Принцът почувствувал силата на духа на своята дъщеря, но въпреки това не бил съвсем уверен, че тя наистина твърдо е решила да изпълни каквото му наговорила; затова, тръгвайки си, той се отказал от мисълта да си послужи с каквото и да е жестоко наказание спрямо нея; в замяна на това намислил да охлади пламенната й любов, нанасяйки вреда другиму; заповядал на двамата пазачи на Гуискардо през нощта да удушат момъка, без да вдигат шум, да изтръгнат сърцето му и да му го донесат. Пазачите изпълнили всичко, както им било наредено. На другия ден принцът заповядал да донесат една голяма и красива златна чаша, сложил в нея сърцето на Гуискардо и пратил чашата по своя най-доверен слуга на дъщеря си, нареждайки му да й каже следното: „Твоят баща ти праща тая чаша, за да те утеши за онова, което ти най-много обичаш, по същия начин, както и ти го утешаваше заради онова, което той обичаше най-много от всичко.“
Щом баща й излязъл от стаята, Гизмунда (която не се била отказала от жестокото си намерение) заповядала да й донесат отровни треви и корени и ги сложила да се варят във вода, та да бъде готова, в случай че стане онова, от което най-много се страхувала. Когато слугата дошъл, за да й предаде подаръка и думите на баща й, тя с твърдо лице поела чашата, отместила капака, видяла сърцето, разбрала смисъла на думите и се уверила, че това наистина е сърцето на Гуискардо. После вдигнала очи към слугата и казала: „Сърце като това е наистина достойно за златна гробница; тоя път баща ми постъпи най-разумно.“ Като изрекла тия думи, тя поднесла сърцето към устните си, целунала го и продължило: „До днешния ден — последния ден на моя живот, винаги и навсякъде съм чувствувала безкрайно нежната обич, що изпитва към мен моят баща; днес обаче почувствувах това повече от всеки друг път; затова предай му последната ми благодарност за тоя неоценим дар.“
После се обърнала към чашата, която стискала здраво в ръце, и гледайки сърцето, занареждала: „О, свидна обител на всички мои радости, да бъде проклета жестокостта на оногова, който ме принуждава да те гледам сега с очите, дето са на моето чело! Предостатъчно ми беше да те съзерцавам по всяко време с очите на моята душа! Ти завърши земния си път, изпълнявайки всичко, що ти бе отредено от съдбата: постигна те кончината, към която всеки от нас бърза, отърва се от мъките и теглото на тоя свят и получи от собствения си враг такава гробница, каквато заслужаваше заради своята доблест. Едно само ти липсва, за да имаш достойно погребение: сълзите на тая, която ти приживе толкова много обичаше; за да получиш и тях, Бог благоволи да осени сърцето на моя безмилостен баща с мисълта да те изпрати при мен и аз ще те даря с тях, въпреки че съм решила да умра без сълзи на очи и със спокойно, от нищо несмутено лице. А след като те даря с моите сълзи, без ни най-малко да се бавя, ще постъпя така, че с твоя помощ душата ми да се събере с оная свидна за мен душа, която ти приживе съхраняваше у себе си. Та с кого другиго освен с твоята душа бих се чувствувала и най-доволна, и най-сигурна из ония тайнствени и неведоми краища? Сигурна съм, че понеже ме обича, душата ти продължава да витае тук, съзерцавайки местата, където е блаженствувала заедно с мен, очаквайки моята душа, която я обича най-много от всичко на тоя свят.“
Изричайки тия слова, без да се вайка, както правят жените, тя се навела над чашата, заплакала и сякаш имала цял извор в главата, почнала да пролива сълзи в такова изобилие, че да се чудиш и маеш, а заедно с това не преставала да обсипва мъртвото сърце с целувки. Придворните, които се намирали в стаята, макар и да не знаели чие е това сърце, нито пък разбирали смисъла на нейните думи, се трогнали и заплакали; напразно я питали те защо плаче така и правели каквото им е по силите, каквото можели и умеели, за да я утешат. Когато решила, че се е наплакала, Гизмунда повдигнала глава, избърсала очи и заговорила: „О, скъпо и любимо сърце, аз изпълних всичките си задължения към теб; сега не ми остава друго, освен да доведа при теб моята душа, за да бъде заедно с твоята.“
После наредила да й донесат гърнето, в което предния ден била приготвила водата с отровните билки, изляла водата в чашата със сърцето, оросено с пролетите от нея сълзи, и като поднесла, без да трепне, чашата към устните си, изпила я до дъно; а след това, държейки, чашата в ръка, легнала, на постелята си, заела колкото се може по-прилично положение, притиснала сърцето на любовника си до своето сърце и останала да лежи така, без да продума, в очакване на смъртта. Нейните придворни, които чули и видели всичко, макар и да не знаели каква е изпитата от нея вода, веднага известили на Танкреди за станалото; а той, опасявайки се да не се случаи онова, което всъщност се и случило, се втурнал към стаята на дъщеря си; стигнал там тъкмо когато тя се излегнала на постелята, но вече било твърде късно да я утешава с нежни думи; виждайки нейното състояние, той горко се разридал.
Гизмунда му казала: „Танкреди, запази сълзите си за някоя друга нежелана от теб беда, не ги проливай заради мен, тъй като не се нуждая от тях. Де се е чуло и видяло човек да плаче заради нещо, което сам е пожелал да стане, както ти правиш сега? Но ако у теб е останала макар и частица от обичта ти към мен, за едно ще те помоля като последна милост: тъй като моето тайно, скрито съжителство с Гуискардо не ти беше приятно, направи така, че тялото ми да бъде поставено съвсем явно до трупа му, където и да си наредил да го захвърлят, след като са го убили.“ Принцът се задавил от плач и не могъл да отвърне нищо; а младата жена, чувствувайки, че краят наближава, притиснала до гърдите си мъртвото сърце и промълвила: „Останете с бога, защото аз. свършвам.“ Погледът й потъмнял, тялото й изтръпнало и тя напуснала тоя многострадален живот.
Такъв — както чухте всички — бил печалният край на любовта между Гуискардо и Гизмунда; а Танкреди, след като пролял потоци от сълзи и се разкаял, но много късно, за своята жестокост, наредил да погребат и двамата с най-големи почести в една гробница за всеобща скръб на всички жители на Салерно.
НОВЕЛА II
Монахът Алберто убеждава една жена, че в нея е влюбен архангел Гавраил, после се предрешва като него и спи с жената; страхувайки се от нейните близки, той избягва през прозореца и се приютява в дома на някакъв бедняк, който на следния ден го извежда на площада, преоблечен като дивак; тук обаче монахът бива разпознат, а неговите събратя-монаси го залавят и хвърлят в тъмница.
Докато Фиамета разказвала своята новела, очите на нейните дружки неведнъж се наливали със сълзи; щом тя свършила, кралят изрекъл строго:
— Струва ми се, че не бих се поскъпил да жертвувам живота си и за половината наслада, която Гизмунда изпитала с Гуискардо; това не бива да ви учудва, понеже, макар и жив, аз изживявам ежечасно една смърт след друга, без при това да получа ни капчица наслаждение. Но да оставим засега моите лични работи такива, каквито са; искам Пампинеа да продължи и да ни разкаже някоя жалостива случка, подобна на несполуките, които ме преследват; ако тя тръгне по пътя, набелязан от Фиамета, то без съмнение аз ще усетя как благодатните капки на росата охлаждат моя огън.
Като чула отправеното към нея нареждане, Пампинеа с тънкия си усет доловила много по-добре онова, което искали да чуят нейните дружки, отколкото изразеното от краля желание. И тъй като била по-склонна да развесели тях, отколкото да следва неговото желание, изпълнявайки заповедта на краля, тя решила, без да излиза извън определената тема, да разкаже една смешна новела и започнала така:
— Простите хорица казват: „Мислят ли те за добър, и лош да си, и зло да сториш, пак няма да повярват, че си бил ти.“ Тази поговорка с богато съдържание ми дава повод да говоря по предложената ми тема и да покажа колко е голямо лицемерието на монасите, които със своите широкополи и дълги раса, с изкуствено бледните си лица, със своя глас — кротък и смирен при просия, гръмък и кънтящ, щом почнат да корят другите за своите собствени пороци, искат да докажат, че те спасявали душите си, като получават подаяния, а миряните — като ги дават; освен това те се държат не като люде, които подобно на нас също трябва да заслужат рая, ами се перчат като негови собственици и владетели и отреждат в него на всеки умирающ по-добро или по-лошо място според парите, които той им е завещал; по този начин те се мъчат да излъжат първо себе си (ако, разбира се, самите те вярват), а след това и другите, които вярват на техните приказки. Ако ми би било позволено да кажа за тях всичко каквото трябва, то аз тозчас бих показала на мнозина наивници какво крият монасите под широките си раса. Дано даде Бог заради лъжите им всички тях да ги сполети същата участ, каквато сполетяла един възрастен минорит във Венеция, дето минавал за един от най-опитните и ловки казуисти; та ще ми се да ви разкажа именно тая случка, за да се опитам да ви поразвеселя и поразсея, след като смъртта на Гизмунда ви натъжи толкова много. И така, почтени дами, живял някога в Имола мъж с престъпно и порочно поведение, на име Берто дела Маса, чиито позорни дела били толкова известни на жителите на Имола, че те не вярвали не само на лъжите му, ами и когато говорел самата истина; поради това, като разбрал, че присъствието му в Имола станало нетърпимо заради нечистите му дела, той се отчаял и се преселил във Венеция — сборище на всякакъв измет, надявайки се, че там повече, отколкото другаде ще му се удаде да върши по друг начин мръсните си дела. Престорил се, че съвестта го гризе заради нечестивите му дела и постъпки в миналото, дал си вид на човек, обзет от най-дълбоко смирение и най-предана богобоязливост, и постъпил в един манастир, където се подстригал за монах минорит, приемайки името брат Алберто от Имола; в тоя си образ той почнал да се преструва, че води най-суров живот и държал най-усърдно проповеди за покаяние и въздържание, докато самият той не слагал в уста ни месо, ни вино само когато не му се услаждали. Така, без никой да го разбере, от крадец, сводник, измамник и убиец, той изведнъж се превърнал в най-ревностен проповедник, но не се отказал от споменатите си пороци, още повече, че имал възможност да продължи да ги върши тайно. А след като станал свещеник, всеки път, щом заставал пред олтара да служи литургия и идвало ред до мъките на спасителя, той нарочно се разплаквал, та да го видят повече люде; да пролива сълзи не му струвало кой знае колко — можел да плаче когато пожелае. Не минало много време и със своите проповеди и сълзи той така успял да заблуди венецианците, че станал пазител и изпълнител на почти всички завещания; мнозина почнали да му поверяват парите си, а повечето мъже и жени го имали за свой доверен съветник и изповедник,с тия си действия той от вълк от превърнал в пастир и се славел из тия краища като най-свят човек, много повече, отколкото някога свети Франциск Асизки.
Не щеш ли, един ден никаква глупава и слабоумни млада жена, на име мадона Лизета от дома Куирино, съпруга на виден търговец, който бил заминал с галерите във Фландрия, отишла да се изповяда заедно с няколко други жени при тоя свят монах; докато стояла на колене пред него, както всяка венецианка (а те са до една вятърничави), тя му разказала това-онова за себе си, а брат Алберто я запитал има ли си любовник. Тя се разсърдила и отвърнала: „Ех, отче! Та нямате ли очи да виждате? Нима мислите, че красотата на тия жени може да се сравнява с моята? Стига да река, мога да имам толкова любовници, колкото си искам; но красотата ми не е такава, че да позволя да ме люби кой да е. Колко са жените, дето могат да се похвалят с хубост като моята? Че аз и в рая ще минавам за хубавица.“ И наговорила още какви ли не работи за своята красота, та чак прекалила.
Брат Алберто веднага се досетил, че тая жена не ще да е с всичкия си, и понеже му се сторило, че това е почва само за неговите сечива, изведнъж пламнал от любов към нея; въпреки това решил да остави ласките и ухажванията за по-късно, а за да се покаже като много свят човек, почнал да я кори за нейното славолюбие и продължил да й говори все в тоя дух, докато най-сетне жената рекла, че той е глупак и не може да различи една хубост от друга; поради това брат Алберто решил да не я дразни много и след като я изповядал, пуснал я да си върви с другите жени.
Почакал да минат няколко дни, взел със себе си един свой доверен другар и се запътил към дома на мадона Лизета; като стигнал там, той се уединил с нея в някаква стая, където нямало кой да ги види, паднал на колене пред нея и рекъл: „Мадона, за бога, моля ви, простете ми ония думи, дето ви ги казах в неделя, когато ми говорихте за вашата красота; трябва да ви кажа, че на следната нощ ядох такъв жесток бой, че едва успях да се надигна от постелята.“ Глупавата жена го запитала: „А кой ви наби така?“ Тогава брат Алберто отвърнал: „Сега ще ви обясня. През нощта, както обикновено, бях коленичил и си четях молитвите; не щеш ли, изведнъж моята килия бе обляна от ярка светлина и докато успея да се обърна и да разбера какво става, връз мен връхлетя някакъв прекрасен младеж с дебела тояга в ръка, сграбчи ме за капюшона и така почна да ме налага, че ме преби от бой. После го запитах защо е направил това, а той ми рече: «Загдето днес ти се осмели да се усъмниш в ангелската хубост на мадона Лизета, която аз обичам най-много от всичко.» Тогава аз го запитах. «Кой сте вие?» А той отговори, че бил архангел Гавраил. «О, господарю мой — възкликнах аз, — моля ви да ми простите.» Тогава той каза: «Добре, ще ти простя, но при условие, че ще отидеш при нея, ама колкото се може по-скоро, да й поискаш прошка; не ти ли прости, да знаеш, че пак ще се върна и така ще те натупам, че ще има да пъшкаш цял живот.» Той ми каза още нещо, но аз не ще се осмеля да ви го предам, преди да ми простите.“
Глупавата и празноглава жена примирала от удоволствие, докато слушала тия слова, които приемала за чиста истина; по едно време тя се обадила: „Нали ви казах, брате Алберто, че съм надарена с ангелска прелест; ей богу, жал ми е за вас и за да не ви причинявам повече зло, аз ще ви простя, но при условие, че наистина ми предадете каквото ви е заръчал ангелът.“ Брат Алберто отвърнал: „Мадона, понеже се смилихте да ми простите, ще ви го съобщя на драго сърце, но едно искам да ви напомня: каквото и да чуете от мен, не го споделяйте с никого за нищо на света, ако вие, която сте най-блажената жена на тоя свят, не искате сами да си развалите цялата работа. И така, архангел Гавраил ми заръча да ви предам, че той много ви харесва, че много пъти се канел да ви навести, за да прекара нощта с вас, но все се боял да не ви изплаши. Та затова ме прати, нареждайки да ви предам, че иска да ии посети някоя нощ и да прекара известно време с вас; ала, както знаете, той е ангел и ако се яви и образа на шиел, не бихте могли да го докоснете; затова той каза, че за да ви достави удоволствие, иска да се яви пред вас в човешки образ; заръча ми още да ви запитам кога да дойде при вас и в чий образ да се превъплъти; така че вие можете да се смятате за най-блажената жена на света.“
Глуповатата мадона отговорила, че е поласкана от чувството, което изпитва към нея архангел Гавраил, още повече, че и тя го обичала и всеки път, щом й се случело да мине край неговия образ, не пропускала да запали по една свещ за четири гроша; добавила, че щом желае да я посети, той ще бъде винаги добре дошъл, ще я намери сама в стаята й, но това ще стане при едно условие: да не я изостави заради Дева Мария, понеже хората разправяли, че архангелът много я обичал, затова навсякъде бил изобразяван на колене пред нея; а що се отнася в какъв образ да й се яви, нека сам той вземе решение, стига да не я изплаши.
Тогава брат Алберто рекъл: „Мадона, вие постъпвате разумно и аз ще се погрижа да уредя работата според вашата заръка. В замяна на това ще ви помоля да ми окажете една голяма милост, която няма да ви струва нищо; ето какво искам от вас: да пожелаете той да ви се яви в моето тяло. Сега ще ви обясня в какво ще се състои тая милост: архангелът ще извади моята душа от тялото ми и ще я остави в рая, а той ще се всели в моето тяло и колкото повече време прекара с вас, толкова по-дълго душата ми ще престои в рая.“ Тогава плиткоумната дама рекла. „Добре, съгласна съм; моето желание е вие да получите тази утеха като възмездие за боя, дето сте изяли заради мен.“ Брат Алберто отвърнал: „Добре, имайте грижата така да подредите работата, че довечера вратата на вашия дом да остане отворена, за да може архангелът да влезе, защото, явявайки се в човешки образ, той няма как да мине през друго място освен оттам.“ Жената отвърнала, че всичко ще бъде направено както трябва. Брат Алберто си тръгнал, а тя изпаднала в такова въодушевление, че не я сдържало на едно място от радост и й се струвало, че докато дойде архангелът при нея, има още хиляда години.
Брат Алберто пък си помислил, че през нощта трябва да бъде ездач, а не ангел, затова седнал да се подкрепи със сладкиши и всевъзможни други лакомства, та да не се наложи да слезе скоро от седлото; а като се здрачило, взел разрешение да напусне манастира и заедно със своя доверен приятел отишъл в дома на някаква своя приятелка, която посещавал и друг път, когато ходел да гони кобили; тук се преоблякъл и като решил, че е настъпил удобен час, тръгнал към дома на дамата; щом се промъкнал там, побързал да се преобрази като ангел (той носел със себе си и необходимите неща), качил се по стълбата и влязъл в стаята на жената.
А тя, като видяла нещо бяло, появило се пред нея, веднага се хвърлила в краката му; ангелът я благословил, помогнал й да стане и й дал знак да легне в кревата; тя се подчинила на драго сърце и тозчас изпълнила нареждането, а ангелът се изтегнал до своята поклонница. Брат Алберто бил красив, як и добре сложен мъж, с една дума, бивало си го; по тая причина, влизайки в сношение с нежната и свежа мадона Лизета, той й показал по-други неща от тия, дето тя била свикнала да прави с мъжа си, и през нощта неведнъж политал без крила, от което тя останала извънредно доволна; освен това той успял да й разясни и много въпроси относно славата небесна. Преди да се съмне, те се условили кога и как да се видят пак, брат Алберто се измънкал със своите ангелски принадлежности и се завърнал при своя другар, когото добрата стопанка на къщата забавлявала цяла нощ, за да не умре от страх, ако спи самичък.
След като се наобядвала, дамата, съпроводена от дружките си, отишла при брат Алберто и му разказала и за архангел Гавраил, и за това, което била научила от него за славата на вечния живот; разказала му и как изглеждал той, и какви ли не още измислици. Тогава брат Алберто забелязал: „Мадона, не знам как сте се чувствували вие с него, но аз мога да ви уверя, че снощи, когато архангелът дойде при мен и му предадох вашето поръчение, той веднага грабна душата ми и я постави сред толкова цветя и толкова рози, колкото по тия места не са и сънували; и аз прекарах чак до сутринта в едно чудесно място, по-прелестно от което — уверен съм — не може и да има; пък какво, е ставало с тялото ми — виж, това не мога да кажа.“ — „Искате ли да ви го кажа аз? — възкликнала дамата, — Вашето тяло прекара цяла нощ в моите обятия, заедно с архангел Гавраила; ако не вярвате, погледнете под лявата си гръд: там аз така целунах ангела, че белега, който остана, ще личи още няколко дни.“ Тогава брат Алберто рекъл: „Добре, щом е така, днес ще направя нещо, което отдавна не съм вършил: ще се разсъблека и ще погледна, за да се уверя, че говорите самата истина.“
Преди да се прибере у дома си, дамата надрънкала какви ли не още глупости; а брат Алберто я спохождал още много пъти в образа на ангел, без да срещне каквато и да било пречка. Не щеш ли, един ден мадона Лизета седнала на приказки с някаква своя кумица; по едно време двете почнали да спорят за красотата; Лизета, в желанието си да изтъкне собствените си достойнства над всички други, нали си била празноглава, изтърсила следното: „Ако знаете кой е хвърлил око на моята хубост, нямаше да говорите, че има и други красавици като мен!“ Кумицата й, която я познавала много добре, рекла да чуе какво ще издрънка и забелязала: „Мадона, може би това да е самата истина, но все пак аз трудно бих могла да си променя мнението, без да зная кой е този човек.“ Тогава плиткоумната дама сякаш това чакала и рекла: „Кумице, аз не би трябвало да споменавам името му, но става дума за архангел Гавраила; той ме обича повече от себе си и казва, че съм била най-красивата жена не само на тоя свят, ами и по цялото крайбрежие.“ Кумата я напушил такъв смях — насмалко да прихне, но все пак успяла да се сдържи (нали искала да види какво ще издрънка по-нататък оная) и я подпитала: „За бога, мадона! Ех, щом казвате, че архангел Гавраил ви обича, сигурно е така, само че аз не знаех, че и ангелите се занимават с такива работи.“ Дамата пояснила: „Вие грешите, кумице! Кълна се в Името Божие, че в тая работа той е по-добър и от мъжа ми; разправяше ми, че същите неща ги вършели и там, горе, на небето, но той се влюбил в мен, защото съм била по-хубава и от най-големите тамошни красавици, та затова често прескача при мен. Разбрахте ли сега каква е работата?“
Кумицата излязла от дома на Лизета, изгаряйки от нетърпение да сподели с някого каквото била узнала; сторило й се, че трябва да чака цели хиляда години, преди да попадне на място, където да може да стори това; най-сетне на някакво празненство тя се събрала с голяма дружина жени и им разказала всичко от край до край. Жените от своя страна побързали да предадат каквото научили на мъжете си и на други жени, те пък разказали на трети, така че за по-малко от два дни цяла Венеция само за това говорела. Между тия, които чули за станалото, били и деверите на дамата; те нищо не и казали, но решили да хванат тоя ангел и да разберат дали наистина умее да лети; затова се крили и го дебнели няколко нощи поред.
Не щеш ли, някоя и друга приказка за това стигнала и до ушите на брат Алберто, който една нощ решил да отиде при дамата и да й се скара, задето се раздрънкала; той се бил вече съблякъл, когато деверите, които го видели да се промъква в къщата, се втурнали да отворят вратата и да влязат в стаята. Като чул шума, брат Алберто се досетил какво го чака и понеже не виждал друг изход, отворил прозореца, дето гледал към главния канал, и скочил във водата. Каналът бил доста дълбок, но брат Алберто знаел да плува, така че нищо не му станало; като доплувал до отсрещния бряг, той се промъкнал в някаква къща, чиято врата била отворена, и замолил живеещия там човек да го спаси от смърт, като му наговорил какви ли не измислици защо е попаднал там по това време, и то гол. Добрият човечец се съжалил над него и го настанил в своето легло, но тъй като се налагало да излезе по някакви свои работи, заръчал на брат Алберто да не си отива, преди той да се върне; заключил вратата и тръгнал да си гледа работата. В това време деверите на дамата успели да влязат в стаята, но установили, че макар и да оставил крилата си, архангел Гавраил все пак успял да отлети; като разбрали, че са изиграни, те страшно се разгневили и наговорили какви ли не грубости на дамата, оставили я да ридае неутешимо и се прибрали, отнасяйки със себе си и ангелските принадлежности.
В това време се съмнало и добрият човечец, който се намирал на Риалто, чул да се разправя, че някакъв ангел ходел да спи с мадона Лизета, че нейните девери го издебнали, а той се бил изплашил и скочил в канала, но никой не знаел какво е станало с него; за добрия човечец не било никак трудно да се досети кого е приютил в своя дом; прибрал се той у дома си, казал на Алберто, че знае кой е и след дълги увещания го принудил да му обещае петдесет дуката, иначе щял да го издаде на деверите на мадона Лизета. Монахът му ги дал, но когато понечил да си тръгне, добрият човечец му казал: „Не може. Има само един начин да се измъкнете оттук. Днес е голям празник: на тоя празник всеки води по някого, предрешен кой като мечка, кой като дивак, кой като нещо друго; всички се събират на площад Сан Марко, после устройват голям лов, а след лова празникът свършва и всеки отвежда когото е довел, където оня поиска; ако желаете да ви отведа там по някой от споменатите начини, преди да са разбрали, че се криете тук, след това ще мога да ви закарам, където пожелаете; не виждам друг начин да се измъкнете оттук, защото деверите на оная дама, предполагайки, че се криете наблизо, са поставили навсякъде стражи, за да ви заловят.“
Брат Алберто нямал никакво желание да се измъкне по тоя начин, но тъй като се страхувал от роднините на дамата, съгласил се; казал на човека да го поведе където иска и да го предреши както сам той пожелае. Тогава добрият човек го намазал с мед от главата до петите, налепил го целия с перушина, вързал на шията му синджир, сложил му маска на лицето, дал му в едната ръка тояга, а с другата го накарал да поведе две големи кучета (които той бил докарал от кланицата) и пратил един човек да разгласи на Риалто, че който иска да види ангела, може да дойде на площад Сан Марко — това било проява на така наречената „венецианска честност.“ След малко той извел брат Алберто на улицата и го подкарал пред себе си, държейки синджира в ръка; хората се трупали наоколо и викали: „Какво е това? Какво е това?“, докато най-сетне стигнали до площада, където се събрала огромна тълпа; част от нея били тия, дето вървели подир тях, а друга част — ония, които, узнавайки новината, дошли откъм Риалто. Като дошли на площада, чакайки уж да започне ловът, човекът завързал своя дивак на един стълб на видно, високо място, където брат Алберто бил нападнат от рояци мухи и стършели, нали бил целият намазан с мед. Когато човекът видял, че площадът се изпълнил докрай с хора, той се престорил, че иска да отвърже дивака от веригата, но вместо това смъкнал маската от лицето на брат Алберто и рекъл: „Синьори, тъй като глигана никакъв го няма, а без него лов не става, за да не излезе, че сте дошли напразно, искам да ви покажа архангел Гавраила, който нощем слиза от небето на земята, за да развлича венецианските дами.“
Щом смъкнал маската, всички веднага познали брат Алберто, развикали се, почнали да го наричат с най-обидни слова и да му отправят най-големите ругатни, които са били отправяни някога към някой измамник, а на всичко отгоре непрекъснато го замеряли по лицето с какви ли не боклуци. Тая работа продължила доста време, докато за щастие най-сетне вестта за станалото стигнала до ушите на неговите събратя-монаси; шестима от тях побързали да се явят на площада, метнали върху Алберто едно расо, отвързали го и съпровождани от виковете и хулите на множеството, го повели към манастира, където го хвърлили в тъмница и където, както разправят, той умрял след дълги мъчения.
Ето как тоя човек, когото всички смятали за най-добродетелен и не вярвали, че е способен да извърши зло, се осмелил да се представи за архангел Гавраил; и след като от архангел се превърнал в дивак, бил опозорен, както и заслужавал, а после напразно се разкайвал за сторените от него грехове. Дано Бог даде същото да постигне всички като него.
НОВЕЛА III
Трима младежи се влюбват в три сестри и забягват с тях на остров Крит; тук най-голямата сестра убива от ревност своя любовник, а втората — за да я спаси от смърт — се отдава на владетеля на Крит; но тя бива убита от своя любовник, който забягва с първата; в убийството биват Обвинени третата сестра и третият любовник, които биват заловени и поемат вината върху себе си; но за да се спасят от смърт, те подкупват стражата, изгубват цялото си състояние и се приютяват на остров Родос, където умират в крайна нищета.
Филострато изслушал последните слова от новелата на Пампинеа, позамислил се, а след това се обърнал към нея със следните думи:
— Краят на вашия разказ ми хареса, но преди това имаше твърде много смешни случки — нещо. което не бих желал да чувам. — После се обърнал към Лаурета и рекъл: — Мадона, моля ви, продължете с някоя новела, но да бъде по-подходяща от предишната.
Лаурета се засмяла и отвърнала:
— Та вие сте твърде жесток към влюбените, щом не им желаете друго, освен да ги сполети нещастен край; за да не престъпя волята ви, ще разкажа три случки; и трите завършват злополучно, и в трите случая никой не успява да се наслади както трябва на любовта си. — След тия думи тя започнала така:
— Млади дами, вие много добре знаете, че всеки порок може да причини най-голяма вреда не само на тогова, който е изпаднал в негов плен, а често — и на другите; аз мисля, че измежду многото пороци гневът най-често и най-необуздано ни влече към опасност, защото е необмислен, мигновен порив, предизвикан от внезапен пристъп на мъка, който, заслепявайки нашия разум и помрачавайки всякакъв размисъл, разпалва в душата ни безумна ярост. Вярно е, че това се случва по-често при мъжете (у кои по-малко, у кои повече), но е вярно (както виждаме), че същото може да се случи и при жените, и то с още по-опасни последици, понеже те се разгневяват много по-лесно, у тях яростта пламва по-силно и ги тласка, без да срещне особено големи задръжки. Това няма защо да ни учудва, нали поради своята природа огънят обхваща много по-лесно леките и по-крехки предмети, отколкото тия, дето са по-твърди и по-устойчиви; а ние — нека мъжете не ни укоряват за това — все пак сме много по-нежни и по-непостоянни от тях. Следователно, тъй като ние по природа сме склонни лесно да се гневим и тъй като нашата кротост и смиреност са извор на удоволствия и успокоение за мъжете, с които общуваме, докато гневът и яростта носят само неприятности и опасности, за да можем да отстояваме на този порив с повече твърдост на духа, както споменах по-горе, с тая новела възнамерявам да ви покажа как яростта на една от младите жени, за които ще. стане дума, превърнала любовта на трима младежи и на също толкова млади жени от щастлива в нещастна.
Както ви е известно, в Прованс, на морския бряг, е разположен град Марсилия, прочут от най-древни времена; някога там имало много повече богати люде и търговци, отколкото днес; между тях бил и някой си Н’Арналд Чивада, човек от долен произход, но честен и почтен търговец, притежаващ безброй пари и имоти; жена му народила много деца — три от тях били момичета, по-големи от останалите, които били момчета. Двете момичета били близначки, но на петнадесет години, третото на четиринадесет; роднините им се гласели да ги оженят, чакали само да се върне Н’Арналд, който бил закарал стока в Испания. Близначките се казвали Нинета и Мадалена, третата сестра се наричала Бертела. В Нинета бил безумно влюбен един младеж на име Рестаньоне, който бил беден, но от благородно потекло; Нинета също го обичала и двамата така успели да си наредят работите, че се наслаждавали на любовта си, без никой нищо да разбере; наслаждавали се те един на друг доста време, докато се случило така, че двама младежи, единият от които се казвал Фолко, а другият — Угето (наследили големи състояния след смъртта на своите бащи), взели, че се влюбили — първият в Мадалена, вторият — в Бертела. Рестаньоне узнал за това от Нинета и намислил да се възползува от тяхната любов, за да забогатее; за тази цел той се сприятелил с тях и от време на време придружавал ту единия, ту другия, а понякога и двамата заедно, като отивали на среща с любимите си.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 33 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |