Дамите не се смели много на новелата на Дионео, но постъпили така повече от свенливост, а не че им се видяла скучна; когато Дионео завършил своя разказ, кралицата, знаейки, че с това е дошъл краят на нейното владичество, станала, свалила лавровия венец от главата си го положила с радост и изящно движение върху главата на Елиса, изричайки следните слова:
— Мадона, сега е ваш ред да заповядвате.
След като приела почетния знак на властта, Елиса сторила същото, каквото правили всички преди нея: най-напред повикала сенешала и му наредила какво да върши, докато тя управлява, а после се обърнала към дружината със следните думи, които били посрещнати с всеобщо задоволство:
— Често сме чували да разправят, че мнозина са успявали да притъпят зъбите на тия, дето са ги точели срещу тях, или да отстранят надвисналата над тях опасност, кога с помощта на остротата, кога благодарение на своята съобразителност или остроумие. И тъй като тази тема е прекрасна, а може да бъде и от полза, аз бих желала утре, с Божия помощ, нашият разговор да бъде на такава тема, сиреч да разсъждаваме за тия, които, макар и да са били засегнати от хапливи слова, са си връщали със същата монета или благодарение на своето остроумие и съобразителност са успявали да предотвратят загуба, опасност или позор.
Всички похвалили много предположението на кралицата, поради което тя се надигнала от мястото си и ги освободила, докато стане време за вечеря.
Щом видяла, че кралицата е станала, почетната дружина последвала нейния пример и както правели всеки път, дамите и младежите се отдали на заниманията, които им доставяли най-голямо удоволствие. Но щом секнала песента на щурците, кралицата заповядала да повикат всички, след което седнали да вечерят; навечеряли се в най-добро настроение, а после захванали да свирят и да пеят.
Когато кралицата дала знак на Емилия да почне първия танц, на Дионео било заръчано да изпее една песен. Той не дочакал да го подканват и започнал така: „Мона Алдруда, врътни си опашката, че ти нося добри вести.“ Всички дами прихнали да се смеят, и най-вече кралицата, която му заповядала да остави тази песен и да подеме друга. Дионео отвърнал:
— Ако имах на разположение цимбали, бих почнал така: „Мона Лапа, повдигнете си фустата“ или пък „Под маслината расте тревица“; ако речете, бих могъл да изпея и тая: „От морската вълна свят ми се вие.“ Но тъй като цимбали няма, предлагам ви да си изберете някоя от тия песни; може би ще ви се понрави следната: „Ха си посмял да си подадеш носа, ха съм го отрязал като дръвче в полето.“
Кралицата го срязала:
— Дума да не става. Кажи някоя друга!
— Добре — рекъл Дионео. — Щом е така, ще ви изпея „Мона Симона все си налива бъчвата, а октомври е далеч.“
Кралицата се засмяла и възкликнала:
— Върви по дяволите! Измисли някоя друга, по-хубава, тая не я щем!
— Мадона, не се сърдете — отвърнал Дионео, — изберете си най-хубавата! Та аз знам над хиляда такива песни. Искате ли да ви изпея „По-кротко бе, мъжле мое“ или „Купих си петел за сто пари“?
Тогава кралицата се ядосала и въпреки че другите се смеели, му се скарала:
— Слушай, Дионео, престани най-после с тия шеги и изпей някоя наистина хубава песен! Не го ли направиш, ще видиш какво значи да се ядосам. — При тия думи Дионео изведнъж станал сериозен и запял следната песен:
Сиянието смътно, о Любов,
което дивния й взор отправи,
слуга и твой, и неин ме направи.
От погледа й дивен блясък праща
и първи път сърцето ми запали,
през взора ми като минава.
Че стойността ти беше все растяща,
разбрах от прелестите й преляли;
представяйки си я такава,
усетих как се въплъщава
у нея всяка добродетел —
на скърбите ми новия владетел.
Така че твой съм, господарю, с тяло
и с дух, но чакам, драги, в послушание
от тебе милост и ридая;
ала не знам познаваш ли изцяло
от теб посятото в гръдта желание,
ни верността ми към оная,
която моят ум замая
така, че мир не ще намеря вече
далеч от нея, нито ща, човече.
Та ще те моля, нежни мой синьоре,
да й покажеш туй и да опита
от огъня ти малко жар,
защото иначе ще ме събори
накрая тази обич нечестита
в разискрилия се пожар;
а сетне по обичай стар
ще ме представиш както му е ред —
едничък теб бих пратил аз навред.
Дионео млъкнал, с което показал, че песента е свършила; кралицата похвалила много песента му и заповядала да изпеят още много други песни. След като изминала част от нощта и кралицата почувствувала, че нощната прохлада е успяла да надвие дневната жега, тя заповядала всички да се приберат в покоите си и да почиват кой както намери за добре до следния ден.
ДЕН ШЕСТИ
Завършва петият ден на Декамерон, започва шестият. Под ръководството на Елиса дружината разсъждава за тия, които, макар и да са били засегнати от хапливи слова, са си връщали със същата монета или благодарение на своето остроумие и съобразителност са успявали да предотвратят загуба, опасност или опозоряване.
Когато кралицата станала и заповядала да викнат дружината, месецът бледнеел насред небето, а целият наш свят бил озарен от лъчите на изгряващото ново светило; дамите и младежите се отдалечили с бавна стъпка от прекрасния дворец и тръгнали да се разхождат по росната трева, разговаряйки за най-различни неща; те спорели за по-големите или по-малки достойнства на разказаните досега новели и отново се смели, припомняйки си упоменатите в тях забавни случки, докато слънцето се издигнало по-нависоко и почнало да припича; тогава те си рекли, че е време да се прибират, и се върнали обратно в прохладния си дом. Там трапезите били вече сложени, навсякъде били пръснати ухаещи треви и пъстри букети цветя, затова кралицата наредила да седнат и похапнат, докато не е станало още по-горещо; а след като се нахранили в най-добро настроение, преди да се заемат с нещо друго, те изпели няколко весели, игриви песнички; едва тогава някои се прибрали да спят, други седнали да играят шах, трети — на дама, а Дионео и Лаурета запели песента за Троил и Хризеида65.
Когато дошло време да се съберат за новелите, кралицата пратила да ги повикат и всички както обикновено насядали около водоскока; не щеш ли, тъкмо кралицата се канела да заповяда да почне първата новела, станало нещо, което дотогава не се било случвало: и кралицата, и всички останали чули откъм кухнята някаква страшна олелия, която вдигали Жените и Мъжете от прислугата. Веднага повикали сенешала и го запитали кой се е развикал и коя е причината за тая врява; той отвърнал, че препирнята била между Личиска и Тиндаро, но не знаел защо са се скарали, понеже тъкмо когато тръгнал да им каже да престанат, му съобщили, че го вика кралицата. Кралицата му заповядала да доведе веднага Личиска и Тиндаро, а като се явили, ги запитала защо се препират. Тиндаро понечил да отговори, но Личиска, която не била вече в първа младост и била по-скоро нахална, отколкото — скромна, а освен това още била разгорещена от спора, се обърнала към Тиндаро и креснала сърдито:
— Ама че говедо! Осмелява се да взема думата преди мен в мое присъствие! Аз ще им разкажа! — После се обърнала към кралицата и продължила: — Мадона, тоя човек си беше въобразил, че може да ми каже разни работи за жената на Сикофанте, като че ли аз изобщо не я познавам, и се опитваше да ме убеди, че първата нощ, когато Сикофанте легнал с нея, месер Боздуган бил проникнал в Черна гора насила и с кръвопролитие; аз пък му казах, че това не е вярно, а тъкмо обратното — че той си е влязъл мирно и тихо за най-голямо удоволствие на всички, дето били вътре. Поради голямата си глупост Тиндаро мисли, че момичетата са толкова наивни, та са готови да си губят времето и да чакат благоволението на своите бащи и братя, които в шест от всеки седем случая ги омъжват три или четири години по-късно, отколкото би трябвало. А бе, братче, кой е глупав да чака толкова време! Кълна се във всевишния — а щом се заклевам, аз знам какво говоря, — че нито една моя съседка не се е омъжила девствена; а пък за омъжените какво знам, как само мамят мъжете си — не ти е работа! А тоя овен седнал да ме поучава какви били жените, като че ли съм вчерашна!
Докато Личиска говорела, дамите така се смеели, че човек би могъл да им извади всичките зъби; кралицата шест пъти подред викала на Личиска да млъкне, но без полза, защото слугинята не се успокоила, докато не казала всичко, що й било на душата. Когато най-после Личиска млъкнала, кралицата се засмяла и се обърнала към Дионео със следните думи:
— Дионео, тоя спор е тъкмо за теб работа; затова имай предвид, когато всички разкажем нашите новели, да излезеш с окончателно решение по тоя въпрос.
Дионео веднага отвърнал:
— Мадона, няма какво толкова да слушаме: решението е готово; според мен Личиока има право, всичко, каквото тя каза, е вярно, а Тиндаро е глупак!
Щом чула това, Личиска се захилила и обръщайки се към Тиндаро, му рекла:
— Нали ти казах бе, човече! Хайде, върви си С бога! Ти си мислеше, че знаеш повече от мен, а устата ти още мирише на мляко! Слава Богу, не съм живяла за тоя, дето духа!
Добре, че кралицата се намръщила и й заповядала най-после Да млъкне и да престане да вдига шум, че може и бой да яде; след това отпратила и нея, и Тиндаро — иначе цял ден щели да слушат само нея и нямало да могат да свършат нищо друго. Когато двамата слуги се прибрали, кралицата заповядала на Филомена да разкаже първата новела. Филомена започнала весело така.
НОВЕЛА I
Някакъв рицар обещава на мадона Орета да й разкаже една новела, и то така, че тя да си помисли, че е възседнала кон; но той не успява да стори това и дамата го помолва да я свали от седлото.
— Млади дами, както в ясна нощ звездите красят небето, а напролет цветята и разлистените храсти — зелените поля и хълмове, тъй изящното остроумие е украса на достойните за похвала нрави и на всеки приятен разговор. При това, бидейки кратки, остротите прилягат повече на жените, отколкото на мъжете, защото не е прилично жените да са по-словоохотливи от мъжете. Вярно е, че за наш най-голям срам, по една или друга причина (дали заради несъвършенството на нашия ум или поради нарочно враждебно отношение на небето), в наши дни на пръсти се броят жените (а може изобщо да няма такива), дето биха могли да си послужат когато трябва с някоя остроумна шега или ако е отправена срещу тях, да я разберат правилно. Тъй като Пампинеа говори доста по тоя въпрос, аз нямам намерение да се спирам отново на него, но за да ви убедя какво очарование крие в себе си уместно проявеното остроумие, ще ви разкажа по какъв изискан начин една благородна дама накарала някакъв рицар да млъкне.
Не много отдавна в нашия град живееше знатна дама, известна със своето остроумие и изтънчени обноски; някои от вас сигурно я помнят, защото са я виждали, а други може да са чували за нея; тая жена притежаваше такива достойнства, че заслужава да споменем името й: тя се казваше мадона Орета и беше съпруга на месер Джери Спина. Веднъж и тя, както и ние сега, отишла на село, поканила на обед разни дами и рицари, а после всички заедно излезли да се поразходят; те вървели пеша и тъй като по всяка вероятност от мястото, откъдето тръгнали, до там, където искали да отидат, имало доста път, някакъв рицар, който бил в тяхната дружина, се обърнал към нея със следните слова: „Мадона Орета, ако благоволите, аз ще ви разкажа най-забавната новела на тоя свят и вие няма да усетите пътя — все едно, че сте го минали на кон.“ Дамата отвърнала: „Разбира се, месер, дори ще ви помоля да го сторите; ще ми бъде особено приятно.“
Месер рицарят, който, изглежда, бил толкова изкусен фехтовач, колкото и сладкодумен разказвач, щом чул отговора на дамата, започнал да разправя някаква новела, която била наистина от забавна по-забавна, но той я направил на нищо: повтарял по три, четири, дори по шест пъти едни и същи думи, връщал се отново към вече казани неща, възкликвал: „Ах, това не го казах както трябва!“, а на всичко отгоре често бъркал имената и вместо едно споменавал друго. Да не говорим за това, че се изразявал много лошо, без да взема предвид ни достойнствата на героите, ни характера на събитията, за които ставало дума в новелата. Докато го слушала, мадона Орета ту се обливала в пот, ту сърцето й почвало да бие, сякаш била болна и се канела да предаде Богу дух. Накрая, след като не можела повече да издържа и разбрала, че рицарят така се е уплел, че не ще може да се оправи, тя му казала насмешливо: „Месер, вашият кон нещо много друса, затова ще ви помоля да ме свалите от седлото.“
За щастие чувството за хумор у рицаря било много по-развито, отколкото неговото красноречие; той разбрал какво искала да каже дамата, обърнал всичко на шега и смях, заговорил за друго и се отказал от новелата, която започнал, но не съумял да разкаже както трябва.
НОВЕЛА II
Хлебарят Чисти с една-единствена дума накарва месер Джери Спина да разбере, че не е трябвало да се обръща към него с нескромно искане.
Дамите и младежите похвалили много остроумието на мадона Орета, след което кралицата наредила на Пампинеа да продължи и тя започнала така:
— Прелестни дами, аз не мога сама да отсъдя, кой греши повече — дали природата, която създава грозно тяло за един възвишен дух, или съдбата, която отрежда на надареното с благороден дух тяло някакъв най-долен занаят, какъвто е случаят с нашия съгражданин хлебаря Чисти, пък и с мнозина други; тоя Чисти, макар и да имал благороден дух, по волята на съдбата трябвало да стане хлебар. Аз бих проклела еднакво и природата, и съдбата, ако не знаех, че природата е мъдра, а съдбата вижда с хиляди очи, въпреки че според глупците тя била сляпа. Аз мисля, че бидейки премъдри, и двете вършат същото, каквото често правят обикновените смъртни: не знаейки какво може да им се случи, те скътват най-ценните си вещи из най-неугледните места на своите домове (нали те най-малко бият на очи — затова са по-сигурно хранилище и от най-красивата стая), за да ги вземат оттам в случай на крайна нужда. Така и споменатите две служителки на света често прикриват най-свидните си създания под сянката на занаяти, смятани за недостойни, та наложи ли им се да ги изкарат на бял свят, блясъкът им да засияе още по-ярко. Точно така станало и с Чисти, който, макар и заради една съвсем дребна работа, отворил очите на месер Джери Спина, за когото пък ме накара да си спомня предишната новела — нали там ставаше дума за жена му — мадона Орета. Всичко това ще ви стане ясно от кратката новела, която ще ви разкажа сега.
И така, месер Джери Спина се ползувал с голямо влияние пред папа Бонифаций; един ден папата пратил във Флоренция неколцина свои знатни люде, за да уреждат някакви негови работи, и те отседнали в дома на месер Джери, с когото обсъждали какво да направят. Всеки ден, за където и да тръгнели, месер Джери и папските пратеници минавали пеша край църквата „Санта Мария Уги“, а до нея била хлебарницата на Чисти, който си вършел сам цялата работа. И въпреки че му била отредила занаят, който не се ползувал кой знае с каква почит, съдбата така го закриляла, че той забогатял, но за нищо на света не пожелал да смени занаята си с друг и си живеел в най-голямо охолство; между многото хубави неща у него можели да се намерят и най-хубавите бели и червени вина не само във Флоренция, ами и в цялата околност.
Всяка сутрин Чисти виждал месер Джери и папските пратеници да минават край портите му и тъй като било много горещо, той си рекъл, че ще бъде много учтиво от негова страна, ако ги почерпи от хубавото си бяло вино; но като имал предвид разликата между своето положение и положението на месер Джери, Чисти заключил, че ако се осмели да го покани, няма да постъпи прилично, затова решил, че ще бъде по-добре да измисли нещо, та да накара благородника сам да се покани. Затуй всяка сутрин, когато наближавало време да минат месер Джери и папските пратеници, Чисти (облечен както винаги в снежнобяла дреха и чисто изпрана престилка, поради което приличал повече на воденичар, отколкото на хлебар) нареждал да сложат до вратата една калайдисана кофа с прясна студена вода, малка болонска стомна, пълна с хубаво бяло вино, и две калаени чаши, които изглеждали сребърни — толкова били излъскани; после сядал, а щом ония се задавали, прочиствал си един-два пъти гърлото и почвал да пие вино е такава наслада, че можел да накара и мъртвите да си поискат.
Месер Джери забелязал тая работа една сутрин, забелязал я и на следващата, а на третата не се сдържал: „А бе, Части, какво е това вино? Хубаво ли е?“ — запитал го той. Чисти станал веднага и отвърнал: „Да, месер, но колко е хубаво — виж, това не мога да кажа; най-добре ще бъде сами да го опитате.“ Месер Джери ожаднял, дали от времето, дали от това, че се бил поизморил малко повече, а може да му се е допило, като видял с какво удоволствие Чисти надигал чашите — обърнал се към пратениците, усмихнал се и казал: „Е, синьори, няма да е зле да опитаме виното на тоя почтен човек; може наистина да се окаже такова, че после да не се разкайваме, задето сме пили от него.“ След това се запътил заедно с тях към Чисти, който наредил да изнесат веднага една хубава пейка, поканил ги да седнат и като се обърнал към слугите на Джери, които понечили да изплашат чашите, рекъл им: „Братлета, стойте настрана! Не се бъркайте в тая работа! Както умея да хвърлям хляба във фурната, така умея и вино да наливам; а вие да си знаете: от това вино няма да вкусите ни капка.“
После изплакнал четири хубави нови чаши, накарал да донесат още една стомничка с вино, от най-хубавото, и почнал да налива най-старателно чашите на месер Джери и на другарите му. А те си рекли, че отдавна не са пили такова вино, много го похвалили и докато пратениците останали във Флоренция, и те, и месер Джери се отбивали почти всеки ден при Чисти да си пийнат от това вино. Когато най-сетне пратениците си свършили работата и се наканили да си тръгнат, месер Джери устроил в тяхна чест разкошно пиршество, на което поканил неколцина от най-знатните люде на града; поканил и Чисти, но той за нищо на света не приел да отиде.
Тогава месер Джери заповядал на един свой слуга да прескочи до Чисти и да донесе едно шише от неговото вино, за да налее по половин чаша на гостите, след като им поднесат първото ястие. Слугата, изглежда, бил още ядосан, задето дотогава не успял да вкуси от същото вино, отишъл с много голямо шише. Щом го видял, Чисти забелязал: „Синко, месер Джери не те е пратил при мен.“ Слугата настоял няколко пъти, но тъй като получавал все един и същ отговор, върнал се при месер Джери и му разказал всичко; тогава месер Джери рекъл: „Ще отидеш отново при него и ще му кажеш, че съм те пратил там, а не другаде; отвърне ли ти пак по същия начин, запитай го да ти каже къде съм те пратил, щом твърди обратното.“ Слугата отишъл отново при хлебаря и му заявил: „Чисти, месер Джери наистина ме праща при теб.“ Чисти отвърнал: „Синко, не ми се вярва да те е пратил при мен.“ Тогава слугата запитал: „Добре де, къде ме е пратил, ако не при теб?“ Чисти отвърнал: „На Арно“.
Слугата предал тоя отговор на господаря си; думите на Чисти изведнъж отворили очите на месер Джери, който казал на слугата: „Я ми покажи с какво шише отиде да вземеш вино.“ Щом видял голямото шише, месер Джери отсъдил: „Чисти е бил прав“; после наругал слугата и му заповядал да вземе по-малко шише. А Чисти, като видял новото шише, рекъл: „Да, сега виждам, че твоят господар наистина те е пратил при мен“; след което налял шишето с вино. Същият ден Чисти наредил да напълнят едно буренце със същото вино и да го занесат в дома на месер Джери; после отишъл при него и му казал: „Месер, не желая да си помислите, че тая сутрин съм се изплашил от голямото шише; рекох си само, че може би сте забравили какво исках да ви покажа през всичките тия дни, като ви наливах вино от малките стомнички — а именно, че това вино не е за слуги. Та затуй тая сутрин рекох да ви го напомня. А сега, тъй като не искам да го пазя повече в къщи, пратих ви го всичкото; правете е него каквото решите.“
Месер Джери приел с най-голямо удоволствие подаръка на Чисти, благодарил му по начин, какъвто той сметнал за най-приличен, и от тоя ден нататък почнал да го зачита като най-достоен човек и свой приятел.
НОВЕЛА III
С остроумния си отговор мадона Нона дей Пулчи заставя епископа на Флоренция да престане с неприличните си закачки.
Когато Пампинеа завършила своята новела и всички похвалили много отговора и щедростта на Чисти, кралицата пожелала следващата новела да бъде разказана от Лаурета. Дамата весело започнала така:
— Мили дами, първа Пампинеа, а след нея и Филомена говориха много верни неща и за красотата на остроумните слова, и за нашето неумение да си служим с тях; но тъй като не бива да се връщаме отново на тоя въпрос, аз бих искала да напомня — независимо от всичко, казано относно остроумните слова, — че тия слова би трябвало да жегват човека, за когото са предназначени, както хапе овца, а не както хапе куче; защото, ако остроумният отговор наподобява ухапване на куче, той престава да е остроумен и се превръща в ругатня. Мисля, че това пролича от ясно по-ясно и в думите на мадона Орета, и в отговора на Чисти. Вярно е, че ако човек е принуден да отговаря, хапейки като куче, защото преди това сам той е бил жегнат по същия начин, няма за какво да го упрекваме; но няма ли причина за подобно отношение, той трябва да бъде порицан. Затуй човек трябва да внимава как, кога и срещу кого си служи с остроти или хапливи думи. Обаче един наш прелат не се съобразил с тая работа, затова бил уязвен по същия начин, по който и той се опитал да засегне противната страна; това ще видите в кратката новела, която ще ви разкажа.
По времето, когато достойният и мъдър прелат месер Антонио д’Орсо бил епископ на Флоренция, в нашия град пристигнал някакъв каталонски благородник, на име месер Дего дела Рата, маршал на крал Роберто, хубав мъж и голям женкар; той харесал една флорентинска дама, която била голяма красавица и внучка на брата на споменатия епископ. Като разбрал, че съпругът на тая дама, макар и от знатен род, бил непочтен и алчен за пари, каталонският благородник се договорил с него да му даде петстотин златни флорини, а срещу това оня да му разреши да прекара една нощ с жена му; за тая цел каталонецът накарал да позлатят петстотин сребърни монети от по два гроша (които по онова време били в обращение), преспал с жената, макар че това станало против волята й, а след това дал парите на съпруга. Тая работа обаче се разчула и недостойният мъж, освен че бил измамен с парите, станал прицел и на всеобщи подигравки; а епископът, бидейки мъдър човек, си мълчал и се правел, че нищо не знае.
Тъй като епископът и маршалът често излизали заедно, на Ивановден тръгнали да се поразходят на коне из града; като минавали по улицата, където стават конните надбягвания, и почнали да оглеждат жените, епископът зърнал една дама, която умря наскоро от чумата и която всички вие сигурно познавате; става дума за мадона Нона дей Пулчи, братовчедка на месер Алесо Ринучи. Малко преди тая случка тя се била омъжила в Порта Сан Пиеро и била не само още свежа и млада, ами и смела, и остроумна; епископът я посочил на маршала, двамата се доближили до нея, после епископът сложил ръка на рамото на маршала и запитал дамата: „Е, Нона, как ти се струва тоя човек? Сигурна ли си, че ще можеш да му устоиш?“ Нона заключила, че тия думи засягат не само честта й, ами я излагат и пред всички, дето чули казаното от епископа (а улицата гъмжала от народ), затова, не за да измие петното, а за да отвърне из удара с удар, тозчас отсякла: „Месер, може и да не му устоя, но за всеки случай държа парите да са истински.“
Щом чули тоя отговор, маршалът и епископът разбрали, че укорът е отправен еднакво и срещу двамата — срещу първия, като извършител на недостойната сделка с внучката на брата на епископа, а срещу втория — задето търпял да го обиждат в лицето на внучката на родния му брат; двамата се засрамили, замълчали и побързали да си отидат, без да се погледнат в очи, а на нея тоя ден повече нищо не казали. Така, понеже била засегната, младата дама имала пълното основание да отвърне със същото.
НОВЕЛА IV
Кикибио, готвач на Курадо Джанфилиаци, благодарение на своята находчивост превръща гнева на Курадо в смях и се спасява от бедата, с която го заплашва Курадо.
Когато Лаурета замлъкнала и всички почнали да превъзнасят Нона, кралицата заповядала на Неифила да продължи, а тя казала:
— Любезни дами, вярно е, че находчивият и съобразителен ум често подсказва на тия, дето вземат думата, остроумни, полезни и прекрасни слова — според случая; но вярно е и това, че понякога случайността идва на помощ на страхливите и влага в устата им такива думи, каквито никога не биха им дошли на ум, ако се намират в спокойно състояние на духа; именно това възнамерявам да ви покажа чрез моята новела.
Всички познавате нашия именит съгражданин Курадо Джанфилиаци, всички сте чували за него; той е прочут със своята щедрост и гостоприемство, с рицарския си живот, с това, че има особена слабост към кучетата и ловните птици; разбира се, аз няма да говоря сега за неговите големи и достойни за похвала дела. Веднъж той излязъл на лов край Перетола и неговият сокол уловил един жерав; Курадо видял, че птицата е млада и тлъста, затова я пратил на един от добрите си готвачи, някакъв венецианец на име Кикибио, със заръката да я опече внимателно и да я приготви за вечеря. Кикибио, който не само изглеждал наивен и лекомислен, ами наистина бил такъв, оскубал и изкормил птицата, сложил я на огъня и започнал да я пече най-старателно. Когато птицата била почти изпечена и започнала да издава приятна миризма, в кухнята влязла някаква жена от същата махала, на име Брунета, в която Кикибио бил влюбен до уши; тя усетила миризмата на жерава, видяла и самата птица и почнала да моли Кикибио да й даде едната кълка. Кикибио отвърнал, тананикайки: „Няма да ви дам, дона Брунета, няма да вя дам.“ Дона Брунета обаче се ядосала и му казала: „Аз пък ти се заклевам, че ако не ми я дадеш, от мен никога нищо няма да получиш.“ С една дума, те се скарали здравата; най-сетне, за да не огорчава любимата си, Кикибио откъснал едната кълка на жерава и я дал на Брунета. Но когато жеравът бил поднесен на Курадо и на гостите му само с една кълка, Курадо се смаял, наредил да извикат Кикибио и го запитал какво е станало с другата кълка на жерава. Венецианецът, който обичал да послъгва, тозчас отвърнал: „Господарю, та нали жеравите имат само една кълка и един крак?“ Курадо кипнал: „Дявол да те вземе, как така имат само една кълка и един крак? Нима мислиш, че не съм виждал други жерави освен тоя?“ Но Кикибио продължил да упорствува: „Така е, месер, както аз ви казвам; готов съм, стига да пожелаете, да ви го докажа и с живите жерави.“ За да не се покаже неучтив към гостите си, Курадо решил да не спори повече е него, но му казал: „Тъй като ти искаш да ми докажеш, че и живите жерави са с един крак, нещо, което нито съм виждал, нито съм чувал — ще ми го покажеш утре заран; ако излезе така — няма да те закачам, но ако се окаже обратното, заклевам се в тялото на Исуса Христа, че така ще те наредя, та да ме помниш, докато си жив.“
С това спорът им за тази вечер завършил, но на сутринта, щом съмнало, Курадо се събудил в много лошо настроение, тъй като сънят не успял да уталожи гнева му; заповядал да доведат конете, после накарал Кикибио да яхне една кранта и го повел към реката, където на разсъмване винаги имало много жерави. „Скоро ще видим кой е прав — аз или ти“ — рекъл му Курадо.
Кикибио видял, че Курадо продължавал да кипи от ярост, и разбрал, че волю-неволю ще трябва да доказва лъжата си, а не знаел как да го направи; затова яздел след Курадо, треперейки от страх, и бил готов да побегне, стига да имало как; но тъй като това било невъзможно, Кикибио втренчвал поглед ту напред, ту назад, ту встрани и накъдето и да се обърнел, му се струвало, че вижда само жерави на два крака. Ала като понаближили реката, той пръв от всички забелязал дванайсет жерава, които стояли край брега на един крак, както застават обикновено когато спят. Затова побързал да ги посочи на Курадо и му рекъл: „Месер, сега вече можете да се уверите, че снощи не ви излъгах, че жеравите наистина имат само една кълка и един крак; погледнете ония жерави там и ще се убедите.“ Курадо им хвърлил един поглед и отвърнал: „Почакай! Почакай! Ей сега ще ти докажа, че имат не един, а два крака“ и щом наближили още малко, викнал: „Охо-о-о!“ При тоя вик жеравите пуснали и другия си крак, направили няколко крачки и хукнали да бягат. Тогава Курадо се обърнал към Кикибио и го запитал: „Какво ще кажеш бе, лакомийо? Убеди ли се, че са с два крака?“ Кикибио съвсем се объркал и без сам да разбере какво го накарало да направи това, отговорил следното: „Прав сте, месер, но снощи вие не викнахте «Охо-о-о!» на оня жерав; ако бяхте викнали и на него, той щеше да пусне другата си кълка и другия си крак, както сториха тия.“
Курадо харесал толкова много отговора на Кикибио, че гневът му се превърнал в смях и радост и той казал на готвача: „Прав си, Кикибио, аз наистина трябваше да го сторя.“ Така със своя остроумен и смешен отговор Кикибио се отървал от надвисналата над него беда и се сдобрил с господаря си.
НОВЕЛА V
Месер Форезе да Рабата и живописецът маестро Джото се прибират заедно от Муджело, осмивайки се един друг заради жалкия си вид.
Когато Неифила замълчала, а дамите изразили шумно своето одобрение за отговора на Кикибио, по желание на кралицата Панфило започнал така:
— Скъпи дами, както преди малко бе доказано от Пампинеа, често се случва съдбата да прикрие под не дотам достойни за уважение занаяти истински съкровища от добродетели; по същия начин постъпва и природата, влагайки най-големи дарби в най-безобразни човешки тела. Това личи много ясно у двамина наши съграждани, за които възнамерявам да ви разкажа съвсем накратко. Единият от тях, на име месер Форезе да Рабата, бил нисичък, ужасно грозен, с такова сплескано лице и такъв смачкан нос, че и най-уродливият от рода Барончи би могъл да каже, че това лице е направо отвратително; тоя човек обаче познавал толкова добре законите, че мнозина начетени люде го наричали съкровищница на гражданското право. Другият, на име Джото, притежавал такъв изключителен талант, че нямало нито едно творение на природата — майка и създателка на всички твари при вечното въртене на небесата, — което той да не можел да изобрази с молив, перо или четка с такава поразителна прилика, та на хората им се струвало, че изобщо не можело да става дума за прилика, а че това е самият предмет; поради това често се случвало изобразените от него предмети да въвеждат в заблуждение зрението на хората, които възприемали нарисуваните неща като действителни. Този човек извадил отново на бял свят изкуството, що в продължение на много столетия било погребано заради грешките на ония, които рисували, подтиквани по-скоро от желание да угодят на очите на невежите, отколкото на разума на знаещите и мъдри люде; затова с пълно основание можем да го наречем едно от светилата на славата на Флоренция; още повече, че той завоювал тази слава с пословичната си скромност и макар приживе да бил учител на всички, никога не се съгласявал да го наричат „маестро“. Това звание, което той отхвърлял, обграждало името му с толкова по-ярко сияние, колкото по-алчно злоупотребявали със същото звание ония, дето знаели много по-малко от него или от неговите ученици. Но макар и изкуството му да било чудесно и Да нямало равно на себе си, тялото и лицето му не били по-красиви от тия на месер Форезе.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 31 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |