И така, уважаеми дами, намериха се хора, дето, след като прочетоха тия новели, почнаха да тръбят, че съм имал преголяма слабост към вас, че не ми приличало да си доставям удоволствие, стремейки се да ви угаждам и да ви утешавам; други пък изприказваха още по-лоши неща, задето толкова ви хваля. Някои, преструвайки се уж на по-мъдри, настояват, че не подхождало на човек на моите години да се занимава с подобни работи, сиреч да беседва за жени или да се старае да им угоди. Мнозина, давайки си вид, че са твърде загрижени за моята слава, разправят, че съм щял да постъпя по-разумно, ако, вместо да си губя времето с вас и с подобни празни приказки, остана при музите на Парнас. Има и такива, които (подтиквани не толкова от разума си, колкото от желанието да ме засегнат) настояват, че най-добре щяло да бъде да не се увличам от такива глупости и да не гоня вятъра, а да помисля как да си изкарвам хляба. За да навредят на моя труд, трети пък се стремят да докажат, че нещата, за които ви разказвам, не са такива, както аз ги виждам.
Ето, почитаеми дами, на какви само стихии трябва да устоявам, какви зли и остри зъби ме преследват, хапят, ръфат и засягат надълбоко, докато аз правя каквото мога, за да ви бъда полезен. Бог ми е свидетел, че приемам и изслушвам всичко това, без да изпадам в униние, и въпреки че вам се полага да ме защитите, то и аз няма да пожаля силите си; вместо да отговоря, както би трябвало да постъпя, аз ще се помъча да отстраня всичко това от слуха си с един безобиден отговор, и ще го сторя незабавно.
Ще направя така, понеже, щом още сега, преди да съм прехвърлил дори една трета от моя труд, опия, дето се занимават с тия неща, станаха толкова много, аз предполагам, че преди да го довърша, тяхното число ще нарасне дотолкова, че не получат ли отпор още в началото, те ще успеят лесно да ме сломят; а вашите сили, колкото и да са големи, няма да бъдат в състояние да им се противопоставят. Но преди да отговоря на когото и да било, бих желал да разкажа в моя защита не цяла новела (за да не помисли някой, че искам да смесвам собствените си новели с разказите на представената от мен благородна дружина), а само откъс от нея, за да може по самите й недостатъци да отсъдите, че не спада към другите. Затова, обръщайки се към моите врагове, ще кажа следното:
— Много отдавна, в нашия град живял гражданин на име Филипо Балдучи; той не бил от знатно потекло, но бил заможен и добре възпитан; а освен това имал опит и познания, отговарящи на неговото положение; бил женен, обичал жена си и тя го обичала; живеели си те в мир и любов и най-голямата им грижа била как да си угаждат един на друг. Не щеш ли, случило се онова, що чака всички ни: добрата женица си отишла от тоя свят и не оставила на Филипо нищо от себе си освен едно момче на около две години, което била заченала от него.
След смъртта на жена си Филипо бил обзет от такава покруса, каквато наляга всекиго при загуба на най-скъпото му същество; поради това, като останал сам, без да има край себе си онази, за която най-много милеел, той решил да се откаже от светския живот и да се отдаде на служене Богу; същото решил и за невръстния си син. Речено-сторено: раздал той за прослава на Името Божие цялото си имане и побързал да се оттегли на връх Азинайо със сина си; двамата се настанали в една килия и се отдали на пост и молитва, преживявайки от милостиня; при това Филипо все гледал да не споменава пред момчето за каквото и да е светско дело, камо ли да го остави да види нещо от тоя род, за да не би да се откаже от служенето Богу; говорел му непрекъснато за славата на вечния живот, за Бога и за светиите, учел го само на молитви и на нищо друго; държал го така дълго време, не го пускал да излиза от килията и не му позволявал да види никого освен него.
Но почтеният човек трябвало да прескача от време на време до Флоренция, където получавал от приятелите на Бога необходимата помощ съобразно нуждите си, и отново се завръщал в килията си. Един ден — момчето прехвърляло вече осемнадесет години, а Филипо бил остарял — синът му го запитал къде отива. Филипо му обяснил. Тогава момъкът казал: „Татко, вие остаряхте вече, пък и лесно се изморявате. Защо не ме отведете някой път във Флоренция, за да ме запознаете с тия, дето са предани Богу и са ваши приятели; и понеже аз съм млад, поздрав и по-издръжлив от вас, ще мога после при нужда да прескачам до Флоренция по нашите работи, а вие да си седите тук“.
Почтеният човек се позамислил и решил, че сега мирските дела много трудно биха могли да привлекат вниманието на сина му — той бил вече голям и отдавна приучен да служи само на бога. „Право е момчето“ — рекъл си той и понеже се налагало да отиде в града, тръгнал и повел и сина си.
Като дошли тук, момъкът, виждайки всички тия дворци, къщи и църкви и всичко останало, с което е пълен градът (все неща, дето не помнел да е виждал някога), се слисал и почнал да пита баща си какво е това, какво е онова и как се нарича. Бащата отвръщал, момчето го изслушвало и му задавало нов въпрос. Синът питал, бащата обяснявал, докато най-сетне срещнали цяла дружина разкошно облечени млади жени, които се връщали от някаква сватба; щом ги зърнал, момъкът запитал баща си какво е това. Бащата отвърнал: „Синко, сведи надолу очи, не поглеждай към тях, защото те са нечестиви сили.“ Тогава синът го запитал: „А как ги наричат?“ За да не възбуди у момъка плътски помисъл или желание, бащата не пожелал да ги назове с истинското им име, сиреч „жени“, а рекъл: „Викат им гъски.“ И станало чудо!
Синът, който дотогава не бил виждал жена, забравил и дворците, и биковете, и конете, и магаретата, и парите, и всичко, що бил видял до тоя миг, и рекъл: „Татко, много ви моля, направете така, че да си взема една такава гъска.“ Бащата възкликнал: „Какво говориш, синко? Мълчи, това са лоши неща!“ Синът възразил: „Нима всички лоши неща изглеждат така?“ — „Да“ — отвърнал бащата. Синът отново възразил: „Не знам защо ми говорите тия неща, не мога да разбера защо това са все лоши работи; на мен пък ми се струва, че досега не съм видял нищо по-хубаво и по-приятно от тях. Та те са по-хубави от ония рисувани ангели, дето ми ги показвахте на няколко пъти! Много ви моля, ако ме обичате, хайде да закараме горе при нас някоя от тия гъски, пък аз ще имам грижата да я храня.“ Бащата отвърнал: „Аз пък не искам. А и ти не знаеш с какво трябва да ги храниш.“ Изрекъл тия слова и тозчас разбрал, че природата се оказала по-силна от неговия разум, а после се разкаял, задето завел сина си във Флоренция.
За тая новела — толкоз; мисля, че каквото казах е предостатъчно; а сега искам да се обърна към тия, за които я разказах.
И така, млади дами, някои от ония, дето ме хулят, твърдят, че стараейки се да ви се понравя, аз не постъпвам добре и че съм ви харесвал повече, отколкото трябвало Признавам най-откровено, че е така: сиреч, че наистина ви харесвам, а аз от своя страна правя каквото мога, та и вие да ме харесате. Но аз питам тия люде, дето не само познават и любовните целувки, и сладостните прегръдки, и насажденията на брачните сношения, с които вие, прелестни дами, често ги дарявате, ами имат постоянно пред очите си вашите изящни обноски, прелестната ви красота, очарователната ви миловидност и най-вече вашата благородна скромност: какво чудно може да има, че някакъв момък, израснал, отгледан и възпитан между четирите стени на малка килия в някаква си дива и уединена планина, без да е видял друго човешко същество освен баща си, още щом ви зърнал, почнал да пита само за вас, само към вас да изпитва влечение, единствено вас да желае?
Нима тия люде ще почнат да ме упрекват, да ме порицават и да се нахвърлят върху мен (чието тяло небето е сътворило само, за да ви обича, чиято душа е устремена към вас от най-ранната си младост, човека, който познава добродетелта в блясъка на вашите очи, медената сладост на нежните ви слова и парещия полъх на вашите състрадателни въздишки), задето аз ви харесвам или гледам да ви се понравя, особено като се вземе предвид, че именно вие сте привлекли най-вече вниманието на някакъв си там отшелник, им един момък, непознаващ света, за когото по-скоро би могло да се каже, че е див звяр? Истина ви казвам, само тоя, дето не ви обича и не желае да бъде обичаи от вас, само човек, непознал и неизпитал ни силата, пи сладостта на природното увлечение, може да ме кори за това; но аз не обръщам никакво внимание на подобни приказки.
Тия, дето ме вземат на подбив заради годините ми, очевидно не знаят, че празът може да има бяла глава, ама стеблото му е зелено; но да оставим шегите настрана; на тия люде ще отвърна, че никога, до края на дните си, не ще сметна за срамно да разтушавам тия, на които угаждаха и Гуидо Кавалканти58, и Данте Алигиери59 (макар и да бяха вече възрастни), и престарелият Чино да Пистоя60, смятайки това за най-голяма чест и удоволствие. Не искам да излизам извън приетия вече начин на изложение, иначе бих се поразровил из историята, за да докажа, че древността е пълна Със смели и доблестни мъже, които и в най-зрялата си възраст са се старали да угаждат на жените; ако това не е известно на моите хулители, нека седнат и го научат.
Трябвало да си стоя при музите на Парнас; съветът е добър, съгласен съм, но нито ние можем да седим непрекъснато до музите, нито пък те могат да бъдат постоянно с нас. И ако някому се случи да се раздели с тях и намери удоволствие в нещо друго, което прилича на тях, тоя човек не бива да бъде упреквай: и музите са жени, макар че жените не струват колкото музите; все пак на пръв поглед те приличат на тях, така че, ако не за друго, то поне заради това би трябвало да ми харесват. Да не говорим, че за жените съм съчинил хиляда стиха, а за музите — нито един. Вярно е, че те много ми помогнаха, показвайки ми как да съчиня тия хиляда стиха; може би са ми помогнали да напиша и настоящите новели, колкото и да са скромни и незначителни: те често ме спохождаха и оставаха край мен, вероятно в чест и услуга на приликата, която жените имат с тях; ето защо, пишейки тези новели, аз не напускам нито Парнас, нито музите, както може би мнозина си мислят.
А какво да река за ония, дето се тревожат толкова много за моята слава и ме съветват да се погрижа за хляба си? Да си кажа право, не знам; седна ли да размишлявам какво биха ми отговорили те, ако, подтикнат от нужда, отида да им поискам хляб, все ми се струва, че ще ми отвърнат така: „Върви да си търсиш хляба в басните!“ Но поетите са намирали повече хляб в басните си, отколкото мнозина богаташи — в своите съкровища; мнозина поети, занимавайки се със своите басни, са останали вечно живи, докато множество други, в стремежа си да имат повече хляб, отколкото им е било нужно, са загивали преждевременно. Какво повече бих могъл да кажа? Нека тези люде ме изгонят, като им поискам хляб; слава Богу, поне засега не съм изпаднал в нужда; ако се наложи, ще съумея да понеса и нищетата, и изобилието, както ме е учил апостолът; това си е моя работа и нека другите не се грижат за мен; сам ще се оправя.
А тия, дето тръбят, че каквото разказвам не било вярно, ще ми доставят най-голямо удоволствие, ако ми предложат истински, достоверни разкази; ако те противоречат на това, което аз пиша, сам ще призная, че тия люде имат право да ме упрекват, и ще се постарая да се поправя; но тъй като засега не виждам друго освен празнословия, ще ги оставя да си мислят каквото щат, а аз ще следвам собственото си мнение и ще говоря за тях същото, каквото говорят и те за мен.
И понеже смятам, че този път им отговорих достатъчно, аз заявявам, че въоръжен с Божията и вашата помощ, на които разчитам, о, прелестни дами, и с голямо търпение, ще продължа да вървя напред, гърбом към вятъра, а той нека си вее, защото не виждам какво друго може да ми се случи освен същото, каквото става със ситния прах, щом задуха силен вятър; тогава вятърът или изобщо не го повдига от земята, или ако го повдигне, го издига високо, често пъти над главите на людете, над короните на крале и императори, а понякога го настила и върху високите дворци или устремените към висините кули; рече ли да го смъкне оттам, няма да го свали по-ниско от мястото, откъдето е бил повдигнат. И ако някога съм бил готов да дам всичките си сили, за да ви зарадвам с нещо, то сега съм разположен за това повече от когато и да било, тъй като съм убеден, че никой не ще има основание да отрече, че както аз, така и всички останали, които ви обичат, сме постъпили според повелята на природата; много и големи сили са нужни, за да се противопостави човек на нейните закони; често пъти това е не само напразно, ами нанася голяма вреда на оня, който се опита да го стори. Признавам, че нямам такива сили, а и не искам да ги имам, за да ги употребявам за подобна цел; дори и да ги притежавах, бих предпочел да ги преотстъпя другиму, отколкото сам да си послужа с тях.
Затова нека моите хулители млъкнат най-после, щом не са в състояние да се възпламенят от нещо: нека си живеят замръзнали в своите удоволствия или по-скоро покварени въжделения, а мене да оставят да изкарам малкото дни, що са отброени на всекиго един от нас, както аз си искам. Но ние се отклонихме твърде много, о, прелестни дами; време е вече да се върнем там, откъдето тръгнахме, и да следваме установения ред.
Когато Филострато отворил очи и заповядал да събудят цялата дружина, слънцето било вече прогонило звездите от небосвода и влажната сянка на нощта от земята. Дамите и младежите отново отишли в прекрасната градина, тръгнали да се разхождат, а щом станало време за обед, седнали да се хранят на същото място, където вечеряли предната вечер. Докато слънцето стояло високо, те се прибрали да поспят, а после, съгласно установения ред, насядали край прекрасния водоскок и Филострато заповядал на Фиамета да разкаже една повела. Без да чака нова покана, тя започнала весело така.
НОВЕЛА I
Салернският принц Танкреди убива любовника на дъщеря си, след което й изпраща сърцето му в златна чаша; тя налива в чашата отровна вода, изпива я и умира.
— Много трудна поръка ни даде днес нашият крал; та помислете си: ние сме се събрали тук да се забавляваме, а ще трябва да приказваме за чуждите сълзи, за които не може да се разказва, без да се събуди съжаление и у разказващите, и у тия, дето слушат. Може би той стори това, за да укроти донейде веселието ни от миналите дни; но каквито и да са подбудите на краля, не съм аз тази, която ще промени волята му; затова ще ви разкажа една тъжна и нещастна случка, достойна за сълзите на всички нас.
Салернският принц Танкреди бил твърде човечен и благ владетел (само на старини си изцапал ръцете с кръвта на двама влюбени) и си имал една-едничка дъщеря, но щял да бъде много по-щастлив, ако и нея нямал. Обичал я той най-нежно, така както никога баща не е обичал дъщеря си; по причина на тая нежна любов, макар че тя отдавна била станала мома за женене, той все не й давал да се задоми, защото не можел да се раздели с нея; но нямало как, най-сетне склонил и я омъжил за сина на Капуанския херцог; тя обаче живяла твърде малко с него, защото скоро овдовяла и се прибрала при баща си. Нямало по-красива от нея и в лице, и в снага, била млада, смела и мъдра, може би повече, отколкото прилича на една жена. Заживяла си тя при своя любещ баща в разкош, както подобава на дама от такъв знатен род, но като видяла, че от обич към нея баща й много не се грижи да й намери съпруг (а тя мислела, че с неприлично да го помоли за такова нещо), решила, щом й се удаде случай, да си намери тайно някой достоен мъж за любовник. Гледайки множеството благородни и други мъже, които посещавали двореца на нейния баща (както често виждаме да става в дворовете на владетелите), тя обръщала внимание на техните нрави и обноски и от всички най-много й харесал един млад паж на баща й, на име Гуискардо, момък от скромен произход, ала с най-благородни качества и нрави в сравнение С всички останали; тя го виждала често, влюбила се тайно и безумно в него и го харесвала все повече и повече. Момъкът, който не бил никак глупав, забелязал всичко и отвърнал на чувствата й с такава всеотдайност, че почти престанал да мисли за друго освен за любовта си към нея.
Двамата продължавали да се обичат скритом и младата дама изгаряла от желание да остане насаме с него, но тъй като не искала да довери никому тази своя тайна любов, решила да си послужи с хитрост, за да му съобщи по какъв начин да се срещнат. Написала писмо, в което му обяснявала какво да направи на следния ден, за да се видят, напъхала писмото в кухината на тръстиково стъбло, подала тръстиката на Гуискардо и му казала уж на шега: „Да го дадеш на слугинята си, за да духа през него тая вечер, като ти пали огъня.“ Гуискардо взел тръстиковото стъбло, досетил се, че тя не му го дава, без да има защо, и се прибрал у дома си; огледал внимателно тръстиката, забелязал, че е пукната, разтворил я по пукнатината, намерил писмото, прочел го, разбрал какво трябва да направи, рекъл си, че от него по-щастлив човек няма, и почнал да се готви, за да се срещне с дамата по указания от нея начин.
До двореца на принца, в планината, имало една пещера, прокопана много отдавна, която се осветявала през тесен отвор, нарочно направен за тая цел; тъй като много години подред никой не бил влизал в пещерата, отворът й бил почти целият обрасъл в бурени и трънаци; в пещерата можело да се проникне и по тайната стълбичка през една от стаите на приземния етаж на двореца, където живеела дамата, но входът бил затворен с яко залостена врата.
Много години били минали, откакто престанали да си служат с тая стълба, затова хората дотам я били забравили, че почти никой не си спомнял къде се намира; но Амур, за чийто взор нищи не остава скрито и потайно, възвърнал спомена в паметта на влюбената дама. А тя, за да не се досети никой за нейните намерения, дни наред се мъчила с разни сечива, които имала под ръка, докато най-сетне успяла да отвори вратата; после се спуснала сама в пещерата, забелязала отвора и пратила вест на Гуискардо да се опита да се промъкне в пещерата, като му посочила и височината на отвора от земята. За да стане работата, Гуискардо си приготвил веднага въже с разни възли и примки, та да може да се спуска и катери по него; облякъл се в кожена дреха, за да се предпазва от трънаците, и без да се обади никому, на следната нощ се отправил към отвора на пещерата; вързал единия край на въжето за дънера на някакво дърво, което растяло край отвора, спуснал се по въжето и зачакал дамата.
През деня тя се престорила, че иска да си легне, освободила придворните си дами, залостила вратата на стаята си, отворила другата врата и се спуснала в пещерата, където намерила Гуискардо; и двамата дълго не могли да се порадват един на друг; после отишли заедно в нейната стая, където прекарали по-голямата част от деня в най-приятно наслаждение; след като се договорили как да постъпват, за да запазят любовта си в тайна, Гуискардо е е върнал в пещерата, а дамата залостила вратата и отишла при своите придворни. Гуискардо почакал да се стъмни добре, покатерил се по въжето, промъкнал се през отвора, през който бил влязъл, и се прибрал у дома си; понеже вече знаел пътя, той често посещавал дамата, и то в продължение на доста време.
Но съдбата завидяла на това дълготрайно и голямо наслаждение и посредством една нещастна случайност превърнала радостта на дамата в неутешим плач.
Танкреди имал навика от време на време да се отбива сам в стаята на дъщеря си, да постои при нея да си поприказват и после да си отива. Един ден, след като се наобядвал, той както обикновено се запътил натам, но дъщеря му, която се наричала Гизмунда, била излязла в градината заедно със своите придворни; понеже не искал да прекъсне забавлението й, той влязъл в стаята, без някой да го усети или забележи, и виждайки, че прозорците са затворени, а завесата над леглото — спусната, приседнал на една възглавница край постелята, опрял глава на леглото, наметнал се със завесата (сякаш нарочно имал; намерение да се скрие) и заспал.
Докато той спял, Гизмунда, която за беда се била уговорила с Гуискардо да я посети тъкмо тоя ден, оставила придворните в градината, промъкнала се на пръсти в стаята, залостила вратата и без да забележи, че има друг човек, отворила другата врата, зад която я чакал Гуискардо; както всеки път, двамата се отправили към леглото и се отдали на наслада и забавление; не щеш ли, Танкреди се събудил и чул и видял всичко, каквото правели Гуискардо и дъщери му; обзет от безкрайно огорчение, изпървом той понечил да се развика и да им се скара, ала сетне размислил и решил, че по-добре ще бъде, ако не се обажда и те не го забележат, за да може после да изпълни по-внимателно и с по-малко срам за себе ей това, което вече бил решил да им стори. Както обикновено двамата любовници прекарали доста време заедно, без да усетят присъствието на Танкреди; когато решили, че с време да се разделят, станали от леглото и Гуискардо се върнал в пещерата, а Гизмунда излязла от стаята. Въпреки че бил стар, Танкреди се прехвърлил през прозореца в градината, без някой да го види, и огорчен до смърт, се прибрал в покоите си.
По негова заповед още на следната нощ двама души заловили Гуискардо тъкмо когато се промъквал през отвора, както бил облечен в тежките си и неудобни кожени дрехи, и го отвели право при Танкреди. Като го видял, принцът едва се сдържал да не заплаче и му рекъл: „Добрината, с която се отнасях към теб, не заслужаваше оскърблението и позора, които, както видях днес с очите си, ти нанесе на моя род.“ В отговор Гуискардо само рекъл: „Любовта се оказа по-силна и от вас, и от мен.“
След това Танкреди наредил да Го поставят тайно под стража в някоя от съседните стаи и заповедта му била изпълнена.
На следния ден, докато Гизмунда още не подозирала какво се е случило, Танкреди дълго мислел и премислял какво да предприеме, а след като се наобядвал, както обикновено се отправил към стаята на дъщеря си; наредил да я повикат, затворил се с нея в стаята и почнал да й говори през сълзи: „Гизмунда, аз бях толкова уверен в твоята честност и благонравие, че ако не бях видял със собствените си очи, никога, каквото и да ми кажеха, нямаше да повярвам, че си способна да се отдадеш — не, ами дори само да помислиш да се отдадеш на някой мъж, който не ти е съпруг; поради това всеки път, щом се сетя за станалото, аз ще страдам и ще се измъчвам до последния от малкото дни, които ми е отредила моята старост. Поне да беше рекъл господ, щом ти е бяло писано да паднеш до такова безчестие, да спреш избора си на човек, достоен за благородното ти потекло; но не би: измежду множеството мъже, които се навъртат в моя двор, ти взе, че избра не друг, а Гуискардо, момък от най-долен произход, когото прибрахме и възпитахме в нашия дом от най-ранна възраст, за да извършим едно милостиво дело. С твоята постъпка ти вся такъв смут в душата ми, че сега просто не знам какво да те правя. Колкото до Гуискардо, когото снощи заповядах да заловят на излизане от пещерата и е поставен под стража, аз вече реших какво да правя с него; но — Бог ми е свидетел — с теб не знам как да постъпя. Обичта, която изпитвам към теб — а ти знаеш, че те обичам така, както никой друг баща не обича дъщеря си, — ме тегли на една страна; справедливият гняв, предизвикан от твоето нечувано безумие, ме дърпа на друга; обичта ме кара да ти простя, а възмущението ме тласка да се отнеса към теб най-сурово, противно на моята природа. Ала преди да реша как да постъпя, искам да чуя какво ще ми кажеш ти по тоя въпрос.“ Изричайки тия слова, той навел глава и се разридал като малко дете, което здравата са натупали.
Щом чула какво й казал Танкреди, Гизмунда разбрала, че не само са разкрили тайната й любов, ами са заловили и Гуискардо, и я налегнала такава неописуема горест, та едва се сдържала да не излее мъката си в сълзи и ридания, както постъпват повечето жени; но гордият й дух успял да вземе връх над тая слабост, Гизмунда овладяла с удивителна сила лицето си и решила, че по-скоро ще сложи край на живота си, отколкото да се помоли някому за нещо, защото била убедена, че Гуискардо не е вече между живите; затова, обръщайки се към баща си с открито, спокойно лице, не като жена, страдаща или упрекната за своя грях, а без да покаже ни най-малко признаци на тревога и без да заплаче, тя му казала следното: „Танкреди, аз нямам намерение нито да отричам, нито да се моля, защото не ще имам полза ни от едното, ни от другото, пък и от никого, и за нищо не искам помощ; не мисля също да се опитвам да те предразположа към себе си, като се възползувам от обичта ти към мен и от твоето благодушие; напротив — признавайки истината, искам да защитя честта си с най-убедителни доводи, а после да постъпя, както ми подсказва моят силен дух. Вярно е, че обичах и продължавам да обичам Гуискардо и докато съм жива (а това не ще трае още дълго), ще продължавам да го обичам; та дори ако и след смъртта може да се обича, пак няма да престана да го обичам; към тая постъпка ме тласна не толкова моята слабост на жена, колкото липсата на грижа у теб да ме омъжиш, както и достойнствата на Гуискардо. Ти би трябвало да знаеш най-добре, Танкреди, че си сътворен от плът и че сам ти си създал своята собствена дъщеря също от плът, а не от камък или желязо; макар и да си вече в напреднала възраст, не би трябвало да забравяш какви са законите на младостта и с каква сила те се проявяват; ти си мъж и макар да си прекарал част от най-хубавите си години във военни занимания, би трябвало да знаеш много добре към какво могат да тласнат не само младите, а и възрастните безделието и разкошът. И тъй като съм създадена от теб, и аз съм от плът, но не съм живяла много, още съм млада и по причина и на едното, и на другото съм изпълнена със сластолюбиво желание, което пламна с чудесна сила, защото, бидейки веднъж омъжена, познавах насладата, що изпитва човек, удовлетворявайки това желание. Понеже не можех да се съпротивявам на тая сила и понеже съм млада жена, реших да последвам това, към което ме тласкаше тя, и се влюбих. Истината е; че направих, каквото ми бе по силите, та, извършвайки тоя грях, да не опозоря ни теб, ни себе си. Амур се смили над мен, а и съдбата се показа благосклонна: двамата ми посочиха тоя скрит, таен път, посредством който аз задоволявах желанията си, без никой нищо да разбере; но аз не отричам стореното, няма значение как си успял да научиш за него, нито кой ти е казал. Аз не случайно (както постъпват много жени) спрях избора си на Гуискардо; предпочетох него пред другите напълно съзнателно, допуснах го край себе си след трезв размисъл и благодарение на проявеното от двама ни разумно постоянство можах дълго време да се наслаждавам на онова, което желаех. Струва ми се, че отправяш срещу мен най-горчиви упреци не толкова за моя любовен грях, а задето съм се събрала с човек от долен произход; постъпвайки по тоя начин, ти следваш повече общоприетото мнение, отколкото истината, и говориш така, сякаш не би имал за какво да се гневиш, ако бях спряла избора си на мъж от благородно потекло; вършейки това обаче, ти съвсем не забелязваш, че хвърляш упреци не срещу моя грях, а срещу грешката, допусната от съдбата, която твърде често издига недостойните и потъпква най-достойните. Но сега нека оставим настрана тоя въпрос! Опиташ ли се да вникнеш поне малко в същността на нещата, ще видиш, че плътта на всички ни е една и съща, че душите на всички са сътворени от един творец и притежават еднаква сила, еднакви качества, еднакви достойнства. Първа добродетелта става причина за известни различия между нас, които сме се родили и продължаваме да се раждаме напълно еднакви; тия, които са били, надарени с повече добродетел и са си послужили с пея, са били наречени благородници, а другите останали неблагородни. Възприетият по-късно противоположен обичай прикрил този закон, но въпреки това още не е успял да го заличи и премахне нито от природата, пито от добрите нрави; поради това всеки, който постъпва добродетелно, показва пред всички, че е благороден; ако някой го нарече иначе, то виновен за това е този, който го назовава, а не този, който бива назован. Поогледай твоите придворни, припомни си техния живот, техните нрави и обноски, от една страна, а от друга — обърни внимание на Гуискардо: речеш ли да отсъдиш безпристрастно, него ще наречеш благородник, а твоите придворни — недодялани грубияни. Колкото до доблестта и достойнствата на Гуискардо, при тяхната преценка се доверявах на твоите думи и на очите си, и на нищо друго. Кой друг го е хвалил, както го хвалеше ти за всички ония достойни за похвала дела, заради които всеки почтен човек заслужава насърчение? Вярно е, имаше за какво, защото (освен ако не са ме излъгали очите ми) нито веднъж не съм те видяла да му отправиш похвала, която той да не е заслужавал с делата си, и то много повече, отколкото е възможно да се изрази тя с думи; ако става дума за измама, ти си човекът, който ме е въвел в заблуждение. Нима след всичко това все още можеш да твърдиш, че съм се свързала с човек от долен произход? Ако настояваш, че е така, това няма да отговаря на истината; ако беше казал, че е бедняк, щях да се съглася с теб, но щях също така да ти кажа, че е срамота, задето продължаваш да държиш такъв достоен човек в положението на слуга; защото бедността не отнема благородството у човека, тя го лишава само от състояние. Бедняци са били мнозина крале, мнозина велики владетели и обратно: мнозина от тия, де го копаят земята и пасат овцете, са били и продължават да бъдат богати. А що се отнася до последното изразено от теб колебание — как да постъпиш с мен, — казвам ти, хич не се двоуми; и ако в последните дни на твоята старост си решил да постъпиш така, както не си постъпвал на младини (сиреч да бъдеш жесток), послужи си с тая жестокост против мен, тъй като нямам никакво намерение да те моля за нещо; ако това, което стана, наистина е грях, то аз съм причината да бъде извършен; уверявам те, че ако с мен не постъпиш по същия начин, както вече си постъпил или си наредил да постъпят с Гуискардо, аз ще го сторя със собствените си ръце. Хайде, иди да плачеш при жените, пък като насъбереш достатъчно жестокост, върни се и убий с един удар и него, и мен, щом мислиш, че заслужаваме такава участ“
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 31 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |