— Сънят, описан в предишната новела, ме наведе на мисълта да ви разкажа друга, в която става дума за два съня; но докато първият сън се отнасяше за вече станали неща, то двата съня са свързани с работи, дето тепърва имало да стават; и двата съня се сбъднали веднага след като тия, които ги сънували, успели да споделят един с друг какво им се присънило. Трябва да знаете, мили мои дами, че на всички хора им се присънват най-различни неща; докато човек спи и сънува, всички сънища му изглеждат истински; но щом се събуди, почва да преценява, че някои от тях са действителни, други — вероятни, а трети — неотговарящи на действителността; въпреки това много сънища се сбъдват. По тази причина мнозина вярват на сънищата така, както биха повярвали на истински случки, и стават тъжни или весели според това, дали сънищата им внушават страх или надежда. И обратно: срещат се и такива хора, дето започват да вярват на сънищата едва след като ги сполети вещаната от тях беда. Не съм ни за едното, ни за другото, тъй като може сънищата не винаги да се сбъдват, но често пъти и истината показват. Убеден съм, че всеки от нас, и то неведнъж, е могъл да се увери, че те не винаги се оказват верни; новелата на Филомена обаче ни показа, че понякога сънищата се сбъдват; ще го потвърдя и аз с помощта на новелата, която възнамерявам да ви разкажа. Затуй аз мисля, че стига човек да живее и постъпва честно, няма защо да се бои от никакви лоши сънища, нито пък заради тях да се отказва от добрите си намерения; но човек не бива да вярва и на сънищата, отнасящи се до престъпни и лоши деяния, макар и те на пръв поглед да ги благоприятствуват, или, ако му се присънят повторно, да го насърчават да ги извърши; разбира се, и в противен случай човек пак не бива да се доверява изцяло на сънищата. А сега чуйте новелата.
Живял някога в град Бреша благородник на име месер Негро да Понтекараро; той имал много деца и между тях една дъщеря, на име Андреола, която била и млада, и голяма хубавица, но не била омъжена; не щеш ли, тя взела, че се влюбила в един свой съсед, на име Габриото, момък от долен произход, но голям красавец, добре възпитан и с изтънчени обноски; с помощта на своята прислужница младата жена така успяла да нареди работата, че Габриото не само узнал за любовта, която изпитвала към него Андреола, ами бил въвеждан често и в прекрасната градина на нейния баща, за най-голямо удоволствие и на едната, и на другата страна. А за да не може нищо освен смъртта да сложи край на тяхната щастлива обич, двамата станали тайно съпрузи.
Те продължили да се срещат скришом, докато една нощ на Андреола й се присънило, че се намира в тяхната градина заедно с Габриото, че двамата са се прегърнали за най-голяма тяхна наслада и удоволствие, и както си лежали така, изведнъж от тялото на Габриото се измъкнало нещо черно, ама много страшно на вид (тя не успяла да го разгледа добре), което сграбчило момъка и въпреки че тя не го пускала, изтръгнало със смайваща сила Габриото от нейните обятия, а после и двамата изчезнали, сякаш се провалили в дън земя; и тя не видяла повече ни единия, ни другия; пронизана сякаш от остра болка, тя се сепнала и се събудила, и макар че много се зарадвала, като видяла, че каквото й се било присънило, не се оказало истина, тоя сън много я изплашил. Поради това, тъй като на следната вечер Габриото се канел да я навести, тя направила всичко възможно, за да отложи срещата; ала той много настоявал да се видят и за да не възбуди у него подозрения, тя излязла да го посрещне в градината. Набрала много бели и червени рози (тъкмо били разцъфтели), седнали двамата край прекрасния бистроструен водоскок в градината, радвали се дълго един на друг, а после Габриото я запитал защо толкова искала да отложи срещата. Тогава Андреола му разказала за съня си от предната нощ, казала му и за страха, който този сън й внушил. Като чул това, Габриото почнал да се смее и отвърнал, че е голяма глупост човек да вярва на сънищата, защото те се дължат или на преяждане, или на недояждане; освен това човек може да се увери всеки ден в тяхната лъжливост. После добавил: „Ако вярвах на сънищата, нямаше да дойда при теб, и то не заради твоя сън, а заради онова, което ми се присъни на мен същата нощ. Чуй какво сънувах: намирах се в някаква чудно хубава гора, където бях отишъл на лов; успях да хвана една прекрасна сърна, ама толкова хубава, че по-хубава от нея едва ли има на тоя свят; изглеждаше по-бяла и от сняг, свикна бързо с мен и не се отделяше от мене. Въпреки това, за да не избяга, аз нахлузих на врата й златен оглавник и я държах със златна верига. После ми се присъни, че докато сърната бе полегнала да си почива и бе положила глава в скута ми, отнякъде изскочи някаква огромна, гладна и страшна на вид хрътка, черна като въглен, и се втурна срещу мен, а аз просто нямах сили да се браня от нея; тя ме захапа за лявата гръд и почна да ме гризе и разкъсва и така ме изгриза, че стигна до сърцето ми, после го изтръгна и го отнесе със себе си. Толкова ме заболя, че се стреснах, и като се събудих, веднага опипах гръдта си с ръка, за да проверя какво е станало; като разбрах, че нищо ми няма, почнах да се присмивам на себе си, задето се опипвах. Я ми кажи, има ли смисъл да се страхувам? Та аз съм сънувал още по-страшни неща и нищо лошо не ми се е случвало. Затова хайде да не мислим повече за тия неща, а да се веселим и забавляваме.“
Младата жена, която и без това била доста изплашена от собствения си сън, като чула това, изтръпнала; но за да не разваля настроението на Габриото, доколкото могла, успяла да прикрие обзелата я тревога; макар че двамата продължавали да се забавляват, като ту се прегръщали, ту се целували, обзелото я смътно безпокойство не напускало Андреола, тя се втренчвала в Габриото по-често от обикновено и все поглеждала към градината да не би да се зададе отнякъде онова черно нещо. Изведнъж, както си седели така един до друг, Габриото въздъхнал дълбоко, прегърнал я и простенал: „Тежко ми е, душо моя, помогни ми, защото умирам.“ Изричайки тия слова, той се проснал на поляната. Като видяла това, младата жена приседнала, повдигнала главата му в скута си и запитала със сълзи на очи: „Какво ти е, мой мили господарю?“ Габриото не отговорил, а продължил да стене и да се облива в пот и след малко се преселил на оня свят.
Всяка от вас лесно може да си представи каква мъка и печал налегнали младата жена, която обичала момъка повече и от собствения си живот. Тя много плакала и не преставала да го вика, докато най-сетне, след като го опипала навсякъде и усетила, че е изстинал, разбрала, че той наистина е мъртъв; не знаейки какво да каже и как да постъпи, тя отишла да извика своята прислужница, която знаела за тяхната любов, а после й разказала за сполетялото я нещастие. Двете дълго плакали, оросявайки с горчивите си сълзи лицето на починалия Габриото, а младата жена казала на прислужницата: „Тъй като Бог ми го отне, аз не искам повече да живея; но преди да сложа край на живота си, желая да постъпим така, че хем да запазим моята чест и тайната на нашата любов, хем да погребем тялото, от което отлитна скъпата за мен душа.“ Прислужницата отвърнала: „Дъще моя, недей да се самоубиваш; вярно е, че ти го загуби, но ако сама сложиш край на живота си, и на онзи свят няма да се съберете; постъпиш ли така, ще отидеш направо в ада, а аз съм уверена, че неговата душа не се намира там, защото приживе той беше добър момък; най-добре ще направиш, ако се утешиш и помислиш как да помогнеш на душата му с молитви или с други благопристойни дела, в случай че поради някой извършен от него грях душата му се нуждае от помощ. А колкото за погребването, това ще стане най-бързо, ако го заровим тук, в градината; никой никога няма нищо да разбере, тъй като никой не знае, че той идваше у нас; ако не си съгласна, да изнесем трупа от градината и да го оставим навън; утре сутринта ще го намерят, ще го пренесат у дома му, а неговите близки ще го погребат.“
Макар че била потънала в дълбока печал и не преставала да плаче, младата жена изслушала внимателно съветите на прислужницата, отхвърлила първия, а относно втория казала: „Господ няма да ми прости, ако се съглася да заровя като куче или да изхвърля на улицата този момък, когото обичах толкова много и който бе и мой съпруг. Аз вече го оплаках, ще направя каквото мога, за да го оплачат и близките му; дори вече намислих как трябва да постъпим.“ И веднага пратила прислужницата да й донесе един копринен плат, който тя държала в раклата си; после разгънали плата на тревата, положили върху него трупа на Габриото, а под главата му поставили възглавница; заливайки се в сълзи, Андреола му затворила очите и устата, свила му венец от рози, обсипала тялото с рози, които набрала заедно с прислужницата, след което се обърнала към нея със следните думи: „Неговият дом не е кой знае колко далеч оттук; затова двете ще го отнесем и ще го оставим пред вратата. Скоро ще съмне, неговите близки ще видят тялото и ще го приберат; вярно е, че това няма да ги утеши, но аз, в чиито обятия той умря, ще остана доволна.“ После отново се хвърлила върху него, прегърнала го и дълго плакала, обливайки се в сълзи. По едно време прислужницата почнала да я подканва да побързат, защото скоро щяло да съмне; тогава Андреола се надигнала, свалила от ръката си пръстена, който я свързвал с Габриото, и продължавайки да плаче, го сложила на неговия пръст с думите: „Мой мили господарю, ако твоята душа вижда сълзите, що проливам сега, и ако тялото ти, макар и без душа, все още не е загубило напълно своята чувствителност, благоволи да приемеш последния дар от ръцете на тази, която ти толкова обичаше приживе.“ После паднала в несвяст в нозете му, а след като се посъвзела, станала и заедно с прислужницата вдигнали плата, върху който лежало тялото, излезли от градината и се запътили към дома на Габриото.
Не щеш ли, за зла участ, докато те вървели нататък, срещнала ги градската стража, която отивала някъде по друга работа, и ги подбрала заедно с трупа. Андреола познала, че това са градските стражи и, предпочитайки да умре, отколкото да живее, им казала съвсем искрено: „Знам много добре кои сте; известно ми е също така, че няма смисъл да се опитвам да бягам; готова съм да дойда с вас в синьорията и там да обясня как стана цялата тази работа; но щом не оказвам съпротива, никой няма право да се докосва до мен; и да не сте посмели да вземете нещо от това тяло, иначе ще се оплача.“ И наистина никой не се осмелил да я докосне и тя се отправила към двореца на синьорията с трупа на Габриото.
Стражите съобщили на управителя за станалото а той наредил да я доведат в стаята му и я разпитал какво се е случило; заповядал да повикат лекари, за да прегледат мъртвеца и да видят дали не е отровен, или умъртвен по друг начин; но лекарите установили, че е умрял от задух, причинен от спукването на някакъв оток до сърцето. Управителят ги изслушал, разбрал, че вината на Андреола е малка, ала решил да й покаже, че иска да и подари онова, което не би могъл да й продаде, затуй казал на младата жена, че ще я пусне, ако тя му се отдаде; виждайки, че с думи няма да постигне нищо, той нарушил всякакво приличие и понечил да я насили. Но Андреола пламнала от негодувание, усетила прилив на сили и се защищавала мъжки, като го отблъсквала и ругаела с най-груби думи.
Рано сутринта месер Негро също узнал за станалото и потресен до смърт, се отправил към двореца на синьорията, придружен от множество свои приятели; управителят го уведомил най-подробно за всичко, а месер Негро настоял да му върнат дъщерята. Тогава управителят си рекъл, че ще бъде по-добре, ако сам той обвини себе си в опит за изнасилване на Андреола, преди тя да го е сторила, затова отначало похвалил нейната честност и постоянство, в подкрепа на което казал какво се опитал да й причини и как се държала тя; ала нейната твърдост му била направила силно впечатление и той се влюбил в нея, затова казал, че ако те (нейният баща и самата тя) се съгласят, той би се оженил на драго сърце за нея, въпреки че имала за съпруг мъж от долен произход.
Докато двамата водели тоя разговор, Андреола дошла при баща си, застанала на колене пред него, заплакала и занареждала: „Татко, убедена съм, че всичко сте чули и всичко знаете, поради това не мисля, че трябва да ви разказвам цялата история на моята смелост и на моето нещастие; но аз ви моля най-чистосърдечно и коленопреклонно да ми простите, задето си избрах за мъж оня, когото най-много харесвах, без да поискам разрешение от вас. Моля ви да ме дарите с тая милост не за да мога да живея и занапред, а защото искам да умра като ваша дъщеря, не като ваш враг.“ После се разридала и се проснала в нозете му.
Месер Негро, който бил вече доста стар, а освен това бил добродушен и сърдечен човек, като чул тия думи от устата на дъщеря си, се разплакал и плачейки, й помогнал да стане, а после й казал: „Дъще моя, много щях да се радвам, ако ти се беше омъжила за човек, който по мое мнение би бил достоен за теб; но щом изборът ти се е спрял на оня, когото си харесвала, аз също щях да го харесам; мъчно ми е само, че си скрила от мен, а това показва колко малко доверие си имала в твоя баща; мъчно ми е също, че си изгубила своя съпруг, преди аз да науча за него. Но каквото е станало — станало: нека това, което аз, за да угодя на теб, бих оказал на него, ако беше все още жив — сиреч да го почета като мой зет, му бъде оказано сега, след като е мъртъв.“ И обръщайки се към своите приятели и роднини, той наредил да устроят на Габриото тържествено погребение и да му окажат най-големи почести.
В това време за станалото се научили не само роднините на момъка, но и почти всички мъже и жени в града. Цялото това множество се струпало пред тялото на Габриото, което лежало в двора на синьорията върху плата на Андреола, отрупано с набраните през нощта рози; така Габриото бил оплакан не само от младата жена и от своите роднини, а и от целия народ — от почти всички жени в града и от мнозина мъже; при това бил оплакан не като човек от простолюдието, а като мъж от най-знатно потекло. После вдигнали тялото и най-видните граждани го понесли на своите рамене, за да го погребат с най-големи почести. Няколко дни по-късно, тъй като управителят продължил да настоява с предложението, което направил още в самото начало, месер Негро се опитал да поговори по тоя въпрос с дъщеря си; но тя не искала и да чуе за тази работа и със съгласието на баща си, заедно с прислужницата си, постъпила в един манастир, прочут със своята святост, където и двете живели дълго, водейки най-благочестив живот.
НОВЕЛА VII
Симона обича Паскуино; двамата отиват В градината, Паскуино натрива зъбите си с лист от салвия и умира; Симона бива заловена и в желанието си да покаже на съдията как е умрял Паскуино, натрива зъбите си с лист от същата салвия, а после и тя умира.
Завършвайки новелата, Панфило изпълнил своето задължение, а кралят, без да се трогне ни най-малко от участта на Андреола, погледнал Емилия, като й дал да разбере, че би желал и тя да разкаже нещо, следвайки примера на говорилите преди нея. Без да се бави нито миг, тя започнала така:
— Мили дружки, новелата, която ни разказа Панфило, ме наведе на мисълта да ви разкажа друга, която си прилича с неговата само по това, че подобно на Андреола и девойката, за която ще стане дума, изгубва своя любим в градината; и тя, подобно на Андреола, бива заловена, но се освобождава от съда не с помощта на своята твърдост и доблест, а посредством внезапната си смърт. Ние вече споменахме, че макар и да предпочита дворците на знатните люде, Амур не се отказва да властвува и в къщите на бедняците; нещо повече: точно там понякога той така проявява своята сила, че кара и най-богатите да се боят от него като от най-могъщ властелин. Това ще проличи, ако не напълно, то поне отчасти в моята повела; с нейна помощ аз бих искала да се завърнем отново в нашия град, от който днес се отдалечихме твърде много с нашите разкази за случки, станали в разни краища на света.
Не много отдавна във Флоренция живяла много красива и твърде възпитана за положението си девойка, на име Симона; баща й бил беден човек и въпреки че й се налагало да работи, за да си изкарва хляба (тя се изхранвала, предейки вълна), девойката не била чак толкова бедна духом, та да не се осмели да разтвори сърцето си за Амур, който отдавна проявявал желание да се всели там с помощта на приятните обноски и ласкавите слова на един младеж, с положение не по-високо от нейното; той работел при някакъв тъкач и разнасял вълна за предене. И така, приемайки любовта в прелестния образ на влюбения в нея момък, който се казвал Паскуино, изгаряйки от желание, но боейки се да направи нещо повече, тя продължила да преде и съпровождала изпридането на всяка къделя с въздишки, и от огъня по-жарки, мислейки все за оня, който донасял вълната. А момъкът от своя страна полагал големи грижи вълната на господаря му да бъде добре изпредена и почнал да навестява Симона много по-често, отколкото другите предачки, като че ли единствено нейната прежда щяла да бъде изтъкана на плат. Днес така, утре така (момъкът проявявал все по-голямо внимание, а на нея това й доставяло все по-голямо удоволствие), работата стигнала дотам, че той станал по-смел, тя пък надвила и страх, и срам и двамата станали съвсем близки и почнали да си доставят взаимно наслада; тая работа толкова се харесала и на едната, и на другата страна, че и двамата не чакали единия да покани другия, ами вършели това едновременно.
Те продължили да се наслаждават взаимно по тоя начин и с всеки изминат ден желанието им се разпалвало все повече и повече; един ден Паскуино казал на Симона, че би искал, стига тя да намери начин да се измъкне от къщи, да я заведе в някаква градина, където хем щели да бъдат сами и да се чувствуват по-удобно, хем нямало от какво толкова да се страхуват. Симона отвърнала, че е съгласна; една неделя, след като се наобядвала, казала на баща си, че иска да отиде за опрощение на греховете в църквата „Сан Гало“, и се запътила към градината, за която й говорил Паскуино; придружавала я някаква нейна приятелка, на име Ладжина; там Паскуино я очаквал заедно с един свой приятел, на име Пучино, а по прякор — Страмба. Страмба и Ладжина се харесали; Симона и Паскуино тръгнали към единия край на градината, за да се наслаждават един на друг, оставяйки Страмба и Ладжина в противоположната страна.
В тая част на градината, където отишли Паскуино и Симона, бил избуял един прекрасен храст салвия; те седнали под храста, дълго се забавлявали, а после взели да си говорят за някаква закуска, която възнамерявали да устроят в градината, след като си поотпочинат; по едно време Паскуино се извърнал към храста салвия, откъснал едно листо и почнал да разтрива с него зъбите си и венците, обяснявайки на Симона, че салвията най-добре почиства устата след ядене. Търкал ги той доста време, а после продължил да говори за закуската, за която ставало дума. Не щеш ли, изведнъж, както приказвал, почнал да пребледнява, лицето му се изкривило, след малко престанал да вижда, не можел и да говори и скоро предал Богу дух.
Щом видяла това, Симона се разплакала и завайкала и викнала на помощ Страмба и Ладжина. Те изтичали веднага; когато видял, че Паскуино не само е мъртъв, ами и целият е подпухнал, а тялото и лицето му са покрити с петна, Страмба изведнъж закрещял: „Ах ти, негоднице, ти си го отровила!“ И вдигнал такъв шум, че го чули мнозина от хората, дето живеели около градината; притекли се и те да разберат какво става, видели, че Паскуино лежи мъртъв и целият подпухнал, чули Страмба да крещи и да обвинява Симона, че го е отровила с измама, и понеже тя била потресена от внезапната кончина на своя любим и не знаела какво да каже в своя защита, хората решили, че е станало именно така, както твърдяла Страмба. Затова хванали момичето, което продължавало да плаче и да се вайка, и го повели към двореца на синьорията. Тук Страмба, заедно с двама приятели на Паскуино, на име Атичато и Маладжеволе, които междувременно дошли в съда, вдигнали страшна олелия и един съдия незабавно почнал да разпитва момичето как е станала цялата работа; тъй като не бил убеден, че тя е действувала със зла умисъл и че е виновна, той пожелал да огледа в нейно присъствие и трупа, и мястото, където, както му разказвала, се случило това; още повече, че от думите й не можал да си изясни всичко както трябва. Затова той наредил да я отведат без много шум в градината, където все още се намирало подутото като бъчва тяло на Паскуино; съдията тръгнал след нея и като стигнал и видял трупа, смаял се и пак запитал Симона как е станало това. Тя се приближила до храста салвия, разказала всичко поред и за да му покаже най-точно как е станало, откъснала лист салвия и си натрила зъбите, както направил и Паскуино.
В това време и Страмба, и Атичато, и всички останали другари и приятели на Паскуино продължавали да се присмиват в присъствието на съдията на нейните думи; викали, че това са глупости и измишльотини, настоявали, че Симона е престъпница и искали да бъде изгорена на клада, защото извършеното от нея престъпление заслужавало само такова наказание; а клетата Симона (която била съкрушена от мъка вследствие загубата на своя любим и треперела от страх пред наказанието, що искал за нея Страмба), след като си натъркала зъбите със салвията, се строполила на земята при същите обстоятелства, както и Паскуино, за най-голямо изумление на всички присъствуващи.
О, блажени души, на които е било съдено да изживеят в един и същи ден и пламенната си любов, и живота си на смъртни! Дваж по-блажени сте вие, ако и двамата сте попаднали на едно и също място; и ще бъдете още по-блажени, ако и на оня свят съществува любов и продължавате да се обичате, както сте се обичали тук!
Но според нас, живите, най-блажена била душата на Симона, защото съдбата не позволила участта на невинната девойка да зависи от показанията на някакви си там даракчии или още по-невзрачни люде като Страмба, Атичато и Маладжеволе, а избрала за нея по-достоен път: отредила й същата смърт, сполетяла и нейния любим, с което хем я избавила от ония негодници, хем й позволила да последва душата на Паскуино, когото тя обичала най-много от всичко.
Подобно на всички присъствуващи и съдията бил изумен от станалото и не знаейки как да постъпи, дълго мислил и премислял, докато най-сетне рекъл: „Тая салвия е отровна, нещо, което е необичайно за салвията; но за да не пострадат и други, нека този храст бъде изкоренен и изгорен!“ Пазачът на градината се заел да изпълни нареждането на съдията в негово присъствие и още щом повалил храста на земята, всички видели причината за смъртта на двамата нещастни млади хора: под храста имало огромна жаба, чието отровно дихание, както предположили, правело отровни листата на салвията. И тъй като никой не посмял да се доближи до жабата, оградили я отвсякъде със сухи съчки, а после я изгорили заедно със салвията. Ето по какъв начин съдията приключил делото за смъртта на клетия Паскуино. И той, и неговата Симона, както били подпухнали, били погребани от Страмба, Атичато, Гучо Имбрата и Маладжеволе в църквата „Сан Паоло“, в чиято енория се случило да живеят и двамата.
НОВЕЛА VIII
Джироламо обича Салвестра; по молба на майка си той заминава за Париж, а при завръщането си научава, че Салвестра се е омъжила; тогава той се промъква в дома й и умира до нея; когато го пренасят в църквата, Салвестра пък умира до него.
Щом Емилия завършила своята новела, по нареждане на краля Неифила започнала така:
— Аз мисля, уважаеми дами, че някои люде, макар и да знаят твърде малко, си въобразяват, че знаят много повече от другите, затова се противопоставят не само на хорските съвети, ами и на самата природа на нещата; ала такова самомнение винаги е причинявало безброй беди, от него никой не е видял добро. А тъй като от всички останали природни явления любовта най-вече не понася пито съвети, нито противодействия, защото поради своята природа тя по-скоро е в състояние да угасне от само себе си, отколкото да бъде възпряна от каквото и да е препятствие, сега ми хрумна да ви разкажа какво се случило на една жена, която в желанието си да се покаже по-мъдра, отколкото й приличало и отколкото била всъщност (независимо от това, че работата, с която се заела, за да прояви своя ум, никак не й подхождала), постъпила със сина си така, че вместо да прогони от неговото сърце (както тя искала) любовта, внушена му може би от звездите, взела, че заедно с любовта прогонила от тялото му и неговата душа.
Както разказват старите люде, едно време в нашия град живял виден, пребогат търговец на име Леонардо Сигиери; от жена си той имал син на име Джироламо, който се родил малко преди търговецът да умре. Преди смъртта си обаче Леонардо Сигиери все пак успял да уреди всичко, каквото било необходимо, и майката, заедно с настойниците на детето, ръководела неговите работи от добре по-добре. Малкото момче расло заедно с децата на техните съседи, но от всички деца на тяхната улица то се сближило най-много с едно момиче на неговите години, което било дъщеря на шивач. С течение на времето тая близост се превърнала в толкова пламенна и страстна любов, че на Джироламо му било хубаво единствено когато можел да види девойката; ала и тя обичала момъка не по-малко, отколкото той нея. Майката на Джироламо забелязала тая работа, много му се карала и неведнъж го наказвала; но като видяла, че синът й държи на своето, оплакала се на настойниците и понеже си въобразявала, че голямото богатство на момчето ще й позволи да направи от трънката портокал, рекла им: „Нашето момче още не е навършило и четиринайсет години, а вече се влюби в Салвестра, дъщерята на нашия съсед, шивача; толкова е влюбен, че ако не ги разделим още сега, Джироламо някой ден ще вземе да се ожени за нея, без да каже никому нищо, а това никак не ми е по сърце; ако ли пък тя се омъжи за друг, момчето ще се стопи от мъка; ето защо аз мисля, че за да избегнем тая работа, вие бихте могли да го пратите някъде, ама далеч оттук, уж по търговски работи; престане ли да я вижда, ще престане и да мисли за нея, а по-късно ще можем да го оженим за някое момиче от знатен род.“ Настойниците й отвърнали, че тя има право, и я уверили, че ще направят каквото зависи от тях. Повикали момчето в склада и един от тях почнал да му говори най-дружелюбно: „Сине мой, ти вече порасна, време е сам да свикваш да оправяш своите работи; затова ще ни бъде много приятно, ако поживееш малко в Париж, хем ще видиш как върви търговията на много твои стоки; да не говорим за това, че там ще станеш и по-опитен, и по-образован, ще получиш и по-добро възпитание, отколкото тук; там има какво да видиш и да научиш: нали е пълно с разни синьори, барони и благородници; а като изучиш техните нрави, ще се върнеш пак при нас.“
Момчето го изслушало внимателно и отвърнало накратко, че не иска да отиде в Париж; щом другите можели да живеят във Флоренция, защо и той да не си стои тук. Като чули тоя отговор, почтените хора много му се карали, но не успели да го убедят, и взели, че обадили на майка му. Тя се разгневила страшно много, но не поради нежеланието му да отиде в Париж, а заради неговата любов, наругала го здравата, после почнала да го ласкае с най-нежни думи и да го моли да изпълни желанието на своите настойници; правила — струвала, най-сетне успяла да го склони да отиде и да прекара една година в Париж, но не повече. Речено — сторено.
И така, изгарящият от любов Джироламо заминал за Париж и ха да го върнат днес, ха утре, държали го там цели две години; въпреки това, като се прибрал, той бил по-влюбен и от преди, но за зла участ разбрал, че междувременно Салвестра се била омъжила за някакъв почтен момък, майстор на шатри. Джироламо бил потресен, но нали нищо не можело да се промени, трябвало да се примири със станалото; все пак научил къде отишла да живее Салвестра и (както обикновено правят влюбените младежи) почнал да минава край нейния дом, предполагайки, че тя не го е забравила, както и той нея. Работата обаче стояла по-иначе: тя го помнела толкова, колкото човек може да помни някого, без изобщо да го е виждал, или ако не го била забравила съвсем, показвала точно обратното. Момъкът скоро успял да се убеди, че тя наистина престанала да мисли за него, и бил обзет от голяма мъка, ала все пак правел каквото можел, за да спечели отново любовта й; но тъй като и това (както му се сторило) не помогнало, намислил да поприказва лично с нея, па ако ще това да му струва живота. Разпитал някакъв съсед за разположението на дома, в който живеела, и една вечер, когато тя отишла на гости у съседите заедно с мъжа си, той се промъкнал незабелязано у тях, спотаил се зад проснатите в стаята платнища и ги почакал да се приберат и да си легнат; след като мъжът на Салвестра заспал, Джироламо отишъл към мястото, където видял, че легнала Салвестра, сложил ръка на гърдите й и я запитал шепнешком: „Спиш ли, душо моя?“ Младата жена още не била заспала и понечила да се развика, но момъкът успял да й каже: „Не викай, за бога! Аз съм твоя Джироламо!“ Като чула това, жената казала, треперейки цялата: „За бога, Джироламо, върви си! Отдавна мина времето, когато и двамата бяхме деца и се обичахме; както виждаш, вече съм омъжена и не ми прилича да си имам работа с друг мъж освен с моя. Затова, за бога, върви си! Вярно е, че ако те усети мъжът ми, може нищо лошо да не ти се случи, но ще стане така, че аз никога вече не ще мога да живея с него в мир и покой, а сега той ме обича и двамата си живеем тихо и кротко.“
Нейните думи жегнали момъка, той отново й припомнил миналото и своята любов, която ни времето, ни разстоянието не успели да заличат, молил я, обещавал й какво ли не, но нищо не постигнал. Тогава решил, че няма защо повече да живее, само я помолил като награда за неговата любов да му позволи да легне до нея, за да се посгрее, понеже, докато я чакал, бил целият измръзнал; обещал й, че нищо няма да й говори, няма и да се докосва до нея и щом се постопли, ще си отиде. Селвестра се съжалила над него и отвърнала, че при това положение е съгласна. И така, момъкът се излегнал до нея, без да я докосва, замислил се за голямата любов, що изпитвал към нея, за нейната сегашна жестокост и за пропадналите си надежди и решил да умре: стиснал зъби, престанал да диша, свил ръце в юмруци и умрял, както лежал край нея.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 28 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |