Ала нека се върнем към нашата новела. Месер Форезе и Джото имали имения в Муджело; веднъж — това станало през лятото, когато съдиите са в почивка — месер Форезе прескочил дотам да нагледа имотите си и на връщане, яздейки дръгливото си конче, срещнал Джото, който също бил отишъл да обиколи своето имение и се прибирал във Флоренция. Нито конят, нито дрехите на Джото не били с нищо по-добри от тия на месер Форезе; двамата, нали били вече стари хора, яздели бавно и решили да вървят заедно. Изведнъж, както често се случва през лятото, завалял дъжд и те били принудени да се укрият колкото се може по-скоро в къщата на някакъв селянин, който бил приятел и познат и на единия, и на другия. След известно време, като видели, че дъждът продължава да вали и че скоро няма да престане, а и двамата искали да се приберат във Флоренция още същия ден, те помолили селянина да им заеме две стари наметала (от тия, дето се носят в Романя) и две стари, изтъркани шапки, защото по-хубави не могли да намерят, и отново потеглили на път.
Вървели, що вървели, по едно време се поогледали, видели, че дъждът ги е наквасил здравата, а освен това били целите опръскани с кал от конете, които, стъпят ли в кал, само това правят, което пък не допринася за приличния вид на хората; но тъй като времето почнало да се оправя, двамата мъже, които дотогава вървели мълчаливо, изведнъж завързали разговор; докато яздел редом с Джото и го слушал (Джото бил много сладкодумен разказвач), месер Форезе започнал да го оглежда от главата до петите и като го видял, че е мръсен, изкалян и грозен, без да се съобрази със собствения си вид, почнал да се смее и му рекъл: „А бе, Джото, я ми кажи, ако сега ни срещне някой непознат човек, който изобщо не те е виждал, би ли повярвал, че ти си най-добрият живописец в света, какъвто си наистина?“ Джото отвърнал незабавно: „Месер, аз мисля, че ще повярва, при условие, че като погледне вас, може да повярва, че вие знаете азбуката“.
Щом чул това, месер Форезе веднага осъзнал грешката си и разбрал, че каквото продал, такова и получил.
НОВЕЛА VI
Микеле Скалца доказва на неколцина младежи, че хората от рода Барончи са най-благородните люде в целия свят и по цялото крайбрежие и спечелва облога.
Дамите още се смеели на чудесния и остроумен отговор на Джото, когато кралицата заповядала на Фиамета да продължи. Тя започнала така:
— Млади дами, предполагам, че рода Барончи, за който спомена Панфило, не ви е така добре известен както на него; това обаче ме накара да си припомня една новела, в която се доказва от какво благородно потекло е тоя род. Аз бих искала да ви я разкажа, без да се отклонявам от темата на нашия разговор.
Не много отдавна в нашия град живял някакъв младеж на име Микеле Скалца; той бил най-приятният и най-забавен човек на тоя свят и бил винаги готов да разказва най-чудновати и невероятни истории; затуй младите флорентинци, когато се събирали да се веселят, гледали винаги да го вземат със себе си. Веднъж той отишъл с неколцина млади хора в Монтуги и между тях възникнал следният спор: кои са най-благородните люде във Флоренция и кои са от най-древен род. Едни казвали — Уберти, други — Ламберти, един настоявал за тоя род, друг — за еди-кой си, кому както му се струвало.
Скалца ги изслушал, после се ухилил и казал: „А бе, глупци такива, я си затворете устата! Та вие не знаете какво говорите: родът Барончи е най-старият и най-благородният в нашия град; с това са съгласни всички философи, същото твърдят и всички, които ги познават, както ги познавам аз; а за да не речете, че ги бъркам с Други, ще ви кажа, че става дума за тия Барончи, дето са ваши съседи в Санта Мария Маджоре.“ Младежите очаквали той да им каже съвсем друго, ала като го чули какво приказва, почнали да му се присмиват и рекли: „Какво си седнал да се подиграваш с нас, сякаш не ги знаем тия Барончи така, както и ти ги познаваш.“ Скалца възразил: „Кълна се в светото евангелие, не се подигравам с вас, а ви казвам самата истина; готов съм да се обзаложа с всеки от вас на една вечеря за този, който спечели, и за шестима негови другари по негов избор; при това оставям вие да решите кой ще бъде съдник на нашия спор.“ Тогава един от младежите, на име Нери Ванини, се обадил: „Много ми се ще да спечеля тая вечеря.“
После те се споразумели съдия на спора да бъде Пиеро ди Фиорентино, в чийто дом се намирали, и отишли при него; последвала ги цялата дружина, защото всички искали да видят как Скалца ще изгуби облога, та после да има за какво да му се присмиват. Двамата разказали всичко на Пиеро, който, бидейки мъдър и разумен младеж, изслушал първом доводите на Нери, а после се обърнал към Скалца и го запитал: „Как ще докажеш това, което твърдиш?“ Скалца възкликнал: „Как ли? Така ще го докажа, че не ти, ами сам оня, дето отрича каквото казвам аз, ще признае, че говоря истината. Вие знаете, че хората са толкова по-благородни, колкото им е по-старо коляното; с това всички сме съгласни. Родът Барончи е най-стар, следователно хората от тоя род са с най-благородна кръв; аз ще ви докажа, че той наистина е най-старият род на земята и с това ще спечеля облога. Вие трябва да знаете, че Господ Бог е сътворил рода Барончи много отдавна, още по времето, когато се е учил да рисува; другите хора Господ Бог е създал, след като се е научил да рисува. За да се убедите, че говоря истината, направете сравнение между хората от рода Барончи и останалите: докато лицата на тия хора са приветливи и с правилни черти, с членовете на рода Барончи не е така; на един лицето му е тясно и продълговато, на друг — широко и сплескано, на един носът му е дълъг, на друг — малък, на някои брадичката им се издава напред и нагоре, а челюстта им прилича на магарешка муцуна, на някои едното им око е по-голямо от другото, на други — едното око е поставено по-ниско, другото — по-високо, също като на лицата, които драскат малките деца, когато почват да се учат да рисуват. От това, както вече споменах, става съвсем ясно, че Господ Бог ги е създал по времето, когато се е учил да рисува; затуй техният род е най-стар и следователно — и най-благороден.“
Когато Пиеро, който бил съдия на спора, и Нери, който държал толкова много да спечели облога за вечерята, пък и останалите изслушали забавните доводи на Скалца и си спомнили, че тия неща в действителност са така, всички прихнали да се смеят, а после се съгласили, че Скалца е прав; те били съгласни също, че Скалца е спечелил вечерята и че Барончи е най-древният род не само във Флоренция, ами в целия свят и по цялото крайбрежие.
Затуй, когато искаше да ни поясни колко грозно лице имал месер Форезе, Панфило беше съвсем прав, като твърдеше, че за него дори всеки от рода Барончи би казал, че е отвратително.
НОВЕЛА VII
Съпругът на мадона Филипа я залавя в прелюбодеяние; дават я под съд, но тя успява сама да се освободи благодарение на остроумния си шеговит отговор и с това дава повод законът да бъде изменен.
Фиамета млъкнала, но дружината продължавала да се смее на необичайните доводи, приведени от Скалца, за да докаже, че родът Барончи бил най-благороден от всички; тогава кралицата заповядала на Филострато да разправи своята новела и той започнал така:
— Доблестни дами, хубаво нещо е човек да умее да си служи със словесния дар при всички обстоятелства, но аз мисля, че най-хубаво е, когато той съумее да го използува в случай на нужда; една благородна дама, за която искам да ви разкажа, владеела това изкуство толкова добре, че не само разсмяла и развеселила тия, дето я слушали, ами, както ще чуете, успяла да се спаси и от веригите на заплашващата я позорна смърт.
Някога в Прато съществувал колкото жесток, толкова и заслужаващ порицание закон, според който всяка жена без разлика, заварена от своя съпруг в прелюбодеяние, както и всяка жена, заловена, че се е отдала някому за пари, трябвало да бъде изгорена на клада. Докато този закон бил все още в сила, случило се така, че някаква благородна и красива дама, на име мадона Филипа, се влюбила безумно и една нощ била заловена в спалнята си от своя съпруг, Риналдо дей Пулиези, както се намирала в прегръдките на Ладзарино дей Гуацалиотри — прекрасен и благороден младеж от същия град, когото тя обичала най-много от всичко на тоя свят. Като видял тая работа, Риналдо бил обзет от безумна ярост и едва се овладял да не се нахвърли върху тях и да ги убие; той сигурно щял така и да постъпи, следвайки поривите на своя гняв, ако не се боял за собствения си живот. Но въздържайки се от Подобна постъпка, той не се въздържал да поиска съгласно законите на Прато онова, което самият той нямал право да причини — сиреч смъртта на собствената си съпруга. Поради това, тъй като разполагал с достатъчно доказателства за нейното прелюбодеяние, щом съмнало, без да се съветва с някого, обвинявайки жена си, той накарал да я извикат пред съда.
Дамата проявила голяма решителност — както обикновено постъпват жените, които наистина са влюбени — и заявила без всякакво колебание, че ще се яви пред съда, въпреки че мнозина нейни приятели, пък и нейните близки, я разубеждавали; ала тя предпочитала да каже истината и да умре безстрашно, отколкото да прояви малодушие и по причина на своето неявяване в съда да трябва да живее в изгнание, оказвайки се недостойна за такъв любовник, какъвто бил младежът, в чиито обятия прекарала предната нощ.
Затова мадона Филипа се явила пред управителя на града, съпроводена от множество мъже и жени, които продължавали да я убеждават да отрича обвинението, и го запитала спокойно, без да трепне, какво иска от нея. Управителят я погледнал и като я видял такава хубавица и установил, че държането й е достойно за похвала, си рекъл, съдейки по думите й, че тя е и силна духом; затуй се съжалил над нея и почнал да се опасява да не би тя да признае такива неща, които да го принудят да я осъди на смърт, за да запази собствената си чест. Все пак, бидейки длъжен да я разпита във връзка с отправеното срещу нея обвинение, той казал: „Мадона, както виждате, вашият съпруг Риналдо се оплаква от вас, твърдейки, че ви е заловил в прелюбодеяние с друг мъж; поради това той настоява съгласно закона, който е в сила, да ви накажа за стореното, осъждайки ви на смърт. Но аз не мога да ви осъдя, ако вие не признаете, че сте извършили прелюбодеянието; затова обмислете добре вашия отговор и ми кажете вярно ли е това, в което ви обвинява вашият съпруг.“
Дамата не се смутила ни най-малко и отвърнала с бодър глас: „Месер, вярно е, че моят съпруг Риналдо миналата нощ ме завари в обятията на Ладзарино, където съм прекарвала още много пъти преди това, поради голямата любов, която изпитвам към него; аз никога няма да отрека това. Но вие знаете много добре — уверена съм в това, — че законите трябва да бъдат всеобщи и да бъдат съставени със съгласието на тия, за които се отнасят; в случая обаче не е така, понеже тоя закон засяга предимно клетите жени, които — много повече от мъжете — биха могли да задоволят мнозина; освен това, когато са съставяли тоя закон, не само не са питали жените, ами не е присъствувала поне една жена; затуй имаме пълното основание да сметнем вашия закон за престъпен. Ако вие решите да го изпълните във вреда на моята плът и на собствената си душа — то си е ваша работа, но преди да вземете каквото и да било решение, аз искам да ви помоля да ми окажете една милост, сиреч да запитате моя съпруг принадлежала ли съм му изцяло всеки път и толкова пъти, колкото той е пожелал, или не.“ Без да дочака въпроса на управителя, Риналдо побързал да отговори, че жена му се е подчинявала на неговите желания винаги, когато той поисквал. Тогава жена му рекла: „Месер, в такъв случай аз искам да запитам: щом той винаги е могъл да взема от мен всичко, от което се е нуждаел и което е харесвал, какво е трябвало да правя аз с онова, дето ми оставаше в излишък? На кучетата ли да го хвърлям? Нима не съм постъпила добре, като вместо да го изгубя на вятъра или да го оставя да се развали, взех, че го дадох на тоя благороден човек, който при това ме обича повече и от себе си?“
На разпита на видната и благородна дама се били стекли почти всички жители на Прато; щом мадона Филипа задала своя духовит и остроумен въпрос, те прихнали да се смеят, а след това викнали в един глас, че дамата има право и че всичко, каквото казала, е вярно; а преди да се разотидат, изменили жестокия закон — за което били насърчени и от управителя — и постановили отсега нататък той да бъде в сила само за ония жени, които прелюбодействуват за пари.
Риналдо напуснал съда смутен и объркан вследствие глупавото си начинание, а жена му весела и свободна, сякаш възкръснала от кладата, се прибрала у дома си със слава.
НОВЕЛА VIII
Фреско препоръчва на своята племенница да не се оглежда в огледалото, щом, както тя твърдяла, й било неприятно да гледа все противни хора около себе си.
Разказваната от Филострато новела отначало жегнала със срам сърцата на слушащите дами, белег за което била избилата по лицата им свенлива руменина; после те почнали да се споглеждат и подхилват и дослушали новелата, като едва се сдържали да не избухнат в смях. Когато Филострато завършил своя разказ, кралицата се обърнала към Емилия, заповядвайки й да продължи; дамата въздъхнала дълбоко, сякаш току-що се събуждала от дълбок сън, и рекла:
— Мили дами, аз ще изпълня нареждането на кралицата, но тъй като поради налегналите ме тежки мисли се намирах дълго време далеч оттук, моята новела ще бъде може би по-кратка от тая, дето щях да ви разкажа, ако присъствувах духом тук, заедно с вас; в нея става дума за глупавата заблуда на една девойка, която не се поправила и след шеговитата забележка на своя чичо, защото не била достатъчно умна, за да я разбере.
И така, някакъв човек, на име Фреско да Челатико, имал племенница, която наричали на галено Ческа; тя имала стройно тяло и красиво лице, макар то да не било от тия ангелски лица, дето понякога ни се случва да срещнем; въпреки това тя се смятала за толкова голяма хубавица, за такава благородница, че й станало навик никого и нищо да не харесва и нямало мъж или жена, за които да не каже лоша дума, без да гледа собствените си недостатъци; Ческа била толкова неприятна, непоносима и придирчива, че никой с нищо не можел да й угоди, а отгоре на всичко била толкова надменна, че дори и да би произхождала от рода на френските крале, пак прекалявала. Излезнела ли на улицата — само се мръщела, друго не правела, сякаш навсякъде й миришело на изгорени парцали, като че ли от всекиго, когото тя срещала и поглеждала, излизала воня.
Аз няма да споменавам другите й неприлични и неприятни постъпки, ще кажа само следното: един ден тя се прибрала в къщи и заварила там и Фреско; седнала до него и почнала да се глези, да пухти и да се цупи, поради което той я запитал: „Ческа, какво става? Днес е празник, а ти се прибра много рано. Защо?“ Продължавайки да се глези, тя отвърнала: „Вярно е, че се прибрах много рано; ама какво да правя, като си помисля, че в нашия град никога не е имало толкова много неприятни и непоносими мъже и жени, колкото ги има днес; няма човек, който да мине по улицата и да не ми е противен, сякаш срещам самото зло; аз мисля, че на тоя свят няма друга жена, която да не може да понася всички тия противни люде така, както аз не мога да ги търпя; та затова се и прибрах толкова рано — за да не ги гледам.“ Фреско пък не можел да понася презрителното отношение на своята племенница към другите, затуй й казал следното: „Дъще, щом като твърдиш, че не можеш да понасяш неприятните хора и искаш да си живееш весело, не се поглеждай в огледалото.“
Но тя — нали главата й била по-празна и от кратуна, въпреки че се мислела за умна като Соломон — разбрала остроумните слова на Фреско толкова, колкото би ги разбрал и един овен; затуй заявила, че ще продължи да се гледа в огледалото, както всички Други.
Така си останала глупава и все още е такава.
НОВЕЛА IX
Гуидо Кавалканти жегва с остроумен отговор неколцина флорентински благородници, които се опитват да го поставят натясно.
Когато кралицата разбрала, че Емилия е завършила своята новела и че оставало да разказват само тя и онзи, дето се ползувал с привилегията да говори последен, тя започнала така:
— Прелестни дами, днес вие ме изпреварихте и ми отнехте най-малко две от новелите, измежду които се канех да подбера една, за да я предложа на вашето внимание; но все пак и аз имам какво да ви кажа — една новела, завършваща с дълбока и остроумна мисъл, каквато досега още може би не е казвана.
И така, вие трябва да знаете, че в миналото в нашия град съществували твърде хубави и достойни за похвала обичаи; днес от тях не се е запазил нито един, защото всички са прогонени от скъперничеството, което в нашия град върви ръка за ръка с богатството; в числото на тия обичаи бил и следният: благородниците, живеещи на съседни улици в отделните квартали на Флоренция, се събирали заедно и образували дружини с определен брой лица, като гледали да приемат в тия дружини само люде, които биха могли да понасят необходимите разноски; членовете на всяка дружина се редували — днес един, утре друг — всеки си имал определен ден, в който канел на свои разноски цялата дружина; често канели и пристигналите в града знатни чужденци, а също и други граждани. Освен това, поне веднъж в годината, всички от дружината се обличали в еднакви дрехи, в някои празнични дни излизали заедно на коне из града, понякога участвували и в турнири; това ставало предимно или по време на най-големите празници, или когато в града пристигала радостна вест за спечелена победа или за нещо друго.
Сред всички тия дружини била и дружината на месер Бето Брунелески; и месер Бето, и неговите другари полагали големи усилия да привлекат в дружината си Гуидо, сина на Кавалканте дей Кавалканти, и то не без основание, защото, освен че бил един от най-изтъкнатите логици в света и превъзходен познавач на натурфилософията (разбира се, дружината хич не се интересувала от тия неща), той бил много приятен и благовъзпитан човек и чудесен събеседник; речел ли да извърши нещо, подобаващо на всеки порядъчен и благороден човек — той съумявал да го направи по-добре от когото и да е друг. При това бил и много богат, а как само умеел да оказва почит всекиму, който по негово мнение я заслужавал — в това отношение нямал равен на себе си. Но каквото и да правел, месер Бето все не успявал да го привлече; затова той и другарите му си мислели, че причината е навикът на Гуидо често да се усамотява и да се отдава на размисъл, което го карало да страни от хората. А тъй като Гуидо споделял отчасти учението на епикурейците, между простолюдието се говорело, че размишленията на Гуидо се отнасяли до едно-единствено нещо — възможно ли е да се докаже, че не съществува бог.
Един ден, като излязъл от „Орто Сан Микеле“ и тръгнал по Корсо дели Адимари (откъдето често минавал), Гуидо стигнал до „Сан Джовани“, където имало голям брой мраморни гробници, които днес се намират в „Санта Репарата“; и тъкмо излязъл между порфирените колони, дето са там, между гробниците и вратите на „Сан Джовани“, които били затворени, по площад Санта Репарата минали на коне месер Бето и неговата дружина. Те забелязали разхождащия се между гробниците Гуидо и си рекли: „Хайде да отидем и да го поздравим.“ Речено-сторено: пришпорили конете, препуснали към него, сякаш възнамерявали да го нападнат на шега, обградили го, преди той да успее да ги забележи, и му казали следното: „Гуидо, ти не искаш да дойдеш в нашата дружина; но я ни кажи, какво ще спечелиш, като откриеш, че Бог не съществува?“ Като видял, че са го заобиколили отвсякъде, Гуидо тозчас отвърнал: „Синьори, вие сте си у дома и можете да ми говорите каквото поискате.“ После се подпрял с ръка на една от гробниците — а те били високи — и тъй като бил лек и пъргав, подскочил, прехвърлил се от другата страна, отървал се от тях и си тръгнал.
Всички от дружината се спогледали, после почнали да си говорят, че Гуидо сигурно се е побъркал, защото отговорът му бил лишен от всякакъв смисъл; нали те имали толкова общо с тия гробници, колкото и всички други граждани, че и самият Гуидо. Но месер Бето се обърнал към тях и възразил: „Побъркани сте вие, щом не можахте да разберете какво искаше да ни каже; та той жегна, и то много остро, всички ни, макар да го направи с малко думи и по най-учтив начин; поразмислете и ще видите, че е така: тия гробници са жилища на мъртвите, нали тук поставят да почиват мъртъвците; той каза, че гробниците са наш дом, за да ни докаже, че ние и всички останали сме невежи и необразовани и в сравнение с него и другите учени люде сме по-зле и от мъртъвците, поради което, намирайки се тук, все едно, че сме си в къщи.“
Едва тогава всички разбрали смисъла на казаното от Гуидо и се засрамили; оттогава престанали да го закачат, а месер Бето започнали да почитат като проницателен и умен човек.
НОВЕЛА X
Брат Чипола обещава на селяните да им покаже перо от крилото на архангел Гавраил; а когато на негово място намира дървени въглища, успява да убеди селяните, че на тия въглища е бил изгорен свети Лаврентий.
Тъй като всички останали били разказали своите новели, Дионео разбрал, че е негов ред; затова, без да чака нарочно тържествено нареждане, помолил тия, дето продължавали да хвалят остроумието на Гуидо, да млъкнат и започнал така:
— Мили дами, макар и да ми е дадена привилегията да разказвам каквото аз реша, днес не бих искал да излизам извън темата, по която всички вие говорихте толкова добре; напротив, следвайки вашия пример, възнамерявам да ви покажа с каква ловкост и съобразителност един монах от ордена на свети Антоний успял да се измъкне от капана, който му готвели двамина младежи. Но не ми се сърдете, ако аз, в желанието си да дам повече подробности, ви отнема и повече време, защото, ако погледнете слънцето, ще видите, че то още не е почнало да преваля.
Както може би знаете, в нашата област, във Валделза, има едно селище, наречено Черталдо; то не е кой знае колко голямо, но въпреки това в миналото там са живели знатни и богати люде. По тая причина дълго време, веднъж в годината, там се отбивал, за да събира милостиня, що им дават глупците, някакъв монах от ордена на свети Антоний, на име брат Чипола66, когото тамошните хора приемали най-радушно както от верски съображения, така — по всяка вероятност — и заради името му, защото в оня край се отглежда лук, който се слави из цяла Тоскана.
Брат Чипола бил дребен на ръст, с червени коси и весело лице; той бил много ловък измамник и без да има каквито и да било познания, бил такъв изкусен и остроумен оратор, че всеки, който не го знаел, можел да го сметне не само за голям ритор, ами би казал, че това е самият месер Тулий, та дори и Квинтилиан; освен това брат Чипола бил много близък с всички хора от оня край — на едни бил кум, на други — приятел. И така, една неделна утрин през август той както обикновено пристигнал в Черталдо тъкмо когато благочестивите мъже и жени от съседните села се били стекли в енорийската църква; и като решил, че е време, излязъл пред енориашите и казал: „Синьори и дами, както ви е известно, вие имате обичая всяка година да пращате на бедните служители на барон месер свети Антоний от вашата пшеница и от вашето зърно — едни по-малко, други — повече, всеки според своята заможност и благочестивост, — за да може блаженият свети Антоний да закриля вашите волове, магарета, свине и овци; освен това вие имате и обичая — особено тия, дето са записани в нашето братство — да му изплащате и малкия дълг, който се събира веднъж в годината. Пратен съм да прибера всичко това от оня, дето стои по-горе от мен, сиреч от месер абата; затова, с Божията благословия, след деветия час, като ударим камбанките, съберете се отново тук пред църквата, за да чуете както обикновено моята проповед и да целунете кръста господен; освен това, тъй като ви знам за най-предани почитатели на барон месер свети Антоний, в знак на особена милост към вас ще ви покажа една прекрасна пресвета реликва, която лично аз съм донесъл от Светите места отвъд морето; тая реликва е едно перо от крилото на архангел Гавраила, останало в стаята на света Дева Мария от времето, когато той се явил при нея в Назарет, за да й съобщи благата вест.“ След тия думи той се отдалечил и продължил да служи литургията.
Докато брат Чипола говорел тия работи, сред множеството в църквата се намирали и двамина младежи, големи хитреци; единият се наричал Джовани дел Брагониера, а другият — Биаджо Пицини; след като се посмели над приказките на брат Чипола за реликвата, въпреки че били негови приятели, те решили да му изиграят някаква шега във връзка с това перо. Разбрали, че брат Чипола е поканен на обед в замъка на някакъв свой приятел и щом научили, че е седнал на масата, излезли и се запътили към странноприемницата, където бил отседнал брат Чипола, с намерение да направят следното: Биаджо да заговори слугата на монаха, а Джовани да се порови из вещите му да потърси перото и да го вземе, за да видят какво ще каже след това брат Чипола на верующите.
Брат Чипола имал слуга, когото някои наричали Гучо Балена67, други — Гучо Имбрата68, трети — Гучо Порко69; той бил толкова грозен и уродлив, че дори и Липо Топо никога не е рисувал такива като него. Брат Чипола често се подигравал на слугата си пред своята дружина и казвал: „Моят, слуга може да се похвали с девет качества, и то такива, че ако Соломон, Аристотел или Сенека притежаваха поне едно от тях, то би било достатъчно да прати по дяволите цялата им добродетелност, мъдрост и святост. А сега представете си какъв човек е той, след като притежава девет качества, без да е ни добродетелен, ни мъдър, ни свят.“
Когато понякога го запитвали кои са тия девет качества, той ги подреждал според римата и отговарял така: „Той е мързелив, лъжец и злословник, мръсен, непослушен и небрежен, нехаен, безнравствен и разсеян; освен това има и други някои грехове, които е по-добре да премълчим. А най-смешното е, че където и да отиде, все иска да се жени и да вземе къща под наем; и понеже има черна, дълга и мазна брада, той се смята за толкова красив и привлекателен, та е уверен, че която и жена да го види, не може да не се влюби в него; на такъв като него ако му дадеш свобода, ще хукне подир всяка и няма да спре, ако ще и гащите му да паднат. Вярно е, той много ми помага: рече ли някой да си поприказва с мене на четири очи, Гучо не пропуска да даде ухо, а случи ли се да ме запитат за нещо, той, опасявайки се, че не ще мога да отговоря, ме изпреварва и тозчас отвръща с «да» или «не», според това както той отсъди, че ще бъде най-добре.“
И така, брат Чипола оставил Гучо в странноприемницата, заръчвайки му да си отваря очите да не би някой да пипа вещите му, и най-вече дисагите, защото в тях били реликвите. Но Гучо Имбрата, който обичал да кисне в кухнята повече, отколкото славей да стои на зелена клонка, особено ако усетел, че в кухнята шета и слугиня, разбрал, че в кухнята на странноприемницата работела някаква слугиня; тя била дебела и тлъста, ниска и грозна, с две гърди, напомнящи кошници за тор, а лицето й било като на някой от рода Барончи; отгоре на всичко била цялата опушена от дим и сажди и плувала в пот и мазнини; въпреки това, като излязъл от стаята на брат Чипола, без да я заключи, и оставил вещите на произвола на съдбата, Гучо се спуснал в кухнята като лешояд на мърша; и макар че било през август, приседнал край огъня и заговорил слугинята, която се наричала Нута; той почнал да я убеждава, че бил благородник по пълномощия, че малко не му достигало, за да има много флорини, без да брои тия, дето имал да дава, но те комай били повече, а не по-малко; пък какво можел да прави и какво знаел — не ти е работа; после, без да се съобразява със собственото си расо, което било толкова омазнено, че в Алтопашо от него можели да изкарат цял казан чорба70, с окъсаната си и покрита с кръпки дреха, която лъщяла от мръсотия около врата и под мишниците и била покрита с толкова различни и разноцветни петна, че изглеждала по-пъстра и от най-шарените татарски и индийски тъкани, без да погледне пробитите си обувки и скъсаните си чорапи, Гучо й казал, сякаш бил не друг, а сир Кастильонски, че щял да я облече в нови дрехи, че искал да й помогне да стъпи на краката си, като я избави от печалната участ да работи за другите, и без да й обещава богатства, да запали у нея надеждата за по-добро бъдеще; той й наговорил още какви ли не други работи, но въпреки че се изразявал най-любезно, всичко отишло на вятъра и както повечето негови начинания не му донесло никаква полза.
И така, двамата младежи видели, че Гучо Порко е зает с Нута и много се зарадвали, тъй като работата им била, кажи-речи, наполовина свършена; промъкнали се, без някой да им попречи, в стаята на брат Чипола, която била отворена, и почнали да ровят из дисагите, където монахът държал перото; в един голям вързоп от копринен плат те намерили малка кутия, отворили я, видели едно перо от опашка на папагал и предположили, че именно то е перото, което брат Чипола обещал да покаже на хората от Черталдо. А за него наистина нямало да бъде никак трудно да ги накара да му повярват, защото по онова време ориенталският разкош още не бил проникнал в Тоскана до такава степен, в каквато се разпространил по-късно, допринасяйки за разложението на цяла Италия; тогава тия неща били все още малко познати, а в оня край хората не знаели почти нищо за тях; нещо повече, по причина на наследеното от предците невежество хората не само не били виждали папагали, ами не били чували дори и името им да се споменава.
Младежите се зарадвали, че намерили перото и го прибрали; за да не остане празна кутията, взели, че я напълнили с дървени въглища, които били струпани в един ъгъл на стаята, после затворили кутията, подредили всичко, както си било, измъкнали се весели и доволни с перото, без някой да ги забележи, и зачакали да видят какво ще каже брат Чипола, като види, че в кутията вместо перо има въглища.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 32 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |