Алдобрандино възразил: „Хубава работа! Нима мислиш, че ще повярвам на тия, дето лаят? Полагайки усилия за моето спасение, той доказа, че това е лъжа; а ти знаеш много добро, че аз никога не съм давал ухо на подобни приказки; стани колкото се може по-скоро и иди да го прегърнеш.“
Дамата, която само това чакала, побързала да се подчини на мъжа си, надигнала се от мястото си, целунала Тедалдо, както направили в останалите, и го поздравила. Великодушието на Алдобрандино се поправило и на братята на Тедалдо, и на всички присъствуващи там мъже и жени; то помогнало да бъде заличена всякаква вражда, възникнала у някои по причина на предишните слухове.
След като всички поздравили Тедалдо най-радостно, той сам смъкнал от братята си черните дрехи и траура от своите сестри и снахи и поискал да им донесат веднага други дрехи. Те се преоблекли и всички захванали да пеят, да играят и да се веселят; така пирът, започнал с мълчаливо начало, завършил с шумен край. После всички вкупом, както били в най-весело настроение, отишли в дома на Тедалдо, където седнали да вечерят; и там продължили празненството и през следващите дни.
Дълго време флорентинците гледали на Тедалдо като на възкръснал човек, като на някакво чудо, и у мнозина, та дори и у братята му тлеела искрица съмнение: той ли е, или не е той; те не били напълно уверени и може би дълго още нямало да вярват, ако една случка не им доказала ясно кой всъщност е бил убит. Ето какво се случило: веднъж край дома на Тедалдо минали някакви войници от Луниджана; като видели Тедалдо, те се спуснали към него и казали: „Здравей, Фациоло!“ Тедалдо, който бил заедно с братята си, отвърнал: „Вие сте се припознали.“ А те, щом чули гласа му, се смутили и го помолили за извинение с думите: „Вие наистина приличате, и то много повече, отколкото може да си представи човек, на един наш другар, на име Фациоло от Понтремоли, който дойде тук преди около две-три недели, и ние не можахме да разберем какво се е случило с него. Вярно е, че се учудихме на вашите дрехи, защото и той бе войник като нас.“
Като чул това, най-големият брат на Тедалдо се приближил и запитал как е бил облечен Фациоло.. Те му обяснили и се оказало, че убитият бил облечен в същите дрехи, за които споменали войниците. По това, а и по разни други белези всички се уверили, че убитият е бил Фациоло, а не Тедалдо, вследствие на което съмненията на братята на Тедалдо и на всички останали напълно се разсеяли. А Тедалдо, след като станал отново богат човек, продължил да обича своята дама, която престанала да му се кара; и двамата, действувайки най-предпазливо, дълго време се наслаждавали на своята любов. Да даде Бог и ние да се насладим на нашата.
НОВЕЛА VIII
Ферондо изпива някакъв прах, след което го погребват, мислейки го за умрял; но абатът, който се забавлява с жена му, го измъква от гроба и го вкарва в затвора, като го уверява, че е попаднал в чистилището; след като възкръсва, Ферондо почва да се грижи за момчето, което жена му е родила от абата.
Дългата новела, разказана от Емилия, дошла до своя край, без да отегчи никого с продължителността си; напротив — на всички тя се сторила твърде кратка въпреки множеството и разнообразни случки и събития, разказани в нея; тогава кралицата дала знак на Лаурета, ма да я подсети за своето желание, и тя започнала така:
— Скъпи мои дами, на мен пък ми хрумна да ви разкажа една действителна случка, която изглежда много по-невероятна, отколкото е била всъщност; сетих се за пея, като чух как оплаквали и погребали оня човек, смятайки го за друг. Аз пък ще ви разкажа как един човек бил погребан жив, защото мислели, че е умрял, и как след това самият той и мнозина други били убедени, че не е останал жив, а е възкръснал от гроба; и как виновникът за това, който всъщност би трябвало да бъде съден, бил почитан като светец.
И така, имало едно време в Тоскана едно абатство56, което съществува и днес; както знаем, подобно на много други, и то е разположено в уединено, отдалечено от людете място; там бил пратен за абат един монах с най-свято поведение във всичко, само не и по отношение на жените; ала той умеел да върши това толкова предпазливо, че не само никой нищо не знаел, ами дори и не го подозирали, поради което го смятали за свят човек, строг и справедлив във всяко отношение. Случило се така, че абатът станал доста близък с някакъв много богат селянин, на име Ферондо, прекалено прост и недодялан човек. Абатът поддържал тази близост, която иначе не му била приятна, само защото понякога можел да се смее на простотията на селянина. Посещавайки Ферондо, абатът забелязал, че жена му е голяма красавица и се влюбил в нея толкова пламенно, че по цял ден и по цяла нощ само за това мислел: но той почти съвсем се отчаял, като разбрал, че мъжът й, макар и във всичко останало да бил голям глупак и дръвник, що се отнасяло до любовта към жена си и нейното опазване, бил крайно разсъдлив и внимателен. Въпреки това, бидейки досетлив, абатът успял да накара Ферондо да идва понякога с жена си на разходка в градината на абатството; тук той се държал най-смирено, говорел им все за блаженството на вечния живот, за светите дела на мнозина мъже и жени в миналото, докато един ден жената намислила да се изповяда при него; тя поискала позволение за това от Ферондо и го получила.
И така, като дошла при абата да се изповяда (за най-голямо негово удоволствие), тя коленичила в краката му и преди да каже друго, започнала така: „Отче, ако Господ ме беше дарил с истински мъж или ако изобщо не ме беше надарил с такъв, може би с помощта на вашите напътствия аз щях много лесно да поема оня път, за който вие казвахте, че водел към вечния живот; но като си помисля какъв е тоя Ферондо, колко е глупав, мога да кажа за себе си, че съм вдовица, макар и да съм омъжена, защото, докато той е жив, друг мъж не мога да имам; тоя дръвник, без да има ни най-малък повод, така ме ревнува, че животът ми с него е само мъки и печал. Та затова, преди да пристъпя по-нататък към моята изповед, аз ви моля най-смирено да благоволите да ме посъветвате какво да сторя, защото, ако не бъда насочена към добродетелен живот, нищо няма да ми помогне — ни изповед, ни добри дела.“
Тези слова отекнали приятно в душата на абата, който си рекъл, че самата съдба му сочи пътя, за да постигне най-голямото си желание; затова той отвърнал: „Дъще моя, аз мисля, че е много тежко на красива и нежна жена като вас да има за мъж такъв глупак; смятам, че е още по-тежко, ако той е ревнивец; а тъй като при вас има и едното, и другото, лесно мога да си представя вашата мъка, за която споменахте. Но да си кажа право, против това не виждам друг съвет или друго средство освен едно-единствено нещо — да изцерим Ферондо от неговата ревнивост. Аз знам много добре как да приготвя цера, който ще го излекува, стига да сте съгласна да запазите и тайна каквото те ви кажа.“ Жената възкликнала: „Отче, можете да не се съмнявате в това, защото аз по-скоро ще умра, отколкото да кажа комуто и да било нещо, за което ще ми забраните да говори; но как да го направим?“
Абатът отвърнал: „Ако искаме той да оздравее, трябва да го прекараме през чистилището.“ Жената се зачудила: „Как ще отиде там, като е все още жив?“ Абатът рекъл: „Налага се той да умре; само така може да отиде там; а след като се намъчи толкова, че да успее да се излекува от своята ревност, ние ще помолим Бога е едни особени молитви да го възвърне към живот и той ще го направи.“ Тогава жената запитала: „Значи, аз ще трябва да остана вдовица, така ли?“ Абатът отвърнал: „Да, временно; по през това време трябва да внимавате да не се омъжите за друг, защото Бог няма да погледне добре на тая работа; освен това, когато Ферондо се завърне, ще се наложи да се приберете при него, а той ще почне да ви ревнува повече от когато и да било.“ Жената рекла: „Съгласна съм, само и само да може да се излекува от това зло, та да не трябва да живея до края на дните си като в затвор; правете каквото знаете.“
Тогава абатът рекъл: „Добре, ще го направя, но каква награда ще получа от вас за услугата?“ Жената отвърнала: „Каквото пожелаете, отче, стига да е по силите ми; но може ли жена като мен да направи нещо, което да приляга на човек като вас?“ Абатът казал: „Мадона, за мен вие можете да направите не по-малко от онова, което аз се каня да сторя заради вас; както аз се готвя да извърша нещо за ваше добро и за ваше утешение, така и вие можете да направите нещо за мое здраве и за спасението на моя живот.“ Жената се съгласила: „Щом е така, готова съм.“ Тогава абатът пояснил: „И така, вие ще ми подарите вашата любов и ще ми се отдадете, тъй като аз изгарям и чезна от любов по вас.“
Като чула това, жената се смаяла и възкликнала: „Ах, отче, какво искате от мен? Аз си мислех, че сте свят човек! Нима е пристойно светите хора да искат подобни неща от жените, дето се обръщат към тях за съвет?“ Абатът отвърнал: „Душо моя, не се учудвайте: светостта не намалява от това, тъй като тя живее в душата, а каквото искам от вас е телесен грях. Но това няма значение; постъпвам така, подтикван от любов, защото вашата хубост ме покори. Ще ви кажа, че вие повече от всяка друга жена можете да се гордеете с вашата хубост, тъй като от нея се възхищават светите люде, свикнали да съзерцават небесните красоти; освен това, макар и да съм абат, аз все пак съм човек като другите, и както виждате, още не съм остарял. Това, което ще направите, не бива да ви тежи, напротив, сама трябва да го желаете, защото, докато Ферондо бъде в чистилището, нощем ще идвам при вас и ще ви доставям онова утешение, което иначе той би трябвало да ви доставя; и никой нищо няма да разбере, защото всички мислят, че съм такъв, за какъвто и вие ме смятахте до преди малко. Не се отказвайте от милостта, що ви праща господ-бог, тъй като не са никак малко жените, жадуващи онова, което вие можете да имате и ще имате, ако се покажете разумна и се вслушате в моя съвет. При това аз имам много хубави, скъпи накити, за които реших, че няма да принадлежат на никоя друга освен на вас. И така, надеждо моя сладка, направете за мен същото, каквото и аз ще направя на драго сърце за вас.“
Жената стояла с наведена глава, не знаела как да му откаже, но и да се съгласи, не искала — струвало й се, че няма да е прилично; като видял, че тя го изслушва и се колебае какво да отговори, абатът си рекъл, че работата е опечена наполовина, затова прибавил към предишните си слова толкова много увещания, че още преди да завърши, успял да й втълпи, че ако тя постъпи така, няма да има нищо нередно; затова жената му отвърнала свенливо, че е готова да изпълни всякакво негово нареждане, но не преди Ферондо да отиде в чистилището. Абатът останал много доволен от това и рекъл: „Така ще наредим работата, че веднага да попадне там; от вас искам само да го накарате утре или други ден да ми дойде на гости.“ След тия думи той спуснал в ръката й един прекрасен пръстен и я пуснал да си върви.
Зарадвана от подаръка, очаквайки да получи и други, жената се върнала при своите дружки, започнала да им разказва най-хубави неща за светостта на абата и, придружена от тях, се прибрала у дома си. След няколко дни Ферондо отишъл в абатството; щом го видял, абатът реч пил да го отправи веднага към чистилището и потърсил някакъв чудодеен прах, който бил получил някога от един принц в Изтока; принцът твърдял, че същия прах употребявал и Стареца от планината, когато искал да приспи някого, за да го отведе и своя рай или да го изведе оттам, и че точи прах, погълнат в по-голямо или но малко количество, така приспива (за по-дълго или по-кратко време, по без никаква вреда) всеки, който го вземе, че докато му действува, никой не би могъл да каже, че този човек е жив. И така, докато се намирали в килията му, където все още царял полумрак, без Ферондо да забележи, абатът отсипал в една чаша с вино толкова прах, колкото било необходимо, за да приспи някого за три дни, накарал го да изпие виното, а след това го отвел в манастирския двор, където заедно с неколцина други монаси взел да се забавлява с глупостта на селянина.
Не минало много време и прахът почнал да действува: Ферондо изведнъж бил обзет от толкова дълбок и крепък сън, че заспал, както стоял прав; а след като заспал, тупнал на земята. Абатът се престорил на изплашен от станалото, накарал да му отпуснат пояса, да донесат студена вода и да му напръскат лицето, да приложат и много други средства за свестяване, защото уж предполагал, че Ферондо е припаднал и изгубил съзнание или загдето е пил, или загдето е ял нещо; ала когато и абатът, и монасите видели, че въпреки всичко селянинът не идва на себе си, опипали пулса му и като разбрали, че е съвсем безчувствен, решили, че е умрял; пратили хора да известят за случилото се жена му и неговите роднини; те дошли веднага, пооплакали го, а после абатът наредил да го сложат така, както бил облечен, в един гроб. Като се прибрала, жената заявила, че няма никакво намерение да се разделя от детето, което била родила от мъжа си; останала си в къщата и започнала да възпитава сина си и да управлява имота, който дотогава принадлежал на Ферондо.
През нощта абатът и един болонски монах, негов доверен човек, който пристигнал същия ден от Болоня, станали тихо, без да ги усети някой, извадили Ферондо от гроба и го преместили в една пещера, където хвърляли за наказание провинилите се монаси и където било тъмно като в рог; те съблекли дрехите на Ферондо, нахлузили му монашеско расо, положили го върху купчина слама и го оставили да лежи, докато дойде на себе си. Болонският монах, когото абатът научил какво да прави, като му заръчал да не казва никому ни думица, останал да чака Ферондо да се съвземе. На следния ден абатът, придружен от неколцина монаси, отишъл в дома на жената, уж да я посети; тя го посрещнала опечалена, облечена в черно, а той я утешил с нежни слова и й прошепнал да изпълни обещанието си. Като видяла, че е свободна и няма кой да й пречи — ни Ферондо, ни който и да е друг, и като зърнала още един хубав пръстен на ръката на абата, тя отвърнала, че е готова; двамата се разбрали той да дойде при нея през нощта.
И тъй, щом се мръкнало, абатът се преоблякъл в дрехите на Ферондо и придружен от монаха, отишъл при жената, спал с нея чак до сутринта, изпитвайки най-голямо удоволствие и наслада, а после се прибрал в манастира; заради това занимание абатът често минавал по същия път, а хората, които понякога го срещали на отиване или на връщане, мислели, че това е Ферондо, блуждаещ из тия краища за покаяние; и затуй се посели какви ли не приказки между невежите и прости селяни, които неведнъж разправяли за това и на съпругата на Ферондо, а тя знаела много добре каква била работата.
Когато Ферондо дошъл на себе си и не можел да разбере къде се намира, монахът от Болоня влязъл при него с няколко пръчки, развикал се страшно и го пребил от бой. А Ферондо пищял, плачел и току питал: „Къде съм?“ Най-сетне монахът отвърнал: „В чистилището!“ — „Какво? — възкликнал Ферондо. — Нима съм умрял?“ Монахът отвърнал: „Разбира се!“ Поради това Ферондо почнал да оплаква и себе си, и жена си, и сина си и изприказвал какви ли не глупости. Монахът му донесъл нещо за ядене и пиене; като видял това, Ферондо се зачудил: „Виж ти! Нима мъртъвците могат да ядат?“ Монахът рекъл: „Да, аз ти донесох онова, което бившата ти жена изпрати днес в църквата, за да отслужат литургия за упокоение на твоята душа; а Господ Бог пожела да ти бъде поднесено тук.“ Тогава Ферондо казал: „Господ здраве да й дава! Преди да умра, аз много и обичах, по цяла нощ я държах в обятията си и я целунах — друго не правех; вършех и друго, разбира се, когато ме обземаше желание.“ После почувствувал силен глад и почнал да яде и ние, но тъй като виното не му се сторило особено хубаво, изръмжал, „Уф, Бог да я убие, че не е дала на свещеника от киното, дето е в бъчвата до стената.“ А след като той се нахранил, монахът отново започнал да го налага с пръчките и здравата го натупал.
Ферондо пак се разпищял и запитал: „За бога, защо правиш това?“ Монахът отвърнал: „Защото такава е Волята Божия: да те бия по два пъти на ден.“ — „Защо?“ — зачудил се Ферондо. Монахът казал: „Защото си бил ревнив, макар че си имал за съпруга най-достойната жена в целия ваш край.“ Ферондо изхлипал: „Горко ми! Прав си. Тя беше и най-сладката жена, по-сладка и от медена питка, но аз не знаех, че Господ Бог ненавижда ревнивите мъже, иначе не бих го правил.“ Тогава монахът отвърнал: „Трябвало е да го знаеш, докато си бил на оня свят и да се поправиш; ако някога ти се случи да се завърнеш между живите, спомняй си какво правя с тебе сега, та никога вече да не бъдеш ревнив.“ Ферондо се зачудил: „Нима мъртвите отново се връщат там?“ Монахът казал: „Да, за когото Бог отсъди.“ — „Ой! — възкликнал Ферондо. — Ако някой ден се върна там, ще бъда най-добрият мъж на тоя свят, никога няма да посегна да я бия, няма да й кажа лоша дума; ще й се скарам само за това вино, дето ни го прати тая сутрин, и задето не ни прати ни една свещ, та трябваше да ям в тая тъмница.“ Монахът забелязал: „А бе тя и свещи прати, ама те изгоряха по време на литургията.“
Тогава Ферондо рекъл: „Ех, може би имаш право; щом е така, ако се върна там, сигурно ще й позволя да прави каквото си иска. Ами я ми кажи, кой си ти, дето ме биеш така?“ Монахът отвърнал: „И аз съм мъртвец, бях от Сардиния; и понеже на времето хвалих много един мой господар, задето беше ревнив, Господ Бог ми наложи това наказание: да ти нося да ядеш и да пиеш, а после да те бия, докато Бог отсъди друго и за теб, и за мен.“ Ферондо запитал: „Има ли тук някой друг освен нас двамата?“ Монахът казал: „Разбира се, те са хиляди, само че ти не можеш ни да ги видиш, ни да ги чуеш, нито пък те — теб.“ После Ферондо се сетил: „А далеч ли се намираме от нашия край?“ — „Уха! — отвърнал монахът. — Много, много далеч, чак на другия край на света, че и оттатък!“ Тогава Ферондо се затюхкал: „Гледай ти! Ама че работа! Та това е много далеч, струва ми се, отвъд света!“
Ферондо прекарал там почти цели десет месеца, водейки такива и подобни на тях разговори; носели му храна, но и бой ядял, а през това време абатът посещавал твърде често и успешно красавицата и се забавлявал с нея от приятно по-приятно. Но нали се случват и нещастия, станало така, че жената забременяла и щом разбрала това, обадила на абата; затова и двамата решили, че е време Ферондо да напусне чистилището и да се върне на тоя свят, да се прибере при нея, а тя да му каже, че е забременяла от него.
Впрочем още на следната нощ абатът заповядал да извикат на затворения Ферондо с променен глас следното: „Утеши се, Ферондо, защото Бог е благоволил да се върнеш на земята; като се върнеш, жена ти ще роди син, когото ти ще наречеш Бенедето, защото Господ те дарява с тая милост заради молитвите на твоя приятел, светия абат, и на жена ти, както и от обич към свети Бенедикт.“ Като чул това, Ферондо много се зарадвал и рекъл: „Виж, това ми харесва! Да възнагради Господ за тая работа и бога, и абата, и свети Бенедикт, и моята сладка, медена, сирна жена!“ Абатът сложил във виното, което му пращал, от същия прах, ама съвсем малко, колкото той да заспи за четири часа; заповядал да го преоблекат в неговите дрехи, а после тихомълком двамата с монаха го преместили в гроба, където бил погребан отначало.
На следния ден призори Ферондо се събудил, забелязал, че през някаква пролука в гроба прониква светлина, каквато той не бил виждал цели десет месеца, сторило му се, че е жив и веднага се развикал: „Отворете! Отпорете!“ Заедно с: това почнал силно да натиска с глава капака, поотместил го малко и понеже капакът не бил кой знае колко тежък, Ферондо се понапъпал и го повдигнал; и същото време монасите, които току-що били прочели утринната си молитва, изтичали натам, познали гласа на Ферондо, пилели го, че се измъква от гробницата, наплашили се от необичайното събитие и хукнали презглава прано при абата.
А той се престорил, че току-що е довършил своите молитви, изправил се и рекъл: „Чеда мои, не се бойте, вземете кръста и светената вода и елате с мен да видим заедно какво е благоволило да ни разкрие Божието всемогъщество.“ Така и направили. В това време Ферондо вече успял да се измъкне от гробницата, бледен като платно, понеже прекарал толкова време, без да зърне небето; щом съзрял абата, той побързал да се хвърли в краката му и изхлипал: „Отче, както ми бе открито, вашите молитви, а така също и молитвите на свети Бенедикт и на моята съпруга, са помогнали да се избавя от мъките на чистилището и са ме възвърнали към живота, за което моля всевишния да ви дари с дълъг живот и с всичко най-добро нине и во веки веков.“ Абатът отвърнал: „Слава на всемогъществото Божие! Хайде, синко, след като Бог отново те върна при нас, иди и утеши жена си, която, откакто ти напусна земния живот, по цял ден плачеше. И отсега нататък бъди приятел и слуга на бога.“ Ферондо отвърнал: „Отче, същото ми казаха и отвъд затова оставете на мен: щом я зърна, веднага ще почна да я целувам — толкова много я обичам.“
Като останал сам с монасите, абатът изразил голямото си изумление от станалото и наредил най-смирено да изпеят „Господи помилуй.“ Ферондо се върнал в селото си, но всички бягали, щом го зърнели, както човек бяга от най-страшните неща; а той ги викал и твърдял, че е възкръснал. Жена му също се страхувала от него; но след това хората се поуспокоили, уверили се, че наистина е жив и почнали да го разпитват за какво ли не; а той сякаш бил станал по-мъдър и отговарял на всички, съобщавал им вести за душите на техните близки, после съчинил какви ли не басни за устройството на чистилището и разказал пред всички за откровението, което получил чрез устата на архангел Гавраила, преди да възкръсне. Така той се прибрал в къщи при своята съпруга, започнал отново да управлява имота си, а жена му — както той си въобразявал — забременяла от него; за щастие станало така, че за полагаемото се време (според глупците, разбира се, които са убедени, че жената носи детето точно девет месеца) тя родила момче, което било наречено Бенедето Феронди.
Завръщането на Ферондо и неговите разкази (тъй като почти всички били убедени, че той е възкръснал) увеличили безкрайно много славата за светостта на абата. А Ферондо, след като изял такъв бой заради своята ревност, се излекувал от нея, и както абатът обещал на жена му, престанал да я ревнува; жената останала доволна, заживяла с него най-честно, но щом можела да нареди никой да не я забележи, срещала се на драго сърце и с абата, който така добре и така старателно й помогнал, когато била в най-голяма нужда.
НОВЕЛА IX
Джилета Нарбонска успява да изцери френския крал от една фистула и срещу това пожелава да я омъжат за Белтрамо дьо Русийон; но след като се оженва за нея против волята си, обзет от негодувание, той заминава за Флоренция; там ухажва някаква девойка, ала вместо с нея спи с Джилета, която ражда от него две момчета; след това той обиква Джилета и я признава за своя съпруга.
.
След като Лаурета привършила своята новела, оставало да разказват още само кралицата и Дионео; но понеже не искала да наруши неговата привилегия, кралицата, без да чака подкана от дружината си, започнала весело така:
— След като чухме новелата на Лаурета, кой би могъл да разкаже друга, която така да ни хареса? Имахме поне щастие, че не бе първа, защото след нея нямаше да бъдат много новелите, дето щяха да ни се понравят; страхувам се, че ще стане същото и с тия, които предстоят да бъдат разказани до края на днешния ден. Все пак аз ще ви кажа една новела (хубава, или не), която ми се стори подходяща за предложената тема.
Във Френското кралство живял благородник на име Изнардо, граф дьо Русийон, който бил с разклатено здраве и затова държал непрекъснато край себе си един лекар, на име магистър Джерардо Нарбонски. Споменатият граф имал един-единствен невръстен син, който се казвал Белтрамо; той бил много красив и мил и се възпитавал заедно с други деца на неговата възраст; между тях била и дъщерята на лекаря, на име Джилета, която се влюбила пламенно, много по-горещо, отколкото подобавало на нейните години, в тоя Белтрамо. Когато баща му умрял и Белтрамо бил взет под опека от краля, наложило се момчето да замине за Париж, а Джилета останала много огорчена от тая работа. Скоро след това починал и нейният баща и тя само чакала да й се представи удобен случай, за да прескочи до Париж и види своя Белтрамо; но тъй като близките й я пазели най-зорко, защото била много богата и била сама, тя все не успявала да измисли подходяща причина. Тя пораснала, станала мома за женене, но пали не можела да забрави Белтрамо, отказвала на мнозина, за които близките й искали да я омъжат, без да обясни защо постъпва по тоя начин.
Не щеш ли, случило се така, че по същото време, когато тя изгаряла повече от когато и да било от любов по Белтрамо (понеже разправяли, че той бил станал прекрасен момък), до нея стигнала вест, че френският крал се измъчва много от една фистула, останала на гърдите му след някакъв цирей, който на времето не могли да излекуват както трябва; тая фистула била не само много досадна, ами му причинявала и голяма болка; какви ли не лекари се опитвали да я изцерят, но никой не успял: вместо да намалее, болката се увеличавала и кралят толкова се отчаял, че не търсел повече от никого ни съвет, ни помощ.
Но Джилета много се зарадвала, като узнала за това, защото решила, че тоя случай може не само да й послужи за основателна причина да отиде до Париж, ами — ако болестта се окаже каквато тя предполагала — може и да й помогне Белтрамо да стане неин съпруг. И тъй като била научила много неща от своя баща, тя приготвила един прах от някакви билки, дето знаела, че лекуват болестта, от която предполагала, че страда кралят, възседнала коня си и отишла в Париж. Когато стигнала там, не предприела нищо, преди да успее да види Белтрамо; едва тогава тя се явила пред краля и го помолила да благоволи да й покаже болното място. Като я видял такава мила и привлекателна хубавица, кралят не можал да и откаже и й го показал. Щом видяла фистулата, Джилета тозчас се обнадеждила, че ще успее да го изцери и рекла: „Господарю мой, стига да ви е угодно, аз се надявам, че с Божия помощ, без да ви мъча и без да ви карам да страдате, ще успея да ви излекувам за една седмица.“ Кралят се присмял в себе си на нейните думи и отвърнал: „Как така едно младо момиче ще успее да стори онова, което не знаеха и не съумяха да постигнат най-добрите лекари в света?“ После той й благодарил за нейните добри намерения, заявявайки, че е решил да не прибягва повече към съветите на лекарите; тогава момичето възразило: „Господарю, вие нямате доверие в моето изкуство, защото съм млада и съм жена, но аз искам да ви напомня, че ще ви лекувам не с моите знания, а с Божия помощ и с науката на магистър Джерардо Нарбонски, който е мой баща и докато беше жив, се славеше като голям лекар.“
Тогава кралят си рекъл: „Възможно е това момиче наистина да е пратено от бога; защо да ме опитам на какво е способна, след като самата тя обещава да ме изцери за кратко време, без да ми причинява никакво безпокойство?“ И като се съгласил да опита, той рекъл: „Благородна госпожице, ами ако, противно на нашите собствени намерения, вие не успеете да ни излекувате, какво мислите, че трябва да последва за вас?“ — „Господарю мой — отвърнала девойката, — наредете да ме поставят под стража и ако не успея да ви излекувам за една седмица, заповядайте да ме изгорят на клада. Но ако ви излекувам, какво ще получа за награда?“ Кралят казал: „Както виждам, вие още не сте омъжена; ако изпълните обещанието си, ние ще се погрижим да ви омъжим добре за някой високопоставен човек.“ Момичето рекло: „Господарю, на драго сърце ще се съглася да ме омъжите, но аз искам да се омъжа за човека, за когото аз пожелая, и няма да искам от вас нито някой от вашите синове, нито пък друг член на кралския дом.“ Кралят тозчас обещал да изпълни нейното желание.
Джилета се заела с лечението и много скоро, още преди срока, успяла да изцери краля. Като се почувствувал здрав, кралят казал: „Вие наистина заслужихте да получите мъж.“ А момичето отвърнало: „В такъв случай, господарю, аз съм заслужила Белтрамо дьо Росийон, когото залюбих още от детските си години и винаги съм обичала най-пламенно.“ Кралят си помислил, че да я омъжи за тоя младеж, ще бъде твърде много, но тъй като вече бил обещал и не искал да пристъпя дадената дума, наредил да го повикат и му казал следното: „Белтрамо, вие пораснахте и възмъжахте; нашето желание е да се завърнете и да почнете да управлявате вашето графство, като отведете там една девойка, която ние решихме да стане ваша съпруга.“ Белтрамо запитал: „Господарю, коя е тази девойка?“ А кралят отвърнал: „Същата, която успя да възстанови нашето здраве със своето лекарство.“
Белтрамо я бил виждал, познавал я и макар тя да му се видяла наистина прекрасна, знаейки, че не е от род, подходящ за неговото знатно потекло, отвърнал с негодувание: „Господарю, нима искате да ме накарате да се оженя за знахарка? Бог да ми е на помощ, ако някога взема за съпруга такава жена.“ Кралят казал: „Значи, вие искате да нарушим честната си дума, дадена на девойката, която възстанови нашето здраве и която за награда пожела да станете неин съпруг?“ Белтрамо възкликнал: „Господарю, вие можете да ми отнемете всичко, що притежавам, и да ме подарите като ваш васал на когото ви е угодно, но аз в едно мога да ви уверя: че никога, ама никога, няма да бъда доволен от подобен брак.“ Кралят натъртил: „Ще бъдете, ще бъдете, защото девойката е умна и красива, а освен това много ви обича; по тия причини ние се надяваме, че животът ви с нея ще бъде много по-приятен, отколкото с която и да е друга дама от по-знатно потекло.“
Белтрамо млъкнал, а кралят се разпоредил да направят големи приготовления, за да отпразнуват сватбата. Като настъпил определеният за това ден, Белтрамо, макар и мимо волята си, се оженил в присъствието на краля за девойката, която го обичала най-много от всичко на света. След като направил това и обмислил как да постъпи по-нататък, под предлог, че уж искал да се прибере в графството си и там да консумира брака, той се сбогувал с краля, възседнал коня си и потеглил не към графството, а към Тоскана. Щом дошъл тук, научил, че флорентинците са във война със Сиена и решил да застане на тяхна страна; те го приели радостно с големи почести, направили го капитан на отряд, дали му добра заплата, той останал на служба при тях и служил доста дълго време.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 36 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |