цялата тая работа, се забавлявали до насита с постъпките на Каландрино; от време на време го карали да им подарява — уж по молба на неговата любима — ту гребенче от слонова кост, ту някоя кесия, ту някое ножче и други подобни дреболии, а в замяна на това му носели фалшиви пръстенчета без никаква стойност, които Каландрино приемал с най-голяма радост. Освен това Каландрино ги канел на хубави закуски и какви ли не други угощения, загдето полагали такива грижи за него.
Залъгвали го те по тоя начин близо два месеца, без да направят нещо повече, а Каландрино, като видял, че работата им е на привършване и като пресметнал, че ако дотогава той не успее да постигне целите на своята любов, след това не ще може да направи нищо, започнал да подканва Бруно да ускори нещата. Поради това, когато девойката дошла в къщата, Бруно се договорил най-напред с нея и с Филипо какво да правят, а след топа казал на Каландрино: „Слушан какао ще ти кажа, друже мой: тая жена ми обещана най-малко хиляда пъти да направи каквото ти искаш от пея, а нищо не прави. Струва ми се, че те води за носа, по ако искаш, след като тя не изпълнима споите обещания, пие можем да я принудим да ги напълни волю-неволю.“ Каландрино отвърнал: „За бога! Хайде, направи така, че да стане по-скоро!“ Бруно продължил: „Ще имаш ли достатъчно смелост, за да се докоснеш до нея с едно заклинание, което ще ти дам?“ — „Разбира се“ — отвърнал Каландрино. „И такъв случай — рекъл му Бруно — донеси ми малко пергамент от кожата на недоносено агне, едни жив прилеп, три зрънца тамян и една благословена свещ и аз ще наредя работата.“
Каландрино прекарал цялата следваща нощ със споите примки, за да лови прилепи; най-сетне успял да хване едни и го занесъл заедно с другите неща на Бруно, който се оттеглил в една стая, надраскал върху пергамента някакви си там глупости, донесъл го на Каландрино и му казал: „Каландрино, да знаеш, че щом допреш до нея това писание, тя начаса ще тръгне подире ти и ще направи всичко, каквото пожелаеш. Затова, ако Филипо тръгне днес нанякъде, ти се доближи до нея и щом допреш до тялото й това писание, запъти се към плевнята, дето е тук наблизо; мястото е удобно, защото там никой не влиза; ще видиш, че тя ще те последва, а влезе ли веднъж, ти знаеш какво трябва да правиш по-нататък.“ Каландрино се зарадвал до бога, взел писанието и рекъл: „А сега, друже мой, сам ще се оправям.“
Нело, от когото Каландрино уж се пазел, се забавлявал с тая шега така, както и останалите, и не само това, ами им помагал в цялата тая работа; затова, щом Бруно му заповядал, той отишъл във Флоренция при жената на Каландрино и й съобщил следното: „Теса, ти помниш как Каландрино те наби без причина, когато се върна от Муньоне с ония камъни; затуй аз смятам, че трябва да му отмъстиш за тая работа; не го ли направиш, не ме смятай вече ни за роднина, ни за приятел. Той се е влюбил в една жена там, където работи, а тя е такава негодница, че често се затваря насаме с него и неотдавна са се сговорили да се съберат заедно; затова искам да дойдеш там, да ги видиш и да го накажеш както заслужава.“
Щом чула тези думи, жената повярвала, че всичко това е истина, рипнала на крака и се развикала: „Ах, ти, пладнешки разбойнико, виж го ти какви ги върши! Кълна се в кръста господен, че този път няма да ти се размине, ами ще ти платя както трябва!“ После грабнала наметалото си, викнала слугинята си и тримата с Нело забързали към Камерата. Когато я видял да идва, Бруно казал на Филипо: „Нашият приятел пристига.“ Тогава Филипо влезнал в стаята, където работели Каландрино и другите майстори, и им рекъл: „Синьори, налага ми се да отида веднага във Флоренция, а вие продължавайте да работите все така усърдно.“ Щом излязъл, той се скрил на едно място, откъдето можел да наблюдава какво ще направи Каландрино, без той да го забележи.
Каландрино поизчакал да мине малко време, толкова, колкото смятал, че ще е необходимо на Филипо да се поотдалечи от къщата, след което побързал да слезе на двора, където намерил Николоза сама; заговорил я, а тя, нали била получена какво да прави, се приближила до него и почнала да се държи по-любезно от друг път. Тогава Каландрино я докоснал с написаното заклинание, след което, без да добави нищо, се запътил към плевнята, а Николоза го последвала; щом влезли, тя затворила вратата, прегърнала Каландрино, блъснала го на сламата, която била пръсната по пода, възседнала го, притиснала раменете му с ръце, за да не му позволи да доближи лицето си до нейното, загледала се в него страстно и почнала да му говори: „Мили мой Каландрино, сърце моя, душо моя, любов моя, утехо моя, ах, колко отдавна копнея да те обладавам и да те държа в обятията си! Ти ме накара да полудея от любов по теб, ти плени сърцето ми със звуците на твоята виола! Наистина ли съм с теб, или сънувам“? Каландрино, който почти не можел да се помръдне, отвърнал: „Хайде, душо моя, душичке сладка, дай ми да те целуна!“ — „Ах, ти, колко бързаш! Позволи ми първо да ти се нагледам, нека очите ми се наситят на милото ти, нежно личице!“
В това време Бруно и Буфалмако отишли при Филипо и тримата видели и чули всичко. Когато Каландрино се готвел да целуне Пиколоза, пристигнали Нело и мона Теса. Щом наближили плевнята, Нело казал: „Да пукна, ако не са заедно!“ Като дошли до вратата, мона Теса побесняла от яд, блъснала я с все сила и я изкъртила, след което влязла и видяла Пиколоза, която била възседнала Каландрино. Щом забелязала мона Теса, Пиколоза скочила веднага и хукнала към мястото, където се намирал Филипо. Мона Теса впила нокти в лицето на Каландрино, преди топ да успее да се повдигне, изподраскала го, после го сграбчила за косата, започнала да му тръска главата и се развикала: „Ах ти, мръсно, гладно куче, я го виж какво седнал да прави! Дърти глупако, проклета да съм, задето те обичах толкова! Нямаш ли такава работа в къщи, та си тръгнал да се любиш с други? Виж го какъв любовник се извъдил! А бе, негоднико, не си ли знаеш силите, не знаеш ли, че и цял да те изстискат, пак няма да изкарат от тебе за една салца! Бог ми е свидетел, че ти не бе забременял от Теса, а от друга, Господ да я порази! Тая жена трябва да е голяма негодница, щом се е влюбила в такъв хубостник като тебе!“
Още щом видял жена си, Каландрино примрял от страх и дори не понечил да се брани; после станал, целият изподран, раздърпан и разрошен, вдигнал наметалото си и захванал да я моли най-смирено да не крещи, ако не иска да го нарежат на парчета, защото тая, дето била с него, е жената на стопанина на къщата. Тогава Теса рекла: „Добре, ама дано Бог я убие!“
Бруно и Буфалмако, след като се посмели колкото им душа иска заедно с Филипо и Николоза, влезли в плевнята, преструвайки се, че са дошли уж да разберат какви са тия викове; правили-стрували, най-сетне успели да усмирят Теса, а след това посъветвали Каландрино да се прибере във Флоренция и да не се вестява повече из тия краища, за да не би Филипо да узнае за станалото и да рече да му отмъсти.
Така Каландрино си тръгнал за Флоренция в жалък, плачевен вид — целият изподраскан и оскубан. Той не посмял вече да отиде в оная къща, а жена му го тормозела и денем и нощем с жестоките си упреци. Затуй трябвало да сложи край на пламенната си любов, след като дал толкова поводи за смях и на другарите си, и на Николоза и Филипо.
НОВЕЛА VI
Двама младежи останат да пренощуват в една странноприемница; единият отива да легне с дъщерята на стопанина, чиято жена пък ляга по погрешка при другия; младежът, дето е спал с дъщерята, ляга при нейния баща и мислейки, че е легнал до другаря си, му разказва какво е станало; двамата се спречкват, но жената на стопанина съобразява бързо как да постъпи, ляга при дъщеря си и с няколко умни приказки оправя работата.
И този път, както и в предишните случаи, Каландрино отново разсмял дружината; а когато дамите, след като разсъждавали около неговите премеждия, млъкнали, кралицата заповядала на Панфило Той да продължи. Панфило започнал така:
— Достолепни дами, името на любимата на Каландрино, Николоза, ме накара да се досетя какво се случило с една друга Николоза; много ми се ще да ви го разкажа, защото от тази новела вие ще видите как съобразителността на една добра жена предотвратила голям скандал.
Не много отдавна в долината на Муньоне живял един човек, който хранел и поял пътниците срещу заплащане; въпреки че бил беден и къщичката му била малка, понякога давал и подслон на нуждаещите се — разбира се, не на всички, а само на познати. Той имал за съпруга доста хубава жена, която му била родила две деца: една дъщеря, прелестна красавица, станала вече на около петнайсет-шестнайсет години, още неомъжена, и момче, ненавършило и година, което майката кърмела сама. На младата девойка бил хвърлил око един красив и приятен младеж от благороден произход, наш съгражданин; той се отбивал често из оня край и се влюбил най-пламенно в девойката; тя пък се гордеела много с любовта на този младеж, отнасяла се най-любезно с него и се стараела да го задържи при себе си, докато се влюбила и тя; понеже и двамата изпитвали едно и също желание, любовта им много пъти можела да се увенчае с наслада, но Пинучо — така се казвал младежът — не желаел да опозори нито девойката, нито себе си.
Ала страстта им се разпалвала от ден на ден и най-сетне Пинучо решил да обладае девойката, пък да става каквото ще; поради това той седнал да размишлява какъв повод да измисли, за да пренощува при баща й; Пинучо бил уверен, че ако стане така, ще може лесно да я обладае, при това без никой да ги усети, защото познавал добре вътрешното разположение на къщата, където живеела девойката; щом измислил, начаса пристъпил към действие. Късно вечерта той и един негов другар на име Адриано, който знаел за любовта му, наели два коня, натоварили на тях по един куфар, натъпкан по всяка вероятност със слама, излезли от Флоренция и като направили една обиколка, през нощта пристигнали в долината на Муньоне; щом стигнали там, те обърнали конете така, та хората да си помислят, че двамата идват откъм Романя; после се приближили до къщата и почнали да чукат на вратата; стопанинът, който познавал много добре и двамата, веднага им отворил. Пинучо му рекъл: „Виж какво, ще трябва да ни подслониш при себе си тая нощ; надявахме се да пристигнем навреме във Флоренция, но не си разчетохме правилно времето и както виждаш, идваме много късно.“ Стопанинът му отвърнал: „Пинучо, ти знаеш много добре, че съм беден човек и не мога да давам подслон на люде като вас, но понеже е много късно и няма как да отидете другаде, ще ви подслоня на драго сърце, както мога.“ Двамата младежи скочили на земята, влезли в странноприемницата, погрижили се първо за конете си, а след това, тъй като носели със себе си храна, седнали да вечерят заедно със стопанина.
Стопанинът имал всичко на всичко една стаичка, където бил поставил три легла; нямало много свободно място, тъй като двете легла били поставени покрай едната стена, а третото легло било опряно до насрещната стена и наоколо било толкова тясно, че човек едва можел да мине. Стопанинът наредил да приготвят за гостите му най-хубавото от тия три легла и ги настанил да спят; въпреки че никак не им се спяло, двамата се престорили на заспали; тогава, като почакал да мине малко време, стопанинът казал на дъщеря си да легне в едното легло, а той и жена му се свили на другото, и жена му придърпала до леглото люлката, където спяло малкото дете. Пинучо видял добре всичко и по едно време, когато предположил, че всички са заспали, станал, приближил се на пръсти до постелята, където се намирали любимата му девойка, излегнал се до нея, и тя го приела радостно, въпреки че доста се страхувала; той останал при нея и двамата си доставили насладата, която тъй много желаели.
Докато Пинучо лежал с девойката, котката бутнала нещо, стопанката чула шума и се събудила; тя се уплашила да не би шумът да с причинен от нещо друго, станала в тъмното, така както била съблечена, и тръгнала натам, откъдето долетял шумът. В същото време Адриано, който не бил чул нищо, станал да отиде по нужда; като излизал да свърши тия работа, та се блъснал в люлката, която стопанката била поставила до леглото си, и за да може да мине, вдигнал люлката и я преместил до своето легло; щом свършил онова, заради което се наложило да стане, се прибрал и си легнал, без да се грижи за люлката. След като се полутала и разбрала, че е паднало друго нещо, а не онова, което тя си помислила, стопанката не пожелала да запали светилника, за да види какво точно се е случило, скарала се на котката, върнала се в стаичката и тръгнала пипнешком право към кревата, където спял мъжът й. И понеже не могла да напипа люлката, рекла си: „Ах, горката аз! Какво само щях да направя за малко! Ей богу, щях да попадна право в леглото на моите гости!“ Сетне пристъпила по-нататък, напипала люлката, вмъкнала се в постелята, дето била до люлката, и легнала до Адриано, предполагайки, че е легнала до мъжа си. Адриано, който още не бил заспал, усетил какво е станало, посрещнал я добре и любезно и без да продума думица, опънал платната за най-голямо удоволствие на стопанката.
В това време Пинучо се побоял да не би да заспи, както лежи с девойката, и след като получил от нея насладата, която търсел, станал с намерението да се прибере в постелята си; но като напипал люлката, помислил, че край нея трябва да е леглото на стопанина, затова продължил по-нататък и легнал тъкмо там, където спял стопанинът, който за нещастие на Пинучо се събудил. Понеже предполагал, че се намира до Адриано, Пинучо прошепнал: „Знаеш ли, че досега не съм срещал по-сладка жена от Николоза! Кълна ти се, че никога мъж не е изпитвал по-голяма наслада от тая, дето изпитах аз с нея; уверявам те, че за времето, през което не бях на това легло, съм опъвал платната цели шест пъти, че и повече.“ А стопанинът, като чул тия приказки, които никак не му харесали, си рекъл: „Какво прави тоя в леглото ми?“ После, под влияние повече на гнева, отколкото на благоразумието, казал: „Пинучо, ти си постъпил много подло и аз не мога да разбера, защо си го сторил. Но заклевам ти се в Името Божие, че скъпо ще ми платиш за тая работа!“
Пинучо, нали бил млад и не особено разумен, като усетил, че е сбъркал, не се заел да поправи грешката си доколкото може, ами му се сопнал: „С какво ще ми заплатиш? Какво толкова можеш да ми направиш?“ А жената на стопанина, предполагайки, че лежи с мъжа си, казала на Адриано: „Виж ти! Нашите гости май нещо се карат!“ Адриано се засмял и отвърнал: „Остави ги, Бог да ги убие! Снощи трябва да са препили, та затова се карат.“ Жената, която отначало помислила, че тия ругатни идват от мъжа й, познала гласа на Адриано и тозчас разбрала къде и с кого лежи; но нали била съобразителна жена, станала, без да продума, вдигнала люлката с детето и въпреки че в стаичката било тъмно като в рог, преместила наслуки люлката до леглото на дъщеря си и легнала до нея; после се престорила, че се събужда от виковете на мъжа си и го запитала защо се кара с Пинучо. Мъжът й отвърнал: „Нима не го чу, като разправяше какво е направил тая нощ с Николоза?“ Жена му отвърнала: „Той лъже, защото не е спал с Николоза, Как ще спи с нея, като аз легнах на това място, защото при теб дълго време не можах да мигна? А ти, глупако, си седнал да му вярваш на приказките. Вие толкова пиете вечер, че после сънувате какви ли не работи, дори ставате и бродите насам-натам, без да се усетите, и си въобразявате, че вършите бог знае какви неща! Жалко, поне да можехте главите си да строшите, ама на! Я ми кажи, какво търси при тебе Пинучо? Защо не е в леглото си?“ Щом разбрал колко умно стопанката се стреми да прикрие и своя позор, и позора на дъщеря си, Адриано се обадил: „А бе, Пинучо, колко пъти съм ти казвал да не бродиш нагоре-надолу; нали имаш лошия навик да ставаш насън и каквото си сънувал да го разправяш така, като че ли е истина. Ще си изпатиш ти някой ден от тая работа! Ела насам, Бог да те убие!“
Като чул какво говорели и жена му, и Адриано, стопанинът започнал да се убеждава, че Пинучо наистина сънува; затова го сграбчил за раменете, почнал да го тръска и да му вика: „Хей, Пинучо! Събуди се най-после и се прибери в леглото си!“ Като се досетил каква е работата, Пинучо започнал да бълнувал и какви ли по други работи и да се преструва, че все още сънува, а стопанинът си умирал от смях Най-сетне, понеже оня продължавал да го тръска, Пинучо се престорил, че се събужда, викнал Адриано и запитал: „Какво, съмна ли се вече, та ме будиш?“ — „Хайде, ела тук!“ — отвърнал Адриано. Пинучо се понадигнал и продължавайки да се преструва на сънен, станал от леглото на стопанина и се върнал при Адриано.
А когато съмнало и всички станали, стопанинът започнал да се смее и да му се подиграва заради неговите сънища. Продължавайки да се шегуват, двамата младежи оседлали конете си, натоварили и куфарите, пийнали със стопанина, метнали се на седлата и тръгнали към Флоренция, като останали доволни не само от това, дето се случило, ами и от начина, по който приключила цялата работа. А Пинучо измислил друго и продължил да се среща с Николоза, която не преставала да уверява майка си, че Пинучо наистина е сънувал, че е бил с нея. Поради това стопанката, която не била забравила прегръдките на Адриано, се убедила, че единствена тя е бодърствувала оная нощ.
НОВЕЛА VII
Талано д’Имолезе сънува, че вълк разкъсва гърлото и лицето на жена му и я предупреждава да се пази; тя не го послушва и сънят се сбъдва.
След като новелата на Панфило завършила и всички похвалили съобразителността на жената, кралицата заповядала на Пампинеа да продължи с една своя новела; тогава Пампинеа започнала:
— Любезни дами, ние вече беседвахме веднъж за това, че сънищата показват истината, макар че мнозина се присмиват на тези неща; въпреки това аз не ще пропусна случая да ви разкажа с една кратка новела какво се случило неотдавна на една моя съседка, загдето не повярвала на съня, който се присънил на нейния съпруг.
Не знам дали познавате Талано д’Имолезе, твърде почтен и достоен човек. Той се бил оженил за една девойка на име Маргерита, която по хубост превъзхождала всички останали жени, но в замяна на това имала чудноват и неприятен характер и била толкова опърничава, че никога не вършела нищо по съвет на другите, а и никой не бил в състояние да й угоди; Талано понасял трудно тия нейни нрави, но нали нямало как, трябвало да я търпи.
Една нощ, когато Талано и Маргерита били отишли на село в едно свое имение, на Талано му се присънило, че жена му е тръгнала из една прекрасна гора, същата, която се простирала недалеч от тяхната къща; и докато я наблюдавал как се разхожда, Талано видял от един гъсталак да изскача огромен и свиреп вълк, който се хвърлил върху нея, захапал я за гърлото, повалил я на земята и се опитал да я повлече, докато тя викала за помощ; а когато жена му успяла да се изтръгне от устата на вълка, се оказало, че и гърлото, и лицето й са целите разкъсани.
На следната утрин, щом се събудил, Талано казал на жена си: „Жено, въпреки че поради твоята опърничавост не съм прекарал спокойно нито един ден с теб, все пак ще ми бъде много неприятно, ако ти се случи нещо лошо; затова, ако речеш да повярваш на моя съвет, днес не бива да излизаш от къщи.“ Тя го запитала защо и той й разказал съня си от начало до край. Жена му поклатила глава и отвърнала: „Когато човек желае някому злото, така го и сънува. Ти се преструваш, че уж ми мислиш доброто и ме съжаляваш, а сънуваш това, което всъщност би искал да ми се случи; бъди сигурен, че и днес, и винаги ще гледам да се пазя да не ме сполети зло, та да не можеш да се радваш на моите нещастия.“ Тогава Талано рекъл: „Знаех си аз, че ще ми отвърнеш така; такава е твоята благодарност: дай на кьоравия тояга, да ти строши главата; ако искаш — вярвай, ако искаш — не, но аз ти говоря за твое добро и те съветвам още веднъж да си останеш в къщи или поне гледай да не ходиш из гората до нас.“ Жена му възразила: „Добре, точно така ще направя.“ После си казала: „Я го виж ти, колко хитро е измислил да ме изплаши, та днес да не отивам в нашата гора; а той сигурно си е определил там среща с някоя негодница и не иска да го заваря с нея. Ах, той би желал да има наоколо си само слепци и аз щях да бъда голяма глупачка, ако не го знаех какъв е и седнех да му вярвам. Няма да я бъде тая работа: ако ще да стоя там цял ден, но аз трябва да видя с каква стока той възнамерява днес да търгува.“
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 36 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |