Магистърът, чието умение по всяка вероятност не отивало по-далеч от това да лекува келавите глави на новородените, повярвал на словата на Бруно, както би повярвал на всяка друга истина, и пламнал от такова силно желание да бъде приет в дружината, от каквото би се запалил по всяко друго нещо, което би желал най-много да постигне. Затуй той отвърнал на Бруно, че наистина нямало нищо чудно в това, че и двамата са толкова весели, ала едва успял да се сдържи да не поиска веднага да бъде приет в тая дружина, а да почака да мине още малко време и след като окаже повече почит на Бруно, да му изложи желанията си с по-голяма увереност, че ще бъдат изпълнени.
И така, имайки си на ум тая работа, магистърът продължил да дружи с Бруно, канел го сутрин и вечер на трапезата си и проявявал към него безкрайна обич; те станали толкова близки и се срещали толкова често, сякаш лекарят просто не можел да диша без Бруно.
А Бруно се чувствувал от добре по-добре; и за да не се покаже като неблагодарник след всичките почести, които му оказал лекарят, взел, че му нарисувал в салона изображение на великите пости, до вратата на стаята му изписал Агнеца Божи, а над входната врата откъм улицата — едно нощно гърне, за да може тия, дето идват при лекаря за съвет, да го различават по-лесно от останалите; освен това в една малка лоджия почнал да му рисува битката на мишките с котките, която лекарят харесал особено много. Когато се случвало да не е вечерял с лекаря, Бруно му казвал: „Тази нощ нашата дружина пак се събра, но тъй като английската кралица взе нещо да ми дотяга, наредих да ми доведат гумедрата на великия Тарсийски хан.“ Магистърът го запитвал: „Какво значи «гумедра»? Тия имена не ги разбирам.“ Бруно отвръщал: „Ах, мой магистре, това не ме учудва ни най-малко, понеже съм чувал да казват, че за нея не споменават ни Поркограсо, ни Ваначена.“ Магистърът се обаждал: „Аха, да не би да искаш да кажеш Ипокрас и Авицена?“96 Бруно отвръщал: „Да си кажа правото, не знам; с вашите имена никак не мога да се оправя, както и вие не сте в състояние да се оправите с моите. На езика на великия хан «гумедра» значи същото, каквото на нашия език означава «императрица». Да знаете само каква жена е тя! Уверявам ви, че тя би могла Да ви накара да забравите всички ваши церове, лекарства и мехлеми!“
Той му говорел така от време на време, за да го запали още повече; една вечер, когато магистърът останал при Бруно да му свети, понеже живописецът още рисувал битката на мишките с котките, лекарят решил, че го е спечелил с вниманието, което му оказвал дотогава, и намислил да му разкрие своите намерения; понеже били сами, магистърът се обърнал към Бруно със следните слова: „Бруно, Бог ми е свидетел, че на тоя свят няма друг човек, за когото да съм готов да извърша онова, дето съм готов да сторя за тебе; ето на, ако ми кажеш да тръгна сега за Перетола97, и това съм съгласен да направя; затуй не ми се чуди, че ще поискам от теб нещо като от близък човек, в когото имам доверие. Както ти е известно, не много отдавна ти ми разказа за нравите на вашата весела дружина и у мен се разгоря такова силно желание да бъда приет в нея, каквото досега не съм изпитвал никога. Ако ме допуснат там, ти ще се увериш, че не желая това току-така; още отсега ти разрешавам да ми се подиграваш колкото си щеш, ако не успея да си докарам най-хубавата мома, която си виждал някога; срещнах я миналата година в Какавинчили98 и много я обичам; кълна ти се в тялото Христово, че предложих на тая мома десет болонски гроша, за да дойде с мен, а тя ми отказа. Затова те моля най-сърдечно да ме научиш какво трябва да направя, за да попадна във вашата дружина, но и ти гледай да направиш каквото можеш, за да ми помогнеш; уверявам те, че в мое лице ще имате верен и честен другар. Сам виждаш колко съм красив, какво хубаво телосложение имам и че лицето ми прилича на роза; освен това съм и доктор по медицина, а такъв сред вас сигурно няма; знам много неща, знам и разни хубави песнички, аз ей сега ще ти изпея една.“ И изведнъж запял.
На Бруно му станало толкова смешно, че едва успял да се овладее. След като изпял песничката, магистърът го запитал: „Е, какво ще кажеш, хареса ли ти?“ Бруно отвърнал: „Толкова изкусно си дерете гърлото, че пред вас и цитрите от метла пет пари не струват.“ Магистърът рекъл: „Виждаш ли, аз съм уверен, че ако не ме беше чул, никога нямаше да повярваш, че мога и да пея.“ Бруно отвърнал: „Имате право.“ Магистърът побързал да добави: „Ама аз знам и други песни, но хайде сега да не се занимавам с тия работи… Изслушай внимателно какъв човек съм: въпреки че живееше на село, баща ми беше истински благородник, а по майчина линия съм от Валекио; освен това, както вече си могъл да се убедиш, аз притежавам най-ценните книги и най-хубавите дрехи в сравнение с всички останали флорентински лекари. Ей богу, такива неща имам, че още преди десет години, като му направя сметката, дадох за тях ни повече, ни по-малко от цели сто лири; и то все дребни пари; затова те моля, нареди ме в тая дружина, а аз ги се кълна и ти обещавам, че ако го направиш, няма да ти вземам ни стотинка за лекуване, колкото и да боледуваш.“
Докато го слушал, Бруно си помислил същото, което си мислел и друг път: че магистърът е голям глупак. Затова му рекъл: „Магистре, я ми подръжте светлината откъм тая страна и имайте търпение, докато нарисувам опашките на тия мишки; след това ще ви отговоря.“ След като изрисувал опашките, Бруно се престорил, че молбата на лекаря не му е никак приятна и измърморил: „Магистре, разбирам много добре, че вие сте в състояние да направите много нещо за мен, ала все пак ще трябва да ви заявя, че това, дето искате от мен, може да изглежда незначително за величието на вашия ум, но за мен е много голяма работа; не знам дали на тоя свят има друг човек освен вас, за когото да съм готов да направя това, стига, разбира се, да съм в състояние да го сторя, и то не само защото ви обичам, както заслужавате, ами защото и словата ви са толкова смислени, че биха могли да накарат и лицемерните поклоннички боси да тръгнат, а мен — да се откажа от своето намерение; колкото повече прекарвам с вас, толкова повече се убеждавам, че сте истински мъдрец. Искам да ви кажа още, че ако не за друго, щях да ви обичам дори само за това, че сте влюбен в красавица като оная, за която споменахте. Но да сме наясно: за тия неща аз не съм в състояние да направя нищо от това, дето може би предполагате, и няма да мога да ви помогна; ала ако се закълнете и дадете честно слово да запазите всичко в тайна, аз ще ви обясня как да постъпите и съм убеден, че ще успеете, защото притежавате и чудесни книги, и всичко останало, за което ми казахте преди малко.“
Тогава магистърът казал: „Говори, не се страхувай! Виждам, че ти още не знаеш какъв човек съм аз и как мога да пазя тайни. Когато месер Гаспаруоло от Саличето беше съдия при управителя на Форлимпополи, много рядко се случваше да пропусне да нареди да ме уведомяват за всичко, каквото ставаше, понеже смяташе, че няма по-добър пазител на тайни от мен. Искаш ли да ти докажа, че ти казвам самата истина? Та той първо на мен довери, че ще се жени за Бергамина. Убеди ли се сега?“ — „Добре — отвърнал Бруно. — Щом той ви се е доверявал, ще ви се доверя и аз. Ето какво трябва да направите: нашата дружина си има един капитан и двама съветници, които се сменяват на всеки шест месеца; вече е решено около Нова година Буфалмако да стане капитан, а аз — негов съветник. Това сигурно ще стане. А този, който е капитан, може да направи много, за да въведе в дружината и да нареди да приемат когото той поиска; поради това аз съм на мнение, че вие би трябвало да се сприятелите с Буфалмако и да му оказвате голяма почит. Той е такъв човек, че щом ви разбере колко сте мъдър, тозчас ще се привърже към вас; а вие, щом успеете да се сближите с него благодарение на вашия ум и на тия хубави неща, дето притежавате, ще имате възможност да го помолите да ви услужи и той не ще ви откаже. Аз вече съм му говорил за вас и той изпитва най-добри чувства към вас. Изпълнете каквото ви казах, а с него аз ще се оправям.“ Магистърът рекъл: „Хубави приказки чух от тебе и съм много доволен; ако той наистина почита умните люде, достатъчно ще бъде да разменим само няколко думи и аз ще направя така, че той сам ще почне да ме търси; та аз имам толкова ум в главата си, че мога на цял град да раздам и пак да остана най-умен от всички.“
Като наредил работата, Бруно разказал всичко от начало до край на Буфалмако, а той загорял от нетърпение час по-скоро да направи така, че тая дървена глава, магистърът, да си намери каквото бил тръгнал да търси. Лекарят, който пък изгарял от безмерно желание да се отдаде на корсарство, изпълнил каквото трябвало и успял да се сдружи бързо с Буфалмако; почнал да му дава разкошни обеди и вечери, на които канел и Бруно; двамата приятели го ударили на живот, като ония синьори от дружината, и понеже обичали и тънките вина, и тлъстите петли, и всякакви лакомства, непрекъснато се навъртали около него, ходели му на гости, без да чакат нарочни покани, и не пропускали случай да му подхвърлят, че с друг човек никога нямало да се държат така. Когато му се сторило, че е дошло време, лекарят се обърнал към Буфалмако със същата молба, която преди отправил към Бруно. Буфалмако се престорил на страшно разгневен, погледнал Бруно, тупнал го с юмрук по главата и му викнал: „Кълна се в името на великия Бог в Пасиняно99, че едва се сдържам да не те цапардосам по главата така, че да те забия вдън земи, предател неден! Та кой друг, ако не ти, е могъл да каже всичко това на магистъра?“
Магистърът се захванал да оправдава Бруно и да се кълне, че го знаел от друго място; най-сетне, след като изрекъл много от своите мъдри слова, той успял да успокои Буфалмако, който се обърнал към лекаря и рекъл: „Магистре, личи си, че сте били в Болоня и че сте успели да пренесете чак в нашия град умението да си затваряте устата; ще ви кажа още, че вие очевидно не сте учили азбуката на дъсчица, както се стремят да правят някои глупци, ами на празна кратуна, и сигурно няма да сгреша, ако добавя, че когато са ви кръщавали, трябва да е било неделя100. Бруно ми е разправял, че в Болоня сте учили медицина, но ми се струва, че вие там май сте изучавали изкуството да пленявате хората; благодарение на вашия ум и на празните ви дрънканици вие умеете да правите това много по-добре от всеки друг.“
Лекарят го прекъснал по средата и като се обърнал към Бруно, възкликнал: „Ето какво значи човек да разговаря и да си има работа с умни хора! Та кой друг би могъл да долови всички особености на моя ум така, както направи тоя достоен човек? Та той разбра колко струвам по-бързо и от теб! Помниш ли какво ти казах, когато ти ми разказа с каква почит Буфалмако се отнасял към умните люде? Нали ти казах?“
„Каза, каза, и то много хубави неща“ — отвърнал Бруно. Тогава магистърът се обърнал към Буфалмако: „Ех, да знаеш какви неща щеше да си помислиш ти за мен, ако ме беше видял в Болоня! Там и мало, и голямо, и докторите, и учените люде — всички ме обичаха, защото на всички доставях удоволствие и наслада с моите приказки и с моя ум. Знаеш ли, че колчем отворех уста, всичко живо почваше да се търкаля от смях — толкова много ме харесваха; а когато си тръгнах, всички плачеха, та се късаха, и настояваха да остана; работата бе стигнала дори дотам, че за да ме задържат, бяха решили да възложат единствено на мен да чета лекциите по медицина на всички студенти. Но аз не останах, защото бях вече намислил да дойда тук, където съм наследил големи богатства, които винаги са принадлежали на нашия род, и, както виждаш, така и направих“.
Тогава Бруно рекъл на Буфалмако: „Видя ли сега? А когато ти разправях, ти не ми вярваше. Кълна се в светото евангелие, че нито един лекар в нашия град не може да различи по-добре от него коя е магарешка пикня и коя не; уверен съм, че оттук, та чак до вратите на Париж няма да срещнеш друг лекар като него. Ха сега да те видя дали няма да изпълниш неговото желание!“ Лекарят се обадил: „Бруно има право, но тук никой не ме познава. Пък тукашните люде са все едни такива, кой от кой по-недодялан; ех, де да можехте да ме видите сред докторите!“ Тогава Буфалмако рекъл: „Прав сте, магистре, вие наистина знаете много повече, отколкото бих могъл да предположа; поради това, както следва да се говори на мъдрите люде, ще ви кажа ни в клин, ни в ръкав, че ще направя всичко възможно, за да бъдете приет в нашата дружина.“
След това обещание лекарят започнал да ги кани още по-често и да им оказва още по-голямо внимание, а те се забавлявали с него, като го карали да им говори какви ли не глупости, и му обещали да го оженят за графинята на Чивилари101 — най-прелестното същество, което можело да се срещне по задниците на рода человечески. Лекарят полюбопитствувал да узнае коя е тая графиня и Буфалмако отвърнал: „Ах, кратуно моя за семе! Та това е много знатна дама! На пръсти се броят домовете, където тя да не раздава правосъдие и дето не й се слуша думата; дори миноритите й плащат данък под звуците на чампари. Ще ви кажа още нещо: тя прекарва по-голямата част от времето си в къщи, но рече ли да излезе, всички веднага я усещат; дори не много отдавна една нощ тя мина край портите ви на път за Арно, където отиваше да си измие краката и да подиша чист въздух; иначе постоянното й местожителство е в Нужникия. Именно поради това служителите й често обикалят, носейки в ръце знаците на нейната власт — прътове и топузи. А велможите й ще срещнете на всяка крачка: и Смръдльо Вратников, и дон Фъшкия, и Метльова Дръжка, и Посерко, и какви ли не още; убеден съм, че вие ги познавате всичките, само че сега не можете да си спомните за тях. И ако работата стане така, както сме я замислили, ние ще зарежем красавицата на Какавинчили и ще ви хвърлим в обятията на тая дама.“ Лекарят, който бил роден и израснал в Болоня, не можел да разбере значението на техните слова102 и поради това останал много доволен, задето му обещали тая дама.
Не минало много време и живописците му съобщили, че той е приет в дружината. В деня, предхождащ нощта, когато трябвало да се събере дружината, магистърът поканил двамата живописци на обед и след като се нахранили, запитал ги какво трябва да направи, за да се яви пред дружината. Буфалмако обяснил: „Вижте какво, магистре: от вас се иска да бъдете много смел, защото, ако не проявите смелост, ще попречите на себе си, а на нас ще нанесете голяма вреда; ей сега ще ви обясня защо се налага да покажете такова голямо мъжество. Трябва да наредите така, че довечера, по време на първия сън, да се качите на една от ония високи гробници, дето бяха направени неотдавна зад църквата «Санта Мария Новела»; сложете си най-хубавите дрехи, защото ще се явите за пръв път пред дружината и трябва да бъдете облечен прилично; това се налага и по друга причина: както ни уведомиха (за това е станало дума, след като ние си тръгнахме оттам), понеже сте човек от знатен род, графинята е пожелала да ви посвети в рицарско звание, като ви изкъпе на свои разноски103. Там ще чакате да дойде нашият пратеник. А за да бъдете осведомен за всичко, каквото ще последва, трябва да знаете, че при вас ще се яви един не много голям, но рогат и черен звяр; той ще почне да скача по площада, да пръхти и да ръмжи, за да ви изплаши, но щом разбере, че не се страхувате, ще се доближи кротко до вас; тогава вие слезте от гробницата, без да се боите от нищо и без да призовавате ни бога, ни светиите; после го възседнете и щом се разположите върху звяра, ще трябва да скръстите ръце на гърдите си, без да се докосвате до него. Тогава звярът ще потегли кротко и ще ви докара при нас. Искам да ви предупредя, че ако речете да призовете Бога и светиите или пък се изплашите, звярът може да ви хвърли я на земята, я в някое не особено благовонно място; затова, ако мислите, че не ще успеете да проявите достатъчно смелост, хич и не идвайте, защото и на себе си ще навредите, а и на нас с нищо няма да помогнете.“
Лекарят отвърнал: „Та вие не ме познавате; вие навярно съдите за мен по това, че нося ръкавици и ходя облечен в дълги дрехи. Ако знаехте само какви неща съм вършил в Болоня, когато нощем ходех по жени заедно с моите приятели, има да се чудите и да се маете. Кълна се, че една нощ някаква жена не искаше да тръгне с нас — беше една такава грозничка и отгоре на това и дребничка, педя човек, — та се наложи да я натупам здравата; после я вдигнах и я носих, трябва да имаше на разстояние цял хвърлей е. лък, и накрая я принудих да дойде с нас. Спомням си, че друг път, малко след вечерна молитва, вървяхме само двамата с моя слуга и трябваше да минем край гробището на миноритите, където същия ден бяха погребали някаква жена, но аз не изпитах никакъв страх. Та няма за какво да се безпокоите, защото аз съм много смел и храбър мъж. Ще ви кажа и това, че за да се представя пред дружината в приличен вид, ще облека пурпурната дреха, в която бях провъзгласен за лекар; ще видите, че цялата дружина ще ме хареса, а след време може и за капитан да ме избере. Веднъж да попадна там, пък вие ще видите, че всичко ще се нареди от добре по-добре; та нали и онази графиня се е влюбила в мен, без изобщо да ме е виждала, и то така, че самата тя иска да ме изкъпе и да ме посвети за рицар; кой знае, може рицарството да не е за мен работа, може би няма да съумея да го пазя, но може да се окаже и обратното. Оставете ме да опитам.“
Тогава Буфалмако рекъл: „Много хубави неща казахте, но гледайте да не ни измамите и да не дойдете или пък да не стане така, че нашият пратеник да не може да ви намери; казвам ви всичко това, защото сега е студено, а вие, лекарите, все гледате да се пазите от студ.“ — „Да пази бог! — възкликнал лекарят. — Нито съм зиморничав, нито се боя от студа; много рядко ми се е случвало нощем — както понякога се налага — да стана по нужда и да трябва да наметна върху дрехата си друго освен кожуха. Затова можете да бъдете спокойни — аз ще бъда на мястото, където ми казахте.“
Двамата живописци си тръгнали, а щом мръкнало, магистърът измислил някакво оправдание пред жена си, измъкнал скритом от нея най-хубавите си дрехи, облякъл ги и като решил, че е дошъл уреченият час, запътил се към една от споменатите гробници, свил се до един от мраморните паметници, понеже било много студено, и зачакал звяра. В това време Буфалмако, който бил едър и висок на ръст, намерил една от ония маски, каквито по-рано се употребявали за разпи игри, дето днес вече не се играят, навлякъл един рунтав черен кожух с козината навън и заприличал на истинска мечка; маската пък изобразявала лице на дявол и на всичко отгоре имала и рога.
След като се предрешил по тоя начин, Буфалмако се отправил към новия площад при „Санта Мария Новела“, а Бруно тръгнал след него, за да види какво ще стане по-нататък. Щом забелязал магистъра, Буфалмако се разскачал насам-натам из площада, почнал да пухти, да ръмжи и да реве като бесен. Като чул и видял цялата тая работа, лекарят се разтреперил като лист и косата му се изправила от страх, защото той бил по-страхлив и от жена, дори по едно време си помислил колко по-хубаво щяло да бъде, ако сега се намирал не на това място, а пред вратата на своя дом; но нали бил вече дошъл, той положил не малко усилия, за да си вдъхне смелост — толкова голямо било желанието му да зърне всичките тия чудеса, за които му били говорили.
Буфалмако полудувал и беснял известно време, а после (както били обяснили и на лекаря) се престорил, че бесът му е преминал, пристъпил към гробницата, върху която стоял магистърът, и се спрял пред него. Магистърът треперел от страх и се колебаел какво да стори — дали да слезне, или да си остане където е. Най-сетне, понеже се боял да не би, ако не го възседне, звярът да направи нещо още по-лошо, станало така, че новият страх прогонил първия, магистърът слезнал от гробницата и прошепнал: „Бог да ми е на помощ“, яхнал звяра, и както му било казано, скръстил ръце на гърдите си, продължавайки да трепери от страх. Тогава, пълзейки на четири крака, Буфалмако потеглил бавно към „Санта Мария дела Скала“ и го докарал чак до манастира на монахините от Риполи. По онова време на същата улица се намирали много ями, в които селяните събирали графиня Чивилари, за да торят нивите си. Щом наближил това място, Буфалмако пристъпил към една от ямите и като издебнал удобно време, поставил ръка под крака на лекаря, изметнал се и го хвърлил с главата напред право в ямата; после отново заскачал, почнал да ръмжи и да беснее и тръгнал покрай „Санта Мария дела Скала“ към поляната Онисанти, където го очаквал Бруно, който бил избягал чак там, защото не можел да си сдържа смеха; двамата почнали да се превиват от смях и да гледат отдалеч какво ще направи цопналият в лайната лекар.
Месер лекарят, като разбрал в каква мръсотия е попаднал, се опитал да стане и да се измъкне от ямата; хлъзгал се, падал, ставал и след като глътнал няколко драхми104 нечистотии, той все пак успял да излезе от ямата, с много жалък и печален вид и без наметалото си, което останало в мръсотията. После се поизчистил с ръце колкото могъл и понеже не знаел какво друго да предприеме, решил да се прибере у дома си; върнал се и почнал да чука на вратата, докато не слезли да му отворят.
Той влязъл у дома си целият потънал в смрад и още преди да хлопне вратата след себе си, Бруно и Буфалмако довтасали, за да разберат как ще го посрещне жена му; наострили слух и чули как жена му почнала да го ругае, сякаш бил най-последният негодник: „Така ти се пада! Ходил си при някоя друга жена, затова си се изконтил в пурпурната си дреха. Нима аз не ти стигам? Та аз бих могла да задоволя цяло село, какво остава за теб! Де да те бяха удавили там, дето са те хвърлили — там ти е мястото на теб! Я го виж ти: хем почитан лекар, хем си има жена, а седнал да ми скита нощно време по чужди жени!“ Тя го ругала с подобни и много други слова чак до полунощ, а в това време лекарят накарал да го измият целия — от главата до петите.
На другата сутрин Бруно и Буфалмако нарисували по цялото си тяло под дрехите синина до синина, като от побой, и отишли да навестят лекаря, който бил вече станал от постелята; още с влизането те усетили, че къщата е пълна с воня, защото още не всичко било изчистено така, че да не издава никакъв смрад. Щом научил, че са дошли, магистърът излязъл да ги посрещне и ги поздравил: „Дал Бог добро.“ Бруно и Буфалмако, както се били уговорили, се престорили на страшно ядосани и отвърнали: „Да, ама ние не ще ви пожелаем такова нещо; напротив, ние молим Господ Бога да ви прати най-големи беди, да загинете от меч, понеже сте най-безчестният човек и най-големият предател измежду всички люде на тоя свят; ние се постарахме да ви доставим и чест, и удоволствие, а по ваша вина за малко не ни претрепаха като кучета. Заради вашето безчестие нощес ни хвърлиха толкова тояги бой, че с много по-малко удари от тия, дето изядохме, едно магаре ще стигне чак до Рим; да не говорим за това, че ни заплашваше опасността да ни изхвърлят от дружината, където се канехме да ви представим. Ако не ни вярвате, погледнете само на какво са заприличали телесата ни.“ Те се разгърдили в полумрака, показали му намазаните си със синя боя гърди и побързали да се загърнат.
Лекарят се опитал да им се извини и да им разкаже за патилата си, как го хвърлили, къде бил попаднал, но Буфалмако му рекъл сърдито: „Мисля, че щеше да бъде по-добре, ако звярът ви беше хвърлил от моста право в Арно; защо сте призовали на помощ Бога и светиите? Нали се бяхме условили, че няма да правите това?“ В отговор магистърът почнал да се кълне, че не си спомня да е правил подобно нещо. „Ами, не си спомняте — сопнал му се Буфалмако. — Как да не си спомняте? Та нали нашият пратеник ни разказа, че сте треперели като лист и не сте знаели къде се намирате. Хубаво ни наредихте, но отсега нататък не ще позволим вече на никого да ни подвежда, а вас ще почетем така, както заслужавате.“
Лекарят почнал да ги моли за прошка, заклинал ги в Името Божие да не го правят за посмешище и за да ги успокои, наговорил им всичко, каквото му дошло на ума. Понеже се боял да не го направят за смях пред хората, той почнал да им оказва още по-големи почести от преди, да ги гощава и дарява с какви ли не неща много повече, отколкото вършел това по-рано.
Ето как биват научавани на ум и разум тия, дето не са успели да поумнеят, докато са били в Болоня.
НОВЕЛА X
Една сицилианка ограбва с хитрост цялата стока, която един търговец с докарал в Палермо; след време той я излъгва, че се е завърнал с много повече неща, отколкото преди, взема от нея пари назаем, а й оставя вода и кълчища.
Няма защо да питаме колко пъти и как разказваната от кралицата новела разсмяла дамите; не останала ни една, чиито очи да не се изпълнят до дванадесет пъти със сълзи — толкова много се смели. Но когато новелата дошла до своя край, Дионео, който знаел, че е негов ред, започнал:
— Прелестни дами, известно е, че всяка шега доставя толкова по-голямо удоволствие, колкото по-изкусен шегобиец е тоя, когото са успели да изиграят. Поради това, въпреки че тук се говори за най-прекрасни неща, аз възнамерявам да ви разкажа една новела, която, предполагам, ще ви хареса повече от разказаните досега, защото жената, която била изиграна, превъзхождала в изкуството да мами хората всички ония мъже и жени, за които стана дума досега и които са били изигравани.
В крайморските пристанищни градове в миналото съществувал обичай (а може би все още да съществува) всички търговци, пристигнали там със стоките си, като ги стоварят, да ги откарват в едно помещение, което на много места се нарича „митница“ и е подвластно или на общината, или на управителя на града; тук те предават на служителите, дето се занимават с тия неща, стоките си по списък, посочвайки тяхната стойност, а служителите от своя страна посочват на търговеца един склад, където той оставя стоката на съхранение и я заключва. Митничарите записват стоката в митническата книга за сметка на търговеца и след това го карат да плаща данък за цялата стока или част от нея, която той ще изтегли от митницата. Именно от тая книга посредниците често черпят сведения за качеството и количеството на стоките, които се намират там, от нея научават и имената на търговците, дето са ги докарали, а после при нужда се договарят с търговците за размяна, за покупко-продажби и разни други търговски сделки.
Както на много други места, този обичай съществувал и в Палермо, в Сицилия; но наред с него там имало, пък и все още има множество жени, които наглед са красавици, ама са скарани с честността, и ако човек не ги знае, може да ги помисли за знатни и почтени дами. И тъй като тия жени са всецяло отдадени на занаята да скубят — не, ами живи да одират мъжете, щом видят някой току-що пристигнал търговец, веднага хукват да питат в митницата и да се осведомят дали е богат и какво е докарал, а после с най-нежни слова и любовни погледи гледат да примамят и уловят тия търговци на своята въдица; те успяват да примамят мнозина по тоя начин, да им отнемат голяма част от стоката, а на повечето — и цялата стока. Случва се дори някои да загубят не само своята стока, ами и кораба, че и тялото и костите си, защото ония умеят да дерат яко.
И така, неотдавна в Палермо пристигнал един млад флорентинец, изпратен там от своите господари, на име Николо да Чиняно, макар и да го наричали Салабаето; той докарал толкова много сукно, останало му след панаира в Салерно, че стойността му стигала петстотин златни флорина; и като платил данъка си на митничарите, оставил сукното в един склад и без да дава вид, че бърза да го продава, тръгнал из града да се развлича и забавлява. И понеже лицето му било бяло и румено, имал руси коси и бил красив и строен, станало така, че една от ония скубачки, която се наричала мадона Янкофиоре, щом дочула колко е състоятелен, тозчас му хвърлила око и почнала да се заглежда в него; а той забелязал тая работа и понеже я помислил за знатна дама, рекъл си, че навярно го е харесала, защото е хубавец; решил той да се залюби с нея, но да върши всичко най-предпазливо, затова, без да каже никому ни дума, започнал да минава пред къщата, където живеела тя. Янкофиоре забелязала тая работа и след като в продължение на няколко дни го примамвала с погледите си, давайки му да разбере, че и тя изгаря от любов по него, проводила при Салабаето една своя слугиня, която владеела от добре по-добре изкуството да сводничи; слугинята му надрънкала какво ли не почти със сълзи на очи и след това му казала, че със своята красота и привлекателност той до такава степен бил омаял нейната господарка, че тя не можела да си намери място ни денем, ни нощем и поради това го канела да се срещнат в една баня, стига, разбира се, той да пожелае. После слугинята измъкнала от кесията си един пръстен и му го подарила от името на господарката си. Щом чул това, Салабаето се зарадвал извънредно много, взел пръстена, поотъркал го в очите си, целунал го и го нахлузил на пръста си, а на жената отвърнал, че ако мадона Янкофиоре го обича, няма да загуби нищо от това, тъй като и той я обича повече от собствения си живот и е готов да отиде там, където тя пожелае и по което и да е време.
Пратеничката занесла тоя отговор на своята господарка и скоро Салабаето получил вест в коя баня трябва да отиде на другия ден, след вечерня, за да се срещне с дамата. Щом настанал уреченият час, той, без да се обади никому, побързал да отиде в банята и научил, че тя била запазена за дамата. Малко след това пристигнали две робини, натоварени с какво ли не: едната носела на главата си хубав дюшек, натъпкан с памук, а другата държала в ръце голяма кошница, пълна с най-различни неща; те проснали дюшека върху леглото в една от стаите на банята, постлали върху него два тънки чаршафа с копринени ивици, а връз тях опънали завивки от белоснежна кипърска тъкан и сложили и две изящно бродирани възглавници; после се съблекли, влезли в банята и я измели и измили най-старателно.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 28 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |