Това изведнъж събудило у нея надеждата, че той би могъл да й даде съвет как да си възвърне предишното положение, и тъй като знаела, че търговецът не е в къщи, наредила да извикат Антигон колкото се може по-скоро. Когато се явил пред нея, тя го запитала срамежливо дали той е Антигон от Фамагуста, или се е припознала.
Антигон потвърдил предположението й и добавил: „Мадона, струва ми се, че ви познавам, само че не мога да си припомня къде съм ви виждал; затова ви моля — стига това да не ви е неприятно — да подскажете на моята памет коя сте.“ Щом разбрала, че този човек наистина е Антигон, тя се разридала, хвърлила се на врата му, а той се слисал и не знаел какво да прави, като минало известно време, тя го запитала не си ли спомня да я е виждал някога в Александрия. Тогава Антигон веднага се досетил, че това е Алатиел, дъщерята на султана, за която предполагали, че се е удавила в морето, и понечил, както се полагало, да я поздрави с поклон, но тя го възпряла и го поканила да седне до нея.
Антигон така и направил, а после я попитал най-почтително по какъв начин, кога и откъде е попаднала тук, защото в цял Египет, след като минало толкова време, били убедени, че тя е загинала в морето. Жената отвърнала: „Де да беше се случило така, че да не трябваше да водя тоя живот, дете ми се наложи да карам; мисля, че и баща ми би пожелал същото, ако научи какво ми се с случило.“ И като изрекла тия думи, горко заридала, поради което Антигон й казал: „Мадона, не се отчайвайте без нужда; я по-добре, ако обичате, разкажете ми какво ви е сполетяло, какъв живот сте водили; ако е рекъл господ, може да стане така, че цялата работа да свърши от добре по-добре.“ А хубавицата отвърнала: „Антигоне, щом те зърнах, стори ми се, че виждам баща си; така ти се зарадвах, че ти се обадих, въпреки че можех и да не го сторя; но го направих, подтикната от любовта и нежността, които съм длъжна да храня към него; с малцина би могло да се случи, като ги видя, да се зарадвам така, както се зарадвах, щом зърнах тебе и те познах. Затова ще ти разкажа — както бих го сторила и пред баща си — всичко онова от моята злочеста орис, що съм таила досега в себе си. След като ме изслушаш, ако решиш, че можеш да намериш начин да ми възвърнеш предишното ми положение, то аз те моля да направиш това; а ако мислиш противното, моля те никому да не споменаваш, че си ме виждал, нито пък, че си чувал нещо за мен.“
И като издумала това, продължавайки да плаче, разказала всичко случило се с пея от деня, когато станало корабокрушението в Майорка, та до това време. Антигон се разплакал от жалост и след като поразмислил малко, рекъл: „Мадона, тъй като при сполетелите ви беди не са разбрали коя сте, бъдете уверена, че ще ви върна на баща ви и вие ще му бъдете още по-скъпа, а след това ще станете и съпруга на владетеля на Гарбо.“ Тя го запитала как ще стане това и той й обяснил всичко най-подробно; а за да не би някой друг случайно да се намеси, Антигон побързал да се прибере във Фамагуста и като се явил пред краля, му казал: „Господарю мой, стига да пожелаете, вие бихте могли да спечелите голяма слава за себе си, а на мен, бедния, да помогнете много, без това да ви струва кой знае колко.“
Кралят запитал как ще стане това. Тогава Антигон отвърнал: „В Бафа е пристигнала младата и красива дъщеря на султана, за която отдавна се говореше, че се е удавила; а тя, за да запази честта си, е трябвало да понесе какви ли не несгоди и сега е в бедствено положение и желае да се прибере при баща си. Ако вие благоволите да наредите да я придружа дотам, на вас това ще донесе слава, а за мен ще бъде твърде изгодно; уверен съм, че султанът никога няма да забрави подобна услуга.“
Кралят, подтикван от царското си чувство за честност, отвърнал веднага, Че одобрява предложението; изпратил своите хора в Бафа, наредил им да доведат Алатиел във Фамагуста, където той и жена му я посрещнали, като устроили в нейна чест невиждано празненство, оказвайки й най-бляскави почести. А когато кралят и кралицата почнали да я разпитват за преживените от нея премеждия, тя им отвърнала както я бил научил Антигон и всичко им разказала. След няколко дни, по нейно искане, кралят я изпратил на султана; придружавала я бляскава свита от мъже и дами под водителството на Антигон; излишно е дори да питате дали султанът посрещнал с радост и нея, и Антигон, и придружаващата го свита.
След като Алатиел си поотпочинала, султанът пожелал тя да му разкаже как е успяла да остане жива и къде е била толкова време, без да му прати известие. Алатиел, която помнела добре какво я бил научил Антигон, седнала до баща си и почнала да разправя: „Татко мой може би на двайсетия ден след заминаването ни връз нашия кораб връхлетя буря, разби го и през нощта ни захвърли на някакъв бряг на запад, край едно място, наречено Агуаморта; какво е станало с людете от нашия кораб, не знам, нито пък успях да узная нещо; спомням си само, че като съмна и аз сякаш възкръснах от смъртта за нов живот, жителите от околността бяха успели вече да забележат нашия заседнал кораб и се стичаха отвсякъде, за да го ограбят. Отначало аз и две мои слугини бяхме свалени на брега, някакви младежи ги сграбчиха двете и побягнаха с тях — едните на една страна, другите на друга; какво е станало с тях, не успях никога да узная; а когато двама младежи ме хванаха — аз се дърпах, ритах и плачех — и ме повлякоха за плитките, случи се следното: докато те ме теглеха по пътя, за да ме вкарат в една гъста гора, оттам минаха четирима мъже на коне; щом ги зърнаха, тия, дето ме влачеха, ме пуснаха и побягнаха. Като видяха това, четиримата мъже, които изглеждаха видни хора, препуснаха към мен и ме разпитваха много, и аз много им говорих, ала нито те успяха да разберат мен, нито аз — тях. След като се съветваха какво да правят, те ме качиха на един кон и ме заведоха в една женска обител, при жените, които живеят там според тяхната вяра; какво ми говориха — не знам, мога само да кажа, че ме приеха най-сърдечно, уважаваха ме и аз заедно с тях служих с най-голямо благоговение на свети Расти-в-Дълбокдол, когото жените в тая страна почитат извънредно много. След като прекарах с тях известно време и научих малко езика им, те почнаха да ме разпитват коя съм и откъде съм; но аз, като знаех къде се намирам, страхувах се да кажа истината, за да не ме изгонят като противничка на вярата им; затова отвръщах, че съм дъщеря на знатен човек от Кипър и когато той ме пращал в Крит да се омъжа, излязла буря, която ни довлякла дотам и корабът ни се разбил. А когато най-старшата измежду тези жени, която наричат «абатиса»49, ме запита искам ли да се завърна в Кипър, аз отвърнах, че нищо не желая така, както това; но тя пазеше честта ми и не пожела да ме довери на никого от тия, дето отиваха в Кипър; най-сетне, преди около два месеца, от Франция пристигнаха неколцина почтени люде с жените си; един от тях се случи роднина на абатисата. Като чу, че отиват в Ерусалим да посетят гроба, където е погребан оня, когото те почитат като свой бог, след като е бил убит от юдеите, тя ме представи на тях и ги помоли да ме отведат при баща ми в Кипър. Как ме почитаха тия достойни люде, с каква само радост ме посрещнаха и те, и жените им — за това бих могла много да разказвам. И така, качихме се на един кораб и след известно време стигнахме в Бафа; добре, ама като пристигнахме там, аз не познавах никого и не знаех какво да кажа на тия почтени люде, които настояваха да ме отведат при баща ми, съгласно заръката на оная почтена дама; тогава Господ ми се притече на помощ (може би му бе дожаляло за мен), като ме срещна на брега с Антигон тъкмо когато слизахме в Бафа. Аз побързах да го повикам и за да не ме разберат почтените люде и жените им, казах му на нашия език да ме посрещне като своя дъщеря. Той веднага ме разбра, посрещна ме извънредно радостно и доколкото му позволяваше неговата бедност, почете достойните люде и жените им и ме отведе при краля на Кипър, който ме прие с най-големи почести и ме изпроводи при вас. Но аз не съм в състояние да ви разкажа всичко. Ако съм пропуснала нещо, нека то бъде добавено от Антигон, който Много пъти е слушал от мене разказите за моята съдба.“
Тогава Антигон се обърнал към султана й рекъл: „Господарю мой, тя ви разправи същото, което често разказваше на мен; същото, което ми разказаха и почтените мъже и дами, които я доведоха. Едно само пропусна да ви каже — предполагам, че го е сторила, задето не би било добре самата тя да го каже, — а именно, че тия достойни мъже и дами, с които пристигна, хвалеха благонравния живот, който тя водила с ония благочестиви жени, и нейните добродетели и достойни за похвала нрави; да знаете само как плакаха, колко сълзи проляха тия мъже и жени, когато ми я предадоха и трябваше да се разделят с нея. Ако трябва да ви разказвам за тия неща най-подробно, няма да ни стигне не само тоя ден, ами и следващата нощ; ще спомена само — и това ще е достатъчно, — че доколкото може да се заключи от техните слова и от онова, което успях да видя, вие можете да се гордеете, че имате най-красивата, най-честната и най-достойната дъщеря от всички останали властелини-венценосци.“
Всичко това зарадвало безкрайно много султана и той неведнъж се обръщал с молба към Бога да му помогне да се отплати както трябва на всички, дето помогнали на дъщеря му, и най-вече на кипърския крал, който я изпроводил при него с такива големи почести; и след няколко дни, като наредил да приготвят най-богати дарове за Антигон, разрешил му да се прибере в Кипър, а на краля изказал голямата си благодарност с писмо и нарочни пратеници за всичко, което той бил направил за дъщеря му. А след това, за да довърши започнатото, сиреч, за да стане дъщеря му жена на владетеля на Гарбо, той му обяснил всичко и освен това му писал, че ако иска да я има, нека проводи хора да я вземат. Владетелят на Гарбо се зарадвал извънредно много, изпратил да я вземат с най-големи почести и най-радушно я приел. А тя, след като познала може би десет хиляди пъти осмина мъже, легнала при него като девственица и като го уверила, че наистина е такава, живяла дълго време весело и щастливо с него. Ето защо хората почнали да казват: „Уста от целувка не пати — като нов месец се злати!“
НОВЕЛА VIII
Анверският Граф става жертва на клевета и отива в изгнание, оставяйки двете си деца на различни места; после се връща тайно от Шотландия, разбира, че те са добре и става коняр във войската на френския крал; когато се доказва, че е невинен, той бива възвърнат в предишния си сан.
Дамите дълго въздишали, слушайки разказа за различните приключения на хубавицата; ала кой знае каква е била истинската причина за тия въздишки? Възможно е някои да са въздишали не толкова от жал, колкото от копнеж по подобни чести бракове. Но хайде да не говорим за това сега, защото след като те се посмели над последните думи, казани от Панфило, а кралицата разбрала, че с тях завършва и новелата, обърнала се към Елиса и й наредила да продължи съгласно установения ред; Елиса сторила това най-охотно и започнала своята новела така:
— Необятно е полето, из което сме се впуснали да бродим днес, и няма човек, който да не е в състояние да се състезава с голяма лекота не само с един, а с десет подобни разказа — така изобилно съдбата го е осеяла с неочакваните си и сурови превратности; затова, желаейки да ви разкажа за една от тях (а те са безчет), ще ви кажа следното: Когато Римската империя преминала от французите в ръцете на германците, между двата народа избухнала голяма вражда и се повела жестока, непрекъсната война; поради това, както за защита на собствената си страна, така и за да нападнат чуждата, френският крал и синът му, след като събрали силите на цялото си кралство, а така също и на своите приятели и роднини, които можели да им помогнат, струпали безчислена войска за поход срещу врага. Но преди да потеглят, за да не оставят кралството без управление, познавайки Анверския граф Гуалтиери като благороден и умен човек, верен техен приятел й васал — който, макар и да бил твърде опитен във военното изкуство, изглежда, предпочитал удобствата пред трудностите на войната, — назначили го за свой наместник да управлява цяла Франция, а те се отправили на път. Гуалтиери почнал да изпълнява поверената му длъжност разумно и мъдро, съветвайки се за всичко с кралицата и нейната снаха; и въпреки че те били оставени под негова закрила и власт, той ги почитал като господарки и по-старши по сан.
Споменатият Гуалтиери бил красив мъж — истински хубавец на около четиридесет години, приятен и благовъзпитан както може да бъде един благородник като него; а освен това бил и най-привлекателният и изискан рицар измежду всички лични по онова време люде и полагал много грижи за своята външност.
И така, когато френският крал и синът му били на войната, за която споменахме, а Гуалтиери (чиято съпруга била починала, оставяйки го сам с две малки деца — момче и момиче) често се отбивал в двореца при двете дами да разговаря с тях за работите на кралството, случило се така, че съпругата на престолонаследника му хвърлила око и любувайки се много на външността му и на обноските му, пламнала тайно от безумна страст по него; тя била млада и свежа, знаела, че той няма жена и затова си мислела, че няма да й бъде трудно да получи каквото иска от него. Предполагайки, че нейният свян е единствената пречка за това, решила да се пресрами и да му признае всичко. Един ден, като останала сама и времето й се сторило подходящо, пратила да го повикат под предлог, че иска да си поговорят за най-различни неща. Графът, чиито мисли били твърде далеч от намеренията на дамата, се запътил незабавно към нейните покои; по нейно желание седнали на леглото в стаята, където били съвсем сами; графът на два пъти питал защо го е извикала, ала не получил никакъв отговор; най-сетне, подтиквана от любов и поруменяла от срам, треперейки цялата, насмалко да се разплаче, тя започнала да говори с пресеклив глас: „Скъпи и мили приятелю, господарю мой! Вие сте мъдър човек и знаете много добре колко слаби (по различни причини) могат да бъдат и мъжете, и жените — едни повече, други по-малко; поради това един справедлив съдия не би трябвало да отсъжда еднакво наказание за един и същи грях, извършен от люде с различни достойнства. Та кой би могъл да отрече, че един бедняк или една бедна жена, които трябва да изкарват с труд прехраната си, в случай че се отдадат на любов и последват нейните подбуди, заслужават много повече да бъдат порицани, отколкото една богата, живееща в охолство дама, на която не липсва нищо, що отговаря на нейните желания? Уверена съм, че никой не би могъл да го стори. Поради това аз смятам, че споменатите условия трябва да извинят до голяма степен високопоставената дама, ако тя изпита любовно увлечение; тя ще бъде напълно оправдана, ако си избере разумен и доблестен любовник, ако, макар и влюбена, успее да постъпи именно така. Понеже, както ми се струва, аз притежавам и двете условия, а освен тях и други, които ме подбуждат към любов, сиреч моята младост и отсъствието на съпруга ми, то нека те ми послужат, за да защитя пред вас и себе си, и пламенната си страст; и ако те окажат върху вас някакво влияние, каквото би трябвало да оказват на разумните люде, то аз ви умолявам да ме посъветвате и ми помогнете за каквото ще ви попитам. Ето за какво става дума: понеже в отсъствието на моя съпруг аз не мога да се противопоставям на призивите на плътта и на влиянието на любовта, чиято сила е такава, че е надвивала и продължава да надвива всеки ден не само слабите жени, а и силните мъже и понеже, както сам виждате — живея в доволство и безделие, аз се оставих да бъда надвита от любовния порив и да се влюбя; знам, че това е нечестно, ако се разчуе, макар да го смятам почти за честно, ако остане скрито. При това Амур ми оказа такава милост, че не само не ме лиши от нужния разум за избора на любовник, но ми помогна много, посочвайки вас като човек, достоен за любовта на жена от моя ранг; ако не се лъжа, аз ви смятам за най-красивия, най-приятния, най-изискания и най-мъдър рицар, който може да се намери в цялото кралство Франция; освен това мога да добавя, че живея без мъж, както и вие живеете без жена. Затова, в името на любовта, що изпитвам към вас, моля ви да не ме лишавате от вашата обич и да се смилите над младостта ми, която чезне по вас така, както ледът се топи от огъня.“ След тия думи последвал такъв порой от сълзи, че тя, макар и да искала да му се моли още, не била в състояние да промълви повече ни дума и задавяйки се в сълзи, отпуснала глава на гърдите на графа.
Графът, който бил наистина честен и доблестен рицар, започнал да порицава с най-строги упреци тая безумна страст и да отблъсква дамата от себе си, докато тя била готова да му се хвърли на врата; той се клел и твърдял, че би се оставил по-скоро да го разкъсат, отколкото да позволи на себе си или на когото и да е друг да постъпи по тоя начин и да опетни честта на своя повелител.
Щом чула това, дамата бързо забравила любовта си, побесняла от гняв и рекла: „Значи, така, вие, негодни рицарю, се подигравате над моята любов! Вие искате да ме накарате да умра, но нека Бог ме накаже, ако аз не направя така, че да умрете вие или да ви пратя на оня свят!“ И като изрекла тия слова, тя в миг се хванала за косата, заскубала я и я раздърпала цялата, после раздрала дрехите си и закрещяла колкото й глас държи: „Помощ! Помощ! Анверският граф иска да ме изнасили!“ Като видял това, графът, който се боял повече от завистта на придворните, отколкото от упреците на собствената си съвест, и се опасявал, че коварството на дамата ще бъде посрещнато с по-голямо доверие, отколкото неговата невинност, станал, измъкнал се колкото може по-скоро от стаята и двореца и побягнал към дома си; без да губи време, той качил децата си на коне, възседнал своя кон и препуснал към Кале.
При виковете на дамата мнозина се завтекли на помощ; като я видели и узнали защо се е развикала, те не само повярвали веднага на думите й, ами и добавили, че графът дълго време използувал и приятните си обноски, и своята изисканост, за да постигне целта си. Затова всички се втурнали яростно към дома на графа, за да го заловят; а като не го намерили, разграбили жилището му и после го сринали до основи. Вестта за станалото, и то в тоя изопачен вид, в който се разпространявала, стигнала и до войската, и до краля, и до сина му; те се разгневили и осъдили и графа, и потомците му на вечно изгнание, обещавайки богати дарове на оня, който им го доведе жив или мъртъв.
Графът, който бил съкрушен, задето поради бягството си от невинен станал виновен, пристигнал с децата си в Кале, не казал кой е, нито пък някой го познал, прехвърлил се веднага в Англия и облечен бедно, продължил към Лондон; преди да влезнат в града, той дал най-подробни наставления на децата си, главно за две неща: първо — да понасят най-търпеливо теглото, на което съдбата ги подхвърлила заедно с него, без да имат някаква вина; второ — да бъдат много внимателни и ако им е скъп животът — да не казват никому откъде са и чии деца са. Синът му се наричал Луиджи и бил може би на девет години, а дъщеря му се казвала Виоланта и нямала повече от седем; доколкото позволявала крехката им възраст, те разбрали твърде добре напътствията на баща си и потвърдили на дело това по-късно. А за да се уреди всичко по-добре, той намислил да промени и имената им; така и направил — момчето нарекъл Перото, а момичето — Джанета.
Когато пристигнали в Лондон, облечени като бедняци, те тръгнали по улиците да просят милостиня, както виждаме да правят френските скитници. Една заран, когато отишли да просят в някаква църква, случило се една знатна дама, съпруга на един от маршалите на английския крал, на излизане от църквата да зърне графа и двете деца, които просели милостиня, и го запитала откъде е и негови ли са тия деца. Той отвърнал, че е от Пикардия и че заради престъпление, извършено от по-големия му спи (голям негодник), наложило се той да се махне оттам с другите си две деца, дето са сега с него.
Дамата била твърде милозлива, позагледала се в момичето, което много и харесало, защото било хубавичко, мило и приветливо, и рекла: „Слушай, почтени човече!: Ако си съгласен да ми дадеш това момиче, ще го взема при себе си; много ми харесва. Ако от нея излезе жена на място, когато му дойде времето, ще се погрижа да я омъжа добре, та да не се блъска.“ Това предложение допаднало твърде много на графа, който отговорил веднага, че е съгласен, разплакал се, предал й дъщеря си и поръчал на дамата да я гледа добре.
След като наредил дъщеря си, и то знаейки добре къде, той решил да не остава повече на това място; просейки, двамата с Перото пребродили острова и стигнали до Уелс; това им струвало доста усилия, тъй като не били свикнали да ходят пеша. Тук живеел друг маршал на краля; той имал просторно жилище и много слуги; графът и синът му често се отбивали и неговия двор, за да си изпросят нещо за ядене. Там били синът на маршала и децата на други знатни люде и когато те се занимавали с разни детски игри, като бягане и скачане, Перото започвал да играе с тях и скоро изпъкнал като най-ловък от всички в състезанията, които те устройвали. Маршалът видял момчето няколко пъти, харесал твърде много държането му и обноските му и запитал кое е. Отвърнали му, че момчето е син на някакъв бедняк, който понякога идвал тук да проси милостиня. Маршалът наредил да поискат момчето от бащата; графът, който за друго не молел бога, се съгласил драговолно, макар че не му било никак леко да се раздели със сина си.
И така, след като настанил и сина, и дъщеря си, той решил да не остава повече в Англия, успял да се промъкне в Ирландия и отишъл в Станфорд, където се настанил на работа при един рицар на тамошния граф, изпълнявайки всичко, що се полага да върши един слуга или коняр; тук той прекарал дълго време в големи лишения и несгоди, без никой да го познае.
Виоланта, наречена Джанета, която живеела в Лондон у знатната дама, с течение на времето пораснала, станала голяма и красива и спечелила обичта и благоразположението и на дамата, и на нейния съпруг — на всички в тоя дом, както и на всички, които я познавали; нямало човек, който, след като види нейните обноски и държане, да не се съгласи, че тя заслужава най-голямо благополучие и почести. Поради това знатната дама, която я взела от баща й, без да знае за него друго освен това, което сам той й бил казал, решила да омъжи момичето по най-достоен начин, съобразно неговото положение. Но господ, който справедливо оценява заслугите на людете, знаейки, че тя е момиче от знатен род и понася последиците на чуждото престъпление, без да е виновна, отсъдил иначе; затова трябва да вярваме, че за да не попадне благородното момиче в ръцете на човек от простолюдието, той благоволил да нареди следното. Знатната дама, у която живеела Джанета, имала от своя съпруг само един син, когото и тя, и мъжът й обичали безкрайно много; обичали го те както се полага на син, а още и за това, че по своите добродетели и достойнства той превъзхождал другите: имал добри обноски, бил много смел, мъжествен и голям хубавец. Той бил шест години по-голям от Джанета и като видял колко с красива и мила, така се влюбил, че не виждал нищо друго освен нея. Но понеже си мислел, че тя е от по-долен произход, не само не се осмелявал да я поиска от баща си и майка си за жена, ами се боял да не го упрекнат, задето се е влюбил в такова момиче, и затова, доколкото можел, прикривал любовта си, което пък я разпалвало много повече, отколкото ако би я изявил; и станало така, че от мъка легнал тежко болен.
Мнозина лекари били извикани да го лекуват, но след като изследвали различните признаци, те не могли да открият болестта му и загубили всякаква надежда, че момчето ще оздравее; а бащата и майката били обзети от такава печал, такава мъка ги налегнала, че по-голяма не биха могли и да понесат; те неведнъж го питали и го молели със сълзи на очи да им каже от какво се е разболял, а той им отвръщал или само с въздишки, или пък, че чувствува как час но час чезне. Веднъж, когато край момчето седял един млад, но много учен лекар и държал ръката му на онова място, където те търсят пулса, в стаята влязла Джанета, която от уважение към майката се грижела за момъка най-усърдно. Щом я зърнал, младежът не промълвил ни дума, нито пък се размърдал, но усетил, че любовният плам в сърцето му бликва с още по-голяма сила, поради което и пулсът му станал много по-ускорен от обикновено; лекарят веднага забелязал това и се учудил, ала не казал нищо и решил да проследи докога ще трае сърцебиенето. Щом Джанета излязла от стаята, и сърцебиенето престанало, поради което лекарят помислил, че макар и отчасти, все пак е успял да разбере причината за болестта на момчето.
След малко, под предлог, че уж иска да попита за нещо Джанета, той наредил да я извикат, като продължавал да държи ръката на младежа. Девойката дошла веднага; още преди тя да прекрачи прага, пулсът на младежа забил по-бързо, а щом излязла, сърцебиенето престанало. Лекарят решил, че няма какво повече да се колебае, надигнал се и като извикал настрана бащата и майката на младежа, казал им: „Здравето на вашия син не зависи от помощта на лекарите, то е изцяло в ръцете на. Джанета; както можах да доловя по някои признаци, момчето я обича най-пламенно, въпреки че тя, доколкото разбирам, не забелязва това. А сега знаете как да постъпите, ако ви е скъп неговият живот.“ Щом чули това, благородникът и жена му се зарадвали — нали все пак се намерил начин да спасят момчето, макар и да им било твърде неприятно, че средството било същото, от което най-много се страхували, а именно — да омъжат Джанета за сина си.
Затова, след като лекарят си отишъл, те влезли при болния и майката се обърнала към него със следните думи: „Сине мой, никога не съм мислила, че ще скриеш от мен някое твое желание, още повече, когато знаеш, че ако то не бъде изпълнено, ти ще се чувствуваш зле; та ти би трябвало да си напълно уверен и преди, и сега, че няма такова нещо, дори и непристойно, което би ти доставило удоволствие и което аз да не съм готова да извърша за теб така; както бих го направила за себе си; но въпреки че ти постъпи така, Господ Бог се показа по-милостив към теб, отколкото самият ти към себе си, и за да не умреш от това страдание, той ми посочи причината за болестта ти; и тази причина не с друга, а безпределната любов, която изпитваш към една девойка, няма значение коя е. Ти наистина не би трябвало да се свениш и да криеш, че си влюбен, защото това е присъщо, на възрастта ти; и ако не беше влюбен, бих счела, че си някакъв нищожен човек. И така, сине мой, няма какво да се пазиш от мен, бъди откровен и ми кажи, без да се страхуваш, какво искаш; захвърли надалеч и мъката, и грижата, дето са те налегнали и са причина за твоята болест; успокой се и бъди уверен, че за каквото ме помолиш да ти помогна, ще направя всичко, що мога, защото те обичам повече и от собствения си живот. Прогони и свян, и боязън и ми кажи с какво мога да ти помогна за твоята любов; ако установиш, че не полагам никакви усилия и не съм ти с нищо полезна, смятай, че аз съм най-жестоката майка, раждала някога синове.“
Като чул какво казала майка му, младежът отначало се засрамил, после размислил и решил, че никой не би могъл да изпълни желанието му по-добре от нея и като прогонил обзелия го свян, отвърнал: „Мадона, не друго ме подтикна да скрия любовта си, а това, че неведнъж съм забелязвал как мнозина възрастни люде просто не искат да си припомнят, че и те някога са били млади. Но тъй като виждам, че вие сте благоразумна, аз не само няма да отричам онова, за което, както сама казвате, сте се досетили, ами ще ви призная всичко, при условие че вашето обещание бъде последвано от дела според възможностите ви; само така ще можете да ме изцерите.“ Разчитайки твърде много на онова, което не успяла да постигне по намисления от нея начин, майката го подканила, да й открие всичките си желания, защото тя веднага щяла да нареди работата така, че той да постигне каквото иска. „Мадона — рекъл тогава младежът, — възвишената красота и похвалните обноски на нашата Джанета, невъзможността да я накарам да забележи моята любов, нито пък да я подтикна да се смили над мен, както и това, че никога не се осмелих да споделя чувствата си с когото и да било — ето какво ме докара до състоянието, в което ме виждате; и ако онова, което ми обещахте, не последва скоро, бъдете уверена, че няма да живея дълго!“
Майката разбрала, че в случая утехата ще принесе по-голяма полза от упреците, затова се усмихнала и казала: „Ех, сине мой, та за това ли легна болен? Успокой се! Щом оздравееш, всичко ще наредя.“ Изпълнен с надежда, младежът много скоро показал признаци на бързо подобрение, а майката се зарадвала много и започнала да обмисля как най-добре да изпълни обещанието си. Един ден тя повикала Джанета и най-любезно я запитала има ли си любовник.
Джанета пламнала от срам и отвърнала: „Мадона, момиче като мен, прогонено от собствения си дом и принудено да живее, прислужвайки на другите, не бива, пък и не му приляга да се занимава с любов.“ Майката казала: „Ако си нямате любим, ние ще ви намерим; ще си заживеете весело и ще можете да се наслаждавате още повече на красотата си; защото не прилича на такава красива девойка като вас да живее без любовник.“ А Джанета възразила: „Мадона, вие ме измъкнахте от беднотията, в която живеех с баща си, отгледахте ме като собствена дъщеря и аз би трябвало да изпълнявам всяко ваше желание; но в това няма да ви угодя и вярвам, че не ще сгреша. Решите ли да ми намерите съпруг, него ще обичам, друг — не, защото от наследството на моите предци не ми е останало друго освен честта, която възнамерявам да пазя и браня, дорде съм жива.“
Дамата разбрала, че тия думи означават точно обратното на онова, което тя възнамерявала да постигне, за да сдържи обещанието към сина си, въпреки че като умна жена в себе си похвалила момичето. „Какво говориш, Джанета — рекла дамата, — ами ако негово величество кралят — а той е млад рицар — пожелае да се наслади на любовта на такава красива девойка като теб, ще му откажеш ли?“ Джанета отвърнала без колебание: „Кралят би могъл да си послужи с насилие, ала с моето съгласие той няма да получи от мен нищо, което да не е честно и почтено.“ Като разбрала каква е душата на девойката, дамата се отказала от тези разговори и намислила да я подложи на изпитание; казала на сина си, че щом той оздравее, ще ги сложи двамата в една стая: нека той се опита да получи от момичето това, което желае, защото не било прилично тя да уговаря девойката и да я иска за сина си като някаква сводница.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 33 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |