После му разправил за множество такива свои грехове, а накрая почнал да въздиша и се разридал; той умеел да върши това, когато поиска. Светият монах се учудил: „Какво ти е, сине мой?“ Сер Чапелето отвърнал: „Горко ми, месер! Остана ми един грях, за който никога не съм се изповядвал, толкова ме е срам да го кажа; и колчем си спомня за него, все плача, както сам виждате, защото си мисля, че Бог никога няма да се смили над мен заради този грях.“ Тогава светият отец възкликнал: „Какво говориш, сине мой? Та ако всички грехове, що людете са сторили, и тия, дето ще бъдат извършени, дордето свят светува, се стоварят само върху един човек и този човек почне да се разкайва и самоизмъчва, както правиш ти, Бог би му простил всичко, защото Божията доброта и милосърдие са безконечни.“
Сер Чапелето обаче продължил да ридае и промълвил през сълзи: „Уви, отче! Твърде голям е моят грях и аз почти не вярвам, че Бог ще ми прости, ако вие не се застъпите за мен с вашите молитви.“ Монахът отвърнал: „Кажи ми и не се тревожи, обещавам ти да се моля Богу за тебе!“ Но сер Чапелето все плачел и плачел и нищо не казвал, а монахът продължавал да го утешава. Накрая, след като поизмъчил здравата монаха, сер Чапелето престанал да ридае, въздъхнал тежко и казал: „Добре, отче! Щом обещавате да се молите за мен, ще ви кажа: знайте, че като бях малък, веднъж напсувах майка си!“ И като казал това, отново се разридал силно.
„Та това ли, сине мой, наричаш ужасен грях? — рекъл монахът. — Людете по цял ден хулят господа-бога, а той толкова великодушно им прощава богохулството, стига да се разкаят, че на тебе ли няма да ти прости! Не плачи, успокой се! Убеден съм, че дори ти да беше от ония, дето са го разпнали на кръста, той пак би ти простил, ако се покаеш така, както правиш сега пред мен.“ Сер Чапелето измънкал: „Уви, отче! Какво говорите! Милата ми майчица ме е носила в утробата си цели девет месеца денем и нощем, държала ме е на ръце безброй пъти, а аз взех, че я нагрубих! Лошо, много лошо сторих, отче, ужасен грях е това, и ако вие не се помолите Богу заради мене, той никога няма да ми прости!“
Когато монахът разбрал, че сер Чапелето няма какво повече да му каже, опростил греховете му и го благословил, защото го сметнал за праведен човек; той вярвал, че всичко, което чул от Чапелето, е чиста истина. Пък и кой ли не би повярвал на човек, който говори такива неща на смъртния си одър? „Сер Чапелето — рекъл монахът, — с Божия помощ вие скоро ще бъдете напълно здрав; но ако се случи Бог да повика при себе си благословената ви и пречистена душа, ще пожелаете ли тялото ви да бъде погребано в нашия манастир?“ Сер Чапелето отвърнал: „Да, месер! Не бих искал това да стане другаде, тъй като вие обещахте да се молите за мен! Пък и винаги съм бил особено предан на вашия орден. Затова ви моля, щом се върнете, да наредите да приема истинното тяло Христово — същото, което всяка сутрин освещавате в олтара; макар и да съм недостоен за светото причастие, все пак, с ваше разрешение, бих искал да го приема, а след това да бъда и помазан. Така поне ще умра като истински християнин, след като цял живот живях като грешник.“ Светият човек се зарадвал, похвалил сер Чапелето и заявил, че ще се разпореди веднага за каквото трябва. Така и сторил.
Понеже се страхували, че сер Чапелето може да ги измами, двамата братя се били притаили зад дъсчената преграда, която отделяла стаята му, и чували всичко, каквото сер Чапелето разправял на монаха; слушали те неговата изповед, едва се сдържали да не прихнат от смях и си мислели: „Ама че човек! Ни старост, ни болест, ни страхът от близката смърт и от Божия съд, пред който скоро ще се изправи — нищо не можа да го отбие от грешния му път и от желанието му да умре такъв, какъвто си бе цял живот.“ Но като чули, че монахът обещал да го погребат в църквата, престанали да се тревожат какво ще стане по-нататък.
Скоро след това сер Чапелето приел последното причастие, а когато се почувствувал още по-зле, бил и помазан; кончината му настъпила малко след часа за вечерня, същия ден, в който се изповядал. Двамата братя, след като приготвили всичко за едно достойно погребение за сметка на покойника, пратили да извикат монасите — както бил обичаят — за нощното бдение и за погребението на другия ден; с една реч, направили всичко, каквото трябва. Щом узнал за кончината на сер Чапелето, светият отец, който го изповядал, отишъл при абата14 на манастира, ударил камбаната, за да събере монасите, и им разказал какъв благочестив човек — като се съди по неговата изповед — бил Чапелето; монахът изразил надежда, че заради него Господ Бог ще направи безброй чудеса и почнал да убеждава монасите да приемат тялото с подобаващи за случая почести и благоговение. Абатът и монасите му повярвали и се съгласили; привечер те отишли там, където лежало тялото на сер Чапелето, отслужили голяма и тържествена заупокойна молитва, а на сутринта, с епитрахили и бели туники, с требници и кръстове, пеейки молитви, отишли да вземат ковчега и го отнесли тържествено и с почести в манастирската църква, съпроводени от мъже и жени — от почти цялото население на града.
След като поставили тялото в църквата, светият отец, който изповядал сер Чапелето, се възкачил на амвона и занареждал цяла проповед за какви ли не чудеса за живота и постите на сер Чапелето, за неговата девственост, невинност и святост; между другото разказал как сер Чапелето, заливайки се в сълзи, му признал най-големия си грях и как той едва успял да го убеди, че Господ ще му прости. После се обърнал към онези, които го слушали, и им казал с укор: „А вие, прокълнатите от всевишния, хулите Бога и Божията Майка и цялото райско съзвездие за най-дребното нещо!“ И продължил да говори надълго и нашироко за неговата кротост и чистота.
Станало така, че с тия си слова, на които хората от града и околността повярвали сляпо, той успял да им втълпи такива благоговейни помисли, че като свършила службата, всички се втурнали презглава да целуват ръцете и краката на покойника; настанала страшна бъркотия, почнали да късат дрехите му и всеки, който успявал да грабне и най-малкото късче, се смятал за щастлив човек. Наложило се да оставят тялото така през целия ден, та да могат всички да дойдат да го видят. А когато се спуснала нощта, положили го с благоговение в един параклис в мраморна гробница; на следния ден започнали да прииждат хора на поклонение, да палят снети, да дават оброк и да окачва восъчни фигурки. Мълвата за неговата святост и за оказваната му почит растяла от ден на ден, докато най-накрая почти нямало човек, който, щом изпадне в неволя, да не се обърне към него вместо към друг светия. Нарекли го и още го наричат Сан Чапелето и казват, че заради него Бог извършил какви ли не чудеса и продължава да оказва милост на всички, които се обръщат с благоговение към него.
Така живял и умрял сер Чепарело от Прато, и — както чухте — станал и светия. Аз не отричам, че наистина е възможно той да е станал блажен с Божието благоволение, защото, макар и животът, му да бил престъпен и порочен, може би в последния си час така се е покаял, че Господ се е смилил над него и го е приел в царството небесно. Но тъй като това за нас е забулено в тайна, то аз, съдейки по видимото, ви казвам, че нему по би подхождало да бъде осъден на вечни мъки в лапите на дявола, отколкото да иде в рая. Ако ли пък наистина е станало така, то в това ние можем да съзрем великата милост, която ни оказва всевишният: като не държи сметка за нашето заблуждение, а за чистотата на вярата ни, макар и да избираме за посредник към милосърдието му човек, който е негов враг (когото ние смятаме за приятел), Бог ни дарява е милостта си, сякаш сме избрали за посредник един наистина свят човек.
А за да може милостта му да запази веселата ни дружина жива и здрава при сполетелите ни бедствия, нека възхвалим този, в чието име сме се събрали, нека му отдадем дължимата почит и му доверим нуждите си с непоклатимата вяра, че той ще ни чуе!
И Панфило замълчал.
НОВЕЛА II
Придумал от Джаното ди Чивини, евреинът Авраам отива в римския двор и като вижда покварата ма църковните служители, връща се в Париж и става християнин.
Докато Панфило разказвал, дамите от време на време прихвали да се смеят, а после похвалили новелата. Те го изслушали внимателно, а като свършил, кралицата — следвайки установения вече ред за развлечение — подканила Неифила, която седяла до Панфило, да разкаже друга новела. Неифила — тя била колкото благонравна, толкова и красива — отвърнала весело, че ще стори това на драго сърце и почнала така:
— С разказа си Панфило ни показа, че Бог ни дарява със своето милосърдие въпреки нашите грешки, когато те се дължат на независещи от нас причини. Аз пък с моя разказ искам да ви покажа как Божието милосърдие, понасяйки търпеливо недостатъците на ония, които, вместо да засвидетелствуват с думи и дела, че наистина го заслужават, вършат обратното, ни доказва своята непогрешима истинност, за да можем ние с още по-голяма твърдост да следваме онова, в което вярваме.
Чувала съм, любезни дами, да казват, че някога в Париж живял един богат търговец, много добър човек, на име Джаното ди Чивини, който въртял оживена търговия с платове; той имал голямо приятелство с някакъв много богат евреин на име Авраам, също търговец и много честен и прям човек. И понеже знаел неговата честност и откровеност, Джаното почнал да се измъчва, загдето душата на този толкова добродетелен, мъдър и добър човек щяла да бъде осъдена на вечни мъки, защото той не принадлежал на вярата Христова. Затова Джаното почнал да го увещава най-приятелски да се отрече от заблудите на юдейската вяра и да се обърне към истинската, християнската, която, както самият Авраам би могъл да се увери, бидейки свята и съвършена, непрекъснато преуспява и укрепва, докато, на против — а в това той също можел да се убеди, — неговата вяра запада все повече и е осъдена да изчезне.
Евреинът отвръщал, че не познава по-свята и по-права вяра от юдейската, че той се е родил с тази вяра, с нея има намерение да живее и умре и нищо не е в състояние да го накара да се отрече. Но Джаното не се отчаял и след известно време почнал отново да увещава Авраама, доказвайки му убедително, както само търговците умеят, защо нашата вяра е по-добра от юдейската; и въпреки че евреинът познавал много издълбоко юдейските закони, кой знае защо — дали заради голямото си приятелство с Джаното, или защото така му подействували думите, които светият дух вложил в устата на този обикновен човек, — почнал да харесва все повече доводите на Джаното, макар и да продължавал да държи на своето и да не се отказва от вярата си.
Колкото повече упорствувал, толкова повече и Джаното се стараел да го убеди; накрая, сломен от неговата настойчивост, евреинът рекъл: „Добре де, Джаното, ти искаш да стана християнин. Съгласен съм, само че най-напред искам да отида до Рим, та да видя оногова, за когото ти казваш, че бил наместник на Бога на земята; да видя нравите му, да видя как живее той, а така също и неговите братя — кардиналите. И ако животът им е такъв, че заедно с твоите слова ме убеди в преимуществото на твоята вяра над моята — както ти се опита — да ми докажеш, — то аз ще сторя каквото ти обещах; ако ли не, ще си остана евреин.“
Като чул това, Джаното се натъжил много и си рекъл: „Уви! Трудът ми ще отиде напразно, а аз си мислех обратното: бях си въобразил, че съм успял да го придумам. Рече ли да отиде в римския двор, щом види порочния и нечестив живот на божиите служители, той не само няма да пожелае от евреин да стане християнин, ами и да беше се покръстил, сигурно щеше да се възвърне пак към юдейската вяра.“ После се обърнал към Авраама и казал: „Защо, о друже мой, ще се трепеш и ще харчиш толкова пари, за да ходиш чак до Рим? Да не говорим за това, че за богат човек като тебе всяко пътешествие, по суша или по вода, е изпълнено с опасности. Нима мислиш, че тук няма да намериш човек, който да те покръсти? Ако ли пък все още изпитваш съмнения относно вярата, която аз ти соча, къде, ако не тук15, ще намериш по-учени и мъдри люде, които да ти обяснят каквото пожелаеш или каквото попиташ? Ето защо аз мисля, че твоето пътешествие е излишно. Повярвай ми, там духовниците са същите, каквито са и тук, та дори и по-добри, защото са по-близо до върховния пастир. Затова аз те съветвам да отложиш това тежко пътуване за друг път, когато решиш да отидеш на поклонение; тогава може и аз да те съпроводя.“
Но евреинът отвърнал: „Добре, Джаното. Вярвам, че всичко, което казваш, е истина. Ала ще ти повторя кратко и ясно: решил съм — ако ти искаш да сторя онова, за което толкова ме увещава — да отида там. Иначе нищо няма да направя.“ Като се убедил в непреклонността на Авраама, Джаното казал: „Върви и Бог да ти помага!“ и в същото време си помислил, че ако приятелят му види римския двор, никога няма да стане християнин. После се успокоил, защото и без това нищо повече не можел да направи.
Евреинът възседнал коня си и тръгнал бързо към римския двор. Като стигнал, неговите едноверци-евреи го приели с почест; той останал в Рим, без да казва никому за какво е дошъл, и започнал да наблюдава най-внимателно живота на папата, кардиналите, на другите прелати16 и останалите придворни. От това, което можал да види сам — а той бил твърде наблюдателен, — и от това, което узнал от другите, Авраам заключил, че всички божии служители — от най-големия до най-малкия — грешат по най-безчестен начин, отдавайки се на сладострастие без угризения и срам, и то не само в естествения му вид, а и в содомия, поради което куртизанките и младите момчета имали голямо влияние и били не малка сила за ходатайства.
Освен това всички тия люде били и лакоми, и големи пияници, прилични по-скоро на скотове, отдали се не само на сладострастие, а най-вече на чревоугодничество. След като ги опознал още по:отблизо, той се уверил, че всички те са и скъперници, и сребролюбци; продавали и купували човешка кръв, дори и християнска, същото вършели и с божите работи, били те тайнства, дарове или църковни длъжности. С тия неща тук се търгувало повече, отколкото в Париж с платове и с каквото и да било друго, пък и посредниците били много повече. Явната симония17 те наричали „застъпничество“, а лакомията си прикривали с думата „подкрепяне“, сякаш бог не е в състояние да проумее — не искам да кажа значението на думите, а намеренията на извратените души, сякаш могат да измамят и него — както правят с обикновените смъртни, — назовавайки нещата с други имена. Всичко това, а и много друго, което се налага да премълчим, никак не се харесало на евреина — човек скромен и умерен. Затова, като решил, че се е нагледал достатъчно, намислил да се прибере в Париж, което и сторил.
Щом научил, че Авраам се е върнал, Джаното веднага отишъл при него, без ни най-малко да се надява, че той може да е решил да стане християнин. Срещата между двамата била много радостна. След като евреинът си починал няколко дни, Джаното го запитал какво впечатление са му направили и светият отец, и кардиналите, и останалите придворни.
Евреинът отвърнал веднага: „Много лошо, да ги порази бог! Казвам ти това, защото, ако не съм се излъгал, там у нито един духовник не можах да видя ни святост, ни благочестие, ни добри дела, нито пример за подражание или каквото и да било друго; видях само порочност, скъперничество и алчност, измамничество, завист и горделивост; много такива и още по-лоши пороци (ако може изобщо да има по-лоши) видях да са на почит у всички и този град ми се стори ковачница по-скоро на дяволски, отколкото на Божи начинания. Доколкото можах да разбера, струва ми се, че вашият пастир, а заедно с него и всички останали най-старателно, най-ревностно всячески гледат да превърнат на пух и прах и да заличат от тоя свят християнската религия, вместо да бъдат нейна основа и опора, каквито би трябвало да са. И понеже виждам, че онова, към което те се стремят, не става, а, напротив, вашата религия се разпространява все повече и печели все повече блясък и слава, става ми ясно, че тя е по-свята и права, отколкото която и да е друга религия, и затова нейна опора и основа е светият дух. Именно заради това аз, който по-рано се противопоставях така твърдо и упорито на увещанията ти и не исках да стана християнин, сега ти заявявам най-откровено, че нищо не може да ме спре да приема християнската вяра. И така, хайде да вървим в църквата; там, според обичая на вашата света вяра, ти ще ме покръстиш.“
Джаното, който очаквал работите да се развият съвсем иначе, като чул тия думи, се зарадвал безкрайно много. Той завел приятеля си в църквата „Парижката света Богородица“ и помолил свещениците да покръстят Авраама.
Те изслушали молбата му и тозчас я изпълнили. Джаното поел приятеля си от свещения купел и го кръстил Джовани; после заръчал на разни образовани люде да го запознаят най-подробно с нашата вяра; приятелят му скоро изучил всичко както трябва и станал добър и достоен християнин и водел свят живот.
НОВЕЛА III
С притчата за трите пръстена евреинът Мелхиседек се спасява от голямата опасност, готвена му от Саладин.
Когато Неифила приключила своя разказ, който бил посрещнат с всеобщо одобрение, и млъкнала, по волята на кралицата трябвало да продължи Филомена.
— Новелата, която чухме от Неифила — започнала тя, — ме накара да си припомня каква беда се случила веднъж на един евреин; и тъй като вече се изприказваха много хубави приказки за Бога и за истината на нашата вяра, то аз мисля, че няма да бъде излишно, ако сега слезем на земята и се позанимаем със случките и делата на людете. Сега ще ви разкажа една новела, а вие, след като я изслушате, ще станете по-внимателни, когато отговаряте на разни въпроси, които ви задават.
Вие, мили дружки, трябва да знаете, че както глупостта често става причина някой да изпадне от благополучие в най-окаяно положение, така и умът може да помогне на мъдрия да се измъкне от голяма опасност и да се издигне на голямо и сигурно място. И че това е вярно, сиреч, че глупостта може да доведе човек от благополучие в беда — може да се види от безброй примери, за които няма защо да разказваме сега, тъй като такива неща стават всеки ден с хиляди. А че разумът може да бъде причина за утеха, ще ви докажа, както обещах, с тази кратка новела.
Саладин, който благодарение на изключителната си храброст не само се издигнал от обикновен смъртен до султан на Вавилония18, но и спечелил безброй победи над сарацинските и християнски владетели, прахосал цялата си хазна по войни и разкоши; веднъж му потрябвали много пари и докато си блъскал главата откъде да ги вземе — защото му трябвали веднага, — изведнъж се сетил за някакъв богат евреин на име Мелхиседек, който давал пари под лихва в Александрия. Саладин си помислил, че евреинът, стига да рече, би могъл да му помогне; но той бил такъв скъперник, че никога нямало да го направи доброволно, а Саладин не искал да си послужи с насилие.
Подтикван от нуждата, той продължил да размишлява как да накара евреина да му помогне; най-сетне — нямало как — все пак решил да прибегне до насилие, като го прикрие с известно благоразумие. Заповядал да извикат евреина, посрещнал го най-любезно, поканил го да седне до него и му казал: „Почтени човече, чувал съм мнозина да твърдят, че си много мъдър и разбираш добре Божите работи; затова бих искал да чуя от теб коя от трите вери смяташ за истинска: юдейската ли, сарацинската ли, или християнската?“
Евреинът, който наистина бил мъдър човек, се досетил веднага, че Саладин ще гледа да издебне и най-малката му грешка, за да я използува в свой интерес; затова, като поразмислил, решил, че най-добре ще стори, ако не похвали нито една от трите вери за сметка на останалите, за да не може Саладин да постигне целта си. И тъй като трябвало да даде такъв отговор, че да не си пострада, той напрегнал ума си, измислил бързо какво да каже и рекъл:
„Господарю, въпросът, който ми поставяте, е чудесен и за да разберете какво мисля аз, налага се да ви разкажа една приказка, която ви моля да изслушате. Неведнъж, ако не ме лъже паметта, съм чувал да разправят, че едно време живял богат и знатен човек, който наред с многобройните си скъпоценности съхранявал и един прекрасен, много скъп пръстен; тъй като желаел да му отдаде дължимото заради неговата стойност и изящество, предавайки го от поколение на поколение, той обявил да смятат за негов наследник този му син, на когото връчи пръстена, а останалите негови чеда трябвало да го почитат и уважават като най-личен сред тях. Този, който получил пръстена, постъпил като баща си и спазил същия ред по отношение на своите потомци. Така за кратко време пръстенът преминал от ръка на ръка у мнозина наследници, докато най-сетне попаднал у един човек, който имал трима синове; и тримата били еднакво добри и хубави, и тримата били примерни и послушни, а бащата обичал еднакво и тримата. Младежите знаели за обичая, свързан с пръстена, и всеки един от тях, подтикван от желанието да бъде предпочетен пред останалите, молел престарелия си баща, преди да умре, да остави на него пръстена. Но този почтен и достоен човек обичал еднакво и тримата и не можел да реши на кого измежду тях да завещае пръстена; затова намислил да задоволи и тримата. Извикал тайно един изкусен майстор и му поръчал да изработи още два подобни пръстена; те толкова приличали на първия, че самият той, който ги заръчал, трудно успял да различи истинския. Умирайки, той връчил скритом по един пръстен на всекиго от синовете си. След смъртта на бащата всеки отделно почнал да предявява искания за наследството и за дължимата му почит и като не признавал това право на другите си двама братя, сочел за доказателство своя пръстен. Когато най-сетне установили, че и трите пръстена толкова си приличат, че не може да се познае кой е истинският, въпросът кой от тримата е пръв наследник останал нерешен и не е решен и до ден-днешен. Същото ще ви кажа, господарю мой, и за трите закона, дадени от бог-отец на трите народа, във връзка с които ми зададохте вашия въпрос. Всеки народ е убеден, че той е истинският наследник, че той притежава и истинския закон, но въпросът кой наистина го притежава остава открит, също както при пръстените.“
Саладин разбрал, че евреинът съумял да се измъкне много ловко от клопката, в която той се готвел да го впримчи, затова решил да му разкрие от какво се нуждае и да го попита дали иска да му помогне. Така и направил: признал му и как възнамерявал да постъпи, ако Мелхиседек не му бил отговорил толкова умно. Евреинът му услужил веднага с необходимата сума. Не след дълго Саладин му я върнал изцяло и освен това го дарил със скъпи дарове; той продължил да поддържа с него най-приятелски отношения и го назначил при себе си на висока и почтена длъжност.
НОВЕЛА IV
Един монах извършва грях, заслужаващ най-сурово наказание, но успява да се измъкне, като обвинява своя абат в същото прегрешение.
Когато Филомена свършила своя разказ и замълчала, Дионео, който седял до нея, без да чака нарочна подкана от кралицата (защото знаел, че съгласно установения вече ред ще трябва и той да разкаже нещо), почнал така:
— Любезни дами, ако добре съм разбрал вашите намерения, ние сме се събрали тук да се забавляваме, като си разказваме разпи неща; затова аз мисля, че на всекиго от нас, стига той да не нарушава това условие, е позволено (а че това е така, бе потвърдено преди малко от нашата кралица) да разкаже такава новела, каквато според него ще бъде най-забавна. Ние вече чухме как благодарение на благочестивите съвети на Джаното ди Чивини Авраам успял да спаси душата си и как Мелхиседек чрез своята съобразителност запазил богатствата си, като се измъкнал от клопката на Саладин; затова аз мисля, че няма да заслужа вашите упреци, ако ви разкажа накратко как един монах с хитрост се отървал от сурово наказание.
Не много далече оттук, в Луниджана, се намира един манастир, който преди години бил много по-известен със своята святост и където живеели много повече монаси, отколкото сега; между тях имало и един млад монах, чиято сила и жизненост не могли да отслабят ни постите, ни дългите нощни бдения. Веднъж, по пладне, когато другите монаси били легнали да подремнат, а той скитал около своята църквица, закътана в глухо, уединено място, монахът срещнал случайно една много красива девойка — може би дъщеря на селянин от околността, — която вървяла из полето и беряла някакви треви; щом я зърнал, той бил овладян от непреодолимо плътско желание. Затова, като се доближил до нея, той я заговорил и от дума на дума работата тръгнала така, че те се разбрали и монахът я вкарал в килията си, без никой да ги забележи.
Но докато, отдаден на твърде силното си желание, монахът се забавлявал с момичето не особено предпазливо, случило се следното: абатът се събудил и когато минавал безшумно край килията, чул глъчката, която вдигали двамата; за да различи по-добре гласовете, абатът се приближил на пръсти и допрял ухо до вратата на килията. Щом разбрал, че вътре има жена, изпървом понечил да се обади да му отворят, но после намислил друго, върнал се в килията си и зачакал монаха да излезе. Ала монахът, макар и да се отдавал на най-големи наслади и удоволствия с девойката, непрекъснато бил нащрек; когато му се сторило, че чува шум от стъпки в дормитория19, долепил око до една малка пролука на вратата, видял съвсем ясно, че абатът подслушва, и не се усъмнил ни най-малко, че той е успял да разбере, че в килията има жена. Монахът се изплашил не на шега, защото знаел, че за това може да си изпати здравата; но не се издал пред момичето, а премислил набързо как да постъпи, за да се измъкне от лошото положение.
Най-сетне му хрумнало да прибегне до една необикновена хитрост, която му помогнала да стигне направо до целта, която си поставил. Подсетил момичето, че е време да се разделят, и рекъл: „Ще изляза да видя как можеш да се измъкнеш оттук, без да те забележат, а ти ме почакай и не вдигай шум.“ И като заключил вратата, топ се запътил право към килията на абата, подал му ключа — както правели всички монаси, когато излизали от манастира — и му казал: „Месер, тази сутрин не можах да превозя всички дърва, които бях наредил да насекат, затова с ваше разрешение искам да отида в гората и да разпоредя да ги докарат.“
Абатът, който искал да установи най-точно извършеното от монаха нарушение, помислил, че последният и не подозира, че е бил забелязан, зарадвал се на щастливия случай, взел ключа и му дал исканото разрешение. Като се уверил, че монахът е излязъл, абатът почнал да крои как най-добре да постъпи: дали да отвори килията в присъствието на всички монаси, та да се убедят сами в извършеното нарушение и да не роптаят после против него, като накаже монаха, или най-напред да разбере от момичето как стои работата. Като поразмислил малко, решил, че тя може да е жена или дъщеря на такъв човек, когото той ле би искал да опозори, като я покаже на всички монаси; затова сметнал, че най-добре ще бъде първо да разбере коя е, а после да действува както намери за добре.
Запътил се на пръсти към килията, отключил вратата и щом влязъл, пак я заключил. Като видяло абата, момичето изгубило и ума, и дума — помислило си, че е опозорено за лял живот и се разплакало. А негово преподобие абатът, като я видял такава млада и хубава, въпреки че бил на години, изведнъж бил обзет от плътски желания не по-малко, отколкото младият монах, и си рекъл: „Я чакай, защо да не се възползувам и аз от това удоволствие, щом мога да го получа? Че от скука и неприятности човек и без това не може да се отърве. Момата я бива, никой не знае, че е тук; ако успея да я убедя да ми направи това удоволствие, защо да не го сторя? Кой ще узнае? Никой никога нищо няма да узнае, а скритият грях е половин грях. Та кога друг път ще ми се удаде такъв случай? Може би никога. Затова мисля, че е най-разумно човек да се възползува от същото благо, което Господ Бог е пратил другиму.“
Разсъждавайки така, той променил изцяло първоначалното си намерение, с което дошъл в килията, доближил се до момата и почнал кротко да я утешава и да я моли да престане да плаче; и така, от дума на дума, се стигнало дотам, че той й открил своето желание. Девойката не била нито от желязо, пито от елмаз и лесно склонила да задоволи желанието на абата. Той я прегърнал и я обсипал с целувки, после се качил на постелята на монаха, и като имал предвид приличната тежест на собственото си достойнство и крехката възраст на момата, опасявайки се може би да не я повреди с прекомерното си тегло, не легнал връз нея, а я сложил върху себе си и дълго се забавлявали.
Монахът, който се престорил, че уж иска да отиде в гората, се скрил в дормитория и щом видял, че абатът влязъл сам в неговата килия, се успокоил напълно; той допускал, че ще стане точно така, както си мислел, а като разбрал, че абатът се заключил, окончателно се убедил, че хитростта му е улучила. Сетне излязъл, от мястото, където се бил притаил, доближил се тихичко до пролуката и чул и видял всичко.
Когато абатът решил, че се е позабавлявал достатъчно с момата, заключил я в килията и се прибрал в своите покои. След известно време, долавяйки стъпките на монаха, абатът помислил, че оня се връща от гората, и решил да му се скара здравата, а после да заповяда да го затворят, за да може лесно спечелената плячка да остане само за него. Затова наредил да извикат монаха, наругал го и заповядал да го затворят. Ала монахът веднага му възразил: „Месер, аз съм отскоро в ордена на свети Бенедикт и затова още не съм успял да изуча всичките му правила; пък и вие досега не ми бяхте казвали, че монасите трябва да се подлагат на жените така, както се подлагат на пост и молитва. Сега, след като ми показахте как трябва да постъпвам, ако ми простите, аз ви обещавам, че занапред няма вече да греша, а ще правя така, както видях, че правите вие.“
Абатът, който бил досетлив човек, тозчас разбрал, че монахът не само е голям хитрец, по е видял всичко, каквото той бил извършил; затова, обзет от угризения заради собственото си прегрешение, той се посвенил да наложи на монаха наказанието, което и самият той заслужавал. И като простил на монаха и му заповядал да не разправя никому какво е видял, двамата най-предпазливо извели момата и можем да предполагаме, че неведнъж са я водили отново.
Дата добавления: 2015-08-28; просмотров: 30 | Нарушение авторских прав
| <== предыдущая лекция | | | следующая лекция ==> |