Та искам да ви кажа, че в село Варлунго — а то, както знаете или сте чували, се намира недалеч оттук — имало един свещеник; той бил як мъж и го бивало да обслужва жените и макар да не бил особено силен в четмото, все пак, когато неделя сутрин събирал енориашите си под бряста, съумявал да ги поучава с много хубави и свети слова; но още по-добре от всички предишни свещеници умеел да утешава жените на своите енориаши, когато мъжете тръгвала нанякъде; ходел чак в къщи да им носи икони, светена вода, угарки от свещи, като, разбира се, им давал и своята благословия.
Измежду всички свои енориашки, на които бил хвърлил око, най-много харесвал една, на име мона Белколоре; тя била жена на някакъв селянин, който се наричал Бентивеня дел Мацо, и била яка, хубава, мургава и снажна — с една реч, бивало я повече от всяка друга да върти хромела. Освен това тя умеела най-добре от всички да свири на цимбал и да пее: „Водата тече из оврага“, а когато потрябвало и да играе рида78 и балонкио79, с хубава кърпичка в ръка, по-добре от която и да било измежду своите съседки. Затуй свещеникът се влюбил в нея толкова силно, че бил като обезумял и по цял ден друго не правел, ами ходел насам-натам, само и само да успее да я вади. В неделя сутрин, когато знаел, че и тя е дошла на църква, той полагал такива усилия да изпъкне като изкусен и голям певец, че запявал ли хвалебствен химн, гласът му проехтявал като магарешки рев, а кога я нямало, претупвал набързо цялата служба. Въпреки това свещеникът така успял да нареди работата, че никой — ни Бентивеня дел Мацо, ни съседите нищо не забелязали. А за да стане по-близък с мона Белколоре, от време на време й правел подаръци; пращал й ту връзка пресен чесън (той вадел най-хубавия чесън в селото) от своята градина, която сам обработвал, ту кошничка грах, ту връзка червен лук; понякога издебвал удобен момент и я поглеждал любовно изпод вежди, а тя се преструвала, че нищо не забелязва и продължавала да върви с благочестив и смирен вид, така че свещеникът нищо не успявал да направи.
Веднъж по пладне, когато свещеникът се мотаел из селото без работа, срещнал Бентивеня дел Мацо, който карал пред себе си едно магаре, натоварено догоре е какво ли не, заговорил го и го запитал накъде е тръгнал. Бентивеня отвърнал: „Месер, отивам до града по моя работа и карам това на месер Бонакори да Джинестрато, та да ми помогне, защото съдията бил казал на прокурора да ме викнат да отида веднага при него.“
Свещеникът се зарадвал и казал: „Добре, Добре, синко, бъди благословен; върви и гледай да се върнеш колкото се може по-скоро; ако видиш Лапучо или Налдино, не забравяй да им кажеш да ми донесат ремъците, че ми трябват за вършитба.“ Бентивеня отвърнал, че няма да забрави.
И така, като видял, че Бентивеня се запътил към Флоренция, свещеникът си рекъл, че е време той пък да отиде при Белколоре и да си опита късмета; затова забързал и се спрял чак кога стигнал до нейната къща, влязъл вътре и рекъл: „Да дава Бог добро, има ли някой в тоя дом?“ Белколоре, която била излязла на балкона, като го чула, се обадила: „Добре сте дошли, месер; къде сте тръгнали в тоя пек?“ Свещеникът отвърнал: „Помози бог, дойдох да постоя при теб, защото срещнах мъжа ти, като отиваше в града.“ Белколоре слязла долу, седнала и почнала да чисти зелевото семе, което мъжът й бил изчукал, преди да тръгне. Свещеникът рекъл: „Е, Белколоре, докога ще продължаваш да ме измъчваш?“ Белколоре се разсмяла и го запитала: „Че какво толкова ви правя?“ Свещеникът отговорил: „Ти нищо не ми правиш, само дето не ми даваш да направя каквото аз искам и каквото сам Бог е заповядал.“ Белколоре възкликнала: „Махайте се, махайте се! Нима и свещениците се занимават с такива работи?“ Свещеникът отвърнал: „Да, при това ние го вършим по-добре от другите мъже; и защо не? Нещо повече — ние работим много по-добре, ама знаеш ли защо? Защото мелим само когато се събере достатъчно вода в яза. Повярвай ми, за теб ще бъде по-добре да си мълчиш и да ме оставиш да правя каквото искам.“ Белколоре се обадила: „Че каква полза ще имам от тая работа, когато сте и от дявола по-бедни?“ Свещеникът казал: „Не знам какво искаш; кажи какво — обувки ли искаш или панделка, или парче плат, или нещо друго?“ Белколоре въздъхнала: „Вижте какво, отче, всичко това си го имам, но щом ме обичате толкова много, направете ми една услуга, а пък аз ще сторя каквото искате.“ Свещеникът се зарадвал: „Кажи ми какво искаш, ще го направя на драго сърце.“ Тогава Белколоре обяснила: „В събота трябва да отида във Флоренция, за да предам вълната, дето съм я изпрела, и да дам да ми поправят чекръка; ако вие ми дадете пет лири (а аз знам, че имате), ще мога да откупя от лихваря, където съм ги заложила, и тъмночервената си фуста, и празничния колан, който носех на сватбата си, че нали виждате, не смея да се покажа никъде — ни в църквата, ни на друго прилично място, защото няма какво да си сложа; пък после ще направя каквото пожелаете.“ Свещеникът отвърнал: „Спаси Боже! Но аз нямам у себе си никакви пари, вярвай ми; ала ще направя така, че до събота да ги получиш.“ Белколоре възразила: „Ами тъй, вие все много обещавате, а после не си удържате на думата; няма ли и с мен да направите същото, както с Билиуца, дето така си и остана с празни ръце? Кълна се, че това няма да го бъде; та нали по тая причина Билиуца стана блудница. Щом нямате в себе си пари, идете да ги вземете!“ Свещеникът въздъхнал: „Ех, не ме карай тъкмо сега да се връщам чак у дома; та нали виждаш, сега се случи така, че у вас няма други хора, а докато отида и се върна, току-виж, някой дошъл и ни попречил; не знам дали друг път ще м,и се случи такова щастие.“ Тя му казала: „Добре де, правете каквото щете; ако искате да си вървите, вървете си, ако ли не — останете.“
Като разбрал, че тя не ще склони да му достави удоволствие, ако той не спази условието salvum me fac80, докато на него му се щяло работата да стане sine custodia81, свещеникът отвърнал: „Аха, значи, ти не вярваш, че ще ти донеса парите; за да те убедя, ще ти оставя като залог ей това синьо наметало.“ Белколоре повдигнала очи и запитала: „Кое наметало? Това ли? Ами колко струва?“ Свещеникът възкликнал: „Как така колко струва! Та сукното е чак от Франция, дават го с гаранция; нашенци разправят, че било скъпо и прескъпо, взех го преди около две недели от вехтошаря Лото за цели седем лири, а Булието — нали знаеш, че той разбира от сини сукна — ми каза, че съм го купил за пет гроша по-евтино.“ Белколоре се учудила: „Така ли? Ей богу, никога нямаше да повярвам! Както и да е, дайте ми първо наметалото.“
Тъй като тетивата му била съвсем опъната и не можел вече да издържа, свещеникът свалил наметалото си и го дал на Белколоре, а тя го прибрала и му рекла: „Отче, хайде да отидем в оная колиба, там никой няма да дойде.“ Така и направили. Свещеникът дълго се забавлявал с нея и я сродил с Господа Бога наш, дарявайки я с най-сладките целувки на тоя свят; после си тръгнал по подрасник, сякаш се връщал от сватбена служба, и се прибрал в църквата. Добре ама, като седнал и размислил, че ако ще цяла година да събира свещи и милостиня, пак няма да събере и половината на тия пет лири, той си рекъл, че е сглупил и почнал да съжалява, задето оставил наметалото; поради това се замислил по какъв начин да си го вземе обратно, без нищо да загуби. И тъй като не бил никак глупав, веднага се досетил какво да направи и успял, защото още на следния ден било празник и той пратил момчето на съседите при мона Белколоре с молба да му услужи с каменния си хаван, че бил поканил на обед Бингучо дел Поджо и Нуто Булиети и искал да им направи салца. Белколоре пратила хавана; но като станало време за обед и разбрал, че Бентивеня дел Мацо и Белколоре са седнали да се хранят, свещеникът викнал своя послушник и му рекъл: „Ще вземеш тоя хаван, ще го отнесеш на Белколоре и ще й кажеш: «Отчето ви благодари много и ви моли да му върнете наметалото, което онова момче остави като залог срещу хавана.»“ Послушникът взел хавана, тръгнал към дома на Белколоре и стигнал тъкмо когато тя и Бентивеня седнали на трапезата; послушникът оставил хавана и предал каквото му бил поръчал свещеникът. Като чула, че трябва да върне наметалото, Белколоре понечила да отговори, ала мъжът й я преварил и изръмжал: „Какво, ти си взела залог от отчето? Бог ми е свидетел, че ми идва така да те цапардосам, че да ти дам да се разбереш; веднага да го върнеш, че ще те вземат дяволите! Друг път да внимаваш: ако поиска нещо от нас, па ако ще и да е нашето магаре, да не си посмяла да му откажеш!“
Белколоре почнала да мърмори, но нямало какво да прави, станала, извадила от раклата наметалото, дала го на послушника и рекла: „Ще предадеш на отчето следното: «Белколоре каза и се закле, че вие никога вече не ще мачкате салца в нейния хаван, защото той не е за тая работа.»“ Послушникът се върнал с наметалото и предал на свещеника каквото му казала Белколоре. Свещеникът се засмял и отвърнал: „Като я видиш, да й кажеш, че ако тя не ми даде хавана, аз няма да й дам черяслото.“
А Бентивеня си помислил, че жена му е изрекла тия думи, задето й се скарал, та затова не им обърнал никакво внимание; Белколоре се разсърдила на отчето и му се сърдила чак до гроздобер; ала след като свещеникът й се заканил да я напъха право в устата на най-страшния Луцифер, тя така се изплашила, че му се отсърдила; това станало, кога почнали да мачкат гроздето и да пекат кестени, и те продължили да се утешават един друг. Вместо петте лири свещеникът заръчал да опънат нова хартия на нейния цимбал и да му окачат звънче, и Белколоре останала много доволна.
НОВЕЛА III
Каландрино, Бруно и Буфалмако тръгват да търсят хелиотроп по течението на Муньоне; Каландрино си въобразява, че го е намерил и се прибира у дома си с цял товар камъни; жена му почва да го ругае, той кипва и Я набива, а после разказва на другарите си онова, което те знаят по-добре и от него.
Когато Панфило завършил своята новела, с която така разсмял дамите, че те и днес все още се смеят, кралицата заповядала на Елиса да продължи, а тя, смеейки се, започнала така:
— Прелестни дами, не знам дали с моята новела, която е колкото правдива, толкова и забавна, ще мога да ви разсмея както Панфило; но ще се постарая.
В нашия град, където винаги е имало в изобилие какви ли не хора и обичаи, неотдавна живял един живописец на име Каландрино; той бил човек простоват, голям чудак и прекарвал по-голяма част от времето си с други двама живописци, единият от които се наричал Бруно, а другият — Буфалмако; и двамата били големи смешници, но били хора разсъдливи и остроумни и дружели с Каландрино, защото много се забавлявали с неговата глуповатост и постъпки. По същото време във Флоренция живял един много забавен младеж, голям хитрец, обичащ да обръща на смях всичко, с каквото се заемел, на име Мазо дел Саджо; щом научил за глупостта на Каландрино, той намислил да се позабавлява с него, като му скрои някоя шега или пък го накара да повярва в нещо необичайно и несъществуващо. Един ден той отишъл в църквата „Сан Джовани“ и там срещнал случайно Каландрино, който разглеждал най-внимателно новите фрески и дърворезбата над олтара; тогава решил, че и времето, и мястото са удобни да направи каквото бил замислил. Казал на един свой приятел какво възнамерявал да стори, двамата, се приближили до мястото, където Каландрино седял съвсем сам, престорили се, че не го забелязват и почнали да си говорят за свойствата на различните скъпоценни камъни, за които Мазо се произнасял с такава вещина, сякаш бил един от най-големите и най-известни познавачи на тия работи. Каландрино дочул разговора, вслушал се внимателно, разбрал, че каквото си говорели не е тайна, затова станал и отишъл при тях, от което пък Мазо останал много доволен. Мазо продължил да говори за същото и Каландрино го запитал къде се намират тия камъни с такива чудодейни свойства; Мазо отвърнал, че повечето от тях са в Берлиндзона82, в страната на баските83, в една област, наречена Бенгоди84, където хората връзвали лозите с наденици, а гъската струвала един грош, и с нея давали и по едно патенце; ама без пари; там имало цяла планина от настъргано пармезанско сирене, планината гъмжала от хора, които по цял ден варели само макарони и равиоли, и то в бульон от тлъсти петли, после ги хвърляли надолу и народът се надпреварвал кой повече да вземе; наблизо течал поток от вино вернача85, ама от най-хубавото, и то без капка вода в него: такова вино никой не е пил досега. „Та това е страна за чудо и приказ! — възкликнал Каландрино. — Я ми кажи какво става с тлъстите петли, след като ги сварят?“ Мазо отвърнал: „Баските ги изяждат.“ Каландрино го запитал: „А ти ходил ли си там?“ Мазо отвърнал: „Питаш ме дали съм ходил. Ходил съм само веднъж, ама все едно, че съм бил там хиляди пъти.“ Каландрино продължил: „А колко мили има дотам?“ Мазо отвърнал: „Ами към хиляда, че и повече, и цяла нощ път, че и оттатък.“ Каландрино се смаял: „Брей, че това ще излезе комай по-далеч и от Абруцо.“ Мазо отвърнал: „Разбира се, ама не чак толкова!“
Като видял, че Мазо изрекъл всички тия приказки сериозно, без да се засмее, глупавият Каландрино му повярвал, както човек може да повярва на самата истина, сметнал всичко това за действително и рекъл: „Не е за мен работа — много е далеч; виж, да беше по-близо, щях да прескоча с теб дотам, макар и само веднъж, та да видя поне как варят макароните и да се налапам до насита. Но я ми кажи — и нека Бог добро да ти дарува — намират ли се из нашия край от ония чудодейни камъни, за които разправяше?“ Мазо отвърнал: „Да, има два вида камъни с чудодейна сила. Едните са скалите край Сетиняно и Монтичи; силата им е такава, че като ги направят на воденични камъни, от тях после брашно става, та затова из оня край се говори, че милостта е от Бога дадена, а воденичните камъни — от Монтичи; тия камъни там са безчет, и по тая причина ние никак не ги ценим, също както тамошните хора пък не ценят изумрудите — те са на купища, по-високи и от Монте Морело, а как само сияят нощем — не ти е работа. И още нещо ще ти кажа: който успее да направи тия воденични камъни на пръстени и ги върже, ама преди да им бъдат направени дупките, и ги занесе на султана, ще получи от него каквото си пожелае. А другият камък, дето ние, познавачите, наричахме хелиотроп86, има такава сила, че който го носи със себе си, докато го носи, става невидим за всички, навсякъде, където и да отиде.“ Тогава Каландрино рекъл: „Брей, че чудодейни сили; ами къде може да се намери такъв камък?“ Мазо отговорил, че тия камъни се намират в Муньоне. Каландрино попитал: „Колко са големи тия камъни? Какви са на цвят?“ Мазо отвърнал: „На големина са различни — едни са по-големи, други — по-малки, но на цвят са комай почти черни.“
Каландрино запомнил всичко, защото имал намерение да тръгне и потърси тия камъни, но решил да не прави това без знанието на Бруно и Буфалмако, които обичал особено много; затова се престорил, че има някаква работа и се сбогувал с Мазо. И хукнал да търси приятелите си, та да тръгнат веднага за камъните, преди някой да ги изпревари. Търсил ги цяла сутрин, най-сетне — това било след деветия час, се досетил, че двамата работят в манастира на Фаентинските девици и въпреки че жегата била голяма, той зарязал всички свои работи, втурнал се почти бегом натам, извикал ги и им казал: „Приятели мои, ако щете, вярвайте, ако щете — не, но ние е вас можем да станем най-богатите хора във Флоренция; от един човек, на когото може да се вярва, научих, че в Муньоне имало някакъв камък с чудодейна сила: носиш ли го със себе си, ставаш невидим; затова смятам, че трябва да тръгнем веднага да го потърсим, преди да са тръгнали и други. Сигурен съм, че ще го намерим, защото знам как изглежда; намерим ли го, слагаме го в джоба и отиваме при сергиите на тия, дето обменят пари; както знаете, те са пълни с грошове и с флорини, и ще си вземем колкото си искаме. Никой няма да ни види и ще забогатеем, без да трябва по цял ден да правим разни заврънкулки по стените — също като охлювите.“
Щом чули тая работа, Бруно и Буфалмако едва се сдържали да не се засмеят, спогледали се, престорили се на безкрайно удивени, изразили възторга си от предложението на Каландрино, а Буфалмако го запитал как се казва тоя камък. Но Каландрино, нали не бил кой знае колко паметлив, успял да забрави названието на камъка и отвърнал: „Защо ни е потрябвало името, щом познаваме неговите свойства? Аз мисля, че е време да тръгваме, без да губим нито час.“ — „Добре де — прекъснал го Бруно, — кажи ни поне, как изглежда?“ Каландрино отвърнал: „Има ги всякакви, но всички са почти черни; затова според мен трябва да събираме наред всички черни камъни, докато попаднем на тоя, дето ни трябва. Хайде да не губим повече време и да тръгваме!“ Бруно възразил: „Почакай, почакай“; после се обърнал към Буфалмако и продължил: „Струва ми се, че Каландрино има право; но аз мисля, че времето не е подходящо за тая работа, тъй като сега слънцето е високо и грее право в Муньоне, всички камъни са изсушени от жегата, поради което някои от камъните сега ще изглеждат бели, докато сутрин, преди слънцето да ги е изсушило, са черни; освен това днес край Муньоне сигурно е пълно с народ, нали е работен ден; като ни видят, ще вземат да се досетят какво правим, и току-виж, и те почнали да търсят камъка; ще ни изпреварят и ще изпуснем питомното, за да гоним дивото. Според мен — стига вие да нямате нищо против, най-добре ще бъде, ако свършим тая работа в неделя, и то рано сутринта: тогава хем черните камъни се различават по-лесно от белите, хем никой няма да ни види.“ Буфалмако се съгласил с Бруно, съгласил се и Каландрино; тримата решили да потърсят камъка още следната неделя, рано сутринта, а Каландрино ги заклел никому нищо да не казват, защото и на него му били доверили тая работа под най-строга тайна. Разказал им също какво бил научил за страната Бенгоди и потвърдил под клетва, че било самата истина.
После Каландрино си отишъл, а Бруно и Буфалмако се договорили какво да правят, като излязат за камъка. Каландрино едва дочакал неделята; щом съмнало, станал, викнал другарите си, минали през Порта Сан Гало, спуснали се към Муньоне и се пръснали да търсят камъка. Каландрино — нали бил най-нетърпелив — избързал напред, подскачайки ту на една, ту на друга страна, и щом зърнел някъде черен камък, грабвал го и го пъхал в пазвата си. Другарите му вървели зад него, като за очи и те от време на време вземали по някой камък. Не минало, много време, Каландрино натъпкал пазвата си с камъни, после повдигнал полите на своята дреха, която не била къса и тясна, както ги шият в Хенегау,87 напъхал ги добре под колана си, та станали като голяма, широка торба, напълнил и нея, а след малко направил друга торба от наметалото си и почнал и в нея да слага камъни.
Като видели, че Каландрино се е натоварил с камъни и че наближава време за обяд, Бруно се обърнал към Буфалмако и, както се били уговорили, го запитал: „Къде е Каландрино?“ Буфалмако бил съвсем близо до Каландрино и го виждал много добре, но се огледал насам-натам и отвърнал: „Не знам, преди малко беше тук при нас.“ Бруно казал: „А бе до преди малко може да е бил тук, ама аз съм почти сигурен, че той вече се е прибрал у дома си и е седнал да обядва, а ние се блъскаме из Муньоне и търсим тия черни камъни.“ Буфалмако се обадил: „Ах, колко хитро ни изигра тоя човек! Докара ни тук, а ние, глупците, взехме, че му повярвахме! Та кой друг освен нас би се показал толкова глупавата да повярва, че тук, из Муньоне, може да се намери скъпоценен камък с такава чудодейна сила?“ Слушайки тоя разговор, Каландрино си въобразил, че е успял да намери камъка и че макар и да се намират съвсем близо, те не го виждат благодарение на чудните му свойства. Той се зарадвал извънредно много на своя късмет и решил да не им се обажда, ами да се прибере у дома си; затова се обърнал и се запътил към града. Като видял това, Буфалмако казал на Бруно: „Какво ще правим сега? Хайде да се прибираме!“ Бруно отвърнал: „Хайде! Кълна ти се обаче, че Каландрино никога вече не ще успее да ме измами; ако сега бях близо до него, както вървяхме цяла сутрин, така щях да го цапардосам с тоя камък по крака, че да помни цял месец, а и повече, кога се е опитвал да ме изиграе.“ Изричайки тия слова, той замахнал и запратил камъка право в крака на Каландрино, който изпитал такава силна болка, че подскочил и аха да извика, но си замълчал и продължил към града. Буфалмако взел едно камъче от тия, дето бил събрал, обърнал се към Бруно и му рекъл: „Виж какво хубаво камъче! Ех, да можех да улуча с него гърба на Каландрино!“ и запратил камъка с все сила в гърба на Каландрино. Те продължили така: единият казвал едно, другият — друго, и докато вървели покрай Муньоне, хвърляли камъни по Каландрино чак до Порта Сан Гало; щом наближили, оставили камъните, които носели, и се спрели да си поприказват с митничарите при вратата, които били предупредени отнапред за цялата работа, затова се престорили, че не са видели Каландрино и го пуснали да мине, а после почнали да се превиват от смях.
Каландрино не се спрял и продължил към дома си, който се намирал близо до Канто ала Мачина; съдбата така подпомагала тая шега, че докато Каландрино вървял край реката, а после и из улиците на града, никой не го заговорил, пък и той не срещнал кой знае колко хора, тъй като почти всички се били прибрали за обед. Така Каландрино влязъл със своя товар у дома си; не щеш ли, по същото време жена му, мона Теса — хубава и почтена жена, — излязла на стълбата; и тъй като била малко ядосана, задето Каландрино се забавил, щом го видяла, започнала да му се кара: „Най-сетне дяволът те накара да се прибереш у дома! Хората вече се наобядваха, а ти едва сега си идваш!“ Щом чул това, Каландрино разбрал, че не е невидим, останал много огорчен, кипнал и се развикал: „Ах, негоднице, защо си тук? Ти ме погуби, но кълна се, за всичко ще ти платя!“
После се качил в една стаичка, хвърлил целия товар камъни, който носел със себе си, спуснал се яростно към жена си, сграбчил я за плитките, блъснал я на земята и почнал да я тъпче, рита и бие с ръце и крака, където свари, и не оставил по главата й ни косъм недръпнат, ни по тялото й — кост неударена, въпреки че тя скръстила молитвено ръце и го молела за пощада.
След като се посмели със стражите, Бруно и Буфалмако последвали Каландрино, движейки се на доста голямо разстояние зад него; когато стигнали пред дома му, чули олелията от жестокия бой, дето той хвърлял на жена си, престорили се, че са току-що пристигнали и го извикали. Каландрино се показал на прозореца целия облян в пот, задъхан и зачервен, и ги помолил да се качат тозчас при него. Бруно и Буфалмако се направили, че не им се иска кой знае колко, но се качили, влезли в стаята, видели, че е пълна с камъни, видели още, че мона Теса ридае и се вайка в единия ъгъл с разкъсани дрехи, с разрошена коса, с подуто и посиняло лице; а в срещуположния ъгъл седял Каландрино, който бил разгърден и задъхан, сякаш капнал от умора. Те погледали, погледали, па го запитали: „А бе, Каландрино, каква е тая работа? Да не мислиш да зидаш нещо, че си струпал тия камъни?“ После продължили: „Какво е станало с мона Теса? Ти май си я бил; как може такова нещо?“ Ала Каландрино бил съсипан от тежестта на камъните, от яростта, с която пребил от бой жена си, от мъка по изпуснатото (както той си въобразявал) щастие, затова не можел да дойде на себе си и да им отвърне поне с една думичка, по тая причина Буфалмако почакал малко и отново го запитал: „Слушай, Каландрино, ако си имал други причини да се ядосваш, не биваше да ни мъчиш така, както направи; поведе ни да търсим оня скъпоценен камък, после изведнъж, без да ни кажеш нито «сбогом», нито «вървете по дяволите», ни заряза като някакви говеда край Муньоне и си тръгна; това много ни обиди, ама да си знаеш, че друг път вече не ще успееш да ни подмамиш!“
Като чул това, Каландрино се понапънал и заговорил: „Приятели, не ми се сърдете; работата не е такава, каквато я мислите. Знаете ли какъв съм нещастник? Та аз бях намерил камъка; изслушайте ме и ще се уверите, че не ви лъжа. Когато вие почнахте да се питате един друг къде съм, аз се намирах на не повече от десет лакътя от вас и като видях, че тръгнахте да си вървите, тръгнах и аз и през цялото време вървях все отпреде ви.“
Каландрино им разказал от начало до край всичко — какво са правили, какво си говорили, показал им синините по краката си и по гърба си, по които те хвърляли камъни, и продължил: „Ще ви кажа и друго: като минах през градските врати, носейки всички тия камъни, дето виждате тук, никой нищо не ми каза, а вие знаете колко са неприятни и досадни тия стражи, дето всичко искат да видят; освен това по пътя срещнах мнозина мои кумове и приятели; друг път, като ме видят, все ме заговарят и ме канят да си пийнем, а тоя път никой не ми се обади, защото не са могли да ме видят. Ала щом се прибрах у дома, тая проклетница, жена ми, изведнъж се изпречи пред мен и ме видя, защото, както ви е известно, жените карат всяко нещо да губи силата си. И така, аз, дето можех да бъда най-щастливият човек във Флоренция, станах най-нещастният, та затова я бих, докато имах сили; и не знам какво ме сдържа, та още не съм заклал тая негодница. Проклет да е часът, когато я видях за пръв път и когато тя прекрачи прага на тоя дом!“
Той отново пламнал от гняв и понечил да стане и да продължи да я бие. Докато го слушали, Бруно и Буфалмако се престрували на смаяни, често потвърждавали казаното от Каландрино, а в същото време едва се сдържали да не прихнат от смях; ала като видели, че той пак се разярил и се надигнал да бие жена си, двамата приятели пристъпили към него и го спрели, след което почнали да го увещават, че жена му няма никаква вина и че сам той си е виновен: като е знаел, че жените карат всички предмети да губят силата си, той е трябвало да я предупреди отнапред да не се показва пред него тоя ден. Те твърдели, че сам Господ е станал причина Каландрино да изпусне това щастие било защото не му е писано да го има, било защото възнамерявал да измами приятелите си; та той трябвало да им обади веднага щом намерил камъка, а не го направил. Те дълго го увещавали и най-сетне, макар и с големи усилия, успели да го сдобрят с жена му, която била много наскърбена; след това си тръгнали и го оставили да си блъска главата в пълния с камъни дом.
НОВЕЛА IV
Енорийският свещеник на Фиезоле се влюбва в една вдовица, но тя не го обича; той си въобразява, че ще легне с дамата, а спи с нейната слугиня, след което братята на вдовицата го издават на епископа.
Щом Елиса завършила своята новела, която дружината изслушала с голямо удоволствие, кралицата се обърнала към Емилия, давайки й да разбере, че би желала след Елиса да продължи тя; поради това Емилия започнала веднага:
— Почтени дами, доколкото си спомням, в много от досега разказаните новели бе говорено как свещениците, монасите и духовниците изобщо все гледат да въведат душите ни в изкушение; и понеже колчем стане дума за това, не е възможно да се кажат толкова много неща, та да няма какво повече да се говори, към ония новели аз бих искала да прибавя друга, за един свещеник, който напук на всичко искал да склони една овдовяла благородна дама да се люби с него, без да държи сметка съгласна ли е тя, или не; а дамата, която била много умна, постъпила с него така, както му се падало.
Както всички знаете, едно време Фиезоле (чийто хълм се вижда оттук) бил голям и древен град; макар че сега е западнал, това не е попречило и днес Фиезоле да бъде седалище на епископ, както е бил от край време. Там, близо до главната църква, някаква благородна вдовица, на име мона Пикарда, притежавала имение с не голяма къща; понеже не била измежду най-заможните жени на тоя свят, тя прекарвала по-голямата част от годината в имението си заедно с двамината свои братя, които били и големи хубавци, и твърде благовъзпитани младежи. Тя ходела често на църква и тъй като била все още млада, красива и привлекателна, свещеникът така се влюбил в нея, че не знаел къде да се дене и какво да прави; след известно време смелостта му стигнала дотам, че сам казал на дамата какво иска от нея, помолил я да приеме неговата любов и да го заобича така, както и той обичал нея. Свещеникът бил мъж на години, но с младежки дух, бил още дързък и надменен, въобразявал си, че може всичко, и бил такъв мазник и противен човек, с такива неприятни и досадни обноски, че никой не го обичал; и ако все пак някой го търпял, дамата не само не можела да го понася, ами го мразела, както кучето ненавижда камъка. Поради това, бидейки умна жена, тя му отговорила така: „Месер, това, че вие ме обичате, може да ми бъде само приятно; аз също трябва да ви обичам и ще ви обичам на драго сърце, но и в моята, и във вашата любов не бива да има нищо нечестно. Вие сте мой духовен баща и свещеник, пък сте и пред прага на старостта; това би трябвало да ви кара да бъдете и почтен, и целомъдрен; от друга страна, аз не съм вече младо момиче, та да ми приличат такива работи; аз съм вдовица, а вие знаете каква честност се изисква от нас, вдовиците. Затова ви моля да ме извините, но аз никога не ще ви залюбя с такава любов, каквато вие искате от мен, и не желая да бъда обичана от вас по този начин.“
Въпреки че тоя път не успял да получи нищо от нея, свещеникът не се отчаял и не се признал за победен още при първия удар, а с цялото си безочие и нахалство започнал често да й досажда не само с писма и послания, ами и лично, когато я срещнел в църквата. Тия ухажвания били твърде неприятни и досадни за дамата и за да се отърве от него, тя, след като се убедила, че друго не ще й помогне, намислила да постъпи с свещеника така, както той заслужавал; но решила да не предприема нищо, преди да се посъветва с братята си. Разказала им за държанието на свещеника, споделила и каквото самата тя мислела да направи, и те се съгласили с всичко. След няколко дни дамата, както обикновено, отишла пак в църквата; щом я зърнал, свещеникът, както и друг път, тозчас се запътил към нея и я заговорил най-нахално. Като го видяла да идва към нея, дамата го погледнала ласкаво, после те се оттеглили настрани и след като свещеникът й наговорил много от обичайните си приказки, тя въздъхнала дълбоко и рекла: „Месер, често съм чувала да казват, че всеки замък, колкото и да е непристъпен, бъде ли подложен на всекидневни нападения, в края на краищата бива превзет; както виждам, същото се случи и с мен. Вие толкова ме обсаждахте — кога с ласкави слова, кога седна, кога с друга любезност, че ме накарахте да се отрека от първоначалното си намерение; щом толкова ме харесвате, аз реших да бъда ваша.“ Свещеникът се зарадвал безкрайно много и отвърнал: „Много ви благодаря, мадона; право да си кажа, аз много се чудех на вашето упорство, защото с други такова нещо никога не ми се е случвало; напротив, често съм казвал, че ако жените бяха от сребро, от тях и пара не би могло да стане, защото ни една няма да издържи на ударите на чука. Но нека сега не говорим за това; я ми кажете, кога и къде бихме могли да се срещнем?“
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 34 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |